Карел Чапек
За всемирния потоп

Не зная дали си спомняте последния всемирен потоп — сигурно не помните, защото за такива неща като заслуженото възмездие хората с удоволствие забравят; няма значение, аз ще ви го припомня. Стана така, че Господ се разгневи на хората заради тяхната разпуснатост, ежби и други грехове и реши, че повече не може да търпи това. И изпрати им дъжд, който не спря четирийсет дни и четирийсет нощи; наистина, държавният метеорологичен институт твърдеше, че това е приток на влажен въздух от океана, предизвикан от пониженото атмосферно налягане, обхванало по-голямата част от континента, но когато водите на Вълтава стигнаха чак до сградата на Националния музей, хората започнаха да говорят, че това не е току-така и че сигурно ще настъпи краят на света. Така и стана. Някои потърсиха спасение в църквите, други хукнаха към банките да изтеглят час по-скоро парите си (и да ги пита човек за какво им са тези пари, като идва краят на света), трети най-сетне набраха смелост и го удариха на пороци и живот, какъвто по-рано не биха си позволили — много от тях се издавиха по локалите. Благоразумните хора, разбира се, казваха, че все пак нещо трябва да се направи срещу всемирния потоп, като например да се правят диги и масово доброволно се записваха за работа; но плановете за дигите така и останаха из чекмеджетата в министерството на обществените работи и до днес така и нищо не се придвижи по тяхното реализиране. В крайна сметка хората сами се заловиха да строят диги кому където хрумне (ама какви ти диги, когато водата вече бе заляла високите квартали Барандов, Панкрац, Бохдалец и Стржешовице, а и продължаваше да покачва нивото си. По другите градове, страни и континенти положението не беше по-розово — с две думи, настъпи краят на света, така, както е описан в Библията. И никой не успя като Ной да си построи ковчег, защото, то се знае, квартал Подскали пръв изчезна под водата, а хората от Винохради или пък от Лейвице един сал не могат да сковат, камо ли Ноев ковчег; какво може да се очаква от един сухоземен народ. Нищо не можеше да се направи. Краят на света си е край на света.

Живееше по това време един възрастен господин на име Киршнер или Бездичек, или нещо такова, който като пенсионер решил да се отдаде на археологията и все диреше предисторически паметници на културата. Веднъж, както си копаел нещо там край Хлоубетин, открил към двайсетина глинени чирепа, изшарени с някакви драскотини или резки. Хрумнало му на този господин Киршнер (или Бездичек), че въпросните знаци може да са древни руни^[1] и решил да ги разчете. При разчитането му излязла думата „Само“ и още няколко странни слова; едва не се побъркал от радост и написал книга „За отломките на Само“, в която доказвал, че тези парчета са от потрошената урна на великия вожд Само^[2], победителя на аварите, и че на тях с руни е написана на отдавна отмрял език на древните келти биографията на Само. То се знае, учените археолози приеха тези предположения с насмешка и обявиха въпросните руни за несполучлив линеен орнамент. Оттогава господин Бездичек (или Киршнер) смъртно възненавидя учените археолози и написа редица брошури, с които доказа неоснователността на техните твърдения, както и това, че намерените от него парчета действително са от урната на Само. Зае се също с изучаването на келтските езици и твърдеше, че думите, които е разчел на тези глинени парчета, имат келтски произход. Но нали знаете, опитайте се да убедите учените в нещо, за което те не са се сетили първи! С две думи, науката не прие доказателствата на господин Киршнер (или Бездичек) за основателни, а господин Бездичек се почувствува лично засегнат и продължи, още по-ожесточено борбата си срещу археолозите. Нищо друго не съществуваше на този свят за него освен руническите надписи и борбата му за чистка сред нашите археолози. И тъкмо по това време настъпи краят на света.

Господин Бездичек (или Киршнер) живееше във Винохради, близо до водната кула; това, че навън валеше като из ведро не го занимаваше, защото той бе седнал на бюрото си и пишеше гневно опровержение срещу някой си професор Ондрейчек, или как там се казваше онзи специалист по келтските гробници. Пишеше си той и изобщо не го бе еня за нищо: когато слугинята му каза, че сигурно ще настъпи краят на света, той само промърмори да го остави на мира и че няма време за такива глупости, какво го бил интересувал него някакъв си край на света. Ще му дам да се разбере на този Ондрейчек, каза, този път ще го направя на нищо. Неговите гробници от Оухлице, рече, не са никакви келтски гробници, а най-обикновени германски могили; и такъв един идиот ще ме учи мене за останките на Само! След това изгони слугинята — нямал време да се разправя с нея, и продължи да пише.

По едно време дотича един от съседите му; всички обитатели на дома били тръгнали да издигат диги долу при Кравин, трябвало да се спре тази унищожителна стихия; господин Киршнер и той трябвало да отиде. Какви ти диги, господине, рече господин Бездичек, хич и не ме интересуват вашите диги. Аз съм се заел тук да направя на пух и прах този тъпак, този псевдоучен Ондрейчек, та място да не си намери цял живот! Трябва да довърша работата си, господине, това е в интерес на нашата археология. Подобен невежа няма право да петни изчезналите народи, крещеше господин Киршнер (или Бездичек). Съвсем не ми е до вашия потоп, господине, и много моля да не ме занимавате с него; след което седна и продължи да пише. По това време водата вече бе покрила до кръста паметника на Сватоплук Чех.

Третият, който дойде да занимава господин Киршнер с потопа, бе братовчедка му от квартал Флора; тя беше член на някаква секта, която се събираше у някакъв каменоделец от Олшани и там заедно се отдаваха на молитви, чудеса и пророчества. Същата тази братовчедка извести на господин Бездичек, че настъпва краят на света и възкресението на праведните, както пише в Апокалипсиса; и че той, господин Бездичек, трябвало да иде в сектата й и там, пеейки възторжени химни, да чака триумфа на праведните. И вие сте едни праведни, заяви господин Бездичек, да се молите ви бива, но да подемете борба срещу такива псевдоучени като Ондрейчек, няма и да се сетите. Оставете ме на мира най-после с този ваш край на света! Да настъпят ако ще и десет края на света, но след като натрия носа на Ондрейчек с неговите келтски гробници; и се заключи, та никой повече да не го безпокои, докато работи.

А водата продължаваше да се покачва, докато заля целия свят; човечеството загина — сигурно си го беше заслужило.

Когато един ден водата се оттегли и достигаше вече само до Винохрадския площад, същият този господин Киршнер или Бездичек излезе на покритата с наноси кал улица; бе слаб като вейка и носеше под мишница ръкописа на статията си срещу професор Ондрейчек; и страшно се ядоса, че не можа да намери издател, който да отпечата брошурата му.

Когато след години човечеството отново започна да се множи, новите хора недоумяваха как този господин Киршнер или Бездичек е оцелял при всемирния потоп, а когато го попитаха направо за това, той опули учудено очи и каза: „Какъв потоп? Нищо не зная за никакъв потоп. По онова време аз се занимавах с изобличаването на онзи невежа Ондрейчек… Представете си, този профан не признаваше моите рунически надписи…“.

Между нас казано, в оцеляването на господин Бездичек няма никакво чудо. Та нали от памтивека се знае, че човешката злоба и фанатизмът надживяват всички погроми и потопи; тях ще ги има дори и след края на света.