Най-чудната страна на Изтока, огромен дракон от земя, който къпе назъбената си опашка в дълбокия неизвестно колко океан, едното крило на който бие в ледените области на Сибир, а другото — във влажните джунгли на Индия, и който, блъскан от яростен тайфун край морския бряг, се изкачва на запад над шумящи реки, обширни езера, над хребети и долини, за да издигне главата си на най-високия гигант и да пие от водите на Манасо-ровар — ще дръзна ли да те приближа и ще мога ли да издържа с варварското си око твоя враждебен взор на базилиск!

Най-големи народе на земята, която наричаш „Чунг-хооа“ — „Средно цвете“, — мога ли аз, нищожното червейче, да спра върху един лист от него, за да издиря блаженствата на неговия мирис?

Свещени и всемогъщи Тиен-дзе, Сине на небето, императоре на Китай, при нозете на когото повече от четиристотин милиона хора лежат в праха и те боготворят, позволяваш ли ми да стъпча с нечистия си крак единия крайчец на твоя килим? Аз не съм от страните на онези, които дойдоха при теб с меч и барут, за да натрапят на твоите чеда отровата на опиума, да завладеят градовете ти и да казват на твоите войници, които носят на гърдите си парченца плат с надписа „Пингс“, че са страхливци.

Напротив, аз произхождам от страната на Тао-це, което ще рече „Синовете на разума“, където се възхищават от твоето великолепие, славят твоето величие и не желаят друго, освен блясъка на твоята мъдрост да свети в мир и над техните глави!

* * *

След като свалихме на самоаския остров Уполу Потома ловеца от Таити, любимата му Перейма, брат му Потой и слугата Омби, а също и капитан Робърт от кораба „Посейдон“ и неговия екипаж, останахме няколко дни на котва, а сетне минахме край „Елисавета Тараена“ и отплавахме за Бонинските острови.

Познава ли любезният читател от оскъдните пътеописания или поне от картата на света красивата островна група, която е с бляскаво бъдеще и ще процъфтява поради засилената морска търговия между Калифорния и Китай? Самотната, скрита във Великия океан водна фея ще бъде докосвана винаги от един от най-големите морски пътища, ще печели богатства и слава, но в същото време за съжаление ще губи поетичния чар на самотното си спокойствие, който привлича не един мореплавател, наситил се на китолова в Далечния север и устремил се към благодатната зеленина на сушата.

Онзи, който е преплавал океана, плискащ вълните си между Америка и Азия, онзи, който е опознал със собствените си очи, сърце и ръце напрежението, лишенията, трудностите на едно такова пътуване и е копнеел ден и нощ да види най-сетне суша, и е стъпвал, да речем, на брега на Нова Зеландия, знае какво значи удивлението да видиш безкрилото киви, което не е могло да издържи появата на европейското куче, както и преселената котка, която заплашва какапото — кукувицата, виеща си гнездото и снасяща яйцата си в него по ниските клони.

Не само дивите племена са онези, които с пристигането на белия човек са получавали смъртната си присъда; домашните животни, които са го придружавали, също са донасяли гибел и унищожение за животинските обитатели на дивите страни.

* * *

Нашият чудесен кораб „Вихър“ плаваше към Хонконг между Бонинските острови и аз не можех да не се радвам на ведрия и светъл хоризонт. До мен приближи капитанът и му казах, че наблюдавам „онези невинни нишки там между изток и север“ на небосвода с истинско възхищение.

Той отвърна:

— Невинни? Да, така може да говори само някой, който просто не е моряк. А може да го изрече и опитен морски вълк, когато за първи път навлиза в тези води. Не вярвайте на това небе! Сега е кротко, а какво ще последва, ще видим доста скоро!

— Буря ли, капитане?

— Буря? Ба! Да не искате да сравнявате мечката с мишле? Тези две животни, както съм слушал, принадлежат към един и същи род хищници, но аз не мисля, че можете да хванете Баба Меца в капан за мишки. Така е и тук. Бурята е това, което следва да се очаква, но ще трябва да я наречете тайфун, защото между буря и тайфун има такава разлика, каквато и между мечка и мишле.

— Значи очаквате тайфун — казах донякъде уплашен и донякъде доволен, тъй като читателят вече се досеща, че бях от онези крайно любознателни пътешественици, които жадуваха да опознаят далечните диви страни, за които вече споменахме. Щеше да ми се предостави случай не къде да е, а край Бонинските острови, да опозная страшното въздушно явление, за което бях слушал толкова приказки.

— Да, тайфун — каза капитанът, — до десет минути той ще се развихри. Ще бъде единадесетият или дванадесетият, който преживявам из тези води. Затова познавам този вид майски ветрец, на който вие се възхищавате доста добре. Има различни признаци, но никой от тях не е толкова опасен, както тази дяволска мрежа ей там, зад нас. Казвам ви, Чарли, за пет минути нишките ще обхванат цялото небе и ще се превърнат в смолисточерна облачна маса. Белият отвор там ще остане, защото тайфунът трябва да има вратичка, през която да бъде издухан. Приберете се бързо в каютата си и не се показвайте оттам дотогава, докато не ви повикам, ако нашият добър „Вихър“ не хвърли котва завинаги долу на морското дъно.

— Това не ми харесва, капитане! Не може ли да остана на палубата?

— Мой дълг е да прибера долу всеки пътник и все пак за вас бих направил изключение, но давам ви думата си, че още първата или втората вълна ще ви смъкне вън от борда.

— Не ми се вярва. Не съм за пръв път сред морето, а ако вие наистина се безпокоите за мен, то вземете едно въже и ме вържете за мачтата или някъде другаде!

— При такова условие може. Но ако мачтата бъде откъсната и отнесена в морето, вие сте загубен!

— Навярно! В такъв случай обаче и от кораба не ще остане много нещо.

— Well! Щом сте хвърлили толкова око на мачтата, елате! Аз сам ще ви вържа за нея.

Той взе едно дебело въже и ме върза.

През това време на палубата цареше трескава работа. Втората мачта и реите бяха свалени, а всичко подвижно беше закрепвано, доколкото беше нужно, или прибирано в трюма през люковете. Всяко парче платно беше свито и само горе, на шпейнкера, остана едно платно, за да бъде в помощ, доколкото беше възможно, на кормилото. Спиците на кормилото също бяха завързани с въжета, за в случай че станеше невъзможно да се управлява с ръце, обхванато от вълните. Накрая всеки люк или отвор, който водеше към трюма, беше затворен почти херметически, така че водата да не може да прониква.

И ето, когато всичко беше привършено с най-трескава деятелност, точно след десет минути, както беше предрекъл капитанът, бурята се разрази. Цялото небе се беше покрило с черна покривка и вълните сега бяха придобили извънредно тъмен, почти, би могло да се каже, адски заплашителен цвят. Движението им не беше по-бързо, отколкото досега, но всяка една от тях приличаше на черна пантера или на настръхнал бизон, който привидно стои мирен, за да събере сили за внезапен скок или удар.

Буреносният отвор сред облаците се беше разширил. Той беше придобил вид на кръгъл прозорец, през който нахълтваше навътре нежен, червеникавожълт дим. И ето че над водите премина леко шумолене и от далечината полетя звук, подобен на силното изсвирване на басов тромбон.

— Внимание, момчета, идва! — чу се силният глас на капитана. — Не стойте така, а се уловете за въжето.

Звукът на тръбата прозвуча по-силно и по-близо и… ето че очакваното се приближи: черна, висока, почти отвесно издигнала се водна стена, а зад нея орканът, който я беше издигнал и я блъскаше пред себе си. В следния миг не би се чул дори изстрел на най-тежкото обсадно оръдие. Стената ни беше достигнала, стовари се върху нас и ни погреба напълно под тежките си води.

— Дръж се, добри „Вихре“, дръж се! — бяха мислите ми и чудесният кораб моментално изпълни това желание. Той издигна дълбоко потъналия си напред нос и се измъкна от черната, ревяща дълбина. Но този миг беше дал съвършено друг вид на морето. Грамадни като планини вълни налитаха отвсякъде върху нас и се разбиваха с височината на къщи над палубата. Още докато краят на някоя от тях минаваше над мен, вече ме достигаха челюстите на друга, така че едва имах време да си поема необходимия дъх. Бурята ревеше и стенеше, шумеше и изригваше, пенеше се и свиреше, охкаше и ридаеше, скърцаше и пращеше около мен, над мен, под мен и … в мен, защото ми се струваше, че страхотният тайфун е обхванал и самия мен, костите и мускулите, жилите и сухожилията и всяка нишка и фибра в моето тяло.

Капитанът се държеше за едно от въжетата и беше грабнал в ръка тръбата. Само нейният остър и рязък звук успяваше да надвиши страхотния хаос от тътнещите около нас шумове. Заповедите му биваха разбирани и веднага изпълнявани въпреки херкулесовата сила, която беше нужна за това. Шепа храбри мъже се хвърляха винаги върху някои от заплашените точки и човек би трябвало да види тези силни и храбри до смърт хора, за да разбере каква ценност представлява всеки един от тях. Трима стояха при кормилото и въпреки цялото си напрежение не можеха да го управляват. Те трябваше да прибягнат към помощта на въжетата.

Вълните се стоварваха толкова тежко, че заплашваха да смажат кораба под яростта си. От минута на минута върху нас връхлиташе грамадна водна маса и главната мачта, за която бях вързан, се извиваше като тръстикова или върбова пръчка. Буреносният отвор се беше затворил и ние се намирахме сред пълна нощ, в мрака на която блестеше призрачно само ослепителната пяна на гребените на вълните. Така орканът бесня два, три, четири часа. Дотогава аз не бях се чувствувал така безпомощен пред нито един страшен прериен пожар, пред никое страшно природно явление. Сега потръпвах при чувството за пялата човешка слабост, която ни хвърля в прахта и краката на Всемогъщия, помислих и за онази буря в Генисаретското езеро и за вика за помощ на уповаващите се във вярата апостоли: „Господи, помогни! Ние загиваме!“ И макар корабът да бе построен здраво и сигурно, макар в гърдите на капитана да туптеше храбро и мъжествено сърце, макар моряците да извършваха всичките си задължения, всеки миг бе властен да разруши кораба и отнеме живота на всички, които се намираха на него. И после…

Лежат във ранна ведра утрин

останки върху тез скали,

във морски пясък — гроб последен,

почиват куп развалини.

Лежи човек със вси надежди

и щастие — суетен смях,

улучен във разцвет на сили

с единствен и могъщ замах.

Никога до тогава не бях преживявал такъв бунт на природните сили и очаквах всеки миг да бъда откъснат от опорната си точка и да бъда хвърлен в кипящото море. Ограда около борда вече нямаше. Тя беше смазана от онези предмети, които беснеещата буря беше откъснала от местата им и захвърлила в морето. Неочаквано настъпи минута на пълна тишина, през време на която можеше да се чуе дори силното и бързо туптене на пулса.

— Внимание, момчета, сега започва още по-страшното!

Думите на капитана едва бяха заглъхнали, когато блесна ослепителна светкавица, последва гръм, под който цялото море проехтя, а земята сякаш се пръсна и после тайфунът отново връхлетя върху водата така, че тя се издигна по-високо от мачтите. Ние бяхме обхванати от вълните, завъртени около собствената си ос — последва общ вик на смъртен страх, ужасно пращене, трошене и смазване, после внезапно ветровете престанаха като по даден знак на някой всемогъщ диригент и миг по-късно до нас долиташе само разбиването на вълните.

— Изхвърлете фока^[1] през борда! — извика капитанът гръмогласно. — Отсечете въжетата, бързо! Сечете, сечете, за Бога!

Всички ръце се въоръжиха с брадви. Корабът се беше навел надясно. Последваха редица силни, глухи удари — тя изтрещя и падна сред морето. Корабът се залюля и се наведе напред, докато една след друга вълните се разливаха върху палубата и напълно ни покриха с вода.

— По-бързо, момчета, иначе ще загинем! — извика Търнърстайк.

— Ей, капитане! — извика боцманът. — Гредата за платно и при носа… виси на фока!

— Сечете, сечете и нея! — гласеше отговорът.

Същевременно той се спусна край мен напред, за да се убеди сам за състоянието на нещата. Ударите отново прозвучаха, водата пред нас беше издигната високо, разпенена и носът се надигна.

— Хей, моряци, добре ли е назад?

— Aye, aye^[2], сър!

— Well! Разпънете едно платно, момчета! То ни трябва, защото тайфунът премина.

Той се завърна при мен:

— А, Чарли, жив ли сте още?

— Донякъде!

— Значи не съвсем? Вярвам. Трябва да сте погълнали значително количество солена вода, а това не е работа за всекиго. Искате ли да ви развържа?

— Мисля, сър. Наистина ли премина вятърът?

— Разбира се. Тайфунът връхлита внезапно и също тъй бързо се сбогува. Във всеки случай здравата ни срита! Морето ще има да се вълнува още няколко часа. Фокът и предната греда заедно с триъгълното платно отидоха, но щом ние долу сме живи и здрави, благодаря на Бога, че се отървахме с толкова малко.

Той ме развърза и аз трябваше да напрегна всички сили, за да остана прав при вълнението, което от силно премина малко по малко в по-слабо. Облачната покривка се разкъса на много места. Отново настана ден и най-после и първият слънчев лъч си проби път към нас.

Всичко на палубата изглеждаше ужасно, но сега то не ме интересуваше, слязох с капитана долу в трюма, за да погледнем там. В помещението за товара цареше наистина страшно безредие. Бъчви, бали, пакети и сандъци лежаха разхвърляни и без всякакъв ред и едва след дълги усилия ние можахме да си пробием път през този хаос. Но едва стана това, когато слизащият пред мен капитан ме блъсна настрана и отново се втурна нагоре.

— Какво има, капитане?

— Вода в трюма. Има голям опасен отвор!

Той се изкачи на палубата, за да заповяда на хората си да застанат при помпите, а аз се помъчих да поставя в ред маркучите колкото беше възможно по-скоро. Работата започна след две минути, докато корабният дърводелец се опитваше да намери и запуши отвора. Това беше наистина мъчна работа, но беше извършена успешно поне дотолкова, че за момент се намерихме в безопасност.

Останалите се заеха да почистят палубата от трески и скъсани въжета, а после беше поставена временно греда на носа, както и за известно време помощна мачта на пъна на съборената фокмачта. Корабната ограда също беше възстановена, доколкото това беше възможно. После капитанът заповяда на моряците да отправят носа право на север.

— Сега вече ще можем да стигнем до Порт Лойд! — рече той.

— Колко път има още дотам?

— Тъкмо проверявах — отвърна той. — Този тайфун ни е въртял в кръг. Трябва впрочем да знаете, Чарли, че този вид буря съвсем не спада към почтените, които духат само от една посока, както приемат някои моряци и учени, а в повечето случаи се ограничават в съвсем малка, строго определена област и тогава изведнъж задухва от всички възможни небесни посоки. Много възможно е ние да се намираме сред тайфун, докато на няколко мили встрани друг кораб да минава край нас при съвършено лек вятър, без да забелязва нещо от оркана, или най-много да се учудва на вълнението пред носа, без да може да си го обясни. И така, орканът ни е водил почти в кръг и въпреки лошото състояние на платната пие можем да бъдем още днес, преди спускането на нощта, в Порт Лойд.

Това бе чудесно, макар тези Бонински острови да представляваха много опасна близост за нас през време на тайфуна.

— Затова аз и промених посоката, но се радвам, че не сме се отдалечили много. Отворът е запушен само временно, мачтите липсват, а в каквото положение е трюмът, много е възможно да останем известно време в Порт Лойд, за да възвърнем способността си да пътуваме по море. Доволен съм само, че съм си господар и отговарям за такива неща пред себе си! Но вие ще се отегчавате там, Чарли!

— Не мисля така, мистър Търнърстайк.

— О, все пак! Там няма концерти и театри, няма вестници и библиотека, каквито вие като писател обичате. А като ловец също няма да имате удоволствие, защото там няма нито дивеч, нито леопарди и…

— Но диви кози и подивели свине, костенурки и водни птици има извънредно много, капитане.

— Наистина ли?

— Разбира се. Нали ви казвам!

— Well, това е великолепно! Тогава аз ще убия няколко дузини кози, няколко маздели^[3] прасета, няколко шока^[4] костенурки и няколко стотици пингвини.

Засмях се.

— Наистина ли искате да стреляте на тази географска ширина върху пингвини?

— Защо не, щом те се намират там! Тези животни са извънредно тлъсти и при това толкова глупави, че могат да се пребият с пръчка, преди да разберат, че се намират в опасност.

Добрият и достоен за почитане мистър Фрик Търнърстайк беше извънредно страстен ловец и не се страхуваше нито от човек, нито от диво животно. Но той страдаше от много вредната за него мания, че юмручните му удари попадат винаги там, където са насочени, но куршумите му винаги се отклоняват на югозапад, когато се мери на североизток. Изглежда, че ловът на пингвини, при който се предпочитаха тоягите вместо пушките, представляваше най-интересното занимание за него. И затова аз съжалих, че Бонинските острови не се бяха погрижили да се изместят малко по-нагоре, близо до полюса.

Надвечер видяхме да се появява пред нас Пийл Айлънд, най-южният от трите най-големи Бонински острова, на който се намираше и главното пристанище, а половин час по-късно хвърлихме котва в Порт Лойд. Тук морето беше напълно спокойно и както научихме по-късно, там не бяха усетили нищо от тайфуна. Изглежда, капитанът беше имал право със забележката си, че този оркан често се ограничава в един строго затворен кръг.

Тук нямаше нужда от обичайните за други места формалности. Спряхме колкото беше възможно по-близо до сушата и пуснахме котва. Друг кораб там нямаше. Затова вдигнахме само нашия Юнион Джек^[5] и дадохме един изстрел, за да съобщим за пристигането и националността си.

През време на бурята бяхме загубили две лодки. Капитанът слезе с малката лодка на сушата и, разбира се от само себе си, аз го придружих. Бяхме приети с голяма сърдечност от поселниците и получихме удоволствието да бъдем нагостени върху твърда земя с прясна и превъзходно приготвена вечеря. През време на нея Търнърстайк не можа да се сдържи да зададе един извънредно важен и необходим въпрос:

— Но кажете ми, господа, как стои тук въпросът с лова?

— Много добре — гласеше утешителният отговор.

— Какъв дивеч има тук? Пингвини?

— Не.

— Тюлени?

— Не.

— Моржове?

— Също не.

Добрият капитан, изглежда, наистина се беше наострил за лов с тояги. За съжаление той беше направил сметката си без… дивеча и затова продължи да пита:

— Какво има тогава?

— Глигани, кози, костенурки, водни птици и хвърчащи мечки.

— Гръм и мълния! Истина ли е това? Никога в живота си не съм чувал, че мечките хвърчат и във въздуха! Или този вид животни може би са много по-различни създания от онези, които обикновено се наричат мечки? Познавам само бялата, сивата, кафявата и черната мечка, а също и миещата се мечка. Казвайте, Чарли! Нали вие сте естествоизпитателят на нашата прочута експедиция с „Вихър“!

— Pteropus ursinus — отвърнах с извънредно важно изражение на лицето.

— Perotus purgilus? Какви са пък тези думи? Говорете, без да си кривите човката!

— Well, исках да кажа „прилеп“, щом така го разбирате по-добре.

— Прилеп ли? Хм, смешна мода да се прави прилепът на мечка! Каква е големината на това животно-великан?

— Дълго осем до девет цола и с разперени криле е около три стъпки широко. Живее предимно на финиковата палма и спада към онази малка част прилепи, които нощем спят и през светлите обедни часове си търсят храна.

— Така постъпвам и аз, значи също принадлежа към Peroqes purgatus или както там нарекохте преди малко племето им. Не искам да им причинявам никакво зло и ще се придържам повече към другите — козите, глиганите и костенурките. Но да застреляш коза е цяло геройство. Нали, Чарли?

— Хм, не е точно геройство, но често е много опасно. Помислете си за европейските антилопи. А тукашните кози са диви, тъй като планините са много скалисти и се издигат стръмно.

— Не съм приятел на изкачването и винаги се прекатурвам на лявата или дясната страна на кораба. И ако съм се изкачил петдесет метра, сигурно ще падна деветдесет надолу. Ами как стои въпросът с костенурките? Може ли да се получи тук истинска мак-търтъл-суп^[6].

— Ще бъде мъчно, капитане — усмихнах се аз.

— Защо? Не казахте ли, че тук има извънредно много костенурки?

— Да, и от тях, разбира се, можете да направите супа от костенурки, но не и мак-търтъл-суп.

— Само дяволът може да ви разбере! Обяснете ми го по-ясно!

— Мак-търтъл-суп се употребява погрешно в обикновения език. Търтъл-суп значи супа от костенурки, мак-търтъл-суп обаче значи заместител на супа от костенурка.

— Well, Чарли, давам ви свидетелство за учен изследовател на природата и супите. Ех, да можеше да се улови още днес истинска костенурка.

Веднага един от преселниците, бивш жител на островите Маркеза, заяви, че е готов да ни заведе на една местност, където може би щяхме да намерим някое от тези животни.

Луната светеше ясно. Вечерта можеше да се нарече наистина райска. Последвахме водача си по един път, който се виеше през великолепна палмова гора до малък самотен залив.

Там имаше гъсталак от таитски тамануси^[7] и смокинови дървета, пред които към брега леко се спускаше широка блестяща бяла ивица. Тъкмо когато излизахме изпод черниците, забелязахме две от животните, които бавно се измъкваха от водата. Всеки от нас се беше снабдил с прът и ние ги обърнахме тъй, че те легнаха на гърбовете си и се намериха напълно в наша власт. Това, разбира се, не беше много лека работа, защото по-голямото животно сигурно надвишаваше триста фунта^[8] тегло.

— А сега какво? — запита Фрик Търнърстайк.

Островитянинът, който можеше да говори съвършено английски, каза:

— Оставете ги да лежат до утре сутринта. Те не могат да избягат и тогава ще заповядаме да ви ги донесат.

— Дори и не мисля! — отвърна капитанът, който въпреки грубата си външност беше мекосърдечен. — Тогава тези нещастни животни цяла нощ ще се измъчват от смъртен страх, който не бих пожелал дори на едно такова животно. Жалко, че не носите със себе си пушките си, Чарли. Иначе бихте могли да им пратите по един куршум!

— Това би било много храбро от моя страна! — рекох аз. — Няма ли тук един нож?

Поселникът извади своя и с два силни удара главите на костенурките бяха прерязани.

— Сега ще ги занесем у дома — каза капитанът.

Той хвана по-голямата от тях и наистина я вдигна. След две крачки обаче той я хвърли отново на пясъка.

— В името на всички мачти и прътове! Та тя е тежка колкото най-голямата ми котва! Наистина ще трябва да я оставим!

Островитянинът обаче беше на друго мнение. Той отряза няколко пръта от смокини, върза ги с пълзящи растения и така направи шейна, върху която ние търкулихме тежките животни. После тримата се впрегнахме пред нея и по този начин ги откарахме в колонията.

Там те трябваше да бъдат преместени на нашата лодка. При това светлината на една от факлите падна върху гърба на по-голямото животно.

— Стой! — заповяда капитанът. — Какво е това? Тази супа от костенурка носи вече една чиния на гърба си.

Наведох се над нея и извиках да ми светнат. И наистина върху твърдата черупка на животното беше закована елипсовидна плоча, ръбовете на която поради разрастването на костенурката се бяха надигнали, и по този начин тя беше придобила форма на малък овален съд.

— А ето тук и надпис! — каза Търнърстайк. — Кой ще го прочете? Не е нито английски, нито нещо друго. Чарли, потрошете си малко зъбите тук!

Плочката беше издялана от онзи вид бронз, който никога не се поврежда от вода и който само японците и китайците умеят да произвеждат. Опитах се да прочета надписа. Той се състоеше от две японски имена, които бяха разположени едно под друго.

— Sen-to и Нифуризима.

— Какво е това, Чарли?

— Нифуризима е остров, който принадлежи на същинска Япония. Понякога и пялата група Оки, състояща се от седемдесет и седем острова и островчета, бива наричана така.

— Ужасно, кой ли е имал толкова много време да отбелязва такива неща!

— Sen-to е сто и двадесетият Дайри на Япония. Той е управлявал от 1780 до 1817 година, ако не се лъжа.

— А какво общо има този човек с моята мак… исках да кажа с моята търтъл-супа?

— Животът на костенурката е твърде дълъг и често продължителността му бива изследвана, като се поставя знак на някоя хваната. След това тя отново се пуска на свобода. Те, изглежда, предприемат забележително точни и редовни странствувания и винаги посещават едно и също място. Сигурно тази костенурка е била уловена на Нифуризима, за да й бъде поставен знак, който бил скрепен с името на тогава управляващия Дайри. Можете поне приблизително да пресметнете колко е стара.

— Дори не ми идва и наум, защото така мога да стигна до не-апетитното познание, че съм уловил седемдесетгодишна костенуркова супа, а вие ще се съгласите, Чарли, че това не разкрива никаква радостна перспектива. Хвърлете я в лодката! Тя ще бъде нарязана и изядена и ако някога аз се срещна тук или там с този тъй наречен Дайри или Домино, той ще получи обратно чифиригимилишкия си ключ.

— Не бихте ли предпочели да предоставите плочката на мен, сър? Много бих искал да я взема със себе си у дома.

— За спомен ли? Гледай ти чудак! От кого? За спомен от Диариуса ли или от костенурката?

— И от двамата заедно.

— Вземете я тогава! Бихте могли, ако искате, да получите и цялата черупка на костенурката заедно с този Диарус, защото аз се интересувам само от супата…

На другата сутрин имате доста много работа на нашия добър стар „Вихър“. Отворът можеше да бъде запушен напълно само отвън и тъй като на Пийл Айлънд не можеше да става и дума за док, налагаше се работа под водата, която в по-голямата си част извърших аз, тъй като никой от моряците не можеше да издържи достатъчно. Наистина почти невероятно е, че повечето моряци, разбира се, с изключение на онези, които са посещавали морско училище, са много лоши или дори съвсем не са плувци. Могат да се срещнат стотици моряци, които се чувствуват напълно сигурни на някой стар, полуразрушен тримачтник, а не искат да знаят за плуване с лодка.

На обяд, когато с удоволствие вкусвахме супата от костенурка, бях възнаграден за усилията си от капитана, който ми направи едно извънредно предложение, свидетелствуващо за голямата пожертвувателност от негова страна.

— Как мислите, Чарли? Дали тези диви кози ще се смилат добре от стомаха?

— Разбира се.

— Тогава вземете пушките си и тръгвайте с мен! Ще убием една.

— Готов съм, но предлагам да отидем на лов не тук, а на остров Стейпълтън.

— Well, тогава ще отидем с лодка дотам!

— Ще вземем ли още някой със себе си?

— Не е нужно. Какво разбират от лов тези момчета? Те само ще прогонват дивеча. Елате в лодката!

Някога бях чел, че остров Стейпълтън е много скалист, и знаех от скитанията си из планините, доколко въжето и бастунът могат да послужат при изкачването на стръмни височини. Ласото ми беше решително по-добро от всякакво въже. Извадих го, намерих и една бамбукова пръчка, която с помощта на корабния ковач бързо превърнах в бастун — горе беше закована стара желязна кука, а долу острие. Мистър Фрик ме изгледа изненадан, когато се явих с това странно снаряжение.

— Какви са тези украшения по вас, Чарли, хе? Да не би господинът да иска да стреля по козите с бамбуков бастун и кожен ремък?

— Pshaw! Аз съм английски ловец, сър — отвърнах гордо.

— Английски?… Не ставайте смешен и хвърлете тези боклуци във водата.

— Нека не прибързваме.

Качих се пръв в лодката и той ме последва. След това се у вихме за греблата. Имахме да изминаваме разстояние от четири часа, но морето беше спокойно и вятърът — благоприятен. Минахме край много живописни скали западно от островите Пийл и Бъкленд, като се придържахме постоянно на север стигнахме в един залив на остров Стейпълтън, който се врязваше дълбоко в стръмно издигащите се скали. Капитанът се захили с цялото си лице, посочи ми нагоре и каза:

— Погледнете, Чарли! На всеки изстрел най-малко две!

И наистина, аз видях върховете и издатините на скалите буквално покрити с диви кози. Това щеше да ни осигури извънредно обилен лов. Слязохме и изтеглихме лодката толкова навътре на брега, че не можеше да бъде достигната от прилива, който тук обикновено се издига до три стъпки. После тръгнахме напред все по-нагоре към стръмните височини.

Местността беше наистина алпийска — с остри зъбери, стръмни скали и хребети. Бамбукът наистина ми помагаше, докато запъхтеният капитан след мен често пълзеше на четири крака, за да преодолее мъчнотиите на терена. Най-после задъхан той спря.

— Чарли, чакайте! Да не искате да се качите на луната? Вижте тази долина отвъд — тя е претъпкана с кози. Ако отидем там, с четири изстрела ще убием най-малко двадесет.

— Точно там отивам и аз!

Той ме погледна с разтворена уста и с необикновено учудено изражение:

— На… та… тък…? Слушайте, един от нас двамата е луд-или вие, или аз. Но аз открито ще ви призная, че моят ум е в пълен ред… Иска да отиде към задната част на кораба, а плува право напред.

Трябваше да се засмея.

— Кажете ми, капитане, какво ще правите на задната част на кораба?

— Ще стрелям по кози. Какво друго?

— Well! Тогава опитайте се. Ще ви платя по десет долара за всяка, която се остави да бъде застреляна от вас!

— Да не би да искате да кажете, че не знам да стрелям?

— Не, но искам да разберете, че се намирате точно по посоката на вятъра.

— На вятъра ли? Чарли, не ми се сърдете, но тук вашите изследователски и готварски способности напълно пропадат! Какво разбира коза от вятър? Можете да бъдете сигурен, че няма да изкача с вас тази стена. Правете каквото искате. Аз обаче не искам да се върна на борда със счупен врат!

И той наистина се извърна „към задната част на кораба“ и се отправи с пухтене и кашляне нататък. Трябваше да побързам, ако исках да не го оставя да ми развали лова. Освен това аз нямаше и да го пусна, ако не смятах да извлека полза от действията му.

Изкачих се бързо нагоре и стигнах билото, зад което височината рязко се спускаше в една странична долина. Като употребявах бастуна си за подпора и за запазване на равновесие, аз по-скоро се хлъзгах, отколкото вървях надолу, като побързах да се отклоня вляво, където пропастта навлизаше в долината, към която се беше отправил моят добър Фрик Търнърстайк. Там се облегнах зад една скала и зачаках с карабината „Хенри“ в ръка, която бях взел вместо пушка.

Не трябваше да чакам дълго, защото едва бях стоял две минути на това място и към мен се насочиха побегнали в галоп всички кози, които храбрият капитан щеше да улучва „по две с всеки изстрел“. Голямата долина правеше пред мен завой: животните не можеха да ме забележат и попаднаха право пред огъня ми: два, три, пет и шест изстрела и те отминаха. После шест кози лежаха на земята. Тъкмо исках да изляза, когато чух да се приближава нещо със силно охкане и пръхтене. То се приближи, като пухтеше буквално като локомотив, и изненадано спря пред ударените кози. Беше капитанът.

— Хиляди кози! Какво е това? Кой е убил тези животни? — извика той.

Излязох от скривалището си, като се смеех от сърце.

— Аз, ако нямате нищо против, сър!

— Вие? Чарли, вие? Как дойдохте тук?

Добрият Фрик разтвори от изненада устата си, като че ли искаше да погълне наведнъж своите „хиляди кози“.

— Надолу по стената. Обещах ви за всяка коза, която се остави да бъде застреляна от вас, по десет долара. Колко ви дължа?

Лицето на капитана изведнъж стана смутено и недоволно.

— Да, Чарли, тези животни наистина ми убягнаха още преди да успея да издигна пиратското си знаме. Разпънах всичките си платна и се спуснах след тях така, че дробовете ми засвириха като тайфуна вчера. Как можех да пусна котва, да поема дъх, да сваля пушката от гърба си, да се меря, да натисна спусъка, да стрелям и да улуча? Не бива да искате от един моряк да върши шест пъти повече от другите.

— Поисках ли от вас да застреляте тридесет и шест кози?

— Тридесет и шест? Как стигнахте до тази цифра?

— Тук лежат моите шест; вие казахте „шест пъти повече“, а шест по шест прави тридесет и шест.

— Хм, сметката ви е вярна — отвърна той, като оглеждаше най-напред пушката си, а след това насочи поглед върху козите ми. — Слушайте, Чарли, наистина тези същества разбират нещо от вятър!

— Разбира се. Те имат отлично обоняние, а освен това сигурно са ви видели и чули, защото сте доста едър и аз чух шума от дробовете ви от осемдесет крачки разстояние.

— Слушайте, Чарли, да не искате да се задуша заради една коза? Дори не ми идва и наум това! Онзи, който не може да понася дробовете ми, той… той…

Капитанът беше толкова разгневен, че беше започнал подчинено изречение, без да може да намери главното. Засмях се сърдечно и му подадох ръката си.

— Не се ядосвайте, сър! Тук имаме шест тлъсти животни, а за днес не ни трябват повече.

— Така ли? Така ли мислите? — каза той, като ме погледна със светнали очи. — А какво ще кажат онези на кораба? Мистър Чарли е убил всичките, а капитанът нищо, съвършено нищо. Нека бъда убит на място, ако си отида, преди да съм застрелял моите шест. Чувате ли? Шест, най-малко шест! Сега вече знам, че тези животни разбират от вятър и ще се съобразявам с това. Ще дойдете ли с мен, или ще останете тук?

— Разбира се, че ще дойда, но преди това ще ви помоля да почакате още малко.

— Защо? Нямаме време. Иначе добитъкът ми ще избяга много далеч и аз няма да мога да го стигна до края на живота си.

Не можах да се удържа и трябваше пак да прихна.

— Наистина ли мислите, че можете да настигнете козите? Помогнете ми да покрием с клони тези шест и да ги затиснем с няколко камъка, а после ще потърсим някое място, от което да имате възможност да стреляте!

По този начин прибрахме дивеча на сигурно място за известно време и после се отправихме към друга височина, от която можехме да наблюдаваме намиращото се под нас пространство. Този път пак се стори на капитана извънредно тежък. Той изстена:

— Стойте, Чарли! Лавирам на всички страни, но въпреки това не мога да напредвам. Дайте ми бамбука си!

— Нали трябваше да го хвърля в морето?

— Да не би аз да съм срещал и заобикалял неприятностите по всички географски ширини, та да познавам страните и хората като вас, хе? И следователно мога ли да зная какво трябва да предприемам? Аз съвсем точно знам как се вкарва тримачтов кораб в пристанище, но още не виждам как един морски капитан трябва да улови със зъби тези некултивирани скали. И така, всички на палубата и пътешествието продължава!

Сега с помощта па бастуна напреднахме много по-лесно и по-бързо. Пристигнахме горе и забелязахме в отвъдната долина многобройно стадо, което спокойно пасеше. Както и преди, капитанът поиска да се спусне право към животните. Спрях го.

— Чакайте, мистър Търнърстайк! По този начин отново ще ги прогоните. Слезте оттук, вдясно, там пътят е по-лек, и застанете под онова дърво — кири. Аз ще се спусна отляво и ще подкарам козите право под изстрелите ви.

— Well, съгласен съм. Хайде тогава, слизайте! За пет минути трябва да имам шест.

— С два куршума ли?

— Pshaw! Всеки път ще убивам по три наведнъж!

— Ще бъде мъчничко! Няма ли да предпочетете моята карабина „Хенри“? Аз отново я поставих в ред и тя може да даде двадесет и пет изстрела, без да става нужда да я пълните.

— Това е твърде изгодно! Дайте ми я и ми покажете как се действува с нея.

Обясних му устройството. После, след като ми подаде обикновената си пушки, той се отдалечи бързо. Наистина беше смешно да се наблюдава широкоплещестата му снага, която се мъчеше да запази равновесие с тоягата, когато слизаше надолу с широки моряшки крачки.

Стигнах на мястото си много по-рано от него. Щом се уверих, че е застанал под уговореното дърво, предпазливо се промъкнах към стадото и от около осемдесет крачки дадох два изстрела. При първия изстрел едно от животните падна, а при втория, понеже не бях сигурен в пушката си, не улучих толкова добре. Козата отскочи настрана и побягна нагоре по отсрещната стръмнина на онази, по която се бяхме спуснали ние.

Останалите животни в галоп се насочиха точно към храбрия Фрик Търнърстайк. Той ги остави да се приближат на четиридесет крачки от него, после излезе иззад дървото и вдигна пушката. За мое най-голямо учудване забелязах, че не стреля. Към мен, който тичах след козите, капитанът правеше най-чудновати гримаси, тропаше нетърпеливо с крака, държеше пушката готова за стрелба и въпреки това не стреляше. Козите с най-голяма бързина минаха край него. Той се извърна, продължи да се мери и възбуден, непрекъснато въртете дясната си ръка около карабината.

В това време животните избягаха и аз стигнах при него.

— Защо не стреляте, сър? — запитах аз, изненадан до най-висша степен.

Той се извърна към мен. Обикновено добродушното му лице, сега гневно лъщеше от червенина и гласът му буквално гърмеше, когато ми отговори:

— Какво трябва да правя? Да стрелям? Върху кого? Върху вас ли? Засрамете се, Чарли, че сте с по-малко разум от едно такова животно! Тези добри кози бяха толкова разумни, че приплуваха точно срещу мерника ми, а вие бяхте съвсем неразбран и скачахте след тях. И на това отгоре искате от мен да стрелям. Ами ако ви бях убил, а?

— Да убиете мен? — запитах аз, почти вкаменен от този упрек. — Това е напълно невъзможно, защото аз бях на цели двеста и петдесет крачки зад животните.

— Няма значение! Знам по-добре от вас! Аз съм стар опитен човек, а вие сте млад. Ще ви дам пример: мистър Корнпъш, когото не мога да търпя, идва при мен и ми казва неща, които ме карат да побеснея от гняв. Тогава аз го хващам и го хвърлям от най-горното стъпало на стълбата или, по-скоро, искам да го смъкна само от най-горното стъпало. Той обаче е толкова несръчен, че пада по всичките стъпала надолу така, че аз трябва да заплатя голяма глоба. Това стана с този нещастен мистър Корнпъш. А защо да не може да стане същото и с куршума? Аз искам да улуча само козите, но куршумът решава да се отклони към вас, прелетява над козите и се забива в главата ви — е, после какво, а? И вместо да ми благодарите, че с присъствието на духа си ви спасих живота, вие ме питате защо не съм стрелял. Чарли, не очаквах това от вас!

Признавам, че бях напълно смаян от този укор, който ми беше направен с такава сериозност и убедителност. Но не исках да ядосвам повече капитана и затова само отговорих:

— Но защо тогава не стреляхте, след като козите отминаха?

— Как можех, когато тази карабина „Хенри“, Хари или Пари не иска да стреля? Натисках, дърпах и теглих спусъка с всички сили, pshaw, не искаше да почне и толкова! Ето ви обратно огнестрелната тръба! Ако отида още веднъж на лов за кози, ще си взема комин. Той поне няма да прави засечки! Откъде ще взема сега моите шест животни, а?

— Хм, жалко — засмях се аз, — шест кози с два изстрела!

— Чарли, не ме вбесявайте! Дайте ми пушката! Застреляхте ли нещо с нея?

— Да, две. Едната е мъртва, а другата се изкачи там горе, по онзи склон. Тя е ранена и от раната й тече силно кръв.

При тези мои думи капитанът ме погледна така опулено, че не можах да се сдържа повече и отново прихнах. Това вече го разяри съвсем и той грабна пушката от ръцете ми.

— Чарли, вие сте варварин, напълно безчувствен човек. Нямам повече работа с вас. Отплувайте от Порт Лойд до Кантон с когото щете, но само не с мен!

Той захвърли бастуна пред краката ми и с най-голямо възмущение се отдалечи. Оставих го, защото много добре знаех, че ще се върне. Взех бастуна си и тръгнах по следите на ранената коза. Отвъд стръмнината, която изкачвах, трябваше да се намира морето, както бях забелязал от отсрещната височина. Следата от капките кръв ясно се различаваше и ме отведе на тясно плато, което, изглежда, се спускаше отвесно към морето. Козата лежеше на самия му край. Тя беше тежко ранена и когато ме видя, се опита да се надигне. Прекратих мъките й с един сигурен изстрел.

Едва гърмежът беше заглъхнал, когато ми се стори, че дълбоко отдолу чувам вик. Легнах, наведох глава над острия ръб на скалата и погледнах надолу. Точно както бях предположил, скалистата стена се спускаше отвесно в бездната и образуваше малка полукотловина, която беше широка в задната си част най-много около тридесет стъпки, а предната, която докосваха морските вълни, постепенно се разширяваше и беше така добре заградена от всички страни, че надали в нея беше влизало някога живо същество. Да се слезе отгоре не беше възможно, а достъпът откъм водата беше запазен от коралов риф, върху който се разбиваха големи морски вълни. И все пак долу стоеше човек, който ме беше забелязал и с движение ми даваше да разбера, че се намира в отчаяно положение.

Чувах гласа, но не разбирах думите му. Все пак от облеклото му разбрах, че е китаец. Как беше стигнал този човек на Стейпълтън Айлънд и при това в този недостъпен залив? Разбира се, не доброволно. Но как беше възможно да го измъкна оттам? Още размишлявах върху това, когато чух зад себе си стъпки. Не се и извърнах, защото по високото пръхтене долових, че това е разкаяният Фрик Търнърстайк, който се връщаше.

— Гръм и мълния! Ама че катерене падна! Бих предпочел да се изкача на хиляди мачти, отколкото да сляза обратно от тази планина.

Добрият човек съвсем забравяше, че все пак той непременно трябваше да се спусне от нея.

— Да не би да искате да слезете оттук, сър? — запитах аз, като му посочих пропастта.

Той протегна един след друг десетте пръста на ръцете си.

— Никога не би ми дошло това наум. Мисля, че бих се смъкнал толкова бързо долу, че капитан Фрик Търнърстайк би лежал на дъното като разбит кораб и тогава не биха могли да се различават нито корпуса, нито мачтите или пък напречните греди.

— И въпреки това трябва да слезете!

— Аз? Да е наложително? Чарли, идвам при вас преизпълнен с най-добри и справедливи намерения, а вие искате да ме изпратите на сигурна смърт. Право ли е това от ваша страна?

— Е, добре, какво ще стане с човека долу, ако не го извадите?

— Човек ли! Къде?

— Направете като мен: легнете по корем и погледнете надолу!

Капитанът стори това със значителна предпазливост и после запита:

— Китаец. Нали, Чарли?

— Да.

— Как ли е влязло това момче в този кафез?

— Навярно сам ще ни каже това. Откъм морето не може да стигнем при него. Невъзможно е поради страшния риф. Значи трябва да слезем оттук.

Лицето на капитана доби отчаян вид.

— Слушайте, Чарли, на драго сърце бих помогнал на човека, но каква полза ще има той от това, ако заради него си счупя врата и краката?

— Това е вярно. Тогава аз ще се опитам да сляза.

— И с вас няма да стане по-добре — каза той страхливо.

— Ще видим! Да стигна до долу е невъзможно, но добре, че нося ласото си. Вижте онзи планински банан, който расте на ръба! Оттам ще се спусна на тясната площадка, която се намира под него, и вашата задача ще бъде да уловите ласото, което ще ви хвърля при връщането си и да го завържете за стъблото на дървото. Разбира се, ще го придържате, докато се изкачвам.

Отидохме при банановото дърво, на което завързах ласото до сами земята. После хвърлих дрехата и шапката си и се спуснах към споменатата площадка, която се намираше може би на петдесет стъпки под нас.

— Отвържете ласото, капитане!

— Aye, aye! Ho внимавайте, Чарли! Ако паднете, никой не ще може да ви помогне!

Увих ласото около себе си и продължих да слизам. Цялата височина на скалата беше може би около двеста стъпки. На опитен планинар, на когото не му се завиваше свят, не беше мъчно да продължи слизането надолу от четири стъпки широката площадка, на която вече се бях спуснал аз. На около двадесетина крачки над дъното на котловината обаче тази възможност беше напълно осуетена. Стигнах дотам щастливо.

Китаецът с напрежение беше следил движенията ми. Сега обаче нададе вик на разочарование. Обърнах се с лице към него и го запитах на Kuan-hoa^[9], защото предполагах, че така на всяка цена ще ме разбере.

— Как се казваш?

— Конг-ни.

— Откъде си?

— От Тиен-хиа^[10], там на запад, отвъд морето.

— От коя провинция или град?

— От Куанг-чой-фу^[11] в провинция Куанг-тонг.

— Как попадна тук?

— Бях на една Лунг-йен^[12], която вчера беше разбита от тайфуна. Вълните ме хвърлиха тук и трябва да умра, ако не ме спасиш.

— Можеш ли добре да се катериш?

— Аз съм изкачвал всички планини на запад. Очите ми са добри и краката ми не треперят. Но главата ми се удари в скалите и ми се вие свят, а лявата ми ръка е наранена и изпитвам големи болки.

— Ако сподавиш болките си, ще мога да те спася.

— Ще ги сподавя.

Размотах ласото и спуснах края с примка долу.

— Стегни този ремък около тялото си под мишниците! Аз ще те изтегля!

Поради широкото му облекло и ранената ръка мина доста време, докато той беше готов.

— Няма ли да ме изпуснеш? — запита той и погледна нагоре.

— Не. Отблъсквай се с дясната си ръка от стената и помагай с краката!

Той изпълни това наставление и след няколко мига стоеше пред мен блед и възбуден до най-висша степен. Беше още много млад — най-много двадесет и четири годишен. Сигурно изпитваше големи болки, защото, докато го изтеглях, беше прехапал до кръв устните си.

— Дай ми ръката си! Искам да видя какво й е.

— Лекар ли си? Учил ли си „Чанг-шии-туни“^[13] и „Ванг-пинг-тсун-чюк“^[14] — запита той.

— Изучавал съм и двете, а също и „Ю-циан-и-цинг-кин-киан“^[15]! — отвърнах аз, за да му вдъхна доверие. — Покажи я!

Той ми подаде ръката си. Прегледът, изглежда, беше извънредно болезнен за него, защото намерих, че е счупил ръката си над лакътя.

— Ръката ти е строшена, но аз веднага ще я излекувам, щом оттокът малко спадне. Можеш ли да се изкачиш тук?

— Лесно бих могъл да сторя това, но съм изтощен. Подкрепи ме!

Направих това, но скоро трябваше да видя, че по този начин няма да стане нищо. Опитах се да определя тежестта му. Той наистина беше здрав, но не едър.

— Ще можеш ли да се държиш с краката си, ако те взема на рамене?

— Наистина ли искаш да сториш това?

— Да.

— Но аз не зная кой си ти и не мога да наруша закона, който ме задължава да бъда учтив.

— Няма да нарушиш този закон, защото аз не съм „Син на Средното царство“, а германец, който иска да ти помогне. Дай да опитаме.

Вдигнах го така, че се настани като конник на раменете ми и сключи краката си зад гърба ми. Докато с дясната си ръка се придържаше за главата ми, а аз с едната бях хванал краката му, се опитах да се изкача нагоре. Успявах, макар и много бавно и предпазливо, за да избягна всяка погрешна стъпка.

Измина около половин час, преди да стигна до горната издатина. Както вече споменах, тя беше само четири стъпки широка и затова неговото слизане от гърба ми ни причини значителни мъчнотии. Двамата лесно можехме да паднем в бездната. Затова му заповядах да затвори очите си, клекнах и го оставих бавно да се плъзне по гърба ми. След това извиках нагоре:

— Хей, мистър Търнърстайк!

— Тук съм!

— Хванете ласото!

Не беше леко да се хвърли дългият ремък догоре, но успяхме и в това. Капитанът го завърза здраво, а аз стегнах другия край около тялото на китаеца.

— Стойте тук, докато се изкача горе! — казах му аз — Хей, капитане, идвам! Здрав ли е ремъкът?

— Well! Ако не се скъса, всичко ще бъде наред, защото аз държа здраво.

Хванах се за него и успях щастливо да се изкача. Търнърстайк ми стисна ръката радостно и каза:

— Добре дошъл, Чарли! Страхотен курс преплувахте вие. Такъв път и при това един китаец на врата — съвсем не е дреболия. Кой е този човек? Как се казва? Откъде идва, какво търси тук? И какво ви каза?

— Та това е цял корабен товар от въпроси! Ще ви отговоря после, когато той бъде горе. Не бива да го оставяме да чака. Ръката му е счупена и той страда от големи болки.

— Ръката му е счупена? Бедният дявол! Да го качим, за да я поставите пак в ред!

Сега бяхме двама и работата вървете по-добре и по-леко от предишния път. Въпреки това, когато го издигнахме горе, той веднага падна на земята. До този миг неговата силна воля го беше държала изправен, но сега спасителното безсъзнание го беше взело в прегръдките си.

— Изглежда, че е зле, Чарли. Да не би да умре в ръцете ни? — каза капитанът.

— Не. Но той е претърпял корабокрушение и е бил изхвърлен от вълните в залива. Това, разбира се, не е станало без удари и блъскания. Ръката му е счупена. От вчера, а може би и от по-рано, той не е ял, нито е пил вода, така че съвсем не е чудно след сегашните усилия да изгуби съзнание. Но аз трябва да използувам това негово състояние и да го смъкна в долината край потока. Що се отнася до вас, вие ще останете тук, нали?

— Аз ли? Защо?

— От тази височина се вижда далеч в морето и аз мисля, че вие бихте искали да я красите вместо фар.

— Аз ли? Кой ви е излъгал за това?

— Вие сам, сър. Не казахте ли преди, че предпочитате да се изкачите по хиляди мачти, отколкото да слезете обратно оттук?

— Приказки, Чарли. Нищо друго освен приказки! Когато човек се разгневи, той, е в състояние да говори неща, на които сам никога не вярва. Но как ще смъкнем този човек долу? Аз ще имам достатъчно работа със самия себе си, ако не искам да се пръсна като бомба в долината.

— Няма да има нужда от вашата помощ. Само ви моля да носите пушката ми.

— Всъщност аз бях решил вече да не се докосвам до тази нещастна вещ, но щом не може иначе, ще ви направя удоволствието. Дайте я!

Той ми помогна да вдигна падналия в несвяст човек. После започнахме да слизаме от височината. Когато пристигнахме долу, капитанът запита:

— Къде ще го оставите?

— Не тук, защото няма вода. Трябва да го занесем при потока, през който минахме на идване.

— Ами пашите кози?

— За тях можем да не се грижим сега. Ще ги вземем или ще пратим да ги приберат утре.

— Както искате. Напред!

До споменатия поток не беше много далеч. Поставих китаеца па земята и отстраних облеклото от ръката му, за да охладя отока с вода. При това той се събуди и помоли:

— Дайте ми да пия!

Той се надигна, пи и лакомо хапна от нашите провизии, което ясно показваше, че е гладувал.

— Кажи ми името си — помоли ме той после, — за да зная как да те наричам, когато ти благодаря.

Казах му го. Той поклати глава.

— Когато се изговаря дума, трябва при това да се мисли нещо, но твоето име е без душа. Позволи ми да те наричам на езика, който се говори в Ши-тан^[16]. Ти си германец. Какъв чин ти е дал императорът?

— Аз пътувам по всички страни на света и после пиша книги за това, което съм видял.

— Тогава ти си не само Хиеу-цай^[17] или Киеу-джин^[18], а Ши-се^[19] и имаш правото да заемаш най-почетните длъжности в страната си. Ти си велик, силен и мъдър. Ще те наричам Куанг-си-та-се^[20], защото земята ти се намира на запад. Ще ми позволиш ли?

Никой народ не е толкова учтив, колкото китайците и е почти смъртна обида да се обърнеш грубо към един от жителите на Средната империя. Името, което ми беше дадено, беше явно доказателство, че Конг-ни не правеше изключение. Наистина то беше повече от надуто, но каква вреда можех да имам от това, ако го приемех? Затова отговорих:

— Позволявам ти. Как се наричаше джонката, която претърпя корабокрушение?

— Фу-ши-хай^[21]. Тайфунът я унищожи с всичките й хора и само аз останах жив.

— Искаш ли да отидеш с нас в Куанг-чой-фу?

— Имаш ли кораб, който да отива нататък?

— Той принадлежи на този човек, който е пътувал вече с него по всички, морета.

Китаецът се обърна към капитана:

— Значи ти си Ти-ту^[22]! Как е името ти?

Отговорих вместо капитана.

— Той още не знае езика на страната ти и аз ще бъда Тун-се между теб и него. Капитане, този човек се нарича Конг-ни и би искал да знае името ви!

— Търнърстайк — отвърна запитаният.

— Тъ-ръ-не-си-ки? Ще имаш ли милостта, Ти-ту Тъ-ръ-не-си-ки Куон Ган, да ме вземеш в Куанг-чой-фу? — запита китаецът.

Преведох на „Негово височество адмирал Тъ-ръ-не-си-ки“ този учтив въпрос. Той се засмя до уши и ме запита:

— Как се казва „да“ на китайски?

— Зависи от наречието: или „че“, или „ше“.

Тогава той се извърна към Конг-ни и кимна с глава.

— Че, или, ако искаш — ше, стари момко! Щом сме те извадили от едно блато, няма да те пъхнем в друго. Знаеш ли какво, Чарли? Този човек се е съвзел донякъде и навярно ще може да дойде до брега. Свечерява се и ние трябва да се махнем оттук!

Съгласих се. Конг-ни заяви, че има достатъчно сили да се движи сам. Дадох му кърпата си за нос, която той сложи като бандаж на ръката си, и после потеглихме. Краткият път до лодката скоро беше изминат. Ние я изблъскахме във водата, качихме се и хванахме веслата. Конг-ни, който, ако не беше нашата ловна експедиция, щеше да загине от гладна смърт на самотния Стейпълтън Айлънд, се държеше храбро и ние го заведохме щастливо на кораба, където веднага започнах да лекувам ръката му.

Поправките, от които се нуждаеше нашият „Вихър“, за съжаление се оказаха много обширни и дълги. Тайфунът беше разнебитил целия скелет на кораба, който беше изстрадал много от събарянето на двете предни мачти. При това липсваха и двете лодки и само за да възстановим най-главното, трябваше да останем в Порт Лойд две седмици. Най-после се отправихме по море към Кантон, където трябваше да бъдат извършени главните поправки.

Ръката на Конг-ни не ми причиняваше грижи, защото лечението, изглежда, вървеше добре и редовно. Освен това присъствието на китаеца беше от голяма полза за мен. Той говореше по-мекия, благозвучен южен диалект, а аз се бях упражнявал на диалекта на Пекин. Затова го държах през целия ден при себе си, та без да забелязва, да бъда негов ученик.

Това привлече вниманието на капитана.

— Чарли, кажете ми, толкова великолепен ли е този китаец, че не се откъсвате от него нито за минутка? — запита ме той. — Трябва откровено да ви кажа, че съм крайно недоволен от вас, защото вие ме пренебрегвате по един наистина ужасен и непростим начин.

— Имате право до известна степен, капитане, но вие ще ми простите, ако ви призная, че прекарвам времето си с Конг-ни най-вече заради езика. Вие не бихте повярвали колко много може да се научи само за няколко седмици, стига да има възможност да се предприемат упражнения по този практичен начин.

— А, значи това е, хитрецо! Аз вече съм скитал доста по света и бих могъл да използувам това доста добре, ако тук-там по-научавах нещо от чуждите езици. Но, от една страна, с нашия английски човек може да се оправи навсякъде, а, от друга, имам извънреден талант да не научавам абсолютно нищо от чуждите езици. Някога цели шест месеца кълвах френски и сега знам само, че на кораб се казва vaissean, a и това ще забравя за осем дни. Но истински срам е, че отивам в Кантон и не зная нито дума китайски. Не искате ли да ме понаучите малко, Чарли?

— На драго сърце, ако това ви прави удоволствие.

— То ще ми създаде повече работа, отколкото удоволствие. Все пак на мен ми казаха, че тези хора имат само едносрични думи, и затова мисля, че тази история няма да бъде много мъчна.

Това мнение наистина ме развесели, но все пак аз започнах заниманията и трябва да призная, че той напредваше нечувано в… забравянето. Трите думи, които го карах да ми повтаря по петдесет пъти на ден, не можеше да си спомни още на следващата сутрин или ги употребяваше по начин, който ме караше да се смея до сълзи. И когато стигнахме в Кантон, той беше в състояние да държи английско-китайска реч, от която никой човек не би бил в състояние да разбере нито дума, защото се състоеше от срички, които измисляше в момента.

Гранитните скали на острова, върху които е построен Хонконг, се издигаха пред нас. Плавателните съдове, които ни срещаха, бяха ставали все по-многобройни и когато минахме край носа, зад който се намира градът Виктория, както го наричат англичаните, видяхме в пълния смисъл на думата хиляди джонки около нас, заети отчасти с риболовство, отчасти с транспорт и крайбрежна търговия.

Стоях с капитана на задната палуба. Той наблюдаваше с голям интерес оживлението около нас и каза:

— Знаете ли, Чарли, че аз взех едно изключително решение?

— Какво?

— Досега не можех да разбера как скитате по света само за да опознавате страните и хората. Сега обаче работата ми се изясни. Аз не завися от никого. Трябва да направя кораба си тук способен да излезе отново в моретата, заради което е нужен по-дълъг престой. И тъй като под вашето отлично ръководство направих неочакван напредък в китайския език, реших да се присъединя тук към вас, та и аз веднъж да „проуча земята и хората“. Ще ме вземете с вас, нали, Чарли?

— С удоволствие, защото се надявам, че вашите знания ще бъдат достатъчни.

— Не се грижи, стари момко! Китайският е хиляди пъти по-лесен, отколкото може да се помисли. Кан-тонг, Нан-кинг, Хонг-конг, Пе-кинг, Гин-сенг, внимавате ли добре? Всичко завършва на -онг, -инг, -енг, -унг и тъй нататък. Това е детински лесно.

— Хубаво! Как например ще поздравите един китаец?

— Да не смятате, че ще ме затрудните? На английски аз поздравявам „good day“. Значи, на китайски, „gooding daying“. Онзи, който не схване това, е толкова глупав, че никакъв доктор не може да му помогне. Е, Чарли, ще ме изпитвате ли още?

— Не. Това е напълно достатъчно! — засмях се аз. — Позволете ми да ви кажа съвсем искрено, че никога досега не съм имал толкова съобразителен ученик.

— Нима това е чудно? Съобразителността е първото качество, което се изисква от способния моряк, а мистър Фрик Търнърстайк не е човек, който да се остави да бъде смятан между последните. Но сега трябва да ме извините, защото ми се налага сам да се погрижа за влизането на кораба в пристанището.

Спуснахме тържествено котва и разменихме обичайните топовни салюти. Конг-ни стоеше до мен. Колкото и познат да ми беше станал в едно отношение, той оставаше за мен загадка. Никога не бях можал да науча с какво точно се занимаваше той и какво беше семейното му положение. Наистина много лесно бих могъл да го запитам направо, но се отказах от това, тъй като той се правеше, че не разбира намеците ми.

Лицето на младия китаец не беше от онзи безизразен и само хитро гледащ тип, който вероятно е стереотипен за китайците. Напротив, той имаше много интелигентни черти, а непрекъснатите разговори, които водех с него, също ми бяха доказали, че е с образование, което не беше обикновено за сънародниците му.

— Колко време ще останеш в Хонконг? — запита той.

— Това още не е определено.

— Само до Куанг-чой-фу ли ще идеш?

— Не, ще продължа и по-навътре.

— Куанг-фу^[23] няма да ти позволят това.

— Тогава сам ще си го позволя.

— Нарекох те Куанг-ки-та-се и зная, че си умен и храбър, но въпреки това ти няма да стигнеш по-далеч от Куанг-чой-фу. Вие наричате този град Кантон и можете да го посещавате. Но кой от вас го е видял поне веднъж в истинския му вид? На вас е позволено да ходите само по улиците, които не принадлежат на китайския град. Как ще можеш да продължиш по-навътре, щом не си китаец.

— Тогава ще стана!

— Това е мъчно. Ти ми спаси живота и аз много бих искал да ти се отблагодаря. Позволи ми да ти дам един съвет!

— Говори!

— Искаш ли да станеш син на един Фу-юен^[24]?

Изненадах се при този въпрос, който в родината ми би звучал подобно на това, ако ми бяха предложили от обикновен гражданин да стана син на краля на Бавария или Саксония. Конг-ни не биваше да се осмелява да си прави шега с мен, а аз почти никак не познавах загадъчната страна, в която се готвех да навляза. Затова запитах просто:

— Възможно ли е това?

— Аз ще го направя възможно, за да те зарадвам.

Този отговор беше даден с тон, който звучеше напълно убедително. Фу-юенът е първият чиновник на Пинг-фу, когото ние в Европа наричаме вицекрал, и има в ръцете си цялото административно управление на една провинция. Кой беше този Конг-ни, който можеше да ми направи такова предложение? Тук се намерих пред непознати отношения и трябваше да се държа толкова безразлично, колкото беше възможно.

— Но аз вече си имам баща — отвърнах.

— Твоят баща не е тук. Ти не си слуга на Фо, нито на Буда, а си Тиенчу-киао^[25]. Забранява ли ти вярата да имаш втори баща, докато си тук в Тай-цинг-кун^[26]?

— Не.

— Тогава направи каквото ти предлагам, защото така ще станеш Чиндзе^[27] и ще можеш да отидеш и да пътуваш, където искаш.

Не можеше да ми бъде направено по-изгодно предложение. Колко щастлив би се чувствувал някой от онези, които са рискували живота си, за да изследват Китай. Но за мен то беше толкова непонятно, бих казал дори толкова нечувано, че почти исках да го отхвърля. Въпреки това, след известно размишление, казах:

— Ще вземе ли някой слуга на Фо или Буда за свой син един Киао-хю^[28].

— Да. И защо да не може и да не иска? Вашият Бог казва: Аз съм ваш единствен Бог. Нашият Тиен-вен^[29] обаче ни поучава, че има един баща и ние всички сме негови деца. Има три големи религии: нашата, вашата и тази на хоей-хоей^[30]. Те имат ли-пай-се^[31] и казват: „Нашата религия е най-добрата.“ Вие имате тинг-син-ло^[32] и казвате: „Нашият Господ е единственият“, а ние имаме пагоди и храмове и казваме: „Трите религии са една.“ Защо да не станеш син на един човек, който почита религията ти, както и ти неговата?

Безсмислено беше в този миг да влизам в религиозен спор с него. Думите му звучаха извънредно толерантно и подкупващо, но същевременно те показваха и главната пречка, която се противопоставя на християнските мисии в Китай — безразличието. Думите „Сан-киао и-киао“ — се срещат навсякъде в голямата Средна империя, но този израз: „Трите религии са само една“, не е резултат от подробни изследвания или грижливи сравнения, а е продукт на религиозно безразличие, което едва ли може да се намери другаде в такива размери. Християнската пропаганда вече си проби път почти по цялата земя. Ислямският възглас „Аллах ил Аллах, Мохамед расул Аллах“ беше носен напред от ордите на диви азиатски завоеватели. Обаче прочутото „Омм мант гадме хум“ не познава задачата на нашето повелително „Вървете по целия свят!“ Китай остана затворен за другите нации не от щадене на другите религии, а по политически причини. Религията оставя китаеца съвършено хладен и ако му се държи някоя дълга и настойчива реч за величието на християнското учение, то той търпеливо слуша с привидно внимание, както това изисква прочутата китайска учтивост, и после съвсем дружелюбно ще каже: „Това е добро, хубаво и аз мога да те похваля, че вярваш във всичко това. Защо да споря с теб? Твоята религия е добра, религията на хоей-хоей е добра, а и моята също е добра; сан-киао и-киао, трите религии са една и ние всички сме братя!“ Би било голяма грешка след тези думи въпросът да бъде зачекнат отново, но ако това се направи, той благосклонно се усмихва и отвръща: „Навярно ти още не си чел книгата с наставления за обноските на всички класи по всички места и при всички случаи в живота? Ела в моя дом и я вземи! Или предпочиташ да ти я изпратя?“

Да се победи тази пасивност е по-мъчно, отколкото дори активната съпротива, което ще потвърди всеки опитен китайски мисионер. Не бях дошъл в Хонконг като такъв и затова можех да си позволя да избягна религиозния спор с Конг-ни. Затова отговорих:

— И този човек е Фу-юен?

— Да, Фу-юен — кимна той.

— Значи един от висшите чиновници в страната?

— Той е Куанг-фу (мандарин) с червено копче. Много могъщ е, но вече е много стар. Хоанг-шан^[33] му е дал позволение да носи две паунови пера и да си почива от службата.

Значи пенсиониран чиновник! Но трябва да беше влиятелен, тъй като беше мандарин от първи ранг и можеше да носи две паунови пера, докато само най-знатните Ко-лао^[34] носят три, а Та-хиа-фу^[35] обикновено само едно.

— Има ли той син? — продължих да разпитвам аз.

— Да, един.

— Но може ли според вашите закони да вземе втори?

— Законът не позволява, но императорът ще позволи.

— При него ли е синът му?

— Не, той е при тебе.

Вдигнах смаян поглед.

— Значи ти говориш за твоя баща и си син на помощник-управителя?

— Да. Искаш ли да станеш мой брат?

Това беше повече от добре. Нима той с предложението си искаше да ме възнагради за това, че бях спасил живота му? Не бях склонен да отблъсна едно такова голямо преимущество и затова отговорих:

— Да.

— Ти говориш нашия език. Но можеш ли също така да пишеш?

— Само сианг-хинг^[36], а това е много малко.

— Тогава ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша.

— Какво?

— Ще съчиниш нещо, което ще изпратим на Ли-пу^[37]. Синът на един Фу-юен трябва да бъде учен, за да може да стане Нан-фи, Хой или Кунг^[38].

— Това беше изненадващо. Почти ми се стори, че китаецът се подиграва с мен. Един „скитник по света“ трябваше да се състезава в Китай за академична диплома. Веднага отвърнах с шега:

— Какъв трябва да стана? Сиеу, Key-джин или може би дори Пин-се?

— Ти си много мъдър и можеш да станеш Пин-се. За да постигнеш това изведнъж, ще напишеш три труда — по един за всеки чин. Те ще бъдат предадени на Ли-пу и тогава чрез един-един-ствен изпит ти ще можеш да придобиеш най-високия чин.

— Ще го направя. Кога ще ти бъде удобно да пишеш?

— Когато пожелаеш.

— Тогава ще напуснем кораба веднага, за да купим хартия, туш и четка.

— Ще изпълниш ли една моя молба?

— Каква?

— Остави ме да сляза сам. Аз ще ти донеса бързо онова, от което се нуждаеш!

— Съгласен съм! — усмихнах се аз, защото се усъмних в добрия Конг-ни, че ми беше направил тези толкова изгодни предложения само за да може да офейка, като се отърве от всякаква признателност. — Как се казва баща ти?

— Фу-минг-цу.

Значи нещо като граф, според европейските схващания!

— Къде живееш?

— Скоро ще научиш!

Исках да го запитам още нещо, но бях прекъснат от един вик на моя стар Фрик Търнърстайк, толкова необикновен, че веднага се извърнах.

През време на нашия разговор с Конг-ни ние бяхме хвърлили котва между английски и холандски кораби и сега бяхме заобиколени от множество лодки, притежателите на които предлагаха на нашия екипаж всичко възможно за продан. Един търговец на плодове тъкмо се беше настанил до хвърленото надолу въже и странният вик на капитана беше отправен към него.

— Добринг денинг! Каквонг иматенг занг продаванг? Китаецът, по всичко личеше, не го разбра, но предположи какво иска да каже.

— Ли-хи^[39], ли-хи! — извика той, като държеше ветрилото пред устата си, за да разцепи звука. — Ли-хи, ли-хи! Си-куа^[40], си-куа!

Капитанът ми махна да се приближа. — Чарли, елате тук! Какво всъщност реве този човек? Какво значи ли-хи?

— Предлага ви орехи, които лежат в лодката. Те са много хубави и вкусни като пъпеши.

— А си-куа?

— Дини.

— Гръм и мълния! А не можеше ли да каже това веднага?

Той се наведе над корабната ограда и започна да маха.

— Ниенг шенг купименг! Качетенг сенг понг стълбитанг!

Той даде нареждане да се спусне външната стълба и китаецът донесе на бамбукова кобилица доста голямо количество от своите увити в зебло плодове.

— Вижте, Чарли, човекът ме разбира! Наистина, нещо извънредно много е да знаеш, че говориш езика на един народ. И това дължа на вас, Чарли, на вас и на неподозирания ми талант да изучавам чужди езици, в който досега, не мога да разбера защо, се съмнявах толкова много. Ще купя всичката стока на този човек.

Търговецът беше разтворил зеблата. Търнърстайк пристъпи към него, посочи му орехите и го потупа доста снизходително по рамото.

— Каквонг струванг орехитенг?

Запитаният, който беше разбрал добре пантомимата, вдигна шепа орехи и отговори.

— И циен!

— Виждате ли, Чарли, че пак ме разбра? Но изглежда, че говори по-зле китайски, отколкото го разбира! Какво иска да каже със своето „и циен“?

— Това значи: един циен.

— А какво е един циен?

— Малка монета, каквито виждате нанизани на шнура на шията му. В Европа ги наричат сапеки, монголците казват дехоси, а говорещите английски език народи ги наричат каш. За една германска марка могат да се получат от двеста и петдесет до триста парчета.

— Значи ще имам шепа орехи за половин цент?

— Разбира се. Тук всичко е извънредно евтино.

— Well, тогава ще продължа да питам!

— Питайте, сър! — отвърнах аз, любопитен да чуя пак неговия смешен китайски.

Той посочи дините:

— Ценатанг нанг тезинг дининг?

Китаецът вдигна две от най-хубавите.

— Сан циен!

— Сан циен? — повтори Търнърстайк. — Този човек говори ужасен китайски. Какво казва, Чарли?

— Три сапехи.

— Две толкова големи дини за цент и половина? Този човек трябва да е крал стоката си! Ще я взема всичката!

Той направи движение с ръце, като че ли обгръщаше целия запас.

— Взиманг всичкинг орехинг и дининг!

Търговецът ги преброи и после ги струпа на един куп.

— Каквонг трябвонг данг платянг?

— И чун!

— Какво казва, Чарли?

— Един чун, или един циан — значи сто сапеки, най-много петдесет цента. Не зная точно какъв е сега курсът.

— За един такъв куп плодове? Чакай, той има още в лодката. Ще ги взема всичките, защото този човек ме разбира толкова чудесно!

И той посочи долу към лодката.

— Качетенг цялатанг стоканг. Азинг щенг янг купинг.

На лицето на китаеца се изписа голямо задоволство и той донесе всичко.

— Каквонг струванг всичконг заеднонг?

— Се чун!

— Ужасен китайски! Какво иска да каже, Чарли?

— Четири чуна или четиристотин сапеки.

— Страшно евтино! Но откъде ще взема сапеки?

— И аз нямам. Дайте му английски или американски дребни пари. Сигурно ги познава.

Капитанът даде на търговеца цял долар и получи назад почти цялата връв сапеки, която висеше на врата на китаеца. Циените са единствените монети, които са пуснати в обращение в Китай. Златото и среброто се смятат за стока и биват приемани за заплащане на кюлчета и на тегло. Сапеките са от пиринч и са кръгли. В средата си те имат четириъгълни дупки, за да могат да се нижат на връв. Да се носят сапеки за пет долара, това е товар, за който са нужни значителни сили.

В това време се приближиха и наемни лодки и Конг-ни се приготви да се качи в една от тях. Разбира се, той нямаше никакви средства и аз му предложих помощта си.

— Ти си добър, но аз нямам нужда от нищо — гласеше отговорът му.

После той слезе в лодката и се отдалечи. Не очаквах да го видя никога пак и се обърнах да наблюдавам оживлението, което беше настъпило върху палубата поради пристигането на пристанищните чиновници и други хора. Неочаквано забелязах една лодка, която се приближаваше към нас, карана от двама гребци. В нея седеше мандарин от пета класа, с кристално копче. Лодката спря и мандаринът се качи на борда. Беше Конг-ни.

Смаях се повече на промяната, която беше станала с него в толкова късо време, отколкото на обстоятелството, че той носеше знака на един Куанг-фу, без да беше достигнал законната възраст за това. Той се приближи към мен и усмихнат ме поздрави.

— Сега ще узнаете кой е Конг-ни. Имаш ли време да ми диктуваш?

— Да. Слез с мен в каютата!

Той ме последва и извади от дългите ръкави на кафтана си нужните неща за писане. После седна и запита:

— За какво искаш да пишеш, та да станеш Сиеу-цеу? Помислих малко и избрах географска тема, защото чрез нея най-добре щеше да изпъкне „Цъфтящият ми талант“, което значи в превод Сиеу-цеу.

— Избирам за заглавие „Ниан иан кунд фе“^[41]. Съгласен ли си?

— Да, защото това е тема, която ще те направи много прочут.

Работата започна. Аз диктувах и той пишеше. Въпреки мъчното китайско писмо, ръката му се движеше толкова бързо, като че стенографираше. Разбира се, познанията ми по езика бяха твърде недостатъчни. Той трябваше да ми помага и след два часа свърших краткото си съчинение. Двата си следващи труда озаглавих: „Пен цао и джин“^[42] и „Хио тиан ти“^[43]. Те бяха завършени още преди да се стъмни напълно и дори добрият Конг-ни се учуди на моите „необикновени и нечувани знания“, които според него съм вложил в тях. Аз обаче ще призная открито и честно, че се бях потрудил да си спомня най-безсмислените неща и да ги облека с дрехи, които не можеха да бъдат по-бомбастични. Един европеец още от двадесетата дума би разбрал положително, че има пред себе си един безочлив преписвач или неизлечим душевноболен човек.

Тъкмо бяхме заети с това да закачим листовете един за друг, написани по китайски обичай само от едната страна, когато капитанът влезе.

— Чарли, вие ме помолихте да не ви смущавам, но въпреки това трябваше да дойда, защото човекът вече ме нервира.

— Кой човек?

— Преди един час до нас спря лодка, пълна с най-различни пакети, и на палубата се качи един човек, който ме ядоса до немай-къде. Говори китайски още по-зле, като че ли е финландец, и не можах да изкопча от него нищо друго, освен „krank pfui“ и „comm ja“^[44]! Навярно има някой болен, който носи хубавото име Пфуй, и мислят, че на кораба се намира лекар, който трябва да го последва.

— Ще го видя.

Предполагах, че пак е станало някое езиково недоразумение с мистър Фрик Търнърстайк, и не се бях измамил. Когато излязохме на палубата, човекът ни чакаше при стълбичките за каютата.

— Внимавайте — рече капитанът, — ще го запитам още веднъж съвсем бавно и ясно и вие няма да чуете нищо друго освен неговото „krank pfui“ и „comm ja“.

Той вдигна с умно изражение на лицето показалеца на дясната си ръка, както обикновено се прави, за да се привлече вниманието на някого, и запита:

— Каквонг търсинг нанг моянг корабанг?

— Куанг-фу — отвърна запитаният.

— Кранк-фуй! Чухте ли, Чарли?

После посочи надолу към лодката и запита:

— Накъденг щенг отпътуванг?

— Ком-ча!

— Ком-я! Имам ли, или нямам право, Чарли?

Помъчих се да запазя на лицето си сериозна усмивка.

— Този човек наистина говори китайски, какъвто вие навярно още не сте чували. Но аз ще се помъча да разясня думите му. Куанг-фу значи мандарин. Навярно той така нарича нашия Конг-ни, който ей сега ще излезе от каютата.

— Така ли? Ами това „ком я“?

— Човекът би трябвало да каже ком-ча. Ком-ча има много значения. Тази дума значи нещо като безплатен чай, в смисъл, който при нас имат безплатни концерти, така също и данък, капаро, добавък и най-после се употребява в смисъл на арабския бакшиш и значи подарък.

— Свършихте ли? Та това е дума, която може да докара човек до отчаяние, защото той би трябвало да има глава като корпуса на фрегата, за да може да запомни всичко! Но защо е дошъл при нас? Аз не съм поръчвал нито безплатен концерт, нито капаро, нито пък арабски бакшиш.

— Навярно Конг-ни ще може да ни разясни работата.

Китаецът тъкмо излизаше от каютата. Той видя водача на лодката и му даде знак, при който той слезе в лодката и качи пакетите.

— Куанг-си-та-се — обърна се младият мандарин най-напред към мен, — ти спаси живота ми и излекува моята ръка така, че днес аз вече писах с нея. Затова ти дължа благодарност. Направи ми удоволствието и вземи този ком-ча от мен!

Той посочи няколко от пакетите и после се обърна към капитана.

— Тъ-ръ-не-си-ки, ти ме взе на кораба си и ме доведе тук, дава ми да ям и да пия, без да ме питаш дали мога да ти заплатя. Ти си благороден и аз съм ти много благодарен. Вземи този ком-ча заради това, което си направил за мен.

— Добре! На една услуга трябва да се отвърне с друга и аз няма да те обиждам! — отговори Търнърстайк. — Ще приема безплатната бира и капарото, но направи ми удоволствието и ме наричай както е редно, Фрик Търнърстайк, а не Тъ-ру-ну-ку-су-му-лу, както звучеше. И ако искаш насила да ми наложиш чуждо име, то говори поне китайски. Тогава се казвам Търнингстай-кинг. Разбра ли, стари китайски рушителю?

Предупреждението беше изречено толкова сериозно, че аз с мъка се въздържах да не се изсмея високо. Добрият мистър Търнърстайк беше започнал от прост моряк, познаваше работата си основно и никога не се беше потрудил да разшири знанията си извън морето. Иначе би било напълно непонятно, че един морски капитан, пък макар и да командуваше прост търговски кораб, беше попаднал в такова заблуждение по отношение на китайския език. Мен, разбира се, ме веселеше благородното езиково самосъзнание и затова дори не се опитах да сложа край на безстрашието му.

Би било крайна неучтивост, ако откажехме да приемем подаръците. Затова приех моите и благодарих на Конг-ни. Той бръкна под дрехата и извади копринен шнур, на който висеше малък предмет, подобен на медальон.

— Сега аз ще напусна този кораб, но ще се върна да те взема! — каза ми той. — Ще останеш ли тук дотогава?

— Кога ще дойдеш?

— След шест дни.

— Не мога да прекарам всичкото време на борда. Ще отида нагоре по реката да разгледам Кантон.

— Сам ли ще отидеш?

— Не, капитанът ще ме придружи.

— Тогава вслушай се в съвета, който ще ти дам. Ако запазиш сегашното си облекло, посещавай само онези места, в които е позволено на риджин^[45] да отиват.

— Заплашва ли ме опасност, ако отида по-нататък?

— Да. Защото полицията трябва да залавя всеки чужденец и да го изправя пред съда.

— Тогава ще си купя китайски дрехи.

— Направи го! — отвърна той с усмивка. — Тогава може да отидеш където искаш. Защото ти говориш езика на Ше-хай-це^[46] и никой няма да те сметне за чужденец, ако носиш пен-це^[47].

— Могат ли да се намерят плитки?

— Толкова, колкото ти трябват и толкова дълги, колкото искаш! — отвърна той със същата усмивка. — Но пази се от Лунг-иин^[48] и от Куанг-ти-миао^[49]. Те са опасни за чужденците.

— От Лунг-иин ще се пазя, но защо и от Куанг-ти-миао?

— И това ще научиш. Но намериш ли се в опасност, преди да се върна, то вземи този талисман и го носи на врата си. Щом го покажеш на Лунг-иин, те ще се отнасят с теб като с приятел.

Той ми подаде верижката. Тя беше с наистина достойна за възхищение китайска резба. Всяко отделно нейно членче се състоеше от ябълкова семка, която беше изрязана с микроскопична точност във вид на лодка, в която седеше човек с две гребла.

Медальонът представляваше костилка от праскова; той изобразяваше военна или мандаринска джонка с балдахин, осем гребци и началник, който седеше сред плавателния съд и държеше в дясната си ръка отворен слънчобран, а в лявата — неизбежното ветрило. Това беше една от онези несравними китайски работи, които ни карат да се възхищаваме от точността, усърдието и огромната издръжливост на майстора им и въпреки това имат смешно ниска цена. Верижката, която държах в ръката си, там едва струваше два долара, докато в отечеството ми любители биха заплатили двадесеторно по-голяма цена.

И тази верижка трябваше да бъде талисман срещу „Хората на Дракона“. Това звучеше точно тъй, като че ли Конг-ни се намираше в някакви приятелски връзки с тези страшни люде. Взех подаръка и запитах:

— Къде ще се срещнем, когато ти се завърнеш?

— Ще бъдеш ли тук на кораба?

— Да. Ще се постарая да бъда тук.

— Тогава ще те взема от него. Научните ти трудове ще оставя в Као-пан^[50].

— Мислех, че ще ги пратиш в Ли-пу?

— Не знаеш ли, че изпитите се провеждат в Као-пан? След това трудовете ще бъдат изпратени с рецензии в Ли-пу в Пекин и върнати, за да бъдат съхранени във Вен-чанг-кун^[51].

— Чувал съм, че изпитите в Као-пан се държат устно.

Той снизходително се усмихна.

— Винаги ли вятърът вее, накъдето трябва? Баща ми е председател на провинциалните власти за държавни изпити. Той ще направи онова, което е добро и изгодно за теб. Сбогом, докато се върна!

— Цинг-леао! — отговорих аз, като му подадох ръка.

Фрик Търнърстайк също му подаде десницата си.

— Сбогоминг, старинг момконг, а когатонг сенг върнешенг, тинг синг добренг дошеленг занг насенг!

Лодката, която отнесе младия мандарин, изчезна скоро сред гъмжилото от други лодки и ние се приготвихме да разтворим пакетите си. Те съдържаха всевъзможни лакирани предмети, както и такива, които китаецът нарича Ку-Тунг, които както в Китай, така и в чужбина, се заплащат много скъпо.

Освен това за мен беше прибавено и пълно облекло, при оглеждането на което с изненада открих, че е мандаринско, от което липсваше само шапката с копчето. Към него беше прибавена и една изкуствена плитка, която ми стигаше чак до петите. Едва сега разбрах многозначителната усмивка, която бях забелязал на лицето на Конг-ни, когато споменах, че трябва да си купя китайско облекло и плитка.

Търнърстайк се смя до сълзи, когато видя този символ на Китай.

— Моите поздравления, Чарли, моите поздравления! Но кажете ми, наистина ли сте решили да влачите като въже след себе си тази фамозна опашка?

— Разбира се. Щом искам да бъда сметнат за китаец, то трябва да се облека като такъв. Нали?

— Well! Ho ако дойда с вас, би трябвало да имам също такова нещо на гърба си!

— Естествено! Когато Конг-ни е правил покупките си, не е знаел, че вие ще се присъедините към мен, иначе по същия начин би се погрижил и за вас. Първия си излет обаче ще направим с обикновените си дрехи.

— Съгласен съм! Удобно ли ви е това да стане още утре сутрин?

— Да. Тази вечер няма да слизаме от кораба, та утре да бъдем бодри.

— Ще вземем ли пушките си?

— Защо ни са?

— Няма ли лов тук?

— Не. В най-добрия случай бихме могли да убием няколко патици, и то ако навлезем навътре по сушата. Най-напред обаче бих искал да разгледам Кантон. Разбира се, разумно е да се вземат нож и револвер, тъй като в чужда страна никога не се знае какво може да се срещне.

— Well, аз ще се въоръжа, макар да смятам, че няма да има опасност, тъй като и двамата владеем напълно езика.

— И на мен така ми се струва, въпреки че ми е много чудно защо жителите на Хонконг говорят китайски, който едва се разбира, когато се съсредоточи цялото внимание.

— Навярно нагоре по течението ще бъде по-добре.

Когато легнах да спя, мислите дълго прогонваха съня ми. Подаръците на Конг-ни като че показваха, че той наистина и сериозно възнамерява да изпълни всичко онова, което ми беше говорил и обещал. В първия миг моето снабдяване с академична диплома изглеждаше повече от странно; при по-внимателно разглеждане обаче приемаше съвършено друг вид. Мислех си:

„Китайският император управлява напълно деспотично, но силата му намира най-голяма съпротива в «съсловието на учените». Това съсловие е една олигархия, от която общото държавно управление получава всички действителни и непосредствени свои дейци. Императорът е принуден да избира всичките си чиновници измежду учените и при това трябва да се свърже с онези класи и слоеве, които се създават чрез изпит. Съсловието на учените е било създадено в единадесети век преди християнското летоброене, значи през последните години на управлението на Шанг, но използуваната сега система на изпити, която трябва да издържи всеки, който иска да постъпи на държавна служба, датира от осми век след Христа, значи от времето на династията Танг. Всеки китаец, който може да представи свидетелство за добро държание, има право след навършване на законна възраст да се яви на такива изпити. Последните по-рано се отличаваха със своята сериозност и достойнство и бяха известни с безпристрастността, с която бяха извършвани. Но сега вече е друго — те са извратени. Корупцията не пожали и Китай и обхвана както изпитващите, така и кандидатите. Наистина законите и предписанията са много строги и всеки произвол трябва да бъде осуетен, за да се види какво наистина изпитваният е изучил, но парите са по-силни от всяка забрана и предварителна мярка. За богатия е възможно много лесно да научи предварително темата на устните изпити и онова, което е най-лошо, изпитната комисия е подкупена. Дори нещо повече: не бъде ли възможно на богатия да научи темата за изпита, то той наема някой беден учен, който се явява под негово име и го издържа вместо него. И всичко това става толкова открито, че китайците са измислили за тези безславни студенти названието «бакалавър, който седи зад конника». Дори и отсъствуващи биха могли да държат изпита, който в такъв случай бива писмен, стига да имат нужните пари и силна протекция. Те изпращат дисертация, темата на която дори могат да си изберат сами.“

Може би Конг-ни беше постигнал достойнството си по този начин и защо същото да не бъдеше възможно и за мен?

Освен горните размишления, натрапваше ми се и неговото предупреждение. Това, че трябваше да се пазя от речните пирати, разбрах много лесно, но защо трябваше да се пазя и от Куанг-ти-миао, храмовете на бога на войната? На този въпрос той ми беше отговорил само: „Ще научиш това по-късно.“

Куанг-ти е, тъй да се каже, китайският Марс.

Той произхожда от провинцията Се-Чуен, жителите на която са извънредно горди от това, и е живял през третия век, според нашето летоброене. Той бил отличен войник, спечелил многобройни битки и се прочул толкова, че името му и до днес е извънредно популярно в цялата империя. Китайците разказват много легенди за него. Те твърдят, че той съвсем не е умрял, а се възнесъл на небето и там бил настанен между боговете. Затова сега бил бог на войната.

Династията Мундшу го обявила при възкачването на престола по тържествен начин за бог. Правителството заповядало във всички провинции да му се построят храмове, в които той е изобразен седнал между сина си — Куанг-тин, въоръжен от глава до пети — и верния конен ординарец, който се опира на широк меч и има най-страшен израз на лицето си, за да вдъхне страх и ужас на целия свят.

Култът към този Куанг-ти принадлежи на чиновническата държавна религия. Безразличният народ се интересува също тъй малко от този Марс, колкото и от будистките божества. Неговите храмове, както и техните, се посещават и от обикновени хора, но не за молитва, а по съвсем други причини. Там може да се пренощува, да се търгува, да се организират семейни и други празници — изобщо човек може да се разположи там, както във всяка друга къща. Но чиновниците, особено военните мандарини, в определени дни трябваше да посещават това миао^[52], да падат там на колене пред идолите и да палят ухаещи цин-хианг^[53]. С този култ династията навярно е преследвала политически цели. Това за тях е било средство да упражняват влиянието си над войниците и затова те разпространили легендата, че Куанг-ти е бил винаги благословен във войните, които династията е водила. Той витаел във въздуха над войската и винаги й дарявал победа.

И сега този идол можеше да бъде опасен за мен? Може би защото бях Тао-це, а не манджурец.

Що се отнася до Лунг-ин — „Хората на Дракона“, — за тях бях чувал и чел вече доста. Китайски пиратски джонки е имало във всички времена и има и днес. В открито море тези хора са храбри, но още по-отчаяно смели са речните пирати, които упражняват престъпния си занаят по онези реки на Китай, край които се намират по-значителните градове. Те извършват светкавичните си нападения както денем, така и нощем посред милионното население и имат връзки от най-нисшите слоеве до най-високите мандарински кръгове. Те образуват много разклоняващи се и въпреки това тясно свързани съсловия, които се управляват по много строги закони — страшни паразити в тялото на народа, разбойнически държави в държавата, която не може да им се противопостави. Ако в един град с населението на Пекин, Нан-кин или Кантон всекидневно безследно изчезват известно число хора, това съвсем не възбужда вълнение. А осмелят ли се пиратите, което всъщност не става рядко, да посегнат на чужденец, консулите се застъпват и се започва следствие, което обикновено завършва с… безнаказаното изчезване на престъпника. За това има причини, между които и няколко, за които мандарините не обичат да говорят.

Най-после аз заспах. Но и в съня мислите продължиха да ме преследват. Плитката, която Конг-ни ми беше подарил, се превърна в страшна боа и се уви около тялото ми, за да ме задуши. Добрият Фрик Търнърстайк седеше като най-висш идол в една пагода, бълваше огън срещу мен и ревеше: „Бягайтенг, Чарлунг, иначенг шенг винг изяменг!“ Побягнах, но пагодата се превърна в огромен дракон, който ме настигна, хвана ме, издигна се с мен в облаците и после ме захвърли върху куп от дини и орехи, които изведнъж оживяха и поискаха да ги изям. Направих им това удоволствие и когато погълнах и последния, появи се китайският бог на войната, погледна ме с гневно лице, хвана ме за ръката, разтърси ме заплашително и извика:

— Хиляди гръмотевици, Чарли! Събудете се най-сетне, ако не сте мъртъв. Или трябва да ви откъсна ръката?

Разтворих очи и се видях приятно разочарован: страхотният бог на войната се беше превърнал в моя добър Фрик Търнърстайк.

— Какво има, капитане? — запитах го.

— Какво има ли? Хм, вече е ден от два часа, а вие още лежите тук, охкате, стенете и хленчите така, че и камък би се съжалил над вас. Какво нещастие ви се е случило?

— Сънувах, че сте идол в една пагода и искате да ме погълнете.

— Аз… вас? Това би ми дошло наум само ако бях идол! Но пригответе се за пътуване! Закуската ви е готова. Аз вече свърших с нея, и после можем да излезем.

Изкачих се веднага на палубата, за да изпия чая си. През това време капитанът избра една от наемните лодки и я повика. Водачът й послуша и се приближи до стълбата.

— Елатенг горенг! — извика Търнърстайк.

Движението на ръката, с което той придружи тези думи, беше толкова ясно, че човекът не можеше да не го разбере. Той се изкачи.

— Ниенг искаменг данг отидеменг донг Кантон. Можешенг линг данг нинг заведешенг?

— Кантон? Куан-чой-фу? — запита китаецът. — Че!

— Че! Ужасен китайски! Какво иска да каже човекът, Чарли?

— Нима вече забравихте, че „че“ значи да?

— Ах, тъй! Хм, почти бях забравил това. Но вие виждате, че говоря чудесно китайски, защото човекът ме разбра дума по дума, иначе не би отговорил с „да“. Ще го наемем ли, Чарли?

— Нямам нищо против, капитане. Разберете се с него!

Капитанът изпълни предложението ми.

— Ниенг пътуваменг дваманг душинг. Колконг искатенг нанг денинг?

Запитаният кимна с глава. Търнърстайк пристъпи по-близо до него и поясни:

— Колконг искатенг, данг получитенг?

Резултатът беше същият, както преди и затова той се обърна към мен.

— Този човек не разбира дори матерния си език. Опитайте и вие щастието си, Чарли!

— Както искате, капитане! Но преди това трябва да запитам дали наистина възнамерявате да изминем дългия път до Кантон с лодката на този човек. Оттук корабът отива до Вам-поа за почти цял ден, а оттам до Кантон има цели дванадесет английски мили.

— Зная всичко това, Чарли, но аз искам да опозная страната и хората. Разбирате ли ме? Затова взимам такова бамбуково кану, та да мога да спирам, където поискам, щом реша да сляза на суша. Все ми е едно колко е далеч Кантон и кога ще пристигнем там, защото ние имаме време. Дал съм вече нареждане на кормчията, който ще ме замества, докато отсъствуваме. Освен това, ако искаме да напредваме бързо, можем да се завържем с въже за някой параход. Разбрахте ли, Чарли?

— Напълно. Но ако наистина искаме да изучаваме заедно земята и хората, то бих предпочел да започнем тук, в Хонконг, който е най-близо до нас.

— Имате право, пълно право. Нека този човек най-напред ни закара дотам.

Наех китаеца за три чуна дневно. После се качихме в лодката и му поръчахме да ни закара в града.

Хонконг е бил избран от англичаните като място за колония с онзи практически остър поглед, който е присъщ на британския островен народ. Островът, на северната част на който се намира той, е силно планински и обхваща около осемнадесет до двадесет квадратни английски мили. Положението на този остров дава преимуществото на просторното пристанище да има два входа, така че почти при всеки вятър в него може безопасно да се влиза. Водите на пристанището са толкова дълбоки, че кораби с петнадесет стъпки подводна част могат да спират на съвсем близко разстояние от брега. Мекото и глинесто дъно е отлично за хвърляне котва, а високите планини дават добра защита от толкова честите там есенни и зимни бури.

Разхождахме се из улиците на китайския град. Повечето от тях бяха мръсни и вонящи. Намерихме тесни, тъмни, задънени улички, по които се блъскаше тълпа, с малки бамбукови къщички, долният и отворен етаж на които служи почти винаги за локал, а зад него се намират няколко мрачни помещения и тясна стълба, която води към малко издадените напред спални. Дюкяните са отворени по цялата си ширина и позволяват да се види семейният живот вътре.

Тук ще забележите обущар да прави от онези копринени обувки, подметките на които се състоят от извънредно здрав филц. Там декоратор се занимава с оцветяване на чаши, многобройните лакови покрития на които трябва да съхнат цяла година. До него се намира магазинът на сараф, който умее да си служи толкова хитро със своята суан-пан^[54], че е нужно голямо внимание, за да не бъдете излъгани. Срещу него работи шивач, седнал по турски, с подвити крака, точно както и нашите, което, изглежда, е шивашки навик по цялата земя. Наблизо има ресторант, който според изложения вън лист и според вида на плодовете, зарзаватите и месото на витрината трябва да е доста добър, а наблизо до това съблазнително място се блъска тълпа от онези крилати и хитри уличници, каквито се виждат навсякъде в Стария свят, а вече започват да се появяват и в Новия. Признавам открито, че сърдечно се зарадвах при вида на тази високо чуруликаща и разнообразна скитническа дружина, защото ми напомняше за родината.

При дюкяна на сарафа капитанът спря.

— Какво ще кажете, Чарли. Дали ще ни трябват малко пари?

— Разбира се.

— Тогава да размени ли всеки от нас по един долар?

— Съгласен съм. Елате да влезем!

— Позволете ми да бъда пръв!

Той влезе, огледа магазина с извънредно предприемчиво изражение на лицето, след което запита:

— Добъренг денинг! Можетенг линг да минг сменитенг единг доларинг?

При това капитанът бръкна в джоба си и извади монетата.

— Искате да сменя един долар, сър? — запита сарафът на съвършено свободен английски.

Фрик Търнърстайк отстъпи изненадан крачка назад.

— Английски! Китаец, а говори английски! По дяволите, защо се учи тогава всьщност китайският? Нима аз учих тези канг-кенг-кинг-кунг-конг, за да ме заговорят тук на английски? Давайте дребните пари, за да свършим с вас.

Сарафът наистина не знаеше какво става с него, защото не можеше да разбере гнева на Търнърстайк, че не е могъл да покаже знанията си по езика. Той ни даде циени срещу двата долара и после ние си отидохме. Вън капитанът спря.

— Чарли, случвало ли ви се е някога такова нещо?

— Какво?

— Да изучите китайски и да не можете да го използувате?

— Не, наистина още не ми се е случвало.

— Е, добре! Защо всъщност аз отивам на сушата — за да опозная земята и хората ли, а? Нали само заради това, защото зная езика им и искам да покажа на тези хора, че зад планините живеят и Търнингстайкинговци. И ето че те ми крещят насреща английски! Не искам да зная повече за този Хонконг. Трябва да навляза по-дълбоко в страната, където да можем да използуваме онова, което сме научили!

Четвърт час по-късно ние се носехме с бамбуковата си лодка нагоре по реката. Бреговете бяха скалисти и извънредно живописни, което аз не бях очаквал. Малко по малко обаче те се снишиха. Реки и канали кръстосват във всички посоки обширните равнини, а край много от тях се намират села и паланки или по издигнатите места и съградени от по-здрав материал, или в низините, построени само от бамбук и колове. Когато надигналите се води залеят полята, тези селца стоят сред тях като малки острови.

Тежки джонки се плъзгат по реката, а малки рибарски лодки я кръстосват във всички посоки. Най-големите търговски джонки са тромави на вид, със значителна големина и високи бордове, така че се издигат над водата като слонове или хипопотами. Те имат много широка задна част, подобна на тази на старохоландските кораби, която е пъстро боядисана и позлатена, а палубата е снабдена с грамаден сламен покрив, който прави кораба да изглежда още по-безформен. Мачтите, които са необикновено дебели и се състоят само от един стълб, имат на върха си ролка, през която минава тежко, с три цола диаметър въже, с помощта на което се опъват тежките платна. Предната част на този вид кораби обикновено се боядисва червена и има вляво и вдясно от носа по едно голямо опулено око, поради което и джонките са получили името Лунг-йен. Тези очи придават на корабите заплашителен вид, от който злите духове и другите чудовища, които според китайските поверия населяват водата, биват пропъждани. Поради страшното речно пиратство тези големи търговски джонки имат обикновено по едно или две оръдия на борда си.

Военните джонки имат малко по-заострен вид и не са с толкова високи бордове. Обикновено те имат четири до шест три-или четирифунтови оръдия отстрани, едно-две шест– до деветфунтови отпред и понякога няколко малки оръдия и на задната си част. Между тях обикновено се виждат и няколко стари тежки пушки, опрени с дългите си осем стъпки дула на своите поставки. Екипажът е въоръжен с пушки, копия, щитове и саби. Но мнозина носят още лъкове и стрели. Платната биват подпомагани от двадесет и пет до тридесет гребла. Дисциплината на един такъв военен кораб е чисто китайска. Дневно се отправя три пъти молитва към бога на войната, при което настава дрънчене, чукане и викане, от което могат да се спукат тъпанчетата на човек, придружено от подпалване на фоерверки и ракети.

Поради морския прилив и благоприятния бриз, който беше издул платното от рогозка на лодката ни, тя се движеше бързо над вълните. Знаех, че от устието на реката до Кантон имаше четири пагоди, и ние решихме да посетим една от тях. Първата вече бяхме оставили зад гърба си. Когато втората се появи пред нас, отправихме се към брега, спряхме и слязохме.

По цял Китай са разпръснати невероятно много пагоди и почти не може да се намери село, в което да не може да се посочи поне една от тези сгради. Китайците разказват, че само в Пекин и околностите му има десет хиляди пагоди. Те се срещат както по шосетата и реките, така и посред градовете, селата и полетата. Архитектурата им е най-различна. Често те не се различават много от обикновените жилища и много от тях са само малки параклиси или дори ниши, в които има идол, а пред него съдове за димните жертви.

Често обаче тези постройки имат значителни размери и към този вид принадлежеше и пагодата, която ние искахме да посетим.

Нашият лодкар остана на брега, а ние се отправихме през откритото поле към селото, зад което се издигаше пагодата. Бях очаквал, че жителите на селото ще ни посрещнат с голямо любопитство, но бях разочарован — тази местност навярно често биваше посещавана от чужденци. Наистина гледаха на нас с известно внимание, но иначе не предизвиквахме никакво вълнение освен това, че няколко жени излязоха на вратите си и малка група изпълнени с надежда момчета вървяха след нас и крещяха с всички звуци на тоновата стълбица: „Биф-сте, биф-сте!“

— Какво искат тези обесници и какво повтарят, Чарли? — запита Търнърстайк.

— Смятат ни за англичани, които по цял свят носят почетната титла „Бифтеци“. Тук значи ние правим извънредно интересното етнографско наблюдение, че между уличниците по цял свят има много радваща еднаквост.

Селото вече остана зад нас. Към върха водеше много добре поддържан път, който беше ограден от двете страни с красиви храсти. Тръгнахме по завоите му и накрая се намерихме пред пагодата. Капитанът огледа сградата, издигната от кафяви тухли, свързани с бяла спойка.

— Осем етажа! Защо е направено това, Чарли?

— Едно индийско предание разказва, че тялото на Буда било изгорено и пепелта му разделена на осем части, за да бъде затворена пак в толкова урни. За да се пази пепелта, била построена осмоъгълна и осеметажна кула и във всеки етаж била съхранявана по една от урните, така че пепелта от краката се намирала в партера, а тази от главата — в най-горния етаж. Тази кула е послужила като образец за по-късните постройки.

— Well, нека разгледаме тогава най-напред частта с краката!

Пред входа на пагодата един стар човек продаваше плодове и онези китайски сламени цигари, от които може да се купят хиляди с една германска марка. Децата ни бяха следвали дотам. Купих пялата кошница с плодове на удивително ниска цена и заповядах на човека да я подели между децата. Тази щедрост предизвика силно ликуване, а когато всяко от момчетата на „Цветето на средата“ получи и по една цигара, всички престанаха със своето „Биф-сте“ и се втурнаха към селото, за да разгласят там за нашата щедрост.

Сега ние влязохме спокойно в пагодата. В осмоъгълното помещение нахлуваше светлина през подобните на бойници отвори. Вдясно водеше стълба нагоре. В средата на дъното се намираше идол на Буда, с доста голям корем, което според китайското гледище е първото условие за красота, с дебели увиснали бузи и малки, криви и присвити очички. Изразът на лицето му беше извънредно весел. Статуята като че ли не представляваше бог, а някой чревоугодник, който току-що е свършил хубавия си обяд и с доволство и весело примигващи очички се готви малко да поспи. От значение за мен обаче беше обстоятелството, че носът му бе оформен по кавказки, и неволно си спомних за широко разпространения възглед, че Тиенхио^[55] е дошло от запад.

От двете страни на идола имаше две по-малки фигури, изразът на лицата на които беше извънредно гневен. И пред трите имаше металически съдове за тамян, а освен това пред Буда бяха подредени няколко букета цветя, докато на намръщените му съседи липсваше тази украса.

В този миг по стълбите се чуха стъпки. От горния етаж слизаше човек, който спокойно пушеше цигарата си.

— Кой е този? — запита капитанът.

— Хо-шангът — отвърнах аз.

— Хо-шанг! Какво е това?

— Той е жрецът и пазачът в тази пагода. Чужденците го наричат бонз, китайците обаче дори не знаят тази дума, а казват Хо-шанг или синг.

В това време бонзът ни забеляза и ни поздрави, като наведе книжното си ветрило.

— Чинг-чинг^[56] — каза той сърдечно, като подаде на всеки от нас по една ръка.

— Виен линг стенг синг нанг тазинг пагоданг? — запита Търнърстайк.

— Синг, че! — кимна запитаният.

— Виждате ли, Чарли, че ме разбира? Този жрец е образован човек и на мен ще ми бъде много приятно да разговарям с него.

Той посочи към средния идол и запита:

— Койенг стариянг добъринг господининг туканг?

— Фо! — гласеше отговорът.

— Фо? Кой е той, Чарли?

— Буда, който в Китай бива наричан Фо.

— А коинг санг другитенг дваманг? — продължи да пита той, като посочи двете съседни фигури.

Бонзът разбра въпроса от движенията и отговори, като показа най-напред единия, а после другия идол.

— Фу-са и О-ми-то.

— Слушайте, Чарли, аз с учудване виждам, че дори и образованите хора в Китай говорят толкова лош китайски, че е невъзможно да бъдат разбрани. Какво казва той?

— Той говори китайски и японски. Китайците наричат Фу-са прочутия будистки патриарх Бодисатва, чийто образ трябва да представлява тази статуя. А О-ми-то^[57] е на японски, защото така наричат Буда в Япония.

— Но всъщност кой е този Буда?

— Буда е санскритска дума и значи „мъдрец“. Буда е бил прочут религиозен учител, живял хиляда години преди Христа. Негов баща бил Судодана, крал на Могада, която сега се нарича Беар. Истинското му име било Срамана Гаутама. Но той бил наричан също Сокя Муни и…

— Стойте, стойте, стойте, Чарли! — извика Търнърстайк, като запушваше ушите си. — Ако само още една минута продължите да изреждате такива имена, ще полудея. Предпочитам да се нося с кораба си сред най-страшния тайфун, отколкото да бъда засипван с такъв оркан от чужди думи. Нека огледаме по-добре тази стара постройка.

Като се обърна към бонза, той продължи, посочвайки стълбата:

— Може линг данг сенг изкачименг?

Това ни беше разрешено веднага, но още на втория етаж капитанът спря.

— Чарли, продължавайте нагоре сам. Та това е по-лошо от нашия лов на кози! Ще си почина и ще ви чакам тук.

Продължих да се изкачвам с нашия водач. Ако бях очаквал разкошна украса на храма, щях да бъда разочарован, защото всички тези помещения не съдържаха абсолютно нищо и стените им бяха съвършено голи. Единственото, което ме възнагради за трудното изкачване, беше просторната гледка, която се откри пред мен от сигурно двеста и петдесет стъпки високата кула.

Бонзът беше истински бонз и с това се изчерпваше всичко. Цялото му образование се състоеше в знанието на чисто механичните тържествени обичаи и аз разбрах, че това наистина е така, като го чух да нарича двете божества Фу-са и О-ми-то. Той дори не знаеше истинските имена на идолите, на които служеше. Бонзовете изобщо са много неуки хора. Те живеят отчасти от милосърдието на другите и отчасти от подаръците, които получават, за да вземат върху себе си греховете на хората и да ги изкупват с благочестивия си живот. Понеже не се женят, те нямат деца, но обикновено купуват сина на някои бедни родители и го възпитават като свой последовател, после го обучават на малкото похватност и на кратките молитви, които представляват цялото им знание.

— Ти не си ли фо-це^[58]? — запита ме бонзът.

— Не, аз съм киао-ю, християнин.

— В такъв случай сигурно се чудиш, че те допускаме да влезеш в този храм.

— Не, защото в храмовете на моя Бог също може да влиза всеки, значи и всеки фо-це.

— Молите ли се и горите ли тамян пред вашия Тиен-чу^[59]?

— Да.

— Молите ли му се също с камбани и гонгове?

— Ние му поднасяме по-добри камбани и по-хубава музика от вашата.

— Как е възможно това? Та вие сте варвари и нямате изобщо никаква музика!

— Тиен-чу имат по-хубава музика от фо-це, хоей-хоей, чанг^[60], джи-пен^[61] и тунг-да-це^[62]. Вашата музика е много лесна, а нашата толкова мъчна, че никой китаец не може да я свири.

— Да ти вярвам ли?

— Вярвай или не, на мен ми е все едно!

— Как е името ти?

— Куанг-си-та-се.

— Това е голямо име. Познаваш ли инструментите, на които свирим?

— Знам ги.

— Но не можеш да свириш!

— Никога не съм имал нито един в ръцете си, но бих засвирил веднага на всеки от тях.

Той се усмихна снизходително.

— На гонг?

— Да.

— На гамеланг^[63]?

— Да.

— На ангклонг^[64]?

— Да, но ти питаш повече, отколкото бива, защото ангклонга и гамеланга не са китайски, а малайски инструменти.

Забележката ми го смути. Той продължи да ме пита:

— Познаваш ли пи-па^[65] и кию^[66]? На тях се свири много по-мъчно, отколкото на всеки друг инструмент по света.

— Виждал съм ги, но никога още не съм свирил на тях. Все пак музиката на китайците е толкова лесна, че веднага бих почнал да свиря на пи-па и кию. Християните имат инструменти, на които опитен човек би могъл да свири добре едва тогава, след като десет или двадесет години се е упражнявал прилежно всеки ден. Такива инструменти вие нямате.

— Ти искаш да ти вярвам и затова аз няма да се съмнявам, но си много смел, като казваш, че ще можеш да засвириш от първия път на кию и пи-па! В дома си аз имам и двете. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да.

Лицето му придоби изражение на победител и той тръгна напред. Търнърстайк ни беше чакал с нетърпение. Той запита:

— Е, как беше на върха на кулата, Чарли?

— Високо, капитане.

— Високо? Well, можехте да си представите това още тук. А какво ще правим сега?

— Ще отидем в жилището на този човек.

— Какво ще търсим там?

— Ще играем^[67].

— Монт, вист, тарок или скат?

— Нито едно от тях. Ще свирим на кию и пи-па.

— Кюе (крави) и пипен (лули)? Да не сте луд?

— Не напълно. Кюе е вид цигулка, а пи-пата — китара.

— Аха, така трябваше да ми се каже. Но аз…

— Значи аз ще свиря на цигулка, а вие ще дрънкате на пи-па.

— Аз…? На пипа…? Не се обесвайте на врата ми с вашата пи-па-пум. Да искате това от мен е все едно да поръчате на кит да плете дантела! Никога в живота си не съм държал в ръце такова скърцало.

— В такъв случай ще трябва да го направя сам.

— Да, но ще можете ли?

— Мисля!

— Чарли, ще ви кажа нещо на четири очи: не се излагайте пред този китаец. Не е мъчно да се изпрати куршум в главата на някоя мечка или тигър или пък да се застрелят няколко диви кози, защото човек трябва само да се прицели и да натисне спусъка. Но пи-пата е много опасно нещо, толкова опасно, че дори аз не бих се осмелил да я докосна.

— Ще видим!

В това време бонзът беше разменил няколко думи с търговеца на плодове, който бързо се отправи към селото. Разбрах, че той трябваше да доведе слушатели, за да направи явно предполагаемото ми поражение.

Тясната пътечка се извиваше зад пагодата към една къщичка, която представляваше жилището на бонза. Тя беше построена цялата от бамбук и покрита със сиви керемиди. Състоеше се само от приземие с навес пред входа, където беше сенчесто и хладно.

При нашето приближаване от вратата излезе момче и ни поздрави. То сигурно беше ученик на бонза. Той му прошепна няколко думи и след това ни беше поднесен чай, който пихме по китайски обичай от съвършено малки чашки и без захар и мляко.

— Великолепна мода! — изръмжа капитанът, който, разбира се, беше свикнал на съвсем други съдове за пиене. — Ако искам да дам на момчетата си чаша чай, то всеки от тях би изпил без много труд хиляда и двеста от тези напръстници и после би запитал любезно кога всъщност ще му бъде поднесен чаят. Но кога наистина този човек ще донесе своята па-пум?

— Няма да чакаме много, капитане, защото вижте, публиката скоро ще пристигне!

Откъм селото се приближаваше доста голяма редица от мъже, жени и деца и всички имаха в ръцете си букети и цветя. Когато стигнаха до къщата, бяхме приветствувани от тях и получихме цветята като дар срещу плодовете и цигарите, които бяхме дали на децата им. В Китай дори и най-малкият подарък бива почитан с голяма благодарност и по този начин аз бях спечелил сърцата на цялото село.

— Какво ще правим с тези цветя? Невъзможно е да ги отнесем със себе си! — каза Търнърстайк.

— Ще вземем някои, а другите ще оставим на бонза.

— Но непременно трябва да благодарим, нали?

— Разбира се. Ей сега ще направя това.

— Чакайте, Чарли! Моля ви да предоставите това удоволствие на мен.

— Както искате! Гледайте думите ви да бъдат хубави и покъртителни!

— Не се безпокойте!

Той се изправи, обърна се към хората и зае нужната поза.

— Китайцинг, мъженг, женинг и децанг! Ниенг сменг дош-линг, за данг опознаеменг земятанг и хоратанг и с васенг правименг началотонг. Етонг, ченг виенг ни носитенг цве-тянг вместонг плодовенг и цигаринг. Изказваменг винг на-шитенг благодарностинг и се надяваменг, ченг и виенг ще запазитенг занг нас добъринг споменинг за вечнинг временанг!

Тази реч, която той произнесе въодушевено, беше посрещната със силни одобрения, макар никой да не разбра нито дума от нея. Хората схванаха с какво намерение беше казана тя и бяха доволни, без да искат нищо повече.

— Виждате ли, Чарли, те разбраха всяка думичка! Бих желал и вие да имате с вашето пу-по същия успех, както аз с речта си! Ето, човекът вече носи своите дрънкалки!

И наистина бонзът изнесе от вътрешността на къщата си двата инструмента и ми ги подаде. Аз го отблъснах.

— Не съм чувал досега нито музиката на киюто, нито на пи-пата. Няма ли да ми покажеш как се прави това, за да ти подражавам?

Той се усмихна снизходително като човек, който не е очаквал друго, и каза:

— Дори и да ти покажа, ти пак няма да успееш!

След това хвана най-напред цигулката. По форма тя се различаваше малко от нашите, но също имаше четири струни — наистина акордирани по друг начин. Лъкът беше тежък и имаше форма, подобна на трион, с която се отличават басовите лъкове. След като го натри с колофон, бонзът започна да свири.

Китайците слушаха звуците очаровани. Изглежда, при тях той се смяташе за майстор, но мотивът на песента не можеше да се разбере, а не можеше да се схване и хармонията. Тактовете също не бяха спазвани. Цялата песен се състоеше в повтарянето на четири тона, само че в различни вариации.

Когато остави лъка, той ме изгледа, сякаш очакваше и моето възхищение. Но тъй като то не последва и аз само му кимнах леко, той каза:

— Един християнин никога не би се научил да свири така!

— Не си ли чувал досега музиката на англичаните или французите в Хонконг или Макао? — запитах аз.

— Не. Те са варвари и аз не искам нито да ги чувам, нито да ги виждам.

— Ти ми показа вече как се свири на кию. Научи ме сега и на пи-па!

Бонзът взе в ръка китарата. Тя имаше форма на нашите стари цитри, шийката й беше доста дълга, с полутонови жици, и имаше седем струни.

И този път свиренето му беше монотонно както преди. В него нямаше и два хармонични тона и аз никак не можех да разбера как можеше човек да притежава такъв един инструмент, без да го усъвършенствува малко повече, пък макар и без учител.

Когато свърши и беше възнаграден от слушателите си с почти покорен възторг, той ми подаде китарата.

— Опитай сега, да видим дали ще успееш!

Настроих по-добре струните, опитах ги и после изсвирих един бърз валс, при който лявата ръка имаше толкова работа, че публиката беше наистина удивена.

— По дяволите! — извика Търнърстайк, когато свърших, и ме тупна здравата по рамото. — Вие сте били истински виртуоз на пула, или дингсда, или както се казва там тази кутия. А никога не сте ми казвали това?

Засмях се:

— Сега поне виждате, че мога малко повече, отколкото да стрелям по мечки и диви кози, при което човек трябва само да се прицели и да дръпне спусъка.

Настроих инструмента отново по испански и изсвирих едно фанданго. Когато свърших, китайците стояха неподвижни и безмълвни, а бонзът беше отстъпил чак до вратата, откъдето ме гледаше като ударен по главата.

Капитанът беше седнал на нисък стол от рогозки и премяташе от удоволствие един над друг краката си.

— Чарли, ще останем тук по-задълго. Тук е толкова приятно, толкова хубаво! Харесва ми, защото вие вършите работата си почти толкова добре, колкото преди малко аз изрекох речта си. Продължавайте!

Сега вече взех цигулката и я настроих на квинти по наш маниер. Най-напред изсвирих едно трио, после романс без думи, след него американски риил и най-накрая жив валс, който беше по вкуса на Търнърстайк и той размаха ръцете и краката си на канапето, като се мъчеше да бие такт и с десетте пръста на ръцете си.

— Браво, отлично, великолепно, несравнимо! — извика той, като дръпнах за последен път лъка. — Вие свирихте наистина с душа, Чарли. При такава музика на човек му се струва, че се носи с разпънати платна към турския рай. Такава музика би могла да ме накара да потропна едно хоро, макар да не разбирам нищо от това. Много бих дал, за да изпълня и аз един номер в този фамозен концерт!

— Можете!

— Аз ли? Как… какво… къде! Какво искате да кажете? Да не би да трябва да надувам тръба?

— Не можете ли да пеете, капитане?

— Да пея? Хм, да. Но само една-единствена песен. Пея я обаче отлично — така че цепнатините скърцат и мачтите пращят, щом я започна.

— Коя е тя?

— Коя ли? Чуден въпрос! Разбира се, че Янки-дудъл^[68]. Тогава започвайте! Аз ще ви пригласям.

— Well, това е великолепно.

Взех китарата отново в ръка и изсвирих кратко встъпление. Едва бях започнал с песента, когато Търнърстайк се намеси с дебелия си глас, от който наистина биха се разпращели мачтите. За музикален слух тук не можеше да става и дума, а още по-малко за чисти тонове. Той ревеше думите с мечешки глас и когато престанахме, около нас отекна общото одобрение, което също така можеше да пукне тъпанчетата ни, както и песента на въодушевения капитан.

От напрежение той беше станал червен като рак, но очите му блестяха от задоволство и настроението му беше такова, като че ли бе спечелил първа награда в някой „Клуб на гребците“. След като ръкопляскането утихна, той се обърна към мен очарован:

— Гръм и мълния, това се казва пеене! Нали, Чарли?

— И то какво!

— Да започнем ли отново?

— Достатъчно, капитане. Човек не бива да хвърля на вятъра дарбите си.

— Вярно. Сега тези хора знаят много добре с кого имат работа. Затова нека отложим песента за по-късно, та и други да разберат какво значи капитан Търнърстайк да запее Янки-дудъл.

Върнах на бонза неговите два инструмента.

— Вярващ ли сега, че и християните могат да свирят?

— Твоята музика е много по-хубава и много по-мъчна от нашата. Но наистина ли не си свирил никога на кию и пи-па?

— Не. Но в нашата родина ние имаме инструменти, които много приличат на твоите, и затова аз мога да си служа и с тези.

— Не каза ли ти, че си фу-лан?

— Не. Аз съм тао-це.

— Това е добре, защото ние мразим всички фу-лан и янкуи-це, които разрушават градовете ни и ни принуждават с оръдията си да ги правим богати, като купуваме отровата им^[69]. Към Куанг-чой-фу ли отивате?

— Да. Слязохме на сушата само за да видим твоята пагода и ти ни позволи това. Би ли приел от нас един ком-ча?

— Аз съм беден и живея от подаянията на онези, които са милостиви. Твоят ком-ча ще бъде добре дошъл за мен.

Разбира се, Търнърстайк не беше разбрал тези думи, но когато бръкнах в джоба си, той схвана какво беше намерението ми.

— Стойте, Чарли, вие искате да дадете дар на този човек?

— Да.

— Оставете това на мен! Наистина аз не се покатерих до самия връх на кулата като вас, но затова пък ви чух да свирите на неговото пум-по и ще платя.

Той извади голямата си кесия и като се обърна към бонза, каза:

— Многонг минг сенг харесанг, момконг. Затованг ще ти дам дванг доларенг, а на момчетонг тинг — единг доларенг. Може-шенг да си купишинг с тях цигаринг, тютюнг или шишенг ром. Довижданенг, старинг пазач на пагоденг, и спомняй си поняко-ганг за капитан Търнингстайнинг и за неговатанг Янкинг-дуд-линг!

Лицето на бонза изразяваше истинско смайване. За неговите нужди и при тамошните цени два долара бяха едно малко състояние. Невъзможно му беше да запази тази радост само в себе си. Той изтича при останалите китайци, показа им двете златни монети, като възхваляваше с най-цветисти изрази щедростта на двамата тао-це. След това той ме хвана за ръка и ме дръпна настрана.

— Ти искаш да отидеш в Куанг-чой-фу. Мога ли да ти дам един съвет, след като ти се показа толкова добър към нас?

— Можеш.

— Моля те да не казваш пред никого онова, което сега ще чуеш: пази се от Лунг-иин и от Куанг-ти-миао!

Това предупреждение ме изненада извънредно много, защото то беше почти буквално същото, както онова, което предишния ден бях чул от устата на Конг-ни. Затова го запитах:

— Защо?

— Не бива да ти казвам. Не си ли чувал, че Лунг-иините често пленяват чужденци, за да получат откуп заради тях?

— Зная. Онзи ден жената на един португалски търговец изчезна от Макао и всички се съмняват, че са я пленили „Хората на Дракона“. Но въпреки това аз не се страхувам от тях.

— Не ги познаваш, иначе би се страхувал. Няма нищо по-лошо от това да бъдеш в техни ръце или да ги разгневиш. Ако имах възможност, щях да ти дам талисман, който да те пази от тях.

— Съществуват ли такива талисмани?

— Да.

— Виждал ли си ги?

— Аз съм… да, виждал съм ги.

— Какво представляват?

— Не бива да ти казвам.

Извадих медальона, окачен на шията ми.

— Такива ли са?

Щом зърна този предмет, бонзът скръсти ръце на гърдите си и се поклони почти до земята.

— Господарю, прости ми. Не знаех, че си Йеу-ки^[70] на Лунг-иините!

— Откъде разбра това?

Този въпрос като че ли го изненада.

— Ти притежаваш талисмана и би трябвало да знаеш, че за всеки чин има особен вид. Или ти не си го заслужил, а само си го намерил? Това би могло да ти струва живота!

Не сметнах за нужно да му обяснявам как стоеше всичко. Но този будистки бонз, изглежда, познаваше организацията на речните пирати. В мой интерес беше да науча дали самият той не принадлежеше към „Хората на Дракона“.

— Не съм го намерил — отговорих, — покажи ми твоя!

— Той е вкъщи, но ти трябваше да познаеш по начина, по който пиех чая си, че съм ваш човек.

И наистина, случайно ми беше направило впечатление, че той държеше чашата си необикновено: само с върховете на палеца, показалеца и безименния пръст, докато другите държеше изправени. Трябваше да се опитам да узная нещо повече:

— Известни ли са ти и другите знаци?

— Те са само двата вида поздрави, а тях всеки ги знае: „Чинг-чи-инг“ и „Чинг-леа-о“. Сега ти и без да ти показвам талисмана, знаеш, че съм от вашите. Но ти не ми каза истината. Не си чужденец, защото иначе никога не би бил приет за член, а още по-малко би станал полковник.

Значи и поздравът беше знак. Той биваше изговаряй така, че последната сричка се удължаваше. Всичко това можеше да бъде за мен от голяма полза.

— Не те излъгах и въпреки това талисманът е моя законна собственост. Ще ти кажа обаче, че ти си много непредпазлив!

— Защо? Вие двамата принадлежите към Великия съюз на Дракона и можете да говорите за него!

— А знаеше ли предварително, че аз влизам в съюза? Не ти дадох знак и въпреки това ти ме предупреди от „Хората на Дракона“. Знаеш ли какво наказание заслужаваш?

— Смърт, ако не бях Хо-шанг. Но само императорът разполага с живота на слугите на Фо, защото той единствен е господар на жреците. Ти беше добър и щедър и понеже те сметнах за чужденец, поисках да те предупредя.

— Но защо и от Куанг-ти-миао?

— Не мога да ти кажа, защото ти сам трябва да го знаеш.

— Тогава сбогом! Трябва да ти напомня обаче още нещо: не знаеш ли, че в Ликинга^[71] е писано: „Учтивостта строго забранява да караш един човек да се черви от срам?“

— Зная. Но защо ме питаш?

— Не искаше ли да ни засрамиш? Не се ли усъмни в това, което ти казах? И все пак аз ти дадох доказателства, че то е истина. Сега твоето лице е червено от срам. За в бъдеще бъди по-учтив с чужденците, защото те са по-мъдри и по-умни от вас. Чинг-леа-о!

— И лу фу синг^[72]. Прости ми за онова, което сгреших!

Капитанът беше тръгнал пред мен. Когато стигнахме до брега на реката, видяхме, че оттам се отделя малка лодка, която се беше спряла до нашата.

— Кой беше този човек? — запитах лодкаря.

— Рибар, който беше спрял тук, за да си почине.

Качихме се и отново разпънахме платното. Капитанът се настани при веслата, лодкарят застана при кормилото, а аз наблюдавах оживеното движение по реката. При пагодата се бяхме забавили повече, отколкото възнамерявахме. Скоро щеше да се стъмни и всички бързаха да използуват последната светлина, за да довършат дневната си работа.

Направи ми впечатление, че лодката, която беше спирала до нашата, сега отиваше право към отсрещния бряг. Невъзможно беше спирането на собственика й да е било само с намерение да си почине. „Това би станало, казах си, само ако е изминал дълъг път, или пък такъв му е предстоял. Но в първия случай той би предпочел да спре веднага на отсрещния бряг, а във втория — би продължил пътя си по реката.“

— Познаваш ли този рибар? — запитах нашия лодкар.

— Не.

— Какво говорихте?

— Нищо.

Ако някой мълчалив арабин ми беше дал такъв отговор, нямаше дори да ми дойде и наум да се усъмня в думите му. Но китайците са извънредно разговорливи и аз не можех да предположа, че двама души бяха стояли толкова близо, без да разменят някоя дума. Защо ме лъжеше китаецът? Не можех да намеря причина и затова продължих да питам:

— Днес вече не можем да стигнем до Бам-поа, нали?

— Не.

— Значи трябва да потърсим място, където да пренощуваме.

Знаеш ли някое такова?

— Навсякъде има Кунг-куани^[73] или Тиени^[74]. Най-добрият от тях е Шен-куанг-тиен^[75], който се намира по-горе, на десния бряг.

— Колко път има дотам?

— Петнадесет ли^[76]. За един час ще стигнем дотам, ако вятърът се задържи такъв, какъвто е сега.

— Дотогава нощта ще настъпи напълно.

— Толкова по-добре, защото така ще видиш колко хубава е реката нощем за чужденци. Искаш ли да отидеш в тази странноприемница, или да ти назова някоя друга?

— Ще идем там.

Колкото повече напредвахме, толкова повече се засилваше мракът. Нашият лодкар окачи на носа пъстър книжен фенер. Всяка, дори и най-малката лодка беше снабдена с такъв, а по-големите бяха целите окичени с тях. Това осветление беше извънредно необходимо. Наблизо нямаше по-голям град, но по светлините се виждаше, че цялата река е покрита с плавателни съдове.

Докато наблюдавах наоколо, забелязах, че зад нас се приближава лодка с много високи мачти, която, доколкото можеше да се види при светлината на фенерите, беше карана от десет гребци. Тя като че ли искаше да мине съвсем близо да нас. Носът й едва беше достигнал задната част на лодката, когато от нея се чу вик:

— Кианг^[77]…!

— Лу^[78] — отвърна нашият лодкар.

В миг всички фенери в другата лодка изгаснаха. Към нас прехвърча нещо, което се счупи като гърне на дъното на лодката ни и веднага от него се разпръсна толкова омаломощаваща и задушлива миризма, че миг по-късно аз загубих съзнание. Успях да видя само, че нашият лодкар се хвърли във водата веднага щом фенерите загаснаха.

Когато дойдох на себе си и отворих очи, лежах вързан в същата онази лодка, която ни беше нападнала. До мен лежеше добрият мистър Търнърстайк. И двамата имахме парцали в устите си, което ни пречеше да говорим.

Човекът при кормилото ми беше познат. Светлината на фенера падаше ярко върху лицето му и ясно познах рибаря, който беше приближил лодката си до нашата. Беше Лунг-иин и аз може би с право подозирах, че и нашият лодкар е във връзка с „Хората на Дракона“.

И така, лозунгът на тези хора беше „Кианг-лу“. А „Кианг-лу“, което значи „Речния дракон“, беше наричан навсякъде главатарят на пиратите, който, ако се съдеше по тази дума, трябва да е от монголски произход. Речни пирати е имало откакто съществува китайската история, но те никога не бяха имали организация като тази, която бяха създали сега, и всички, дори и управляващите кръгове, изпитваха такъв страх пред тях, че беше много трудно да се получи държавна подкрепа срещу престъпленията им. Сега се намирахме в техни ръце. Трябва да призная открито, че не се страхувах. Бях имал работа вече с африканските разбойнически кервани, със северноамериканските бандити и с подобни хора и сега, тъй да се каже, бях любопитен да видя какво представляваха „Хората на Дракона“.

В лодката имаше тринадесет души — десет гребци, един кормчия и двама, които стояха при носа и разговаряха помежду си. Те знаеха, че сме чужденци и, изглежда, предполагаха, че не разбираме китайски, иначе биха разговаряли по-ниско, тъй като лежахме съвсем близо до тях и можехме да доловим ясно всяка тяхна дума.

До тях се намираха няколко глинени съда — навярно от онези добре затворени „задушливи гърнета“, които се използуват от китайските и малоазийските морски разбойници, за да омаломощават жертвите си, както беше станало току-що с мен и с капитана.

— Кои са двамата мъже? — запита единият от двамата, които разговаряха.

— Този та^[79] е тао-це, а дебелият трябва да е тунг-иин^[80], както ни каза лодкарят им. Двамата са богати, защото са господари на кораб.

— И ти смяташ да ги предадеш на джиахура^[81]?

— Да. Ние ще получим едната половина от откупа, а другата половина той ще раздели с Кианг-лу.

— Колко трябва да платят?

— Това ще определи джиахура.

— Къде ще му ги предадеш?

— В Куанг-ти-миао.

— Има ли там място за тях?

— Да, защото там се намира само жената на пор-ту-ки^[82], която ние отвлякохме, защото тези варвари са толкова глупави, та вярват, че и жената има душа. Те обичат своите жени, както себе си и с радост заплащат висок откуп само за да ги получат обратно. Мъжът й ще получи известие по същия пратеник, който ще изпратим и на кораба на тези двама варвари.

Това бяха извънредно утешителни перспективи за нас! Трябваше да бъдем държани в плен, докато някой от тези „честни“ хора вземеше откуп от нашия кораб. Щях да пожелая най-лошото на лодкаря, който беше имал добрината да ни предаде на пиратите, ако можех да надвия живия интерес, който се беше събудил у мен за това приключение. Аз съвсем нямах средства, за да платя откупа и ако изхвърлех от сметката си касата на капитана, оставаше да разчитам само на щастието си, а може би също и на талисмана, който бях получил от Конг-ни.

Ние трябваше да бъдем отведени в един храм на бога на войната Куанг-ти — затова значи бяха тези непрестанни предупреждения за Куанг-ти-миао. Изглежда, „Хората на Дракона“ разполагаха със храмовете като свои — нещо, което беше възможно да стане само в Средната империя. А онова, което възбуждаше най-голямото ми съчувствие, беше обстоятелството, че порту-галката, за която аз бях говорил пред бонза, беше затворена в същия миао. Изглежда, имах рядкото щастие винаги в пътешествията си да влизам във връзка с хора, на които беше отнета свободата.

Беше изминал около час от моето събуждане, когато лодката зави наляво в един от онези канали, които покриват като мрежа китайските низини. Буйният и пъстър живот, който кипеше по реката, престана, изчезнаха и фенерите. Около нас стана тъмно. Само звездите осветяваха нашето нощно пътуване й ударите на нашите гребци звучаха самотно в тихите води, които се движеха край нас без никакви вълнички. Често свивахме по странични канали, така че все повече забърквах посоката, в която ни отвличаха, тъй като лежах на дъното на лодката и нейните бордове спираха погледа ми.

Най-после пред нас се появи някаква тъмна маса, пред която спряхме. Беше грамаден зид, който обаче нямах възможност да наблюдавам дълго, тъй като ни завързаха очите. След това махнаха въжетата от краката ни и трябваше да се изправим. Слязохме от лодката, хванати и за двете ръце.

Отначало ни поведоха по една, както изглеждаше, доста широка каменна стълба, после през няколко тесни входа, няколко двора, докато най-накрая влязохме в закрито помещение, което разбрах от отекването на крачките ни. Там свалиха отново кърпите от очите ни и видях, че се намирам във вътрешността на храм.

Постройката, издигната от много дебели тухлени зидове, изглежда, се състоеше само от едно помещение, където се виждаха познатите фигури на бога на войната, сина му Куанг-пинг и ординареца, и беше осветявано силно от много лампи. На голия каменен под седяха или лежаха в най-различни положения около двадесет мъже, които бяха въоръжени със стрели, боздугани, излезли от употреба пистолети и всякакви видове ножове, ками и саби. Един от тях носеше дори извънредно ръждива кремъклия пушка с толкова дълго и извито като тирбушон дуло, че човек би помислил, че това странно съоръжение е приготвено само за да се пробиват с него тръби.

Всички тези хора се стараеха да придадат на лицата си поне толкова страшно изражение, колкото ординареца на техния дебел бог. Но аз не изпитвах ни най-малък страх. Напротив, с допотопното си въоръжение, дългите си плитки, кривите си очи, чипите си нослета и приличното им на нощници облекло правеха точно противоположно впечатление и на мен почти ми се струваше, че се намирам на някоя дилетантска сцена като пленен артист сред разбойници-статисти.

Моят добър приятел Фрик Търнърстайк, изглежда, беше на същото мнение, защото ми намигна с очи по начин, който ми показа, че имаше най-голямо желание да използува грамадните си моряшки пестници веднага щом те бъдат освободени. Знаех, че той наистина е човек, който може да се заеме спокойно с всичките разбойници. Китайците се отличават повече със своята хитрост и подлост, отколкото с телесната си сила. Те много обичат да се хвалят, но бързо се наплашват от енергичния и силен характер и дори ако тук-там се срещат великани, толкова по-страхливи души се намират в техните грамадни тела. Ако се стигнеше до борба, ние можехме да разчитаме само на ръцете си, защото оръжията ни, както и всичко онова, което имахме в нашите джобове, беше взето.

Най-после парцалите от устата ни бяха махнати, така че поне можехме да дишаме свободно. Със знаци ни показаха, че трябвала седнем. Настаних се точно между колената на бога на войната, защото там беше най-удобно и можех да бъда нападнат само отпред. Капитанът седна до разгневения ординарец, като оглеждаше с голям интерес фигурата му.

— Как мислите, Чарли? — запита ме той. — Дали страшният меч, на който този идол се подпира, е наистина от добра стомана?

— Дали е от стомана, е съмнително, но вие сам можете лесно да се убедите, че е от желязо.

— Well! И този момък стои тук толкова дълго време, без да нанесе нито един хубав удар. Мисля, че ще му покажа защо му е поставена сабя в ръката. Или може би искате да останете в този капан?

— Ще остана, докато ви е приятно. Добрите приятели не бива да се напускат.

— Тогава да се измъкваме!

— Можете ли да скъсате вашите въжета?

— All devils, за това не бях помислил! Но не бихме ли могли да си пробием път с няколко хубави ритника?

— Не става, капитане! Помислете си. Пред нас има двадесет човека. С нас дойдоха още тринадесет — общо тридесет и трима. Дори и да не бяхме вързани, пак нямаше да можем да си пробием път.

Единствена възможност би съществувала, ако всеки от нас имаше по два револвера, което прави двадесет и четири изстрела. Но, първо, револверите ни не са у нас и, второ, не виждам никакви причини да правим тук кървава баня. А представете си, че те знаят да манипулират с нашите оръжия — тогава изходът на борбата би бил положително нещастен за нас. Нали знаете: заекът умира, когато е гонен от много кучета!

— Да, но ако наистина е заек, Чарли; разбирате ли ме?

— Точно в този случай не ви разбирам, особено като ви е много добре известно, че не съм страхливец. Човек може да притежава храброст и без да бъде безумно смел.

— Well, правете тогава каквото искате! Ще ви слушам.

— Ще говорим с тези хора и ако докажат, че нямат разум, все още има време да употребим и сила.

— Вярно! Трябва да говорим с тях! Но това няма да направите вие, а аз ще се заема с тази работа, и то така, че да разберат много добре кои сме. Да започна ли?

— Почакайте малко! Виждам, че самите те точно се готвят да сторят това.

— Сега ще разберат как един моряк умее да се разправя с техните шланг-шленг-шлонг-шлунг-шлинг!

Докато траеше нашият разговор, разбойниците се бяха събрали на кратко съвещание. След това един от мъжете пристъпи към нас и ни заговори на развален английски. Трябва да беше единственият, малко по-силен в този език.

— Кои сте вие? — запита ни той.

— Кои сме ние ли? Хм, разбира се, че хора! — отвърна Търнърстайк със сърдито ръмжене.

— Какви?

— Нали ви казах, хора!

— Как се казвате?

— Не е важно, момчето ми.

— Когато те питам, ще отговаряш. Иначе ще те научим да говориш!

— Не исках да те разсърдя, old blunt nose!

Но, изглежда, китаецът нямаше намерение да се остави да бъде наричан „стар чипоноско“ от един пленник. Той пристъпи съвсем близо до капитана и издигна пестник заплашително:

— Да те пребия ли, човече?

Веждите на капитана се свиха и той прогърмя с най-силните нотки на гласа си:

— Away — махни се!

При този звук китаецът се изплаши, като че ли върху него беше паднал гръм, и отскочи няколко крачки назад.

— Ела още веднъж и ще те издухам във въздуха, перушинесто врабче такова! — извика заплашително Търнърстайк.

Той се готвеше да изрече цяла серия такива закани, но спря още след първата, защото някъде съвсем близо зад нас се чу женски глас.

— Help, per tados los santos! Help, господа!

Тези полуиспански и полуамерикански думи бяха извикани иззад стената, пред която се намираха трите идола. Тази, която търсеше помощ, беше положително пленената португалка, която беше чула разговора и беше заключила от него за присъствието на хора, които можеха да я защитят.

— Чувате ли, Чарли? Кой може да бъде това?

— Жената на португалския търговец, за която чухме вчера.

— Нима тя се намира тук?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Положително. Преди малко хората на Дракона разговаряха за нея!

— В такъв случай трябва да я освободим! Ще измъкна сабята от ръцете на този Бохотос или Левиатан, или там когото представлява статуята, и ще насека цялата банда на кайма.

— Свободни ли ви са ръцете?

— А, вярно! Но какво да правим тогава?

— Ще чакаме!

— Да, докато ни пъхнат в някоя дупка!

— Не ми се вярва да го направят толкова бързо. Тези хора, изглежда, не умеят дори да вържат един пленник както трябва. Те са завързали само горната част на ръцете за телата ни, докато от лактите надолу можем да ги мърдаме. Както виждам, възелът на вашето въже не е много стегнат и ако вие застанете само за минутка с гръб пред мен, бих могъл да ви освободя.

— Само една минутка? Pshaw! Казвам ви, Чарли, бих стоял така десет минути, половин час и дори цял ден, стига да искате. А трябва ли след това да развържа и вас?

— Почакайте, те, изглежда, са взели някакво решение.

Китайците отново се бяха съветвали и, изглежда, резултатите от този съвет не бяха никак благоприятни за нас, защото преводачът отново се приближи, а с него още двама души със здрави бамбукови тояги в ръце. Бях решил да изпитам силата на талисмана си. Но ако на тези хора хрумнеше да разговарят с нас чрез бой; то бях решен да приема този вид разговор. След като двамата застанаха до мен и капитана, преводачът започна:

— Ще ви питам отново. Ако не отговаряте, ще бъдете бити! След това той се обърна към капитана:

— Ти янки ли си?

— Казвам ти, момче, махай се! Докато сме вързани с тези въжета, няма да се разберем.

— Ще останете вързани дотогава, докато не бъдете откупени. А ако не ви откупят, ще ви хвърлим в реката. И така, ти си янки, нали?

Капитанът не отговори. Преводачът направи знак на единия от бандитите да го удари, но той не успя да направи това, защото Търнърстайк светкавично скочи, хвърли се върху него, събори го на земята и след това нанесе на другия такъв ритник в стомаха, че той се преметна. Третият, който стоеше до мен, имаше в пояса си малайски нож и към това оръжие, разбира се, беше насочен погледът ми. Понеже можех да мърдам малко ръцете под лактите си, за мен не беше мъчно да изтръгна ножа от изненадания китаец, който не беше очаквал толкова бързо нападение, а миг по-късно той отхвръкна няколко крачки встрани, ударен от тежкия ми моряшки ботуш.

— Наведете се, капитане! — извиках на Търнърстайк.

— Well, но побързайте!

Той веднага се наведе и аз можах да достигна въжето с кинжала. Миг по-късно той беше свободен, хвана ножа и освободи и мен. Всичко това стана толкова бързо, че ние хвърлихме въжетата още преди противниците ни да успеят да ни приближат.

— Сега напред! Come on, Чарли! — извика-капитанът.

Като замахна едновременно и с двата пестника, той раздроби ръката на идола и грабна може би пет стъпки дългия и шест сантиметра дебелия двуостър меч. За мен освен кинжала, който не би могъл да ми послужи много, нямаше друго оръжие. Но като се огледах, забелязах железните съдове за тамян. Едва бях успял да вдигна един от тях, и се видях вече нападнат.

Изглежда, китайците се страхуваха повече от грамадния меч, отколкото от моите тави, защото, докато само обграждаха капитана, върху мен налитаха на цели тълпи. Отстъпих между краката на бога на войната и започнах да се защищавам. Тавата от тамяна беше толкова тежка, че всеки удар с нея поваляше един от противниците ми в безсъзнание на земята. При четвъртия ми удар нападателите се оттеглиха, въпреки пушката, с която нейният притежател непрекъснато се беше целил в мен, без да може да произведе искра. Пък дори и да беше стрелял, аз нямаше защо да се страхувам от спираловидното му оръжие, тъй като то можеше да бъде много по-опасно за самия него, отколкото за всеки друг.

— Прогонихме ги, капитане! — засмях се аз. — Но все още сме в обсадно положение. Да рискуваме ли да направим пробив?

— Какво могат да направят тези орехови черупки срещу два тримачтови кораба, каквито сме ние? Напред, да връхлетим върху тях и да ги потопим!

— Няма ли да бъде много дълъг мечът?

— Колкото по-дълъг, толкова по-добре. Бих искал да бъде равен по дължина на мачтата на някоя фрегата!

Той хвана дръжката на оръжието си с две ръце и се спусна напред в атака. Подкрепих нападението му най-напред с канонада от останалите тави, която имаше много благоприятен резултат, а след това се втурнах до капитана.

Неприятелските линии се оттеглиха няколко крачки назад. Това удвои смелостта на Търнърстайк. Той се облегна на грамадния меч, както предишния му притежател, в което всъщност не успя напълно, защото оръжието беше много голямо, и започна предизвикателна реч, подобно на старинните герои и пълководци.

— Китайцинг, разбойницинг, драконовинг хоранг и негодни-цинг! Тук стоинг капитан Търнингстайнинг, а там приятелянг му Чарлънг, койтонг е убивал индианцинг и застрелвал лъвовинг. Каквонг стенг виенг срещунг нас? Даваменг винг две минутенг и аконг дотогаванг виенг не сложитенг оръжиятанг синг, то стенг загубенинг и ще бъдетенг погребанинг от насенг!

Тази реч той държа с извънредно самоуверен тон и тя сигурно щеше да окаже своето въздействие, ако не беше преводачът, който развали всичко. Той избухна в силен смях и извика:

— Този Йенг-кие-ли^[83] е луд. Той иска да говори езика на Средната империя, а не го разбира. Убийте го!

Но и ние получихме поощрение, защото в същото време иззад стената прозвуча глас:

— Maten a los carajos!^[84]

— Какво казва португалката? — запита Търнърстайк.

— Говори испански. Да избием бандитите.

— Well, така и ще направим! Ние сме двамата рицари на тази дама и непременно трябва да я освободим.

Предложението на „рицарски“ настроения капитан не беше по вкуса ми. Китайците отдавна биха могли да ни смачкат, ако страхливостта им не беше толкова безпримерна и нечувана. Наистина не можех да разбера как такива хора можеха да бъдат речни пирати. Но все пак те и сега ни превишаваха толкова значително по брой, че предпочетох да опитам талисмана си. Вече посягах към шнура, когато входът се отвори и от него се появи човек, толкова висок, че положително ме надминаваше с цяла глава по ръст. Телосложението му беше напълно пропорционално с тази височина и всичко това създаваше впечатлението, че той притежава повече от обикновена телесна сила.

— Джиахурът!

Тази дума отекна от устата на неколцина от китайците и те неволно се оттеглиха още по-далеч от нас, като че ли за да покажат, че само той беше господар на съдбата ни.

Значи това беше подглаватарят на толкова прочутата със злодеянията си организация „Речния дракон“! У него сигурно нямаше и следа от подлост, това можеше да се заключи и от народността му. Заедно с колосите, джиахурите образуват онова монголско племе, което най-малко е засегнато от културата. Те са силни, храбри, непретенциозни и е общоизвестно, че упражняват грабителството като спорт.

Този джиахур беше много добре въоръжен. Носеше високи монголски ботуши, което беше голяма рядкост насам, а малкото, но добре вчесани косми на мустаците стигаха почти до пояса му.

Той огледа всички с бърз, проницателен поглед на малките си, хитро студени очи и пристъпи към двамата мъже — началниците на лодката, която ни беше нападнала. Те му обясниха накратко и полугласно положението, при което челото му все повече се намръщваше. Когато свършиха, той ги изгледа гневно и после се отправи към капитана, който се намираше по-близо до него.

— Хвърли меча! — заповяда му той на китайски.

Човек би могъл да долови смисъла на думите му, дори и да не разбираше езика, от неговото достатъчно ясно движение. Въпреки това Търнърстайк задържа меча и отвори уста, за да възрази нещо. Преди обаче да успее да произнесе и един звук, пестникът на джиахура се стовари върху челото му така, че той падна безмълвно на земята.

Това беше моят удар — онзи, който ми беше спечелил прозвището „Поразяващата ръка“! Пестникът ми се сви, но останах спокоен, защото не исках да го ударя толкова неочаквано и подло, както той — нещастния капитан. Не ме беше страх от борба. Наистина той ме превъзхождаше много с физическата си сила, но в друго отношение може би аз го надминавах.

Джиахурът пристъпи към мен.

— Хвърли тавата!

Останах неподвижен. Неговата ръка се метна светкавично нагоре и се спусна над мен. Но почти в същия момент той нададе вик и отстъпи крачка назад. Беше си изкълчил ръката, тъй като аз бях парирал удара му с удар върху китката. С втори, яростен вик, той измъкна с лявата ръка ножа си и замахна към шията ми. Посрещнах нападението му с бърз удар на лявата ръка по брадичката му, а почти веднага след това нанесох втори удар в слепоочието му с десницата си. Джиахурът падна на земята до Търнърстайк.

Това беше вече много за останалите. Те се нахвърлиха със силен вой върху мен. Измъкнах бързо талисмана си, защото сега беше настъпил моментът, в който най-много се нуждаех от него.

— Стойте — сао-сао^[85]! — извиках срещу тях. — Кой ще дръзне да се бие срещу този знак?

Първите от тях спряха и още от първия миг се убедих, че знакът ще окаже своето въздействие.

— Йеу-ки^[86] — се чуха гласове, — той е с един чин по-висок от джиахура!

Тези думи ми дадоха да разбера, че „Хората на Дракона“ имаха строго определени офицерски чинове. Значи подаръкът на Конг-ни не беше талисман, а таен знак за чин в организацията. Но как се беше сдобил с него Конг-ни? Или може би и той беше полковник на речните пирати. Не ми беше направил впечатление на такъв човек. Съзнаниетр, че бях смятан за началник на Лунг-иините, ми даде нужната сигурност.

— Да, вие пленихте, вързахте и запушихте устата на един от вашите йеу-ки така, че той не намери дори време да ви каже дори кой е. Вие ми взехта всичко, но ваш дълг беше да ме претърсите целия. Тогава щяхте да намерите знака.

— Прости ни, о, господарю! — каза един от тях. — Виновни са само онези, които те плениха.

Тогава един от двамата водачи на лодката пристъпи напред.

— Не, господарю, и ние не сме виновни. Твоят гребец ни каза, че ти си тао-це, а спътникът ти — йенг-ки-ли. Ти пътуваш в най-обикновен чуан^[87] и ние не можехме да знаем, че си от нашите. Ако беше използувал Лунг-чуан^[88] или Лунг-иев^[89] и беше издигнал наш фенер, щяхме да ти отдадем честта, която ти се полага.

— Да не искаш да ми заповядаш какво трябва да правя? Джиахурът посегна на мен, преди да ме изслуша. Вържете го!

— Бива ли да направим това?

— Трябва!

Докато те изпълняваха заповедите ми, капитанът се размърда.

— Чарли! — въздъхна той, отворил очи.

— Капитане!

— Гръм и мълния! Къде съм? Защо ушите ми бучат, като че ли са ме ударили с… ах! Чарли, сега вече се сещам!

Той скочи. Ударът на джиахура би могъл да пребие всеки друг, но черепът на Търнърстайк имаше толкова солидна конструкция, че не можеше да му се направи нищо с гол пестник. С опомнянето в него се беше възобновило онова, което се беше случило.

— По дяволите! Ето къде лежи негодникът! Вие ли го забихте в земята?

— Да — отговорих аз и прибавих по-тихо: — Сега минавам за полковник на речните пирати. Дръжте се съобразно това!

— Как… ка… какво? А добре! Тогава да разпънем всички платна, да издигнем всички знамена и триъгълни флагчета и да се изпаряваме най-тържествено оттук.

— Без португалката ли?

— Well, Чарли, в бързината забравих за нея. Разбира се, че ще изтеглим и нея с въже след кораба си!

— Тогава направете ми най-напред удоволствието и напъхайте в устата на този великан носната си кърпа.

— Защо? Нали е вързан.

— Скоро ще дойде на себе си, а не се знае какви пречки може да ни създаде, ако има възможност да говори.

— Вярно. Тогава кърпата ще му бъде пъхната в устата.

Докато той се занимаваше с пленника, аз се обърнах към останалите:

— Върнете ни веднага онова, което ни отнехте!

Заповедта ми беше изпълнена и щом получих отново револвера и ножа си, аз се почувствувах толкова сигурен, като че ли се намирах на нашия „Вихър“.

— Тук вие имате една пленничка…

— Да. Тя е пор-ту-ки.

— Доведете я!

Онзи, който отговаряше заради всички, изчезна зад идолите. Чух изскърцването на една врата и след това той се появи с пленницата.

— Добър вечер, господа! — поздрави ни тя на английски, хвана от две страни полите си и направи дълбок, почтителен поклон.

— Добър вечер, госпожице — отвърнах аз, като събирах оскъдните си познания по холандски, и запитах: — Вие от Холандия ли сте?

Капитанът ме изгледа изненадан, че заговарям една португалка на холандски. Аз обаче още от пръв поглед бях разбрал с кого имам работа. Широко, покрито със здрава червенина лице, пълна фигура, руса коса, сини очи, големи ръце и крака — невъзможно беше да се сметне тази жена за португалка дори ако облеклото й не беше чисто и специфично холандско. Веднага бих могъл да се обзаложа на всякаква сума, че тя принадлежеше към съсловието на прислужниците. В никакъв случай не беше жена на богат португалски търговец — тук трябваше да има някакво недоразумение.

Когато чу майчиния си език, тя се усмихна и като ми подаде ръка, запита:

— И вие ли сте холандец?

— Не, германец.

— Германец ли? О, и аз мога да говоря немски. Била съм готвачка в Берлин две години и три седмици.

— А как стигнахте от Берлин до Китай?

— От Берлин отидох в Хертогенбош и Амстердам, където станах готвачка у един търговец. Скоро заминах с него за Кап, но там цялото му семейство измря и аз отидох да работя при жената на друг търговец, който ме взе в Макао.

— По дяволите! Вие сте поскитали доста по света. Досега все при тази жена ли бяхте?

— Да, допреди три дни.

— А как се отделихте от нея и се намерихте тук?

— Бяхме излезли на разходка. Тогава дойдоха тези разбойници и ни нападнаха.

— Какво стана с господарката ви?

— Избяга.

Сега целият случай ми беше ясен. Хората на дракона бяха искали да пленят жената на богатия търговец, която, като португалка беше много по-дребна на ръст, отколкото нашата дебела холандка. Но тъй като у китайците пълнотата се смята за най-голямата женска красота и по тази причина всяка знатна дама се стреми да надебелява, те бяха сметнали слугинята за господарка и я бяха отвлекли, а португалката бяха оставили да избяга.

— Как се казва господарят ви? — продължих да питам аз.

— Педро Гонюис.

— Как можаха да ви нападнат посред града?

— Беше късно следобед и вече се беше почти стъмнило.

— Какво направиха с вас?

— Увиха ме в едно одеяло, отнесоха ме в една лодка и после ме доведоха дотук.

— И оттогава се намирахте все там, зад идолите?

— Да, и положението ми беше много лошо. Никой не идваше при мен. Никой не ми носеше храна. Не можех да спя, защото наоколо постоянно се чуваха крясъци и трополене, така че съвсем отслабнах. Щом пристигна в Макао, ще поискам тези негодници да бъдат наказани!

Едва не се засмях при думите й, че е „отслабнала“ от глад, жажда и безсъние. Но все пак я съжалих. Запитах я:

— Имате ли роднини? Или може би сте женена?

— Аз съм девойка и никога не съм била женена. Баща ми и майка ми са мъртви, а другите ми роднини са ме забравили.

— Тогава ще се заема с вас и ще ви заведа при вашия господар или най-малкото ще наредя да бъдете заведена!

През време на този разговор джиахурът беше дошъл на себе си. Той не можеше нито да говори, нито да се движи, но ми хвърляше яростни погледи и можеше да се очаква, че в негово лице си бях спечелил враг, който не беше за пренебрегване. Обърнах се към хората му.

— Тази жена не е португалката, а само нейната слугиня. За нея португалецът няма да плати нито цент и аз я взимам със себе си, за да я пусна на свобода.

Чу се тихо, недоволно мърморене и един дори се осмели да противоречи:

— Тази жена е наша и никой не бива да я взима. Тя е жената на португалеца, защото е по-хубава от онази, която избяга.

Не биваше да позволявам да ми се налагат в никакъв случай, ако исках да се измъкна щастливо. Затова пристъпих съвсем близо до разбойника.

— Виждам по лицето ти и по кривите ти крака, че ти не си чиа-це^[90], а татарин. Мислиш ли, че аз като ваш полковник, ще позволя един тао-та-це^[91] да ме нарича лъжец? Или мислиш, че ще те поваля по-мъчно от джиахура, който е с две глави по-висок от теб?

Хванах го за гърлото и за крака над коляното, издигнах го високо и го захвърлих към стената, за да го обезвредя.

— Много добре, Чарли! — каза Търнърстайк. — Да ви помогна ли в тази игра на топка? Ударът на този човек ме предразположи много към такива забавления.

— Не е нужно, капитане, защото мисля, че тези добри хорица вече ще ни слушат.

И действително, ясно се виждаше, че им бях въздействувал.

— Елате по близо! — заповядах на двамата китайци, които бяха командували лодката. Вашата лодка чака ли още вън, пред Куанг-ти-миао?

— Да, господарю.

— От колко дни сте тук?

— Три дни.

— Колко ще останете още?

— Ти искаш да ни изпиташ, защото във всеки Куанг-ти-миао можем да оставаме само по четири дни.

— Добре. Пригответе се, за да ни отведете до реката.

— Нападение на някой кораб ли ще заповядаш да извършим?

— Не. Вие прекъснахте пътуването ни и затова ще ни откарате до Куанг-чой-фу.

— Подчиняваме се!

Взех една от свещите и отидох зад трите статуи. Зад гърба на Куанг-ти имаше врата, която водеше в тясно, тъмно помещение — навярно склад за инвентара на храма, защото вътре освен изкуствените венци и гирлянди намерих много фенери от восъчна хартия, тави за тамян, тъпани и даже един барабан с китайска конструкция. Там бяха държали затворена холандката.

— Капитане, донесете тук пленника! — казах му аз.

— Well, в тази каюта ли ще го затворите?

— От предпазливост. Не можем да го вземем, а не е разумно и да го оставим да лежи така, което, вярвам, лесно разбирате.

Той хвана джиахура за яката и го довлече при мен. Оставихме го в помещението, а после аз го заключих и взех ключа.

Хората на Дракона наблюдаваха всичко това спокойно. Сега обаче един от тях ме запита:

— Какво ще заповядаш да направим с джиахура? Кой ще съобщи за пленяването му на Кианг-лу — ти сам или ние? Аз съм Инг-па-цунг^[92] на нашата група и би трябвало да го отведа в Ли-тинг^[93], ако ти сам не отиваш там.

Ли-тинг е малък град на Пе-кианг^[94] и е прочут с развъждането на бели риби. Значи там трябваше да се търси Кианг-лу.

— Имам по-важна работа — отвърнах аз, — джиахурът ще остане тук до утре, а после ще го откарате завързан при Кианг-лу.

— Ще пристигне ли дотогава при него рапортът ти? Цианг-ки-ума^[95] държи строго за точността.

— Няма да ме учиш, а само ще изпълняваш онова, което ти казвам!

— Тогава ми дай ключа!

Това искане, колкото и просто и естествено да беше, не се схождаше с моите намерения, но за да разсея подозренията, бях принуден да го изпълня.

— Ето го, но ти забранявам да отваряш тази врата, преди да настъпи денят.

— Кое име да кажа пред Цианг-ки-ума, когато говоря за теб?

Не можех да измисля друго освен това, което ми беше дал Конг-ни.

— Казвам се Куанг-си-та-се.

— Твоето име е по-хубаво и по-знатно от моето. Ще те слушам във всяко отношение.

— Тогава погрижи се за храна за слугинята в лодката! Вие сте я оставили гладна и жадна. Така ли ви беше заповядано от Куанг-ки-ума?

— Господарю, ти сам знаеш как трябва да бъдат държани пленниците. Ако гладуват и жадуват, те се съгласяват по-лесно с онова, което се иска от тях.

— Zounds, Чарли, свършихте ли вече с преговорите си? — чух в това време гласа на капитана. — Вие говорите помежду си толкова ужасен китайски, че е невъзможно да се разбере и една-единствена дума!

— Свърших, значи можем да тръгваме.

— Well! Ho преди това искам да кажа на тези хора какво мисля за тях.

— Сторете го, капитане. Това няма да им навреди.

— Кажете ми преди това как се казва „сбогом“ на китайски!

— Цинг-леао.

— Цинг-леао, цинг-леао. Няма да го забравя накрая на речта си!

И както винаги, той зае геройска поза.

— Господа пиратинг, разбойницинги обесницинг! Виенг трябвашенг да видитенг, че ние дваматанг, сме вашинг висшинг главатаринг. Вие ще признаетенг…

— Цинг-леао! — повтори той тихо, като се извърна настрани. След това продължи високо:

— … че ниенг сме хоранг, които не се страхуванг нито от дяволанг, нито от васинг. Чарлунг преби вашият капитанинг…

— Цинг-леао! — прошепна той отново настрана.

— А аз, капитанинг Търнингстайнинг ще счупя главатанг на всекигонг, който посмеенг данг ни закачинг…

— Цинг-леао — чу се тихичко за трети път.

— … или сенг разбунтуванг против насенг. Сега ниенг си отиваменг. Запазетенг добринг споменинг за насенг! Цинг-леао, сбогоминг, лека нощенг!

Разбойниците изслушаха тази единствена по рода си реч с дължимото внимание и дори и преводачът този път не се усмихна. Разбира се, и аз трябваше да кажа няколко думи. Направих това съвсем кратко:

— Ние си отиваме, Инг-па-цунг, ти знаеш какво ти заповядах. Поздрави от мен Кианг-лу!

Напуснахме храма, който би могъл да бъде за нас толкова съдбоносен. Осветиха ни пътя до водата с няколко книжни фенера. Тяхната светлина не беше достатъчно силна, за да огледаме постройката отвън. При кея имаше няколко лодки, в една от които се качихме. Беше същата, с която пристигнахме, и същите хора, които ни бяха докарали, се качиха, за да ни отведат.

Младият офицер се беше погрижил за вода за пиене и плодове, така не холандката можеше да утоли глада и жаждата си.

— Слава Богу, че аз, бедното създание, намирам тук вечеря! — каза тя. — Тук няма дивеч, нито бут, нито печено месо, но все пак ще затисна глада си и болките, които имам в стомаха.

Тази така добра „девойка“, както сама се беше нарекла, из-гълта за десет минути огромно количество провизии, с които биха могли да се нахранят няколко души, само за да успокои „болките си в стомаха“ и беше наистина смешно да се чуят смаяните възклицания на китайците, които обикновено се задоволяват с много малко храна.

След като се съвзе по този начин, тя стана разговорлива. Научих, че се казва Ана Келцер, и чух най-подробната й биография. Изненадваше се, че беше сметната не само от пиратите, а и от всички други за своята господарка, и заяви енергично, че ще иска обесването на всички разбойници.

Това накара и самия мен да се замисля какво отношение трябваше да взема към речните пирати. До известна степен беше мой дълг да съобщя онова, което бях научил, на полицията, но какви неприятности и губене на време щяха да произлязат от всичко това! А не биваше да забравям опасността, която можех да си навлека по този начин, без да слагам в сметката, че тези показания щяха да бъдат предателство към Конг-ни, който се беше показал толкова необикновено благодарен към мен.

Един вик на капитана ме извади от тези размишления:

— Слушайте, Чарли! Не беше ли това шум от гребла зад нас?

Ослушах се и долових онзи звук, който не може да се оприличи на никакъв друг и се получава при потапянето на весла във вода.

— Зад нас идва лодка, капитане!

— Yes! Ho каква? Смятам, че имаме донякъде причини да бъдем предпазливи.

— Разбира се. Много е възможно младият офицер да е освободил джиахура, който в такъв случай положително е решил да ни преследва.

— Какво да правим, Чарли? Тези хора на Дракона тук, разбира се, ще им помагат.

— Трябва да се опитаме да спечелим преднина и после да ги обезвредим. Хванете се и вие за веслата. Ние сме по-силни от китайците.

— Well, ей сега ще им покажем как лодката може да хвърчи! Заповядах на хората да гребат по-усилено, а после и самите ние се заловихме, като по този начин бързината на лодката се удвои. След известно време стигнахме до устието на един страничен канал, в който заповядах да завият. След това дадох заповед да се загаси фенера. Лодкарите се подчиниха, макар да не разбираха много добре намерението ми.

— Към брега! — заповядах, когато навлязохме на известно разстояние.

Скоро носът на лодката докосна брега.

— Слизайте всички!

— Защо, господарю? — запита кормчията.

— Подчинявай се! Напред!

Китайците слязоха колебливо.

— Останете тук и не издавайте никакъв звук, докато не се върна да ви взема!

Хванах греблото, отблъснах с него лодката от брега и я отправих към отсрещния.

— Well done, чудесно, Чарли! — каза Търнърстайк. — Сега се отървахме от тези негодници. Но слушайте!

— Кианг! — извика някой от главния канал.

— Лу — отвърнаха лодкарите ни, въпреки моята заповед да мълчат.

Лодката, която бяхме чули да се приближава, беше стигнала до мястото, където двата канала се кръстосваха, и онези, които се намираха в нея, искаха да научат чрез лозунга в коя посока бяхме отишли.

— Издадени сме, Чарли. Какво да правим? — запита капитанът.

— Бързо на брега и тримата, а после ще изчакаме, за да видим с кого имаме работа!

Завързахме лодката за един памуков храст, който растеше на брега, и слязохме.

— Голяма ли е опасността, господине? — запита ме холандката тихо.

— Сега ще видим — отвърнах.

— Аз не се страхувам. Дайте ми един прът или гребло и ще из-почукам всичките така по главите, че после ушите им дълго време ще има да бучат.

Това свидетелствуваше за извънредно голямата храброст на холандката. Всяка друга би паднала в несвяст от страх при това положение.

— Отлично, госпожице Келдер! Веслата вече са готови. Вземете едно и ако наистина говорите сериозно, гледайте да улучвате винаги главите им.

— Не се безпокойте! Сега ще покажа на тези хора колко здрави са ръцете на една холандка.

В този миг шумът на греблата се чу съвсем наблизо.

— Кианг! — извикаха още веднъж преследвачите ни.

— Лу — отвърнаха нашите гребци от отсрещния бряг. Лодката спря при тях.

— Къде е вашият чуан? — чух да пита гласът на джиахура, който познах веднага.

— На отсрещния бряг.

— Къде е та-иинът^[96] с жената и приятеля си?

— И той е там.

— Защо напуснахте чуана си?

— Така заповяда йеу-ки.

— Той не е йеу-ки. Откраднал е знака на полковник, но сега ще трябва да го върне и след това да умре. Чакайте тук!

Лодката се отправи към нас. Не беше разумно да бягаме, защото не познавахме терена, прорязан от много канали. Трябваше да се браним и аз нямах намерение да ги оставя да слязат безпрепятствено на нашия бряг.

— Стойте! — извиках срещу тях. — Не може да слезете тук.

— Това е той! Напред! Убийте го!

Съзрях великанската снага на джиахура посред лодката. Тя се спря до брега и няколко души скочиха. Бяхме вдигнали веслата. Два удара, после още два — и ние се освободихме от тях.

— Вземете веслата и пребийте тези американски разбойници! — заповяда монголецът.

Самият той остана в лодката. Останалите наскачаха срещу нас. Трима от тях се хвърлиха върху мене. Те замахнаха едновременно. Ударът ми посрещна първия от тях, но не можах да отблъсна едновременно с това и другите двама. Едно весло се стовари върху лявото ми рамо. След това бях хванат откъм гърба.

— Дръж го здраво! — извика джиахурът.

С бърз скок той се намери на брега. Разтърсих двамата дребни китайци, които се бяха уловили за мен, но не можах да се освободя навреме. Джиахурът не можеше да си служи добре с из-кълчената дясна ръка, но в лявата блестеше нож. Наведох се настрани и острието мина до ухото ми. Хванах го веднага за гърлото и за ръката, но в същото време двамата се нахвърлиха отново върху мен, спънах се в едно гребло, което бяхме захвърлили, и бях повален на земята. Ножът на монголеца вече се издигаше над мен.

— Умри, йен-джин^[97]! — извика той.

В същия миг обаче върху неговата ръка се стовари силен удар и аз намерих време да се изправя. Моят спасител беше холандката.

— Ще обичат ли господата да офейкат? — извика тя. — Или искат да счупя и краката им!

— Помощ, Чарли! — извика в тоя миг капитанът. Огледах се и видях, че той беше повален на земята и с мъка се бранеше от нападателя си. Ударих джиахура едновременно и с двата си пестника. Той се преметна и падна във водата. Отхвърлих двамата китайци настрана и се спуснах на помощ на Търнърстайк.

— Внимавайте, господине! — извика храбрата готвачка. — Те идват през канала като риби!

Помогнах на капитана и тъкмо исках да се обърна към канала, когато бях ударен с весло по главата така, че за миг не чувах и не виждах нищо. Почувствувах, че съм полузамаян, и действувам като насън. Видях няколко фигури, които изскочиха от водата и грабнаха захвърлените весла. Това бяха гребците от нашата лодка, които бяха преплували, за да дойдат на помощ на своите. Видях капитана да удря като побеснял около себе си. Готвачката също размахваше греблото. Ударът по тила ми беше парализирал нервите. Веслото ми се видя много тежко и аз извадих двата си револвера.

Когато дадох първите изстрели, чух гласа на Търнърстайк:

— Гръм и мълния, съвсем бях забравил за тези неща! Трябва да се използуват. Дванадесет изстрела, това правят дванадесет негодници по-малко.

Разнесоха се и неговите гърмежи. Видях нашите неприятели да скачат в лодките и изпратих след тях толкова куршуми, колкото още имаше в револверите ми. Не вярвам някой от тях да беше улучен, защото ръцете ми трепереха от необикновена слабост. А и Търнърстайк сигурно не беше пролял много кръв, защото той открай време стреляше лошо.

Въпреки това честата стрелба беше направила своето — хората на Дракона изчезнаха, за съжаление с тях и лодката ни.

— Накъде бързате толкова? — извика Търнърстайк след тях. — Подли страхливцинг, мизерни зайцинг! Еланг насаменг сега, монголец такъв! Капитанинг Търнингстайнинг иска да те уда-ринг по муцунатанг за сбогоминг!

— Изчезнаха! — каза готвачката, която ни беше помогнала толкова много. — Как сте сега, господине?

— Не много добре, госпожице Ана — отърнах аз, като се мъчех да говоря по-разбрано. — Удариха ме… доста зле… по главата.

— Какво е това, Чарли? — запита Търнърстайк загрижен. — Вие заеквате като пиян! Да не би да са ви ударили по тила?

— Да, там!

— Това е лошо! Можете да ме удряте колкото си щете по челото и темето. Но в тила се намира животът, точно както кормилото на кораба и ако то се повреди, свършено е с пътуването. Какво трябва да правим?

— Не много нещо. Трябва ми само почивка и хлад.

— Можете да имате и двете. Тук има вода колкото щете, а преди да се разсъмне няма да можем да напуснем това нещастно място, така че имате време да се съвземете.

Водата стигаше до самия ръб на канала. Изкопах с ножа си малка дупка, която веднага се напълни с вода, и като легнах по гръб, потопих тила си в нея.

— Колко е практичен! — каза капитанът. — Така не му трябват нито компреси, нито болногледачка.

— Не мога ли да ви помогна с нещо, господине? — запита холандката.

— Благодаря. На самата вас липсват всякакви удобства.

— Няма значение. Ще легна на земята и ще се опитам да заспя.

Капитанът й помогна да си направи възглавница от клоните на китайска върба, която, разбира се, не може да се сравнява с мекотата на пухено легло. След това тя легна и скоро силно хъркане ни показа, че нищо не пречи на нашата спътница да спи на открито, където всъщност въздухът беше много приятен.

— Нямаше ли да бъде по-добре да потърсим някое друго място, Чарли? — запита капитанът.

— Защо?

— Защото мисля, че тези хора могат да се върнат.

— Няма да посмеят.

— Смятате ли? В такъв случай fie бих могъл да направя нищо по-хубаво, освен да си приготвя и аз една възглавница. Не мисля, че тук ще се намери някой толкова любезен, че да ни донесе по-добра постеля.

— Легнете си. Аз ще пазя.

— Но дали ще можете. Струва ми се, че сте замаян и много лесно ще заспите.

— Не се безпокойте. Водата ме държи бодър.

— Well! Ето че леглото е готово. Събудете ме след един час, за да ви сменя. Лека нощ, Чарли!

— Лека нощ, капитане!

След няколко минути солото на хъркащата готвачка се превърна в дует, способен да изплаши речните пирати, ако им хрумнеше да се върнат. Над мен блещукаха звездите на Средната империя. Гледах към тях дълго, дълго време и чудно спокойствие настъпи в мен при мисълта, че един Всемогъщ и Милостив Баща бди над нас, в която и част на земята да се намираме. Всичките ми мисли и чувства се сляха в няма молитва, докато очите ми натежаха. Търнърстайк имаше право — аз заспах…

Бележки

[1] Предната мачта на кораб. ↑

[2] Староанглийско „да“. ↑

[3] Петнадесет парчета от нещо. ↑

[4] Шестнадесет парчета от нещо. ↑

[5] Малко синьо знаме със звездите на САЩ Когато кораб влиза тържествено в пристанище, трябва да вдигне и голямото си знаме. ↑

[6] Mach turtle supe (англ) — заместител на супа от костенурка (специалитет). ↑

[7] Черници, които в Таити стават с 14 стъпки обиколка на стъблата си. ↑

[8] Един фунт = 500 грама. ↑

[9] Езикът на образованите китайци. ↑

[10] На български: „Под небето“ или „Светът“, както китайците наричат страната си. ↑

[11] Кантон. ↑

[12] Буквално „Драконово око“ — така китайците наричат един вид от техните джонки, на издигнатата предна част на които е изобразена драконова глава с извънредно големи очи. ↑

[13] „Лекарското изкуство на Чанг-ши“ — книга, издадена през 1705 г. от Чанг-лу-ю, синът на този прочут лекар. ↑

[14] „Завръщащата се пролет на всички болести“. ↑

[15] „Златното огледало на лекарското изкуство“ — и трите споменати книги принадлежат към класическите медицински съчинения на китайците. ↑

[16] Така се нарича Китай от будистите. ↑

[17] „Цъфтящ талант“ — име на хора със средно образование. ↑

[18] „Издигнат човек“ — човек с високо образование. ↑

[19] „Напредничав човек“ — нещо като доктор. ↑

[20] Буквално: „Блестящият доктор от Запад“. ↑

[21] Царица на моретата. ↑

[22] Адмирал. ↑

[23] Куанг-фу са онези чиновници, които обикновено наричаме мандарини. Тачи дума китайците изобщо не познават. Тя се употребява само от европейците и навярно произлиза от португалското mandar — заповядвам. ↑

[24] Помощник-управител. ↑

[25] „Религия на небесния господар“, както китайците наричат християнството. ↑

[26] Китай. ↑

[27] Китаец. ↑

[28] Буквално „Приятел на религията“, както сами се наричали китайците-християни. ↑

[29] Божествена литература. ↑

[30] Мюсюлмани. ↑

[31] Джамии. ↑

[32] Църкви. ↑

[33] Император. ↑

[34] Първа класа на благородниците, от която се избират администраторите. ↑

[35] Втора класа на благородниците, от която се назначават вицекралете, президентите и т. н. ↑

[36] „Груби картини“, от които се образува нещо като писмо. ↑

[37] Колегия на изпитите и церемониите. ↑

[38] Тези думи биха могли да се преведат като: рицар, барон, граф, маркиз и херцог. ↑

[39] Вид орехи с много тънка черупка. ↑

[40] Дини. ↑

[41] История на дявола от западните морета (англичанинът). ↑

[42] Естествена история на чужденците. ↑

[43] Студия за небето и земята. ↑

[44] Буквално преведено: „болен пфуй“ и „ела“. ↑

[45] Чужденец, варварин. ↑

[46] Синовете на четирите морета. ↑

[47] Плитка. ↑

[48] Драконова кора — така се наричат речните пирати. ↑

[49] Храм на бога на войната. ↑

[50] Университет. ↑

[51] Дворец на научните трудове. ↑

[52] Храм. ↑

[53] Буквално: димящо вещество в Тлбет, което се гори пред идолите и разпространява много приятна миризма. ↑

[54] Сметачна машина. ↑

[55] Свето или божествено учение. ↑

[56] Нещо като „добър ден“. ↑

[57] Всъщност тази дума значи „безкраен“. ↑

[58] Будист. ↑

[59] Небесен господар. ↑

[60] Тибетците. ↑

[61] Манджурите. ↑

[62] Монголците. ↑

[63] Нещо като хармоника, която бива два вида — звънчева и металическа. ↑

[64] Инструмент от кухи бамбукови пръчки, тежък до 50 фунта. ↑

[65] Китара. ↑

[66] Вид цигулка. ↑

[67] Игра на думи: spielen означава както „играя“, така също и „свиря“ на някакъв инструмент. ↑

[68] Американски национален марш. ↑

[69] Тук става дума за опиум. ↑

[70] Полковник. ↑

[71] Китайска обредна книга. ↑

[72] Дано по пътя ти те придружава щастието! ↑

[73] Къща, където биват приемани знатни чужденци на държавни разноски. ↑

[74] Странноприемници. ↑

[75] Странноприемница „Блестящо сърце“. ↑

[76] Китайски мили — около 1/2 километър. ↑

[77] Река — тук: „речен“. ↑

[78] Дракон. ↑

[79] Висок, едър човек. ↑

[80] Човек от Изток — янки. ↑

[81] Монголско племе. ↑

[82] Португалецът. ↑

[83] Янки — американец. ↑

[84] Убийте тези негодници! ↑

[85] Полека. ↑

[86] Полковник. ↑

[87] Лодка. ↑

[88] Драконова лодка. ↑

[89] Драконово око — лодка с изобразено око при носа. ↑

[90] Китаец. ↑

[91] Вонящ татарин. ↑

[92] Лейтенант. ↑

[93] Градът на белите риби. ↑

[94] Северната река. ↑

[95] Върховният вожд. ↑

[96] Високият човек. ↑

[97] Мръсно куче (монг.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Речния дракон (1)

Метаданни

Данни

Речния дракон

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 1В КУАНГ-ТИ-МИАО

Карл Май
Речния дракон (1)

Глава 1
В КУАНГ-ТИ-МИАО