Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Čert, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
johnojhn (2021 г.)

Издание:

Автор: Карел Чапек

Заглавие: Животът и творчеството на композитора Фолтин

Преводач: Васил Самоковлиев

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1983

Тип: роман и разкази

Националност: чешка

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

Излязла от печат: 25.VII.1983 г.

Редактор: Надя Чекарлиева

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Художник: Людмил Чехларов

Коректор: Елена Цветкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14486

История

  1. — Добавяне

Започваше трето действие на операта „Дяволът и Кача“ от Дворжак. Светлините в залата угаснаха и публиката стихна, сякаш някой завъртя кран. Диригентът почука с палката и вдигна ръка. На първия ред госпожа Мала прибра пакетчето с бонбони, а госпожа Гросманова въздъхна:

— Страшно обичам тази увертюра!

Господин Колман на седми ред затвори очи, готов за дълбокото изживяване на „своя Дворжак“, както обичаше да казва. Разнесоха се звуците на грациозната увертюра.

Изведнъж завесата от дясно се размърда и на авансцената изскочи някакво странно малко същество; тъмната пропаст на зрителната зала пред него го сепна; то се спря и подплашено се заоглежда как да се измъкне от там. Но в този миг го завладя игривият ритъм на встъпителната полка — странното същество заразмахва в такт ръце и ситно-ситно заподскача.

На ръст не бе по-високо от осемгодишно дете; ала гърдите му бяха космати, а от кръста надолу бе обрасло с гъста, рижаво-черна козина; муцунката му беше козя, остра, а пред къдравите му коси се подаваха малки рогца и потропваше с твърдите копитца на козите си крачка. През публиката премина тих смях. Съществото на сцената се сепна и обърка, направи крачка назад, но се блъсна в завесата, извърна уплашено глава, но копитцата му сами затанцуваха степ и заудряха в такт с музиката. Като че ли едва сега странното създание на сцената преодоля своето стеснение, муцунката му радостно грейна, облиза се с дълго розово езиче и всецяло се отдаде на своя танц; подскачаше, приклякаше и потропваше копитца с видим възторг. Ръцете му също се разтанцуваха, понесоха се над главата и весело защракаха с пръсти, а тънката, жилава опашка отзад се полюшваше в такт като метроном. Този танц едва ли можеше да се възприеме като голямо танцово изкуство; откровено казано, това по-скоро бяха най-обикновени подскачания, полюшвания и тъпчене на място, но всичко бе така естествено и очарователно, сякаш човек гледа подскачащо козле или кутре, което гони опашката си.

Публиката се усмихваше насърчително и шумеше от удоволствие. Диригентът се смути, почувствувал зад гърба си вълна на възбуда и размаха палката по-енергично от обикновено; погледна само строго към ударните инструменти, що за думкане и тропане днес, но срещна верния и напрегнат поглед на барабаниста, очакващ с палки в ръце своята партия. Оркестърът свиреше съвестно и старателно, никой не отвръщаше очи от партитурите си и никой не поглеждаше към авансцената. Там-та-та, та-та-там. По дяволите, днес нещо не е на ред, мислеше си диригентът и с широки жестове пришпори оркестъра към форте. Защо ли се смеят тези хора отзад? Сигурно нещо се е случило в залата. И за да привлече вниманието на публиката, диригентът задирижира увертюрата все по-забързано и по-забързано…

От всичко това съществото на сцената още повече се развесели: тропаше, размахваше крачка, друсаше се, подскачаше, въртеше глава и размахваше опашка все по-бързо и по-бързо. Там-та-та, там-там, та-та-там. Госпожа Мала, скръстила ръце върху корема си, щастлива, възторжено сияеше. Гледала беше вече веднъж „Дяволът и Кача“ още преди четиринайсет години, но тогава това не го изиграха. Не обичам много, наистина, модерната режисура, мислеше си тя, но това ми харесва. Поиска й се да сподели с госпожа Гросманова, но тя бе вперила с обожание очи към сцената и поклащаше глава. А госпожа Гросманова беше страстна меломанка.

Господин Колман от седми ред се мръщеше. Никога не са го правили, тук това няма място. Какво ли не си позволяват днешните режисьори, това вече не е Дворжак, как може така, протестираше господин Колман. А и така бързо тази увертюра никога не е била свирена, това е незачитане на Дворжак, мислеше си разгневен господин Колман. Ще пиша във вестника, реши той. Със заглавие „Долу ръцете от нашия Дворжак“ или нещо подобно.

Отзвучаха последните акорди на увертюрата. Диригентът въздъхна с облекчение и прокара кърпа по изпотеното си чело (Какво й става днес на тази публика?). Завесата трепна и бавно се понесе нагоре. Танцуващата фигурка на сцената се сепна, огледа се и, отстъпвайки подплашено назад, изчезна зад кулисите, преди още завесата да се е вдигнала съвсем. Госпожа Мала на първи ред изръкопляска, а господин Колман от седми ред сърдито изшътка, от което публиката се смути и единичните аплодисменти плахо заглъхнаха. Гърбът на диригента издаваше с нервни движения на плешките видимо безпокойство. Изглежда не трябваше да ръкопляскам при вдигната завеса, помисли си госпожа Мала и прошепна на госпожа Гросманова:

— Това бе много мило, нали?

— Разкошно! — въздъхна госпожа Гросманова и госпожа Мала с облекчение си взе от пакетчето бонбон. Дано никой не е забелязал, че изръкоплясках.

Господин Колман също се успокои. Нищо в по-нататъшния ход на операта не наруши нейното достолепие. Ще пиша до ръководството на театъра, за да не допускат подобни безобразия, каза си той, но после бързо забрави за това.

— Днешната публика беше някак странна — промърмори диригентът след края на спектакъла. — Любопитен съм да узная, на какво толкова се смяха.

— Нали знаете, днес е понеделник — подхвърли първата цигулка. — А в понеделник публиката е най-лоша.

И това бе всичко.

(1936 г.)

Край