Карел Чапек
Животът и творчеството на композитора Фолтин (3)

III.
Д-р В. Б.
В университета

Опасявам се, че моите спомени за Бедржих Фолтин няма да са много обективни. Работата е там, че той не ми хареса още от първата ни среща. Почвах четвъртия курс на философския факултет, когато хазайката ми каза, че ще имам съквартирант в „стаята с пианото“ — тясно като моята квартира стайче, в което, наред с всичко останало, по някакво чудо се бе побрало и раздрънкано пиано. Фолтин дойде да ми се представи. Дългонос и дългокос момък с хлътнала слаба брадичка, с дълъг, напомнящ наденица врат и подчертано самодоволен израз на безцветните очи. Току-що си бил взел матурата и записал право; но преди всичко искал да учи музика. Нямало ли да ми пречи, че композира симфонична поема „Ариел“. Ще видим, му казах: аз от музика малко нещо разбирам, млади момко. Веднага поиска да говори с мен за музиката; вероятно още не подозираше пропастта, която съществува между студентите от първи и четвърти курс. Сигурно съм му дал ясно да разбере за нея; обидено се наду и оттогава всячески се стремеше да ми направи впечатление. Например с това, че веднъж се прибра призори, чак към четири часа, и започна да се блъска в мебелите, за да изглежда като голям гуляйджия. Или пък в най-невероятен час започваше да свири на пиано, уж че композира; но това бяха само някакви прелюдии или евтини вариации на чужди теми — за този, който поне малко е сядал на пианото, това е дребна работа. Или пък бръщолевеше за изкуството; усвоил бе около дузина големи думи като: интуиция, подсъзнание, праоснова и не знам си още какво и сега главата му бе пълна с тях. Странно, колко лесно от големи думи могат да се правят големи мисли! Опростете речника на някои хора и те изобщо няма да има какво да кажат. Когато слушам или чета такива брътвежи за духовна кристализация, формално превъплъщение на същността и тям подобни, ми става зле. Боже мой, хора, мисля си, да ви напъха човек носа в органичната химия (а да не говорим за математиката!), пък ще ви питам тогава как ще пишете. За мен в това е най-голямата беда на нашия век: от една страна, мозъците ни работят с микрони и интегрални величини с почти съвършена точност, а от друга, оставяме мозъците си, чувствата и мислите си да бъдат обладавани от най-мъгляви слова. Винаги съм разбирал музиката; чувствувал съм в нея нещо тъй велико, архитектонично и чисто като в числата, макар и в нея да се прокарват понякога отвратителни и каращи човек да настръхне неща. Ето защо направо ненавиждах младия Фолтин с неговите големи приказки за музиката като проява на първобитни инстинкти. Не зная откъде е взел тази теория, че всяко изкуство извира от първичните еротични сили и че спада към областта на сексуалната активност. Артистът е обладан от еротична божественост, твърдеше той: тази френезия той не можел да изрази или изживее по друг начин, освен чрез творчество, чрез творческа болка и наслада. Той няма право да върши това публично, гневях се аз; но Фолтин не се предаваше. Тъкмо това е то, казваше, всяко изкуство е ексхибиционизъм. Художественото творчество е божествен егоизъм: колкото е възможно по-пълно, по-зашеметяващо и по-неограничено да изразиш себе си, своята вътрешна същност, своето аз. А дългите ви коси, мърморех, и те ли са израз на себереализация? Младежът малко се обиди; нямал ли бил право да се отличава с нещо от останалото преживящо стадо? С две думи, просто не се разбирахме; освен това Фолтин притежаваше непоносимата потребност да изприказва големите си приказки и да излее пред някого своите възгледи и душевното си състояние; вероятно бе твърде самотен, макар че наред с всичко останало изтъкваше и своите обществени и любовни връзки.

Не обичам, когато някой се хвали с успехите си сред жените; противно ми е така нареченото донжуанство не заради това, че в него някои намират израз на собственото си аз, а затова че на всичко отгоре безсрамно и гордо се перчат като със спортни постижения. Касоразбивачът не се хвали публично колко каси е обрал, а един такъв полов покорител за друго не знае да говори. Фолтин не пропускаше повод загадъчно да намекне, че има любовни връзки с някоя госпожа или че някоя си баронеса е безумно влюбена в него; достатъчно е да го видиш, че разговаря на улицата с някоя госпожичка, и вече ти дава да разбереш, че това момиче не му отказва да даде всякакви доказателства за своето благоразположение. „Чудесно момиче, нали? — подхвърляше с тона на познавач. — А каква фигура… не можете да си представите!“ Истина е, че се обличаше предизвикателно елегантно и не пропускаше бал, само и само, както казваше, „да си създава връзки“. За мен и до днес остава загадка откъде вземаше пари за всичко това; беден бе като църковна мишка и по цели дни единствената му храна бяха няколко кифли, но ходеше винаги издокаран, напарфюмиран и накъдрен. Допусках, че е от тези, които не се срамуват да живеят от дългове; аз самият никога не можех да си представя как ще стане това някой да ми даде назаем няколко крони. Той беше направо странно честолюбив, обичаше да се движи в обществото на богатите, вкъщи, естествено, се държеше като заклет бохем, който плюе на презряната сган и презира всичко освен Изкуството. Веднъж пак бе взел да ми надува главата с неговите баронеси и госпожици и да прави двусмислени намеци за едно момиче, което ми изглеждаше твърде добро за такъв дългонос позьор. Това вече ме ядоса и му казах: „Престанете да дрънкате, Фолтин; та вас досега нито една жена не ви е погледнала; и само защото никоя не ви е пожелала, измисляте такива безобразия!“. Изчерви се и очите му се напълниха със сълзи; видях, че дълбоко съм го наранил, но вече нищо не можеше да се направи. Като се е обидил, негова си работа; но поне да знае, че ми е ясен.

Оттогава тайно и смъртно ме мразеше. Виждахме се, но отношенията ни напомняха ходене по острието на нож; в края на краищата да живееш в съседство с човек, който буквално се задушава от омраза, по свой начин е твърде досадно. В крайна сметка той все пак успя да си отмъсти; никога не бих повярвал, че е възможно да обидиш човек с музика. Това стана така: имах приятелка студентка, също от философския факултет, хубаво и добро момиче; следваше ботаника, а аз бях нещо като младши асистент по органична химия; запознахме се, когато в нашата лаборатория веднъж грубо я наругах, защото не знаеше как да установи някаква гликоза. Обичах да общувам с нея, беше жизнена и весела, докато аз считах себе си за книжен плъх; дори и през ум не ми минаваше за любов и подобни неща — просто ми беше приятно и хубаво, когато след лекции се скитахме из Прага. Павла се казваше. Една вечер, кой знае какво й хрумнало, грабнала книгите, които имаше да ми връща, и тръгнала към нас. Мене ме нямаше по това време вкъщи. Позвънила и й отворил Фолтин, облечен в кадифен халат. Още същата вечер случайно я срещнах. Между другото спомена, че ми е върнала книгите и най-неочаквано ме попита с бръчка между веждите:

— Слушайте, този ваш приятел, музикантът, е малко странен човек, не намирате ли?

Веднага настръхнах.

— Какво има, Павла? Да не ви е досаждал?

— А, не — отвърна тя с нежелание. — Слушайте… той наистина ли е толкова голям музикант?

Това вече не ми хареса. Аха, казах си, Фолтин, явно, се е изфукал.

— Я ми кажете, Павла, да не ви е дрънкал разни глупости за първични еротични сили и тям подобни? Не ви ли изсвири някое ноктюрно? Не ви ли говори за божествената лудост и за главозамайващото изразяване на собственото аз?

— Защо? — попита тя уклончиво.

— Защото — процедих през зъби, — ако ви е докоснал с пръст, ще му отрежа ръката!

Какво да се прави, това си бе чист изблик на ревност.

Тя се спря, явно разгневена.

— А знаете ли, че аз нямам нужда от никого, за да ме пази!

Скарахме се, естествено, но после се разбрахме по този въпрос. След това аз хукнах към къщи да се разправям с Фолтин. Седеше на тъмно в стаята си и замечтано свиреше прелюдии на пианото.

— Ей, Фолтин — провикнах се, — да е идвала Павла?

Не спря да свири, чух само как шумно си поема дъх.

— Идва — отвърна след миг с безразличие и продължи неуверено да свири.

— Нищо ли не каза?

— Нищо. Нищо особено.

Изведнъж премина на оперетно валсче. Сякаш ми зашлеви плесница: това бе мръснишка, гугукаща мелодия, мерзко еротично примамване и разтапяне…

— Какво искаш да кажеш с това? — нахвърлих се срещу него.

— Тра, тра-ла-ла — пееше Фолтин и дънеше тази напомадена лиготия, като че бе победен марш. Уплаших се, че бих могъл да го сграбча в тъмнината за меката хедонистка шия; напипах ключа и запалих лампата. Фолтин за миг се обърна към мене с притворени, замечтани очи и свиреше ли свиреше стенещата валсова свинщина, люлеейки цялото си тяло, с изкривена уста и израз на упоителна наслада. Знаех, че така одумва и мърси Павла, че я съблича пред мен, че ми се надсмива: беше тука, беше тука, а нататък се свирука… Знаех, че лъже, че иска само да ме нарани и обиди и че направо се разтапя от отмъстително удоволствие. Идеше ми направо да го удуша; ала човек не може да избие някому зъбите само за това, че дрънка на пиано валсови помии.

— Въшльо! — изкрещях, но преди да успея да тръшна след себе си вратата, Фолтин се обърна към мен с насмешливо притворени очи и с тънка, победоносна усмивка и самонадеяно отметна гривата си, сякаш искаше да каже: „Така ти се пада!“.

На другия ден се изнесох от квартирата. На Павла, разбира се, не казах нищо; но нашето приятелство някак залиня. Вероятно от ревност: не можех вече дори себе си да убедя, че нищо не се е случило, че с нея ми е само приятно и хубаво да се разхождам след лекции. Когато една вечер се скитахме по „Петърска крайбрежна“, ме връхлетя онзи валсов мотив на Фолтин с целия си противен, натрапчив, досаден подтекст; почувствувах се толкова тъпо и идиотски, че наистина обидих Павла и се разделихме с лошо. Момичето беше чудесно и умно, но аз в онзи момент бях полудял. Мисля си, може пък наистина да се е вселил в този Фолтин някакъв гений, щом успява да прокълне човека с музика; та нали и талантът може да бъде нещо като порок.

След време чух, че преди още да завърши право, Фолтин се оженил. Взел дъщерята на богат дърводелец с пет големи къщи, които давал под наем. Трябва да си призная, че това не ме изненада.