Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (25)

Глава втора

Неприятното чувство, предизвикано от спора между двамата приятели, не се задържа дълго. Още преди да си тръгнат, след като храната, пиенето и отоплението подобриха настроението на Хенри, той заговори любезно с Джон за пътуването до Венеция, като че ли се опитваше да компенсира остротата на предишните си думи. Не спомена нищо за Джили, нито за писмото и Джон стигна до заключението, че ако Хенри знае, то явно иска да покаже колко не го е грижа. Разделиха се приятелски, както обикновено.

Но когато се събуди през нощта — както често се случваше след вечеря с приятели, — в главата му пак се завъртяха репликите на Хенри, обвиненията му, че е суетен и неискрен; и се натъжи, задето приятелят му, почти най-добрият му приятел, го беше обидил така. Нима Англия бе станала като Испания от преди Гражданската война, когато приятелят се превръща във враг, щом реши, че си предател на класата си?

Известно време лежа в тревожно, меланхолично безсъние, вслушвайки се в рева на някоя минаваща кола, в тракането на часовника и в гърленото дишане на Клеър. Нейното присъствие в леглото не го успокояваше както преди, защото тя също се надсмиваше над политическите му амбиции — смяташе ги за глупави, неискрени и суетни. Не стига, че беше заробила тялото му, за да го впрегне на работа за задоволяване на социалните си амбиции, ами искаше и на ума му да надене оковите на своите псевдоаристократични стойности. Тя беше на страната на Хенри. Джон беше сам.

Мисълта за тази героична екзистенциалистка самота му вдъхна малко сила — достатъчно, за да мисли за Джили Маскол, чийто образ напоследък беше заличил от съзнанието си. Беше минало повече от месец, откакто го бяха отпратили от квартирата й на Уорик Скуеър, и през това време бе успял да се отърси от противоречивите чувства, които тя му вдъхваше не само от любовта и желанието, но и от омразата и яда. Сега той я виждаше такава, каквато си беше — несръчно седемнадесетгодишно момиче, приемало авансите му ако не точно както трябва, то поне по начин, който можеше да се предвиди. И сега трепваше при мисълта за нея, защото тя беше олицетворение на унижението, което той сам си бе навлякъл. След фиаското не беше останало нищо — нито дори моментен копнеж по палавия й език. Затова той започна да се съмнява в постоянството на чувствата си и се запита дали Хенри не беше прав, дали политическите му убеждения не са също толкова нетрайни, колкото е и страстта му… Защото, докато науката, земеделието, банковото дело и бизнесът имат обективни стойности, признати от всички хора, политиката — като изкуството и любовта — зависи от субективните преценки на различни индивиди, всеки затворен в своя егоизъм. Нападките на Хенри Маскол срещу социализма не бяха резултат на абстрактни интелектуални процеси, а на яд, че привилегиите му са застрашени и че вечерята му е закъсняла поради стачката на миньорите. Ако не беше така, той щеше да се възхищава на Джон заради безкористния му идеализъм — както и Джили Маскол, ако беше по-доверчива и малко по-наивна, щеше да види в негово лице романтична фигура, а не похотлив старец.

Джон се обърна в леглото. Не можеше да си отговори на един въпрос: дали увлечението му по политиката се основава на здрави или на измамни принципи; защото ако историята се създава от безлични сили и не се влияе от убежденията и делата на индивида, той не само че си губи времето, но обърква и естествените процеси, като действува срещу собствения си интерес. Но ако събитията са като глина, която — според условията — индивидите могат да оформят по калъп, създаден от самите тях, тогава той има право да се кандидатира за скулптор на бъдещето на своята страна. Нима историята не познава няколко личности — обикновено образовани идеалисти от средните класи, — пренебрегнали собствените си материални интереси в търсенето на идеала? Той мислеше за императорските амбиции на Бонапарт; за вярата в народните съдбини, вдъхновявала Масини и Гарибалди, за убедеността на Ленин и Мао Цзедун, че те ще сеят и жънат плодовете на историята.

Нима всички тези хора не са изглеждали абсурдни в началото! Не беше трудно да си представи Хенри Маскол като венециански банкер, който се надсмива над идеите на Масини; но именно идеализмът на Масини накрая е обединил Италия. Венеция, сила, която някога е била център на световна търговска империя, е западнала дотам, че днес е само част от по-голяма държава. Какво е Венеция сега? Музей, курорт, който чака туристи от рода на семействата Стрикланд и Маскол да дойдат и да се любуват на останките от миналото. Ако такова е бъдещето на Англия, може ли да обвинява Хенри, Мери и Клеър — венецианската олигархия, — че се противопоставят на историята и водят донкихотска борба срещу упадъка на своята цивилизация? Нима надутостта, снобизмът, провлеченият говор, колежите, вилите, стрелбата и ловът на лисици — всичко, присъщо на английските висши кръгове, което Джон мразеше, — нима това дава истинския облик на Англия? Какво ще остане, ако то изчезне? Лондонската кула като моста Риалто и червените двуетажни автобуси вместо гондолите? В стремежа си към справедливост и равенство ще разруши ли социализмът уникалното в една жива култура както Ататюрк, в името на прогреса, е задължил турците да носят сако и панталони вместо шалварите и феса, превръщайки по този начин един велик народ, вдъхвал някога ужас на цивилизования свят, в безлична и сива маса.

С тези мисли Джон накрая заспа.