Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Renaissance Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джейн Ан Кренц

Заглавие: Ренесансова балада

Преводач: Искра Велинова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Арлекин България“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0094-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14324

История

  1. — Добавяне

Първа глава

В края на краищата сама си бе виновна, мислеше си Алина Кори, възмутена от своята наивност и доверчивост. Беше отстъпила без битка и без да подозира нищо, бе приветствала врага в пределите на своята крепост.

С други думи, през една хладна пролетна нощ в Санта Барбара, Калифорния, бе отворила вратите на владението си и бе видяла на прага Джаред Трой.

Разбира се, не го позна. И не би могла — никога не бяха се виждали. Водиха оживена кореспонденция, след като Трой публикува статия в скромно списание за изследвания върху културата на Ренесанса. Борбата започна в колоната за писма до редакцията. И двамата не бяха достатъчно търпеливи да чакат излизането на следващите броеве. Схватката продължи с директни, още по-ожесточени писма. Не бяха се срещали очи в очи. Затова Алина се усмихна на сериозния тъмнокос мъж на вратата със смътното усещане, че го познава отнякъде.

— Добър вечер. Вие вероятно сте приятелят на Бред Диксън. Ще влезете ли? Малко закъсняхте, но няма значение. Тържеството е в разгара си — покани го тя и го погледна очарователно, за което по-късно съжаляваше.

В един дълъг миг мълчание Алина усети как две зелени очи, проблясващи предизвикателно и алчно, я приковаха като пеперуда. Тя потръпна под неочаквано острия поглед на мъжа срещу нея. Какво й ставаше, помисли си раздразнено. Свикнала бе с интелектуалната напрегнатост на академично образованите си приятели. Бред спомена, че познатият му е поет. Пламтящите погледи са протоколно задължителни за творческите натури, но…

— Благодаря — промърмори той с дълбок глас, който чудесно му подхождаше и чак тогава се усмихна.

Алина реши, че има нещо твърде непоетично в усмивката му, но учтиво му направи път. Подигравателната усмивка върху суровите му устни й подейства като удар с кинжал.

— Много мило от ваша страна, че ме поканихте.

Тя потисна смущението си, ядосана, че, макар и за малко, се бе поддала на въображението си.

— Няма проблеми. Не знам точно къде е Бред в момента. Може би си приготвя питие в кухнята. Май че ми каза името ви, Джон, нали? Аз съм Алина Кори. Чувствайте се като у дома си. Знаете ли, никак не приличате на поет, макар Бред да е споменавал колко сте талантлив.

Поведе го през облицованото в свежи тонове антре към семпло мебелираната в средиземноморски стил гостна. Беше декорирала всичко в бяло и топло шоколадовокафяво. Искаше да имитира атмосферата на старинните вили край морето.

Тази вечер гостите й представляваха колоритно общество от интелигенти и ексцентрици, за които елегантната сдържаност на интериора беше чудесен фон.

Приемната — с цяла стена от френски прозорци, отворени към благоуханната нощ с гледка към града и морето — беше пълна с мъже и жени в ярки одежди. Оживената група от образовани академици, художници и писатели нямаше особени задръжки относно себеизявите си. Демонстрираше стила си на живот чрез облеклото. Алина забеляза, че последният й гост добавя мрачен контрапункт към блестящо облечените хора наоколо. Чудеше се на консервативния делови костюм, тъмната вратовръзка и късо подстриганата кестенява коса на приятеля на Бред. Поетите винаги изглеждат някак по-различно…

— На какъв ви приличам? — запита непознатият, докато го водеше към масата с изстудени бели вина.

— Моля? — Алина доволно се огледа наоколо. Обърна към него бадемовокафявите си очи и се усмихна въпросително.

— Казахте, че не приличам на поет. Чудех се как ли ви изглеждам — тихо й припомни той, докато поемаше чаша шардоне.

— О, ще се обидите ли, ако ви кажа, че можете да минете за преуспяващ бизнесмен? — леко присви очи и любезно се усмихна тя.

— Бизнесмен? Ни най-малко. Знам, че вие самата сте… ъ-ъ-ъ… в търговския бранш. — Подобната на кинжал усмивка проблесна за миг и той присви рамене, отпивайки от виното.

— Ние, разпространителите на книги, сме над равнището на обикновената търговия.

— Е, ако ще е някакво успокоение за вас, приемам, че не приличате на делова жена.

— Почти се страхувам да питам как изглеждам — отговори сухо Алина, усещайки как леко се изчервява след неговата преценка.

Беше наясно как й изглежда непознатият. Поет или не, имаше излъчването на потаен, безскрупулен бизнесмен, стигнал до върха, минавайки през трупове. Сигурно би действал професионално, ако трябва да се лее и кръв по пътя. Преди петстотин години, облечен в бойни доспехи, този поет би могъл да бъде един от ренесансовите кондотиери, наемници на богатите италиански градове държави, които са водели от тяхно име безкрайни войни със съседите им.

Дълбоките зелени очи бяха обградени от необичайно гъсти мигли, засенчващи силни изпъкнали скули. Суровата ъгловата линия на челюстта би подхождала на железен шлем. Не особено красивото лице, което обаче будеше нещо повече от бдителност у опонента, излъчваше осезаема сила на човек с опит. Навярно бе около тридесет и осем годишен. След година-две гъстата му кестенява коса щеше да се посребри по слепоочията. Излъчваше някаква загадъчна напрегнатост, която предполага неподозирани възможности. Във всеки случай, не всемирната скръб, толкова характерна за повечето поети.

— Изглеждате съвсем подходящо за обстановката, която сте създали. Една съвременна „тип ренесансова“ домакиня, обградена от блестящ ескорт дилетанти — произнесе тихо той.

Алина с любопитство повдигна вежди. Можеше да съотнася себе си и хората наоколо към живелите през петнадесети век, но какво би могъл да знае този човек за нейната страст? Вероятно Бред му бе споменал нещо за интересите и предпочитанията й.

— Ще приема това като комплимент — отговори сухо, като търсеше Бред в тълпата. Време бе да се появи отнякъде и да си прибере приятеля. Беше й нещо като втора природа да приветства хората в дома си. Но този поет започваше да я дразни. Най-малкото не й приличаше на такъв!

— Това си е комплимент — увери я, без да се усмихва, той, като продължаваше да я изучава. — Вие бихте изглеждали много добре в един двор на Медичите. Може би само косата ви е малко по-кестенява. Не е съвсем като русия идеал на епохата, но затова пък блести красиво. На дневна светлина вероятно е почти светла.

Алина рязко извърна глава смаяна от прецизното описание, което й направи. Едва се сдържа да не пипне меката си светлокестенява коса, която уж небрежно беше навила на тила. Гостът продължи, кимайки одобрително, когато улови косия й поглед:

— Прекрасни очи, добре очертан нос, малко предизвикателна брадичка, но това е добре. Една храбра жена винаги е за предпочитане в битка, дори и импровизирана…

— Джон… Или както се казвате… Не мисля… — много твърдо започна тя.

Нямаше нужда да й се казва, че чертите й далеч не са идеала за съвършенство! Бе достатъчно честна на тридесет години да признае пред себе си, че лицето й може снизходително да бъде описано като привлекателно интелигентно. Нищо обаче не бе в състояние да спре пороя квалификации на този Джон.

— Роклята, разбира се, не е в ренесансов стил, но представата е същата — едва удържан разкош! — Искрящите му очи пробягаха по златистата коприна, широко обточена с лилаво. Забеляза дори ниските обувки от бронзирана кожа с малки метални пластинки отпред.

— Готова съм да отдам известна волност на артистичния ви темперамент, но не съм склонна да допусна открита наглост! — каза с равен, стегнат от раздразнение, глас Алина.

— Естествено, не. Илюзия е наглостта да се съчетае с изисканите обноски, нали? Дори и най-смелото предизвикателство трябва да бъде поднесено с възпитана учтивост и чувство за хумор.

Погледите им се срещнаха и сякаш електрически ток премина през пространството, което ги делеше.

— Търсите някакво предизвикателство? — с пресилено спокойствие провлече тя. Съзнателно се стараеше да го накара да почувства странното впечатление, което правеше. Къде ли е Бред? Ако веднага не се покаже и не се погрижи за своя все по-досаден приятел, ще трябва да го изгони.

— Все още не. В момента преценявам силата на моята опонентка…

Преди да успее да довърши арогантната си фраза, зеленоокият бе прекъснат от весел мъжки глас:

— Хей, Алина! Някаква следа от моя приятел? Трябваше вече да е тук. Обясних му много подробно…

Бред Диксън учтиво си проправи път между групата писатели, оживено разискващи стилистичните достойнства на романа на Източното крайбрежие. Пясъчнорусата му коса и сини очи великолепно си подхождаха с тъмносинята риза и прилепналите черни панталони. Кимна бързо на мъжа до Алина и продължи:

— Сигурно го е грабнала музата. Все пак не е в стила му да изпуска коктейли!

Тя широко отвори очи. Явно Бред не познаваше мъжа до нея!

— Имах впечатлението, че вече е дошъл! — произнесе с леден тон тя.

— Не го виждам. Не може да бъде сбъркан с никого. Голяма брада, къса… — Спря, явно осъзнал думите й, и се усмихна: — Не, сигурен съм, не е вашият събеседник! Здравейте! Аз съм Бред Диксън. Мисля, че не се познаваме. Приятел сте на Алина?

Непознатият подаде ръка на Бред и със съвършено спокойствие пренебрегна нейния убийствен поглед.

— Не съвсем. В момента се запознаваме. Аз съм Джаред Трой.

— Джаред Трой! — Дъхът й спря, пръстите й опасно стиснаха стъклената чаша. Обхваната от паника, тя се обвини наум колко лекомислено го бе поканила като драг гост!

— Да, опасявам се — полуизвинително каза той, след като Бред отмина да търси поета. Гледаше я особено, сякаш се забавляваше. — Не ми дадохте възможност да се представя.

— Не направихте опит да ме прекъснете — ледено върна удара тя. Може би нямаше нужда да се притеснява. Просто се е отбил да я види. В края на краищата водят кореспонденция от три месеца. Да, минава през Санта Барбара и вероятно е решил да се представи на своята яростна опонентка.

— Подобна тактика изглежда бе най-лесният начин да бъда поканен вътре — призна тихо Джаред.

Монотонните звуци на лютия, изпълняващи балада от петнадесети век, долитаха от стерео уредбата на препълнената гостна. За миг Алина се пренесе назад във времето. Настроението й не бе предизвикано от мелодията. Всъщност тя реагираше на изучаващия внимателен и някак удовлетворен блясък в очите на мъжа до нея. Наистина приличаше на кондотиер, който току-що е превзел крепост, без да даде нито един изстрел.

— Мислехте, че ще ви откажа прием в къщата си само защото имаме задочен спор? — успя да запита с похвално чувство за хумор.

— Стори ми се, че бихте се поколебали да продължите дискусията лице в лице.

— Грешите! — Алина храбро започна офанзивата. — Това е чисто интелектуален диспут. Не бих приела нещата толкова лично, че да изхвърля опонента си от къщи!

— Както е направила Батиста с Франческо? — Той замислено отпи от виното си.

Имената на ренесансовия кондотиер и интелигентната безкомпромисна дама, която той бе пожелал, запалиха войнствени огънчета в очите й. Върху тези два относително неизвестни епизода от историята беше започнала страстната им словесна битка.

— Онова едва ли е било само интелектуално несъгласие! Мъжът я прелъстява, а после по един отчайващ начин я изоставя. Отгоре на всичко има изключителното хладнокръвие да се върне след година и да повтори всичко отначало. Батиста има пълното право да затвори вратите на вилата си за него.

— Франческо е имал мисия — подозрително благоразумно посочи Джаред.

— Изпълнението на договор за водене на война е било почти като да пътуваш с абонаментна карта с влака до града!

— Батиста е била професионална куртизанка. Тя е знаела какво върши!

— Била е такава, защото по онова време не е имало други добре платени професии за интелигентни жени. Не я приравнявайте с проститутка! Тя е управлявала малък дворец, имала е свита от прислужници, за които се е грижила, и още куп отговорности. Знаете, че литературните й салони са били обект за възхищение и възхвала. Поети, историци и философи отвсякъде са се надпреварвали да ги посещават. Вашият Франческо е имал дяволски късмет, че е влязъл през вратата първия път. Рядко е допускала до себе си хора, които не са били образовани колкото нея. Франческо, в края на краищата, е бил само един кондотиер.

— Достатъчно добър е бил да попадне в леглото й. Няма сведения, че е употребил насилие. Тя го е приела като любовник…

— Той я е прелъстил!

— Батиста е професионална прелъстителка! — енергично запротестира той. Говореше с нисък напрегнат глас, също увлечен в спора.

— Точно така! И като професионалистка никога не би си губила времето с човек, несъответстващ на равнището й, докато не се е влюбила! Франческо я е уверявал, че я обича и ще се ожени за нея. По дяволите, той я е прелъстил!

— А когато се връща след година, я заварва с друг любовник.

— Някой е трябвало да плаща наема за вилата и да храни всичките тези слуги. Никъде не се казва, че Франческо се е потрудил да изпрати и скудо от заплатата си! Чисто и просто, след година се появява, очаквайки, всичко да е както го е оставил.

— Но вместо това е принуден да се бие на дуел с поредния любовник на Батиста. — Джаред беше така обсебен от спора, сякаш той, а не отдавна забравеният наемник, е трябвало да се дуелира, за да си възвърне дамата на сърцето.

— Типично мъжки подход към ситуацията. Както вероятно си спомняте, убийството на нейния любовник прекратява и последния й източник на доход, а това не прави Франческо по-мил на Батиста. Тя му отказва достъп до вилата!

— Накрая все пак го приема — повдигна с безразличие едното си рамо той и отпи от виното си.

Алина му се усмихна, едва прикривайки триумфа си:

— Не го знаете със сигурност!

— Знам го. Познавам Франческо като близък приятел…

— Или смятате, че сте негово въплъщение? — предположи тя с перфидна любезност.

— Вие сте човекът, който изглежда има проблем с идентификацията си — отговори меко той, като многозначително огледа претенциозната обстановка. — Малка промяна в костюмите и това лесно може да бъде взето за един от прославените литературни салони на Батиста, нали? Групи от блестящи, остроумни, добре облечени и с отлични маниери хора, заети с това да се впечатляват един друг. Добра украса за гостната ви. Алина, докъде сте смесили нещата в собственото си съзнание? — Силно очертаните линии на челюстта му се изопнаха, докато оглеждаше гостите.

Тя усети как лицето й пребледнява, след което върху него нахлува ярка червенина. Голямо усилие й костваше да не удари шамар на този натрапник. Обмисляше как би се справила Батиста с подобна ситуация. Пое дълбоко въздух и кафявите й очи проблеснаха:

— Питате ме кой от присъстващите мъже плаща разходите по поддържане на къщата? За разлика от Батиста аз имам други средства да изкарвам прехраната си. От нейното време насам нещата много са се променили. Не съм задължена да избирам любовниците ся заради банковите им сметки. Но се опитвам да следвам останалите й високи критерии на подбор! — завърши с приповдигнат тон. Можеше да се закълне, че слаба руменина бързо премина по мургавите му скули, но не се извини и продължи да атакува. — Не забравяйте, че когато Батиста е могла да избере, без да се съобразява с богатството, тя е приела Франческо, а не някой от хилавите й учени обожатели! Моментна слабост, за която по-късно получава добър урок. Франческо не е допуснат във вилата след година, когато решава да се върне за своето малко отмъщение и почивка!

— Откъде сте толкова сигурна? Няма сведения какво става накрая с всеки от тях — отбеляза твърдо Джаред и Алина си помисли, че той наистина не знае за историята с микрофилмираните писма.

— Знам, защото познавам Батиста толкова добре, колкото вие Франческо. Тя е твърде умна, за да допусне един и същ мъж да се възползва непочтено от нея два пъти!

— Ако й е дал доказателства за любовта си…

— О, историята приключва веднага. Той никога повече не успява да я измами. Франческо не я е обичал. Иначе не би я изоставил за цяла година. Най-малкото, щеше да се ожени за нея, преди да замине и да я подпомага финансово.

— Трябва да се отчитат и други фактори. В онези времена не е можело с лека ръка да се отхвърля предложение на Медичите за работа. Батиста би могла да остане вярна за година. Обзалагам се, че след като убива последния й любовник, Франческо не само влиза във вилата, но даже я напердашва. Заслужила си го е!

— Очевидно не познавате истинската ситуация — започна разгорещено Алина, смръщила вежди. — В следващите дни ще докажа… — Спря ужасена от бъбривия си език. Какво, за Бога, я накара да каже това?

— Да? Какво смятате да докажете? Няма други, освен вече известните сведения за техния живот. Нима можете да докажете каквото и да било!

Тя преглътна от неудобство, като търсеше някакъв смислен отговор. Щеше направо да излъже, но я спаси познат глас.

— А, ето те. Казаха, че си изчезнала с някакъв непознат.

Младата жена с благодарност протегна ръка, за да придърпа по-близо красивия възрастен мъж. Малък несъзнателен жест, но той привлече като магнит погледа на събеседника й.

— Ник, това е Джаред Трой. Джаред, партньорът ми Николас Елдън в нашата „Елдън енд Кори букс“.

— Явно се стремеше да отвлече вниманието на госта си от историята на Франческо и Батиста.

Двамата официално си стиснаха ръцете. Ник Изискано наклони посребрената си глава. Не за пръв път показваше, че е истински джентълмен. В контраст с резкия жест на Джаред.

— Самият Джаред Трой? Човекът, отговорен за периодичните кризи на ярост и клетви за отмъщение у Алина? — Ник се забавляваше, без да обръща внимание на хладната реакция на по-младия мъж.

— Взела е съвсем присърце нашия малък исторически диспут, така ли? — Не отместваше очи от раздразненото й лице.

— Твърде меко казано. Виждал съм я да хвърля писмата ви на пода и да ги тъпче с крака, когато пристигаха в магазина — смееше се Ник.

— Само онези, в които правеше некоректни коментари за поведението на Батиста. Никога не съм тъпкала писма, в които ни предлага да вземем комисиона срещу намиране на редки издания.

— Двамата наистина сте си създали репутацията на хора, умеещи да издирват. Много съм благодарен на „Елдън енд Кори букс“ за откриването на онази книга от деветнадесети век за историята на военните доспехи от времето на Ренесанса. — Като че ли Джаред искаше да успокои нещата.

— Алина свърши цялата работа. И когато книгата пристигна в магазина ни, внимателно я прегледа, за да разбере дали нещо не е споменато за вашия Франческо. След това ви я изпрати — любезно завърши Ник, като се усмихна на партньорката си.

— Сякаш се е опасявала, аз да не открия края на историята! Имам и други интереси. Не съм посветил целия си живот на легендата за Батиста и Франческо. — Говореше иронично.

— Не, не съм и мислила точно така. Интересите и колекциите ви са добре известни и уважавани — хладно отвърна тя.

— Дори да не може да се каже същото за академичната ми образованост? Безпокои ви фактът, че идвам в малкия ви ренесансов свят през Уолстрийт, вместо от елитните академични кръгове, нали?

— Разбира се, не! — запротестира твърде прибързано, стъписана от ужасната точност на забележката му. Все пак Алина не се мислеше за сноб.

— Надявам се да е така. В края на краищата дори Медичите са били банкери. Бизнесмените и кондотиерите са направили възможен италианския Ренесанс.

Ник побърза да ги прекъсне, забелязал възбудата на Алина.

— Извинете ме, ще ви оставя да продължите дискусията. Радвам се, че се запознахме. Удоволствие е, че работихме с вас последните месеци. Надявам се, ще имаме и друга възможност да поговорим.

Възрастният мъж изчезна в тълпата, като ги остави в напрежение. Вниманието на Алина беше насочено изцяло към Джаред Трой.

— Хм, това значи е партньорът ви? Каква друга роля играе в живота ви?

— Това изобщо не ви засяга!

— Опасявам се, че не е така. — Зелените му очи срещнаха погледа й и тръпки я полазиха.

— За какво говорите? Всъщност, защо дойдохте тази вечер?

— Тук съм, защото почти ме поканихте.

— Но това е нелепо! Никога не съм ви канила в дома си. Кореспонденцията ни винаги се е отнасяла до делови въпроси и до спора ни върху историята на Франческо и Батиста!

— Малка моя скандалджийке, вие ме поканихте в мига, когато решихте да използвате името ми, за да получите копие от писмата, които открихте в колекцията на Молина?

Небрежните му думи, казани сякаш между другото, имаха върху Алина ефекта на електрически удар. Тя се задави с глътката вино и почти изпусна чашата. Джаред започна да я тупа по гърба и попита уж загрижело:

— Добре ли сте?

— Да, да, добре съм. Ще се оправя. Просто ми дайте минутка. Ще изтичам до кухнята за чаша вода… — отстъпи тя, преди да получи още един удар по гърба.

— О, не! Няма да ви пусна! Не съм дошъл чак до тук, за да ми се изплъзнете през задната врата! — Той хвана нежната й китка.

— Не съм и мислила да правя подобно нещо! — запротестира Алина и презрително се отказа да се бори срещу привидно леката му хватка.

Той погледна широката гравирана златна гривна на ръката й, като потриваше с палец меко блестящия метал в някакъв безсмислен жест. Изглежда обмисляше съсредоточено следващите си думи. Когато накрая вдигна очи и срещна острия й поглед, всяка линия на изсеченото му лице се изопна в заплашителна решителност. Тя започна внимателно:

— Мислите, че трябва да ви върна филма? След цялата работа, която свърших, за да открия писмата и да убедя Молина да разреши филмирането им?

Джаред изви лице към упорито вдигнатата й брадичка.

— След като използването на името ми ви даде достъп до тях, аз също имам право върху филма, нали?

Алина стисна зъби, за да не се поддаде на отново обзелото я глупаво чувство за вина. Какво като е използвала името му, за да се добере до тези писма? Тя ги откри в колекцията на Молина! Има правото първа да напише унищожителна статия, която ще срине теориите му за развръзката в отношенията между Франческо и Батиста.

— Успокойте се. Не съм дошъл за микрофилмите — каза той меко.

Тя го погледна нищо неразбираща.

— Не сте?!

Очакваше обвинения, заплахи, че ще разкрие непочтените й методи. В най-добрия случай беше подготвена да й поиска микрофилма, който по право му принадлежеше.

— Историята с микрофилма само ускори пристигането ми с един месец.

— Предполагам, че влагате дълбок смисъл в думите си?

— Не толкова. Искам само да кажа, че идвам по същата причина, поради която Франческо се връща при Батиста. Идвам, за да предявя претенции към дамата на моето сърце.