Добри Жотев
Сатир

Отнеха красотата ми! —

И ето, вместо нея

ми дадоха да нося

копита и рога.

Но стана тя жена!

И аз я търся, жаден,

къде е тя, къде?

 

От взиране очите ми

превръщат се в главни.

И виждам подлудял

зовящите й форми

в зелените извивки

на младите листа,

във сферата на капките,

в променливите облаци.

С треперещи ръце

листата изпокъсвам.

С попукана уста

изпивам всички капки.

 

От вслушване ушите ми

превръщат се на струни.

и чувам в тишината

уханното й дишане.

В отлитащото пърхане

на птичите крила

вървежа й долавям.

И хуквам подир птиците,

и тичам до премала,

и падам на пръстта.

 

От искане снагата ми

превръща се на пламък.

И скачам във вълните.

Но изведнъж усещам —

със шушнещата пяна

досяга се до мен

прохладната й кожа.

Прегръщам бясно пяната…

 

Отнета моя хубост,

Къде си ти, къде?

Да се прелея в тебе!

Да тържествува моята

красива грозота!