Ан Мейджър
Сбъднат сън (1)

Първа глава

Капакът на пощенската кутия хлопна и Амбър Хауърд се стрелна нетърпеливо през хола към външната предна врата. Надяваше се на писмо от леля Луиз и чичо Джим, при които шестгодишният й син прекарваше лятото в тексаското им ранчо.

Забрави веднага за Джои, когато прочете обратния адрес на единственото писмо в кутията: Макс Карлин — импресарио… Мислеше за филмовия сценарий, който преди два месеца предаде на Макс.

Разгъна листа и въздъхна от болка, ужас и гняв. Облегна се на вратата.

Макс! Как можа?

Името Барън Скаймастър, оформено с едри черни букви, накара сърцето й да пропусне един удар. Барън, световноизвестната филмова звезда, беше единственият мъж, когото някога бе обичала и мразила — страстно! По някаква странна прищявка на съдбата беше баща на сина й и неин бивш съпруг.

Преди седем години Макс беше филмов режисьор, а не импресарио. В Тексас снимаше филм в едно ваканционно ранчо близо до това, в което тя живееше заедно с чичо си и леля си. Там се срещна с Барън и се омъжи за него. Бракът им продължи по-малко от година, а преди шест се разведоха. Оттогава не го бе виждала.

Замисли се, като потупваше развълнувано с писмото по дланта си. Беше толкова млада когато се влюби в Барън, че не разбра как растящата му слава наложи пагубен отпечатък върху брака им. Барън отсъстваше непрекъснато. Като че ли винаги бе заобиколен от красиви жени, а между тях — и Карлота. Бе неспособен да им устои. Амбър се чувстваше пренебрегната. Съпругът й сякаш имаше време за всички, освен за нея. Накрая разбра, че в натоварената му работна програма няма място нито за съпруга, нито за брак, и го напусна.

Месец по-късно откри, че е бременна, и реши да не казва за детето. Ако Барън нямаше време за съпруга, значи нямаше да има време и за дете.

Шест години живя в непрекъснат страх, че ако той разбере за Джои, ще предизвика невероятни усложнения. Едва ли би спечелил делото за бащинство, но все пак би могъл да опита. Съдът несъмнено щеше да му даде някакви права да вижда детето в края на седмицата и през ваканциите.

Потръпна, като си спомни какви неща четеше за Барън — бил плейбой и женкар. Все пак той се отнесе коректно, когато реши, че не може да води семеен живот. А пък нямаше да бъде добър пример и за Джои. Още повече че Барън я мразеше и щеше да направи всичко възможно, за да настрои малкия срещу нея. Знаеше колко е болезнено за едно дете да бъде буфер между враждуващи родители.

Нейните се бяха развели, когато тя беше съвсем малка, и бе изпращана ту при единия, ту при другия, в продължение на дългите съдебни битки, докато накрая се реши чичо Джои и леля Луиз да получат родителските права над Амбър и братята й.

Все още си спомняше това неприятно чувство, което разруши обичта й към родителите. Закле се на всяка цена да спести на Джои всичко това. И ако трябваше да бъде честна, допускаше, че Барън може да настрои детето против нея — така, както тя бе настроена срещу собствените си родители.

Макс бе от малкото хора, които знаеха за несполучливия й брак. Как можа да я предаде?

Още веднъж прочете кратката му бележка, с която обясняваше, че е заминал при Барън във Флорида, за да подпише договор с него за придобиване на права върху производството и участие във филм по нейния последен сценарий.

Не можеше да рискува и да изпрати ръкописа на Барън, независимо колко приемливи щяха да бъдат условията. Опасяваше се, че по някакъв начин той ще разбере за Джои.

Дълго стоя неподвижно, но по лицето й нямаше и следа от тревогата, бушуваща в нея. Трябваше да се обади на Макс. Той я въвлече в тази невъзможна ситуация, той трябваше и да я измъкне!

С усилие пристъпи в идеално подредената всекидневна и седна на коженото кресло пред компютъра. Тъмните букви се открояваха на светлия екран. От шест сутринта редактираше текста на телевизионния сценарий, който рано на другата сутрин пощальонът щеше да отнесе за обсъждане.

За миг спря поглед върху снимката на сина си в сребърна рамка — гарвановочерна коса, сини очи, очарователна усмивка. Почти го чу как казва: „Не взимай всичко толкова навътре, мамо… Поне докато не разбереш причините“.

Вниманието й отново се насочи към оставеното върху бюрото писмо. Болезнено предчувствие замъгли очите й, докато ровеше съсредоточено в чекмеджето да търси бележника с адресите. Намери го веднага, разбира се, защото кабинетът бе така добре подреден, както и животът й. Имаше място за всичко и то си бе на мястото.

Не си даваше сметка колко странно изглежда това за околните. Видът й бе на делова дама, а деликатните черти на лицето — правилни и красиви. Вътрешната топлина, която излъчваха зелените издължени очи, контрастираше с педантично подредения кабинет. Даже дрехите — изискани и скъпи, усилваха това противоречие. Кремава копринена блуза и бежов раиран костюм — всичко изглеждаше потискащо съвършено.

Тоалетът бе зашеметяващо елегантен, цветът — твърде скучен, а стилът — прекалено строг за нейната ярко изразена женственост.

Тежката златиста коса щеше да е много по-впечатляваща, ако бе разпусната свободно по раменете. Но в старанието си да изглежда делова, тя я бе прибрала в стегнат кок.

Опита да се свърже с Макс по телефона и след като научи, че е заминал, поръча на секретарката да му предаде да й се обади.

Цял ден напразно чака позвъняването му. Прекара времето в редактиране на телевизионния сценарий. Не бе доволна от резултата, но се насили да привърши. Как би могла да работи добре, след като имаше такъв проблем?

Чак когато настъпи времето за лягане на Джои, се обади в Тексас, за да се увери, че всичко е наред. Като чу гласа му, се успокои.

Късно, към единадесет вечерта, влезе в банята, напълни ваната и се отпусна в нея с надеждата, че топлата вода ще я отпусне. Но не се получи. Неприятна й бе мисълта, че Барън притежава сценария. А и Джои…

Направо не можеше да мисли за Барън, без това да предизвика чувство на тревога. Рационалният ум й подсказваше, че няма основания за безпокойство. Той нищо не знаеше за детето и нямаше вероятност някога да научи. Тя бе достатъчно възрастна и никой — нито Макс, нито Барън, можеха да я накарат да му продаде сценария, само трябваше да каже „не“.

Дано Макс позвъни, защото тя имаше намерение да направи точно това.

Когато се мушна под сатенените завивки на широкото двойно легло, той все още не се беше обадил.

Пресегна се да изгаси осветлението, но пръстите й напипаха дистанционното и реши, че ако погледа малко телевизия, може да се отвлече от неприятния проблем.

Несъзнателно започна да превключва каналите. Реклама на дъвка, новини, чорапогащници… Прозя се, чувстваше се като смазана. Превключи отново и изведнъж настръхна. Видя високия привлекателен мъж, застанал с гръб към камерата.

Почувства присъствието му толкова осезаемо, все едно че беше слязъл от екрана и пристъпил в стаята. Сякаш чу гласа му, лек и кадифено мек, галещо нашепващ: „Диво котенце…“

Против волята устните й промълвиха едва чуто: „Барън…“

Разумът й нареди да смени каналите, ала пръстите не се подчиниха. Сърцето й биеше бързо и неравномерно. Шокира я въздействието му върху нея. Хиляди пъти си бе повтаряла, че е скъсала с него завинаги. Ала той бе толкова привлекателен и обаятелен, че трудно можеше да се намери жена, която да му устои.

Кожата му имаше бронзов загар, косата бе смолисточерна и лъскава, очите — все така сини, дълбоки и проницателни. Някога й бе казал, че е потомък на карибски пират и тя почти му вярваше. Въпреки черния смокинг и съвършените маниери, в него имаше нещо твърде опасно и буйно, което се долавяше дори от екрана.

Амбър бе като хипнотизирана и не откъсваше поглед от него. Пламна от ярост. А мъжът от екрана като че ли й се присмиваше — обезкуражаващо, дръзко и предизвикателно. Забеляза лека бръчка край чувствените му устни и си помисли, че е станала по-цинична от всякога.

Каза си, че трябва да изключи телевизора, както правеше винаги, когато случайно попаднеше на някой негов филм. Но една част от нея настояваше, че е съвсем нормално да се интересува от мъжа, за когото някога е била омъжена.

Чертите на лицето му бяха станали още по-твърди. Подкупващата игривост на младостта беше отстъпила и на нейно място бе дошла безкомпромисна сила и покоряваща мъжественост.

Камерата се задържа върху Барън и жената зад него. Дългите му тънки пръсти се протегнаха по безукорно бялата покривка и с небрежна милувка погалиха съвършената ръка на Карлота Ламейн — актрисата, смятана за най-красивата жена в света. Тя изглеждаше по-прекрасна от всякога. Диамантите блестяха в лъскавата й черна коса, скъпа визонова пелерина бе наметната върху съвършените й рамене, а теменуженият поглед бе вперен страстно в Барън. Канеше я на танц и дълбокият му глас отекна в Амбър. Но не стигнаха до дансинга. Двамата сякаш се разтопиха в прегръдка.

Замъглените й от болка очи се откъснаха от екрана. Някъде бе прочела, че двамата актьори скоро ще обявят годежа си. Пръстите й превключиха на друг канал. Горда бе, че не пророни нито една сълза за него.

Замисли се за своя кратък брак и бурния разрив. Толкова бе нетърпелива да отстрани Барън от живота си, че се зае с формалностите по развода само за да се увери, че всичко е приключило добре. Казваха, че в Мексико ставало лесно и тя замина за там. Мислеше, че всичко ще бъде бързо, евтино и безпроблемно. Изпрати лично документите на Барън, а когато чекът му пристигна, се увери, че ги е получил.

Потръпна. Мисълта колко пари плати той тогава, за да се отърве от нея, винаги я нараняваше. Никога не бе отблъсквана по такъв унизителен начин.

Нямаше да вземе парите му, ако вече не беше бременна и отчаяна.

Обикновено не си позволяваше да мисли за него, а сега… Грешката бе на Макс! Ако той не беше…

„Не мисли за Барън!“ — нареди си тя. По-добре да реши какво ще каже на Макс, когато се обади по телефона.

Загаси светлината и мракът я обгърна в кадифеното си наметало. Връхлетяха я мисли, образи, видения… Отново и отново си представяше Барън — привлекателен и мургав, и се почувства безкрайно нещастна и уязвена от всичко, което й бе причинил.

Накрая заспа и засънува…

… Мъж — тъмен и мургав, измамно красив. Беше отново осемнадесетгодишна и влюбена с възвишената страст на младостта.

Той я притискаше в своите обятия и я повали върху леглото… След това се отпусна върху нея, покривайки я с цялото си тяло. Топлина прониза задрямалата й плът, като възпламени страстен копнеж.

Сякаш ток премина през голото й тяло, когато го усети върху себе си — мускулест и горещ, потъващ в нейната отстъпчива мекота. Ръката му галеше косите й, плъзна се по гърба и още по-надолу, с нежно еротично движение притисна талията й. Сърцето й биеше лудо и напомняше, че всяко докосване я изгаря.

Повдигна брадичката й с пръсти и дълго се вглежда в очите. Амбър потъна в безкрайните дълбини на синия му поглед. Струваше й се, че двамата взаимно проникват в душите си. Усещането бе много по-силно от чувствено удоволствие…

Отново я притисна с цялото си тяло и я целуна. После устните му оставиха огнена диря по изящната й шия, подразниха гърдите, втвърдените от възбуда зърна и продължиха по-надолу…

Топла вълна заля пламналото й тяло и тя се притисна към неговото. Като граблива птица устата му се върна върху нейната — още по-настойчиво и упоително. Целувките, допира, горещата голота на тялото му бяха опустошителни за всичките й сетива. Напористите му желания бяха толкова заразителни, че нажежената му страст разтопи съпротивата, докато Амбър се загуби в света на люшкащия се екстаз…

Дрезгав и пронизителен звук я измъкна грубо от упоението.

— О, Барън, Барън… — прошепна пламенно тя, притиснала устни в студената сатенена възглавница.

Как би могъл един сън да удовлетвори този дълбок, болезнен копнеж? Раздвижи се неспокойно, като се пробуждаше мъчително.

Докато ставаше неохотно, телефонът иззвъня отново. Седна уплашено и обгърна свитите си колене. Разтрепери се, а по челото й изби студена пот.

Все още замаяна, вдигна слушалката. Точно сега не й се говореше с никого.

— Ало… — промърмори сънливо.

— Амбър, аз съм, Макс. — Говореше делово. — Надявам се, че не те събудих. Зная колко рано ставаш.

— Не си. — Усети, че се събужда окончателно. — Макс… — Гласът й укрепна.

— Знам по-добре от теб какво ще кажеш — прекъсна я той, — но преди това ми позволи да ти обясня.

— Няма да стане! — Все пак преглътна остатъка от това, което се канеше да каже.

— Ти си много добра писателка, Амбър. Но това е първият ти игрален филм. Предложих го на всички в този бизнес. Никой не иска да го прави. Има редица възражения срещу него. Първо си неизвестна, второ — сценарият е сериозен, и трето — това е опасен материал. Барън обаче го иска и, откровено казано, при сегашното ти положение не можеш да го отхвърлиш.

Добре, вече бе чула всичко.

— Ти го направи зад гърба ми, Макс! — обвини го сърдито.

— Не бих направил нищо зад гърба на някого, ако не смятах, че е от полза за всеки от нас. Бил съм импресарио на Барън по-дълго, отколкото на теб. Непрекъснато ми повтаря, че търси права над материал, подобен на твоя. Ти ми даде ръкописа и аз обиколих всички в този град, за да намеря купувач. В същото време представлявам и интересите на най-търсения актьор в този бизнес, който има парите да го финансира, както и необходимия опит да бъде режисьор и продуцент, така че да се почувстваш горда от труда си. Между другото, Барън сам се е добрал до ръкописа. Дал му го е някакъв режисьор. Когато ме повика, сметнах, че е разумно все пак да чуя какво ще ми кажеш и ти. Ако помислиш поне за миг рационално и професионално…

— Знаеш, че не искам да имам нищо общо с него! Причините са ти известни!

Макс пренебрегна отчаяното оправдание в гласа й.

— Вече ти казах, че той изпитва същите чувства към теб, но като добър професионалист е готов да остави личните проблеми настрана.

— Не! — категорично заяви тя.

Въпросът не бе само да пренебрегне личните си чувства. Ставаше дума за Джои! Не можеше да позволи Барън да научи за него. А Макс знаеше цялата истина. Смяташе, че и той ще се съгласи с нея.

— Още не съм казал какво предлага Барън.

— Не искам и да чуя!

— Държиш се като дете, Амбър. Мислех, че ще се съобразиш с финансовите си задължения.

Трябваше ли да й напомня? Пак си помисли за Джои. Преди два месеца претърпяха злополука с кола. Валеше, не успя да спре на „стопа“, и се удариха в един камион. Самата тя се отърва с натъртване, но кракът на детето бе счупен. Възникнаха усложнения и възстановяването му се забави. Все още вземаше скъпи антибиотици, а Амбър имаше няколко непредвидени сметки за изплащане.

Загуби почти месец, докато се грижеше за него. Всичко това нямаше да е толкова фатално, ако два дни преди злополуката не бе подписала документите за купуването на тази къща. Трябваше да плати в брой, за да приключи сделката. А средствата за издръжка на братята й в колежа бяха постоянен разход…

— Знаеш, че се оправям добре — парира тя. — Ако съм закъсала, то е само временно.

— Хората, които печелят много, обикновено са в преразход. Мислех, че си приключила със задълженията си по новия ръкопис. Смятам, че трябва да премислиш.

— Не! — Разбираше, че доводите му са логични, но те само я накараха да се ядоса още повече. — Като стана въпрос за моите ангажименти, ще ти кажа, че имам работа. Ще обсъждаме новия сценарий. — Искаше му се да поговорят още, но Амбър не му позволи. — Довиждане, Макс.

Постави слушалката на телефона и потри ръце от удоволствие. Справи се бързо и успешно с проблема, който предизвика отрицателните й емоции.

Щеше да намери начин да плати сметките и без да продава сценария на Барън, независимо колко щеше да й предложи! Тази окуражаваща мисъл я съпровождаше от леглото до кабинета. Включи компютъра.

Нямаше никакво намерение да се забърква отново с Барън. Един път й стигаше!

Още не се бе приготвила за предстоящото обсъждане и тъкмо обмисляше какво да облече. Строгите дрехи я правеха да изглежда млада и невинна, а пък…

Внезапно телефонът иззвъня и прекъсна мислите й.

Хвърли поглед към кабинета и предположи, че е Макс. Беше минал само половин час от последното му обаждане и сигурно е решил, че й е дал достатъчно време да си помисли. Щеше да я атакува отново с предложението на Барън.

Вдигна телефона и започна натъртено:

— Макс, губиш и твоето, и моето време. Знаеш защо не искам да имам нищо общо с Барън. Ако той разбере за…

— Не е Макс…

Където и да се намираше, щеше да познае този глас! Обзе я вледеняващ страх. Нямаше грешка! Този дълбок студен глас можеше да принадлежи на един-единствен човек!

— Не искаш да рискуваш да работиш с мен. Защо? Какво се страхуваш да не открия? — Настоятелните въпроси проехтяха в съзнанието й като поредица от гръмотевици.

— Барън… — едва прошепна тя. Сърцето й подскочи и заседна някъде в гърлото. Коленете се подкосиха и тя се отпусна безсилна на стола.

За малко не изтърси името на Джои! Почувства се зле.

Настъпи дълга тягостна тишина. Накрая Амбър се осмели и наруши мълчанието:

— Нямаше нужда да се обаждаш, Барън — изрече с престорена смелост.

— Трябваше.

— Дадох отговор на Макс. — Опита се да прехвърли разговора към сценария — беше по-безопасна тема.

— Искам да го чуя от теб.

— Нямам намерение да ти продавам правата над сценария.

— Като заговорим за парите бързо ще промениш мнението си — прозвуча огорченият му отговор.

Цялата се стегна. Годините не бяха променили отношението му към нея. Все пак й позволи да смени темата и сега тя дишаше по-спокойно.

— Никакви пари не са в състояние да ме накарат да работя с теб, господин Скаймастър. — Стараеше се гласът й да звучи делово, но не стана. Пречупи се.

— „Господин Скаймастър“! Не ти ли се струва, че това обръщение е малко фалшиво между мъж и жена, които се познават толкова интимно, колкото ние с теб? — Гласът му бе пропит с цинизъм, но думите предизвикаха отдавна забравени спомени за спокойните летни дни, изпълнени с любов. Лицето й пламна. — За това и всичко останало можем да говорим следобед, като дойдеш тук.

— Няма да дойда! — Страхът й започна да се усилва.

— О, ще дойдеш! — заяви твърдо той. — Моят самолет ще кацне в Лос Анжелис всеки момент. Искам да събереш багажа си и до един час да си на летището. Ще те докара тук някъде по обяд.

— Преди шест години се разведохме. Спазих моята част от уговорката и не ти дължа нищо.

— „Спазих моята част от уговорката…“ — имитира я той. — За твое сведение, Амбър, знам защо не искаш да имаш нищо общо с мен. Надявам се обаче, че ще подпишеш договора.

А тя си мислеше, че го е подхлъзнала към по-безопасна тема! Страхът отново я сграбчи. Да не би да знае за Джои?!

— Но… — опита се да протестира тя.

— Разбрах за сложните ти игри и ако имаш смелост, ще дойдеш да ме погледнеш в очите. Ако не, имам намерение да стана груб. Адвокатите…

Главата й забуча. Тялото се вцепени, прималя й. Сигурно е разбрал за Джои! Или само подозира? За какво друго би могъл да говори? Адвокати… Дали няма намерение да заведе дело? Или нещо по-лошо?!

— Добре, Барън. Ще дойда — предаде се Амбър.

— Знаех си. — В краткия му отговор нямаше нито триумф, нито задоволство. — Довиждане, Амбър. Ще се видим…

— Барън… Не затваряй.

— Мислех, че сме се разбрали. — В гласа му прозвучаха нотки на нетърпение.

— Не съвсем — продължи тя. — Имам някои задължения, които ще уредя до един час. Ще взема редовния полет. — Пое дълбоко дъх и зачака.

Барън се поколеба за миг.

— Струва ми се, че молбата ти е основателна. Съобщи ми кога пристига самолетът ти в Маями и ще наредя на пилота да те посрещне и докара тук, на Скай Кий — заяви решително и след това затвори.

Около десетина минути Амбър остана вцепенена. В съзнанието й се редуваха спомени… Когато най-сетне дойде на себе си, първата й мисъл бе за Джои.

Тя, разбира се, скри истинските си намерения пред Барън. Не искаше личният му пилот да идва до Лос Анжелис, защото изпитваше отчаяна необходимост да види Джои и да се увери, че е добре.

Вдигна телефона и набра номера на авиолиниите. За час бързо и делово отмени ангажиментите си и уреди полета до Флорида с престой в Тексас.

Събра набързо багажа, като хвърляше в куфара каквото й попадна под ръка. Кошмарът, който я измъчва цели шест години, се превърна в действителност — Барън сигурно бе разбрал за Джои!

И ако беше така, той щеше да търси възмездие за това, че бе скрила от него истината за детето!

И така, битката за Джои започваше…