Ан Мейджър
Сбъднат сън (10)

Десета глава

Цялото й същество бе обзето от непоносима пулсираща болка. Нямаше сили да слезе по стълбите и да избяга. Сви по някакъв полутъмен коридор и попадна в празна спалня.

Чу тежките стъпки на Барън, който се спусна надолу към входа, и високия глас на Карлота след него:

— Скъпи, няма смисъл да я гониш!

Стоеше мълчаливо в тъмната стая и опитваше да успокои дишането си. Слава Богу, че не му каза за Джои! Спомни си за спокойния живот в Лос Анжелис.

Горещи сълзи се стичаха по страните й. Въздъхна тежко. Усещаше тялото си вцепенено. Трябваше да се отърве от Барън! Ако не беше Джои, може би щеше да остане с него, като се постарае да го промени в името на тъй желания и от двамата брак. В края на краищата той не можеше да бъде едновременно плейбой и съпруг. В случая обаче детето бе по-важно и тя нямаше право да поема никакви рискове. Шансът отношенията й с Барън да се подобрят беше едно към сто. Той не можеше да се откаже от ергенския си начин на живот, в къщата му цареше хаос — непрекъснат поток от хора, а верността му бе доста съмнителна.

Трябваше да го напусне отново. За миг я завладя споменът за двата прекрасни дни, прекарани на пустия бряг. Тогава изглеждаше толкова различен! Почти бе повярвала, че ще могат да живеят заедно. Изведнъж я разтърси ридание.

След малко успя да се овладее. Трябваше да си тръгне незабавно — и оттук, и от проклетия остров на Барън!

Когато слизаше по стълбите, я пресрещна Джейсън и й каза, че я търсят някъде отдалече, като й посочи телефона в библиотеката. Хвана я под ръка, заведе я дотам и я остави сама.

Амбър взе слушалката с треперещи пръсти и за миг се поколеба. В това състояние не й се разговаряше с никого.

— Ало… — успя да изрече накрая.

— Амбър! — Гласът на чичо Джим звучеше силно обезпокоен. За момент тя се зачуди как я е открил, като едновременно с това пред очите й все още стоеше неприятната сцена на горния етаж. — Става въпрос за Джои. Той е много болен… В болница е. Трябва да дойдеш незабавно!

Този нов удар я вцепени напълно и повече от минута единственият звук, който се чуваше, бе пропукването на телефонните линии.

— Къде е? — простена тя.

— В Остин — И той спомена името на известна болница.

— Какво се случи?

— Луиз ти каза, че преди няколко дни той падна и доктор Фелпс нареди да го наблюдаваме…

— Да.

— Мислехме, че всичко е наред. Изглеждаше съвсем добре, ала тази сутрин се събуди и каза, че не чувства едната половина на тялото си. След това стана по-лошо — беше като зашеметен, чувството му на равновесие бе нарушено, а накрая загуби съзнание!

— О, не! — изстена тя.

— Той е в кома…

— А лекарите… Знаят ли какво му е?

— Има мозъчен хематом. Извикаха по спешност неврохирург за операция…

— Ще дойда колкото е възможно по-бързо — отговори кратко Амбър с побеляло като на смъртник лице.

Остави слушалката и потрепери. Не можеше да направи и крачка. Бе вцепенена от ужас и страх. Видя наблизо кана с кафе и малки фини порцеланови чашки. Посегна несигурно и си наля, като се надяваше, че кафето ще й помогне да се овладее. Пиеше второто, когато вратата се отвори и влезе Барън, при което тя рязко постави чашата и част от течността се разплиска. Машинално се зае да я почисти със салфетка, докато той затваряше вратата след себе си.

Чертите на лицето му бяха твърди и непреклонни, изсечени сякаш от абанос. Тъмносините очи излъчваха неподправено вълнение, а елегантното бяло вечерно сако подчертаваше опасната мъжественост на тялото. Имаше нещо първично, едва сдържано, което се излъчваше от него. Без съмнение в този си вид за повечето жени той бе неотразим.

Амбър все още не бе излязла напълно от шока и въпреки че жестоко я бе наранил, й идеше да се хвърли в обятията му и да изплаче мъката си. Да му каже, че ТЕХНИЯТ СИН е в кома… А сега, когато най-много се нуждаеше от помощта на съпруга си, не можеше да му се довери!

Никога преди не се бе чувствала толкова безпомощна. Като на забавен кадър той се приближи на сантиметри до нея, протегна ръка да я докосне, ала Амбър рязко се отдръпна, сякаш допирът му щеше да я изгори.

— Не ме докосвай! Никога повече! Разбра ли?! — Гласът й бе почти истеричен.

— Амбър, не е това, което мислиш. С Карлота само разговаряхме…

— В празна тъмна стая… — Чуваше собствения си глас, долитащ сякаш от голямо разстояние. Неприятният инцидент като че ли бе само спомен. Вече не я интересуваше този проблем, но все пак трябваше да уреди всичко, преди да се заеме с Джои. — Бяхте прегърнати. Моля те, спести ми обясненията. Остави ми малко достойнство. През цялото време знаех, че ще се случи нещо подобно. Трябва да сме щастливи, че всичко свърши бързо. Двамата с теб сме твърде различни.

— Как така?

— Не мога да живея с лъжи. Твоето понятие за ценностна система е объркано. И защо е необходимо да губим цели шест месеца за някакъв експеримент, за да си докажем, че между нас нищо няма да се получи?

Запъти се към вратата и опита да мине покрай него, ала той я спря. Допирът на ръката му премина през нея като електрически ток и за миг парализира тялото й.

— Напускам те, точно както се бяхме разбрали — ако един от нас реши, че няма смисъл да се измъчваме повече, ще си отиде. Забрави ли? — В думите й се долавяше горчива ирония. — Уча се от твоя опит — краткотрайни връзки, лесни раздели… — Издърпа със сила ръката си.

Барън бе пребледнял от гняв. Хвърлила бе в лицето му неговите собствени думи и това му подейства като плесница. За миг през главата й мина мисълта, че той може да я удари, но решително тръгна към вратата.

Като чу, че Амбър има спешно нужда да стигне до летището, Джейсън предложи да я закара.

Беше среднощ и скоро нямаше да има удобен полет за Тексас. Трябваше да се открие пилот, както и да се подготви машината за излитане. Придружиха я до малка чакалня и я увериха, че скоро въздушното такси ще бъде на нейно разположение.

Беше твърде притеснена, за да чете. Затова нервно крачеше напред-назад. Всяка минута й се струваше като час. От разговора с чичо Джим страховете й се увеличиха многократно. Джои имаше нужда от спешна операция и тя си даваше сметка, че присъствието й там бе от изключителна важност.

Седна на креслото. Дръжката на вратата изщрака и Амбър нервно скочи, вперила очи в нея. Очакваше да види пилота, но вместо това влезе Барън.

Амбър се вцепени от ужас. После безсилна се отпусна на креслото и стисна очи, за да събере смелост.

След малко ги отвори и срещна неговите. Моментално усети непреодолимото му влияние върху себе си. Лицето му изразяваше твърда непреклонност, вероятно едва обуздаваше гнева си. Все още бе облечен в елегантния вечерен костюм и изглеждаше неотразим.

— Барън, нямаш право да ме преследваш дотук! — Гласът й потрепери. — Всичко между нас свърши. Край!

— Лъжеш се. Между нас не всичко е свършено. — Отчетливо произнесе всяка дума. Гласът му бе напълно овладян и все пак в него се долавяше нещо зловещо.

В този момент вратата се отвори и светлокос мъж ги прекъсна:

— Самолетът ви е готов за излитане, госпожице… — млъкна, усетил напрегнатата обстановка в стаята.

Амбър се втурна, ала Барън я сграбчи за китката и грубо я дръпна към себе си. Тя се блъсна в стегнатото му твърдо тяло.

— Тази вечер госпожа Скаймастър няма да има нужда от пилот и самолет — безапелационно заяви той. — Аз лично ще я закарам. Ще заплатя за безпокойството ви. — Гласът му бе студен и нетърпящ възражение.

— Да, господине.

Амбър отвори уста едва когато пилотът излезе.

— Барън, ти не можеш да направиш това! — процеди през зъби тя, като се дърпаше, за да се освободи.

Той я притегли към себе си и се усмихна леко.

— Не мога ли? — попита насмешливо. — Току-що го направих.

— Но аз трябва да тръгвам! На всяка цена!

— Вече казах, че ще те закарам лично.

— Не искам да летя с теб!

— Е, мисля, че не е точно така.

— Барън, няма време за приказки! Случаят е спешен! Трябва да ми позволиш да замина… Сама! Умолявам те! — Отново опита да се отскубне, но той я държеше здраво.

— И каква точно е причината за спешното заминаване?

— Барън, нямаш право…

Тънката нишка, която до този момент обуздаваше гнева му, явно се скъса.

— Имам това право, което през последните седем години ти ми отказваше! — Сякаш гръмотевица се стовари върху нея. — Да, открих, че ти, която толкова държиш на истината, си ме лъгала! Имам дете! Имам син на шест години!

Силите я напуснаха и тя се отпусна в ръцете му.

— Как… разбра?

— Когато се върнах на Скай Кий, разбрах, че чичо ти е звънял и там. Обадих му се да разбера, какво е станало. Той бе толкова притеснен, че ми разказа всичко.

— И… К-какво смяташ да предприемеш сега? — заекна Амбър.

— Тази вечер заминавам с теб за Остин.

— Не! Трябва да забравиш за Джои! Забрави го! — настоя тя.

— За какъв ме мислиш? — застрашително попита, като я разтърсваше за раменете. — Да забравя за собственото си дете, когато е болно? Сега, когато разбрах за неговото съществуване?

— Не знаеш нищо за него!

Мускулите на лицето му нервно заиграха.

— И чия е заслугата за това? — Гласът му бе едновременно и заплашителен, и ироничен.

Тя се хвърли в атака.

— Ти въобще не се интересуваш от него! Само ще го нараниш, като се намесиш в живота му! Той няма нужда от теб!

— Започвам да мисля, че твоята представа за ценностна система е по-изкривена и от моята. Джои е и мой син. С нищо не можеш да промениш този факт и сега, когато зная за него, нямам никакво намерение да го игнорирам. Наречи го намеса… Или както искаш. От сега нататък ще бъда с него.

— Ти си… невъзможен! Дори не се опитваш да разбереш!

— Точно така! Не разбирам! Години наред си крила от мен, че имам син. Що за човек би могъл да направи това? — Сини пламъци на ярост струяха от очите му. — Никога не съм те познавал истински!

— Имах свои… причини — направи слаб опит да се защити Амбър.

— Не се и съмнявам. И какви, по дяволите, са те?

— Бракът ни бе провален…

— Това не ти даваше право да криеш Джои от мен!

— Мислех, че ще бъде по-добре…

— За кого?

— За Джои! — простена тя. — Барън, ти вече бе извън моя живот. Не можех да си представя, че едно дете може да промени отношенията ни.

— Ако тогава бях научил за сина си, нещата със сигурност щяха да бъдат по-различни — уморено въздъхна той. — Колкото до нас, сега съм убеден, че окончателно сме скъсали. Вече не си вярваме. Нищо не крепи повече брака ни. — В гласа му се прокрадваше някаква ужасяваща обреченост. — Независимо от всичко, от сега нататък аз ще бъда активна страна в живота на моя син, с или без твоето съгласие.

— Ясно — тихо отговори Амбър.

Самата тя повече не го интересуваше, за него съществуваше само синът му.

— Готова ли си да тръгваме към Остин, или предпочиташ цяла нощ да се караме тук? — попита я с леден глас.

— Готова съм — отвърна тя, като помисли, че вече няма за какво да се бори.

Когато Барън тръгна, Амбър замислено се загледа през прозореца след високата стройна фигура.

Тази последна схватка я бе извадила от релси. Не бе очаквала, че той ще приеме толкова сериозно новината за сина си…

Искаше й се Барън да разбере защо досега не му е казала, ала едва ли щеше да я изслуша. Сега той я мразеше. Спомни си с каква неприязън съобщи, че всичко между тях е свършено, че нищо не крепи повече връзката им…

Уморено се отпусна в креслото. Въпреки отчаянието нито една сълза не се отрони от очите й. Изпълваше я някаква пустота, защото бе изгубила любимия мъж. Този път — завинаги…

През първия час на полета Рик Никълс се обръщаше от време на време усмихнат към Амбър и подхвърляше по някоя дума. Барън седеше в креслото на помощник-капитана, упорито загледан напред. Неговата резервираност по време на нощния полет увеличаваше с всяка изминала минута ужасното й чувство за обреченост.

Колкото повече мислеше за Джои, толкова по-силно я сграбчваше страхът. Спомни си разтревожения глас на чичо Джим и в съзнанието й се блъскаха заплашителните думи: „Мозъчен хематом… Хематом…“ Чувстваше се абсолютно безпомощна да помогне на малкото си момченце. Изведнъж я обхвана такава мъка, че зарови лице в шепите си и неудържимо се разрида. Не забеляза как Барън се прехвърли в креслото до нея, докато загорялата силна ръка не притисна до челото й бяла носна кърпа.

Изпита благодарност за жеста и за неговата близост, която по някакъв начин й даваше сигурност. Нежно и ненатрапващо се той я притисна в прегръдките си.

— Барън, толкова се страхувам! — изплака тя, отпуснала глава на рамото му.

— Зная…

— Джои може да не се оправи… Не биваше да го изпращам в Тексас. Трябваше да го гледам сама в Лос Анжелис! За всичко съм виновна аз! Ако знаех, че…

— Сигурен съм, че си го направила за негово добро — опита се внимателно да я успокои той.

— Мислех, че чистият въздух и слънцето ще му подействат добре…

Дълго седяха в мълчание. Амбър не искаше да напуска уютната топлина на сигурните му обятия.

— Отдавна исках да ти кажа за Джои, опитвах се, обаче… — наруши мълчанието първа тя.

— Кога? — Въпросът му бе нетърпелив.

— Удобен момент така и не се появи. Никога не оставахме сами…

— Трябваше да ми кажеш направо — отбеляза Барън. — Ала ти не можа. Сега това вече няма значение за мен.

Нямаше значение, защото тя не го интересуваше повече! Той дълго мълча и изведнъж се сети да попита:

— Амбър, Джои знае ли, че си се върнала при мен?

— Да…

— Как прие новината? — В очите му се четеше неприкрит интерес, който той напразно се опитваше да скрие.

— Нищо не каза, но съм сигурна, че е много щастлив.

— За доброто на сина ни ще трябва да се преструваме пред всички, че нещата между нас са наред.

Няма да допусна нещо да намали шансовете му да оживее.

— Да се преструваме… — повтори стреснато тя.

Веднага си помисли за кокетната къщичка за гости на леля Луиз, за интимното двойно легло, мъничката баня и всичко, което тя без съмнение бе подготвила за тях. Мъчително преглътна. Как можеше при дадените обстоятелства да остане в този дом насаме с него? Мисълта за Джои изплува на преден план и тя реши, че е готова да изтърпи всичко.

— Прав си, разбира се. Но и за двама ни няма да бъде лесно — прозвуча треперещият й глас.

Нещо в отговора й го разстрои, защото той мрачно се съгласи с нея:

— Да, няма да ни е лесно…

Сърцето й се сви от студенината в гласа му. Изразът на сините му очи бе толкова отсъстващ и далечен, че тя физически усети огромната бездна, простираща се помежду им.

Не би и могъл да се изрази по-ясно, а в Тексас идваше само заради Джои. Тя повече не съществуваше за него…

Обърна се настрани, за да не се издаде с предателските горчиви сълзи, и се загледа в блестящите в мастиленочерното небе звезди.

Барън стана и се премести на креслото до пилота…

Чакалнята пред интензивното отделение в педиатрията бе пълна с хора. Появата на Барън не направи впечатление на никого. Тук той бе само още един баща, силно разтревожен за болното си дете, а не филмовата звезда Барън Скаймастър.

Леля Луиз и чичо Джим ги посрещнаха със сълзи и тежки въздишки. Амбър бе впечатлена как Барън невероятно бързо навлезе в ролята на съпруг.

Когато неврохирургът й каза, че може да види Джои за малко, преди да го откарат в операционната, тя се втурна към вратата, водеща към интензивното отделение, и усети впития като свредел в гърба й поглед. Обърна се и срещна тревожните тъмносини очи.

Барън изглеждаше сдържан. През съзнанието й като мълния проблесна мисълта, че той сигурно няма търпение да види сина си, ала гордостта не му позволява да помоли тя да го вземе със себе си. В един миг се почувства нещастна и отговорна за това, че толкова години му бе отнемала бащинските права.

— Искаш ли да дойдеш с мен? — попита меко, прозряла най-после, че малкото й момче винаги е имало нужда от обичта на този висок строен мъж.

След миг Барън се озова до нея и вече протягаше ръка да отвори вратата. Бързаха по коридора на отделението и Амбър усещаше топлината на ръката му, обвила кръста й. Спомни си за обещанието му да се преструват на щастлива двойка заради Джои и я прониза непоносима болка.

Защо трябваше да мамят всички? Не можеше ли отново да опитат да бъдат щастливи?

Заедно влязоха в болничната стая. Когато видя Джои, Амбър се олюля, ала сигурната ръка на Барън я подкрепи, за да не падне. Облегна се отмаляла на него.

Лицето на детето бе съвсем бледо. Амбър се наведе, взе малката отпусната ръчичка и леко я стисна.

— Джои — прошепна тя през сълзи, които си налагаше да сдържа, докато е в стаята при сина си, — скъпи… — Дългите черни мигли на детето трепнаха, но очите не се отвориха. — Аз съм, мама… — Стисна леко пръстите му. — Скъпи, татко ти също е тук… Барън е с мен.

Като че ли едва забележима усмивка премина по бледото личице, може би я беше чул.

Барън въздъхна тежко, без да помръдва. Сякаш се бе вцепенил. Тя потърси ръката му и сплете пръсти с неговите. След това се наведе над леглото и леко целуна момченцето по челото.

В коридора пред стаята на Джои тя не бе в състояние да се сдържа повече и се разрида.

— О, Барън! Само да може да се оправи… Само да оздравее… — Думите й заглъхнаха на гърдите му и той нежно погали дългата златиста коса.

— Ще се оправи — каза уверено той и целуна русокосата глава.

И двамата усещаха, че освен общата мъка, ги свързва още нещо. Всеки търсеше утеха в другия.

Двама облечени в бяло санитари вкараха количка в стаята на детето. Барън мълчаливо поведе Амбър към чакалнята, където се заточиха тягостни дълги часове…

През няколко минути летящата врата се отваряше и Амбър скачаше от креслото с надеждата, че е неврохирургът, оперирал Джои.

Но всеки път разочаровано отпускаше рамене с вперен в съпруга си поглед, търсещ подкрепа и сила.

Помисли си колко далече в миналото останаха съмненията й, че той няма да се заинтересува от сина си. Била е ужасно несправедлива! Самообвиняваше се, че е лишила от взаимна обич бащата и сина. Шест загубени години, които тя не можеше да възстанови на нито един от тях. Това, което бе направила, бе непростимо!

Вратите на интензивното отделение се отвориха и Амбър отново скочи на крака, изпълнена с напрежение.

И този път, когато облечените в зелени операционни екипи лекари се насочиха към друго семейство, Барън внимателно я прегърна и я сложи да седне.

Двамата дълго се гледаха мълчаливо. Очите му бяха изпълнени с топлина и съчувствие. Ръката й се плъзна към неговата и силно я стисна, защото си даваше сметка, че този миг на безмълвно разбирателство трябва да й стигне за цял живот… Каквото и да станеше с Джои, Барън бе приключил с нея завинаги…