Джеймс Хадли Чейс
Светът е в моя джоб (4)

I

На другата сутрин, в единадесет часа, Китсън, седнал на волана на буика на Морган, излезе от града и се насочи към Марло. Имаше да премине стотина километра до Националния път №10. Джини беше седнала до него. Човек едва можеше да я разпознае, толкова се беше вживяла в ролята на токущо омъжена и обзета от мисли за радостите, които й предлагаше сватбеното пътешествие. Нейната проста лятна рокля й придаваше младежко очарование. Изразът й се беше смекчил и Китсън бе изненадан да я чуе как бърбори.

Той не можеше да се начуди на тази метаморфоза. Самият той се бе постарал да си придаде вид на млад човек, токущо женен и достатъчно притеснен от това, че отива на сватбено пътешествие. Морган беше докарал у Китсън буика, снабден с всичко необходимо за караваната. Джипо го следваше на волана на линкълна. Виждайки как Китсън и Джини се отдалечават, той изпадна в сантиментално настроение.

— Като че ли са един за друг, не намираш ли? — забеляза той, гледайки ги с Морган как се отдалечават бързо с буика. — Джини не е толкова зла, колкото ни кара да Вярваме. Едно момиче, като нея е създадено за любов. Те са като два гълъба. Сигурно щяха да имат хубави хлапета!

— Ох! Затвори си устата! — извика Морган. — Не свърши ли с глупостите си? Какво те прихваща? Ти говориш като стара бъбрица!

Джипо протегна ръце, вдигайки раменете си.

— Не се сърди. Може би ме прихваща, съгласен съм. Това не пречи на този свят да няма щастие без любов.

— Хайде, идвай! Имаме работа — промърмори Морган със свиреп вид. — Закарай ме у Ед!

„Нищо не струват тези разговори“, си казваше той. „Имаме опасна работа за в бъдеще. Сега не е момент за размекване.“

Блек живееше в две стаи, в едно каменно здание, извисяващо се над реката.

Морган взе асансьора до четвъртия етаж, пресече коридора и натисна звънеца на Блек с показалеца си. След няколко секунди Блек отвори. Носеше черна пижама, украсена с неговите инициали, избродирани с бяло върху джоба. Косите му бяха разчорлени, а очите — сънени.

— По дяволите! — възкликна той, гледайки Морган с кръглите си очи. — Колко е часът?

Морган бутна Блек в една малка, конфортно мебелирана, но разхвърляна стая. Празни бутилки от уиски и джин бяха наредени до прозореца. Блудкав мирис на тютюн, примесен с миризмата на парфюм, плуваше във въздуха. Морган си затисна носа.

— Тук много вони! Можеш ли да проветриш малко?

— Да, разбира се.

Блек се приближи до прозореца и го отвори изцяло. После погледна часовника върху камината и видя, че е единадесет и двадесет.

— Ти си дошъл по-рано. Китсън тръгна ли?

— Те тръгнаха — отвърна Морган и посочи към спалнята. — Има ли мадама у вас?

Блек се усмихна с наивен вид.

— Тя спи. Не се безпокой за нея.

Морган направи крачка напред, сграбчвайки Блек за дрехата и го привлече към себе си.

— Кажи ми, ти знаеш ли, че се отнася за удара на живота ни? Ще трябва да се стегнеш много, ако искаш да си ни полезен в нещо. Чакайки деня „X“ — никакви жени повече и никакъв алкохол. Имаш вид на човек, чийто крака никак не държат.

Със сгърчено лице и с едно леко разтърсване, Блек се освободи от Морган.

— Не обичам да ми се говори с такъв тон, ти знаеш, Франк!…

Морган се усмихна и неговите тънки устни придобиха изведнъж жестоко изражение.

— Аз се притеснявам! Ако си търсиш боя, имаш го. Винаги съм на твое разположение, за да ти сменя физиономията. Не го забравяй! Ще правиш това, което ти кажа или ще мина без твоите услуги.

Изразът на черните му очи смрази кръвта на Блек.

— О.К. — каза той забързано. — Ще внимавам.

— Ще бъде по-добре за теб! Блек се отмести.

— Какво пишат вестниците по повод снощния случай?

— Глупости, както обикновено. Тези глупаци там така са се изплашили, че не са дали нашето описание на полицията. Мисля, че ще се измъкнем. Трябва да отидеш веднага у Джипо. Той работи стоманените греди, но ще има нужда от помощ. Отивай веднага, разбрано?

— Съгласен — каза Блек неохотно.

Не се чувстваше във форма за работа тази сутрин.

— И се оправяй! — излая Морган. — Аз ще отида до Дюка да търся автоматична пушка. Ърни познава един, който иска да ми я продаде.

— Добре — каза Блек. — Тръгвам веднага.

След като Морган изчезна, Блек изруга през зъби. Влезе в спалнята, прекоси стаята, потънала в полумрак и вдигна щорите. Светлината падна директно върху лицето на жената, лежаща в леглото му.

— Ох! Писна ми, Еди! — запротестира тя, сядайки и мигайки с очи.

Черните й коси бяха отрязани на ивици върху челото. Имаше големи сини очи, с фини черти, а нейната жълта пижама подчертаваше приятните й закръглености.

— Хайде! Обличай се, малката! — каза Блек, борейки се с ризата си. — Имам работа. Размърдай се малко!

— Но аз съм грохнала, Ед. Даже да излизаш, аз мога да остана тук!

— Не, не мога да те оставя тук сама. Хайде, действувай! Приятелката на Блек се наричаше Глория Досън. Тя изхълца, отхвърли чаршафите и слезе от леглото. Протегна се, прозя се и с несигурна крачка се отправи към банята.

— Какво те прихвана изведнъж, скъпи? — запита го тя, прекарвайки ръка в черните си коси. — Кой е този твой приятел?

Блек започна да се бръсне с електрическата самобръсначка.

— Казах ти да се обличаш и да изчезваш! — подхвърли той. — Аз бързам.

Тя свали пижамата си и се мушна под душа.

— Казвам си понякога, че трябва да имам дупки в паметта — извика тя, повишавайки гласа си, за да може въпреки шума на водата да се чуе. — Винаги все същата история! Започва много добре, нежна музика, скрити светлини, малки любезни думи и изведнъж — хоп! Внезапно ми се казва да се обличам и да изчезвам. Ето начин да се говори на една жена! Аз, която мислех, че съм намерила моя очарователен принц!

— Бъбри по-малко и действувай! — измърмори Блек. Той изключи електрическата си самобръсначка и отиде в кухнята да стопли кафето Имаше главоболие и езикът му лепнеше. Съжаляваше, че се напи толкова снощи, но нервите му не издържаха Съжаляваше също, че беше поканил Глория да раздели леглото му. Чувстваше, че това бе направило лошо впечатление на Морган. Сипа си в една чаша кафе и с безпокойство взе три аспирина, виждайки ръката си да трепери като лист. Токущо бе изпил кафето си, когато Глория, която беше привършила с обличането, влезе в кухнята.

— О! Кафе! Налей ми една чашка, скъпи!

— Няма време. Хайде да изчезваме! Ще пиеш кафето си отсреща.

— Една минутка, Еди!

Изненадан от нейния внезапно режещ тон, Блек й хвърли един бърз поглед.

— Това наистина ли беше Морган преди малко? За какво говореше той? Какво искаше да каже с деня „X“?

Блек остана смаян. За момент погледна Глория обезпокоен.

— Не си пъхай носа в моите работи — излая той накрая. — Чуваш ли? Това не е твоя работа.

— Еди, моля те, послушай ме — замоли тя, поставяйки ръката си върху тази на Блек. — Морган не е човек за препоръчване. Чух да се говори за него. Целия си живот е прекарал в мръсни истории. Всичко е правил и както вървят нещата кой знае докъде ще стигне. Моля те, Еди, не се намесвай! Ще имаш само неприятности.

От три месеца Блек спеше редовно с Глория, която много му харесваше. За първи път в живота си имаше чувството, че някой се интересува от него заради него самия. Но това не бе причина да се оставя Глория да му заповядва и да избира приятелите му вместо него.

— Остави това, искаш ли? — измърмори той. — Заеми се с твоите работи и аз ще се заема с моите. А сега, чупка!

Тя вдигна рамене с примирен вид.

— Както искаш, скъпи, но спомни си какво ти казах. Ти ще имаш неприятности с Морган. Не трябва да го посещаваш.

— Добре, добре, — каза Блек с нетърпение. — а сега бързам. Боже мой! Бързам!

— Ще те видя ли тази вечер?

— Не, зает съм. Ще ти се обадя Може би следващата седмица, но не преди това.

Тя го погледна тревожно.

— Това значи, че ти имаш нещо общо с него? Ох! Еди, моля те…

Той я сграбчи за ръката, избута я вън от апартамента и дръпна вратата зад себе си.

— Ще си затвориш ли устата? — каза, обръщайки ключа в ключалката. — Няма да ти повтарям! Не липсват момичета, не го забравяй!

— Както искаш, Еди. Исках само да те предупредя, но щом така го разбираш.

— Отлично — отвърна той, побутвайки я към стълбището. — Добре разбра, нали?

— Ще те чакам скоро да ми се обадиш — каза тя на входната врата. — Не се бави!

— Добре, добре — обеща Блек с безразличие.

И размахвайки ръката си за довиждане, се отдалечи към спирката на автобуса.

Докато слънцето топлеше лицето му, мислите му се обърнаха към Джини.

— Това е едно смело момиче! — мислеше той. — Има голяма разлика между нея и Глория И е горда… Добре фризирана, тя ще има страхотен вид. А Глория винаги ще има вид на жираф.

При мисълта, че Китсън в този момент е сам с нея и играе на младоженец, лицето му се помрачи. При това Блек бе далеч от мисълта да счита Китсън за възможен съперник.

„Този пропаднал боксьор. Тя трябва да е откачена!“, си казваше той.

Със зъл поглед потърка натъртената си брадичка, мислейки за удара, който получи.

„Няма да го забравя!“, мислеше той. „Някоя от тези четири сутрини ще платя дълговете си. Той ще съжалява за лигавщината си!“

Блек мислеше все още за Джини, когато автобусът спря на спирката близо до ателието на Джипо. Тръгна по пътя, който водеше към него, питайки се какво ли можеше Китсън да разказва на Джини.

В действителност Китсън не беше особено словоохотлив. Той мислеше с ужас за стотината километра, които трябваше да измине в компания с малката.

С момичетата, които обикновено посещаваше, не му липсваха поводи за разговор, но Джини му оказваше странен ефект. Тя му създаваше комплекс на подчиненост, който му връзваше езика, макар че в същото време той се чувствуваше по-възбуден с нея, отколкото с друга. За негова голяма изненада тя се оказа достатъчно бъбрива, но само на пресекулки. Внезапно го заразпитва за неговия живот като боксьор, за това познавал ли е този или онзи, за неговия час на слава в боксьорските среди и какво мислеше за това. Китсън отговаряше, колебаейки се, с лице, обтегнато от усилията, които правеше, за да се изрази интелигентно. Те преминаха още пет или шест километра в мълчание, преди тя да започне отново да го разпитва.

— Какво ще правиш с твоята част от парите, когато я имаш? — запита тя изведнъж. Гледайки го, Джини кръстоса тънките си крака, откривайки за секунда коленете си преди да си дръпне полата. Направи го с толкова свенлив жест, че Китсън се разсея и трябваше да завърти рязко волана, за да изправи посоката.

— Нямам я още — каза той. — Не правя проекти толкова отдалеко.

— Ти наистина не вярваш, нали?

Той се поколеба.

— Ако успееш, ще може да се каже, че сме щастливци — отвърна Китсън с бавен глас, с очи, вперени в пътя. — В това съм сигурен! Работих с двама пазачи. Това не са типове, които ще се предадат.

— Всичко зависи от нас — възрази тя спокойно. — Ако видят, че не блъфираме, ще се предадат. Във всеки случай те не се броят. Ще успееш винаги да ги поставиш на място. Аз съм сигурна, че ще спечелим.

— Тогава ще значи, че сме имали късмет — повтори Китсън. — Планът е добре измислен, това го зная. Да се скрие фургонът в една каравана е гениална идея, но това не значи, че ще успеем да го отворим. Да предположим, че успеем, какво ще правим с парите? Двеста хиляди долара — това са много пари! Не можем да ги сложим в банка. Ченгетата само това ще чакат. Къде могат да се крият толкова налични пари?

— Можем винаги да ги сложим в сейф — каза Джини. — Кое му е трудното?

— Това не е толкова лесно — възрази Китсън. — Миналата година един тип, който ограбил банка, сложил парите в едно такова нещо. Ченгетата отворили всички сейфове и си прибрали мангизите.

Китсън стискаше толкова силно волана, че ставите му бяха целите побелели.

— Е, добре, няма да ги сложим там! Ще занесем малко в Ню Йорк, малко в Сан Франциско или в някоя дупка, на няколко километра от тук. Ченгетата не могат да претърсят всички каси в страната.

— Но трябва да се отиде до там с тях! — извика Китсън. — Представи си за малко всичко това! Наистина ще имаме по един малък куфар. Виждаш ли се с него и запитваш ли се, дали ченгетата няма да претърсят влака? След подобен удар полицията ще направи всичко възможно да си върне мангизите.

— Ти си песимист, нали? — забеляза Джини с нотка на симпатия, която учуди Китсън. — Ако това е така, защо гласува „За“?

Това беше подробност, която той нямаше никакво желание да споделя с нея.

— Хм! Остави това! — каза той. — Трябва да се вярва, че оглупявам по малко, както казва Франк. А ти какво ще правиш с твоите мангизи?

Тя се облегна назад с вдигната брадичка и глава, подпряна на облегалката. Китсън виждаше лицето и, отразено в предното стъкло. „Колко е красива!“, си казваше той.

— О! Имам си план, но това не би те интересувало-възрази тя. — Може да се направят толкова неща, щом имаш пари! Баща ми почина миналата година. Ако имах пари тогава, той щеше да е жив. На времето аз работех в едно кино. Не можех да му помогна. Когато умря, аз се заклех да не изпадам в подобна ситуация. Така ми дойде мисълта за атаката на фургона.

Това неочаквано и спонтанно обяснение заинтригува Китсън. Впечатли го силно, че тя бе взела такова решение.

— Но откъде си узнала, че фургонът пренася заплатите на работниците? — запита той.

Джини щеше да отговори, но внезапно промени решението си.

След миг мълчание Китсън й хвърли кос поглед и сърцето му се стегна, виждайки, че лицето на Джини беше приело отново студен и безучастен вид.

— О, не мисли, че те разпитвам — каза забързано. — Това, което казах, беше повод да говорим повече. Няма да те питам за нищо.

Тя го изгледа с безизразните си синьозелени очи, после се наведе, за да завърти копчето на радиото. Опита няколко станции преди да попадне на някакъв оркестър за танцова музика. Увеличи звука и облягайки се назад, започна да тактува с крак. „Това е ясен начин да ме накара да разбера, че не иска повече да говорим“, си каза Китсън. И ядосан на себе си, натисна педала на газта. Двадесет минути по-късно те спряха пред гаража.

„Центърът за коли и каравани с качество“ беше разположен до големия път, на петстотин метра от центъра на Марло. Това бе вълнист терен, покрит с коли и фургони. Една колиба от дърво, кокетно боядисана в зелено, служеше за канцелария.

Буикът едва бе спрял, когато един млад човек излезе от колибата. Той принадлежеше на този тип хора, които вдъхваха най-голямо отвращение у Китсън: хубав, загорял от слънцето и с широко чело под русите си коси. Той носеше костюм от бял плат, кремава риза и огненочервена връзка. Ръката му се украсяваше от златен часовник с широк браслет, също от злато.

Той се втурна към тях по алеята, както пчела налита върху екзотично цвете с надежда да му изсмуче сока.

Бързо заобиколи буика, за да отвори вратата на Джини, отправяйки й широка, сърдечна усмивка, която вдъхна на Китсън силно желание да го плесне.

— Добре дошли в Центъра за каравани — каза мъжът, помагайки на Джини да слезе. — Вие може да се обърнете към нас! Търсите каравана, предполагам? Дошли сте точно на мястото.

Слязъл от колата, Китсън измърмори нещо през зъби. Този бръмчащ хубавец го дразнеше много.

— Позволете ми да се представя — продължи другият, правейки отново обиколка около буика, за да сграбчи меката ръка на Китсън и да я стисне.

— Познахте — каза Джини с весел вид. — Ние търсим каравана, нали Алекс?

— Тук е най-доброто място — каза продавачът с широка усмивка. — Аз се наричам Хари Картър. Вие ще вземете важно решение, но ви уверявам, че може да ми имате доверие. Ние никога не сме правили продажба, без да сме уверени, че нашият клиент ще бъде доволен. Имаме голям избор на каравани. Какъв модел предпочитате?

— Евтин модел — промърмори Китсън, освобождавайки ръката си.

— Имаме на всякакви цени — каза Картър с очи, приковани в дългите тънки крака на Джини. — Искате ли да отидем и да хвърлим едно око? Вие ще видите какво имам в момента и аз ще ви кажа цената на тази, която ви интересува.

Те го последваха по пътеката, оградена с трева, която водеше до мястото, където караваните бяха подредени в две линии.

Китсън не намери веднага модела каравана, който търсеше. Тя трябваше да има поне четири метра и осемдесет сантиметра дължина и съвсем елементарно вътрешно обзавеждане. Забеляза една в средата на втората редица и се спря, за да я разгледа. Това беше бяло ремарке със син покрив, което имаше по два прозореца от всяка страна, два отзад и два отпред.

— Може би тази? — каза той, гледайки Джини, която му направи кратък знак на възхищение.

— Тази ли? — запита Картър с изненадан вид, — Не мисля, че ще я намерите много комфортна. — Той изгледа Китсън. — Не чух добре вашето име, господине?…

— Харисън — отговори Китсън. — какви са размерите й?

— Пет метра на метър и осемдесет. Да говорим откровено, господин Харисън. Неудобството на този модел е, че е бил предвиден за ловни експедиции и е грубичък. Това не е типът каравана, който ще допадне на госпожата-каза Картър, оставяйки погледа си да броди по краката на Джини. — Но ако външният вид ви харесва, имам една подобна, отлично екипирана. Оставете ми да ви я покажа.

Китсън не помръдна. Той съзерцаваше караваната в синьо и бяло, разглеждаше всички колела, преценяваше издръжливостта им, а също и на автоматичните спирачки, които според Джипо бяха от първа важност.

— Моят мъж е много сръчен — каза Джини. — Имаме намерение сами да обзаведем караваната, която купим. Можем ли да видим вътрешността на тази?

— Но разбира се! Погледайте я колкото искате, а аз ще ви покажа другата после. Ще видите разликата! Тази, да говорим честно, е кух скелет.

Той отвори вратата, оставяйки Джини и Китсън да разгледат вътрешността.

Китсън видя веднага, че това е моделът, който търсеха. Скромните вътрешни обзавеждания можеха лесно да бъдат демонтирани. Подът имаше солиден вид и влизайки, той констатира, че, застанал прав, остава още няколко сантиметра свободно пространство между главата му и покрива.

После отидоха да погледнат другата каравана с подобна големина и форма, но много по-добре обзаведена. Още от пръв поглед Китсън видя, че не това им бе необходимо.

— Аз твърдо смятам, че другата ще ни свърши по-добра работа — каза той, връщайки се към караваната в бяло и синьо. — Колко искате за нея?

Неподвижен, Картър го преценяваше внимателно. Очите му имаха вид, че пресмятат точната стойност на средствата на Китсън.

— Това е една груба конструкция, господин Харисън. Здрава и проста! Тя ще ви върши работа. В каталога струва три хиляди и осемстотин долара. Това е цената й като нова. Тази е оказион, но както можете да констатирате, тя няма дори една драскотина. Двама господина я бяха купили за една ловна експедиция, която трая шест седмици. Може да се каже, че тя практически е нова. Понеже вие се спряхте на нея и сте на сватбено пътешествие, ще ви искам цена като на приятели. Да кажем две хиляди и петстотин долара. Това е действително подарък.

— О, не! Това е много скъпо за нас! — извика живо Джини, за да пресече гневните протести на Китсън. — Ако това е вашата последна цена, ще трябва да потърсим другаде.

Картър й се усмихна.

— Това е една много разумна цена, госпожо Харисън, и не трябва да си мислите, че караваните никнат тук като гъби. Ако отидете в Сен Лоран, вие сигурно ще намерите други каравани, но ще забележите също, че цените са много по-високи от нашите. Ако тази е много скъпа за вас, то мога да ви предложа друга. Имам една за хиляда и петстотин долара. Но е малка и няма здравината на тази.

— Предлагам ви хиляда и осемстотин долара за тази — каза Китсън. — Да или не. Не мога да дам повече.

Картър цъфна в лицемерна усмивка.

— Мога да преговарям с вас, господин Харисън, но не на тази база. Продавайки за хиляда и осемстотин долара каравани като тази, аз ще се разоря. Но понеже тя действително ви интересува, да кажем две хиляди триста и петдесет? Не мога да направя друго.

Китсън чувствуваше как ядът напира в него. Той устоя на изкушението да сграбчи Картър за ревера и да го разтърси като слива. Бърборенето на продавача, неговите свободни маниери и пресметливи очи го раздразниха. Китсън би дал много, за да прилича на него и да има същите безупречни дрехи и същия вид на превъзходство.

— Ние сме младо семейство, господин Картър — каза Джини.

Тя беше втренчила големите си очи в Картър с един умоляващ вид, което ядоса Китсън. Тя излъчваше един сексуален повик, който го вбесяваше. Никога не го беше гледала така!

— Не можете ли да ни я отстъпите за две хиляди? Честно, това е максимумът, който можем да дадем.

Картър прекара палец по финия мустак, приличащ на черта от молив. Изглеждаше, че се колебае. Очите му обходиха силуета на Джини с жив интерес. Накрая той вдигна рамене с комична безпомощност.

— Вие биете на чувствата! Е, добре! Понеже е за Вас, госпожо Харисън, давам Ви я за две хиляди! Няма да крия, че от тази работа губя сто долара, но парите не са всичко. Понеже Вие сте на сватбено пътешествие, нека това е моят подарък за сватбата. Ако тя действително ви харесва, оставям ви я за две хиляди.

Китсън стана ярко червен и стисна юмруци.

— Кажете, впрочем, Вие… — започна той.

Но Джини постави ръката си Върху неговата.

— Благодаря много, господин Картър — каза тя с радостна усмивка. — Сделката е сключена. Ние и двамата сме ви много признателни.

— Вие правите наистина една чудесна сделка — потвърди Картър. — Можете да ми вярвате! Ще кажа на служителите да я прикачат за колата Ви, докато ние легализираме продажбата в бюрото.

После погледна Китсън с покровителствена усмивка.

— Моите комплименти, господин Харисън! Вие имате жена, много силна в сделките.

В бюрото сделката бе окончателно оформена, но Картър не бързаше да ги остави да тръгнат. Държеше разписката между пръстите си и гледаше Джини с неподправено възхищение.

— И къде имате намерение да отидете, за да прекарате сватбеното пътешествие, госпожо Харисън?

— На планина — отговори Джини. — Мъжът ми обича много риболова. Нетърпеливи сме да тръгнем. Смятаме да се забавляваме много.

Китсън се приближи с протегната ръка и взе разписката от ръцете на Картър. Той не можеше да се примири с начина, по който последният разглеждаше Джини.

— Трябва вече да тръгваме — каза той — Имаме още много работа.

Ставайки, Картър отново отправи покровителствена усмивка.

— Вярвам ви напълно! Е, добре! Пожелавам ви приятен път и на двамата! Когато поискате да смените тази каравана с друга, елате при мен!

Той стисна ръката на Джини и я задържа в неговата малко по-дълго, отколкото бе необходимо. Китсън, решен да не стиска ръката на продавача, напъха ръцете в джобовете си и се отправи към Вратата с тежка крачка.

Караваната бе вече прикачена към буика и те поеха по пътеката в противоположната посока. Картър още бъбреше с Джини.

Начинът, по който Картър помогна на Джини да се качи В колата, изпълни с яд сърцето на Китсън и той с голяма мъка се въздържа, когато с покровителски вид другият го потупа по рамото, пожелавайки му добър път.

— Точно това ни трябваше — забеляза Джини, когато се отдалечиха. — Морган ще бъде доволен.

— Това говедо те гледаше по един начин… — каза Китсън с нисък и яростен глас. — Трябваше да му лепна юмрук в лицето.

Нейните синьозелени очи внезапно се изпълниха с враждебност. Джини извъртя глава и го изгледа:

— Какво искаш да кажеш?

— Това което казах! — избухна Китсън, вън от себе си. — Този начин, по който те гледаше… Безподобен глупак! Трябваше да го ударя.

— Теб какво те засяга начинът, по който мъжете ме гледат? — запита тя с леден глас. — Доколкото зная, ние не сме женени! Няма да ми правиш домашна сцена, нали?

Големите ръце на Китсън стиснаха по-силно волана и той почервеня. Запази мрачно мълчание чак до завръщането им в ателието на Джипо.

II

Трябваха им почти две седмици, за да направят желаните трансформации на караваната.

От единадесет дни Блек живееше постоянно с Джипо, спейки на едно походно легло в първобитното мрачно, жилище на ковача. Беше взел това решение самостоятелно, чувствайки, че бе снижил значително престижа си в очите на Морган и желаейки на всяка цена да му докаже, че занапред има намерение да се захване сериозно за работа.

Съжителството с Джипо се оказа много тежко изпитание. Джипо имаше навици на италиански селянин, които дразнеха Блек. Неговото върховно безразличие към мръсотията и липсата на комфорт превишаваха разбиранията му по този въпрос. Всяка сутрин Китсън пристигаше в ателието към осем часа и си тръгваше малко след полунощ. Тримата мъже работеха без прекъсване върху караваната, за да може тя да понесе натоварването на фургона.

През този период Блек и Китсън бяха принудени да признаят техническите умения на Джипо Без сръчността му и без неговата изобретателност те не биха стигнали до никъде.

Блек, който винаги бе презирал Джипо, бе смаян, откривайки в него такова превъзходство всеки път, когато трябваше да решат някой технически проблем. Той беше длъжен да констатира, че без Джипо и неговото отлично познаване на професията, цялата работа би пропаднала.

Напротив, Китсън, който истински обичаше Джипо, се възхищаваше от цялото си сърце на италианеца. Всеки път той чакаше с нетърпения определения час, за да отиде да работи с него. Даваше си сметка, че за първи път в живота си ще научи нещо полезно.

Караваната беше готова вторник вечерта. Същата вечер Морган свика всички свои хора в ателието. От единадесет дни никой от тях не беше виждал Джини. Тя бе дала на Морган телефонен номер, на който можеха да и се обадят при спешен случай, но нито той, нито другите имаха и най-малка представа къде живее тя, нито как прекарва времето си.

Работейки върху караваната Китсън мислеше постоянно за Джини. Въпреки всичко, той бе сериозно увлечен. Мислеше си, че тази любов, както и делото, което подготвяха, ще бъдат за него само извор за нещастия Но чувствата му към Джини бяха прекалено силни, за да може да ги преодолее. И той трябваше да признае, че това момиче беше влязло в кръвта му като вирус.

Докато другарите му работеха на караваната, Морган прекарваше почти всичкото си Време на пътя между агенцията и Центъра за изследвания. Той наблюдаваше фургона всеки път, изследваше най-добрите средства за бягство, засичаше най-малкото движение, проверяваше неуморно най-малките подробности и чертаеше карти, толкова точни, колкото му бе възможно. Принципът на Морган беше нищо да не се оставя на случая. Знаеше, че след като вземат фургона, успехът зависеше от бързината на тяхното бягство. Трябваше да преодолеят максимум километри след мястото на засадата, преди преследванията да са започнали. Затова бяха необходими отлично познаване на областта и щателно изготвена скица за състоянието на пътищата.

Наближавайки с колата си към осем часа ателието на Джипо, Морган се чувстваше пълен с оптимизъм.

За първи път от началото на месеца силен дъжд оросяваше засъхналата земя, която изпускаше приятна миризма на влага в ноздрите му.

Никаква светлина не преминаваше през стегнатите кепенци на прозорците на ателието и огромният хангар имаше изоставен вид.

Той се готвеше да слезе от буика и да изгаси фаровете, когато дочу да се приближават бързи и леки стъпки. Ослуша се напрегнато и ръката му машинално сграбчи дръжката на неговия револвер, калибър 38.

В светлината на фаровете от мрака изплува Джини. Синият й шлифер блестеше в дъжда. Нейните бакърени коси бяха предпазени от прозрачен капюшон.

— Вече доста седмици не е валяло — каза Морган — Щях да мина да те взема, ако знаех къде живееш.

— Това няма значение — отговори кратко тя.

Морган застана между нея и ателието, навеждайки рамене под дъжда.

— Къде точно живееш, момиче?

Тя се спря под дъжда и го изгледа.

— Това засяга само мен!

Той постави ръката си върху нейната и я дръпна към себе си.

— Това не е начин да се отговаря, малката ми Ти си много мистериозна за моя вкус, знаеш ли? Аз не зная коя си ти, откъде идваш, откъде си извлякла идеята си и даже — къде живееш. В случай на гаф, ти можеш да изчезнеш, като че никога не си съществувала.

Тя се освободи с едно дръпване. — Това има известни предимства — възрази тя.

И оставяйки го там, се приближи до вратата на ателието, на която почука.

Морган остана за миг неподвижен, със сбръчкани вежди над очите. После, докато Китсън отваряше вратата, той настигна Джини и влезе в ателието.

— Привет, момчета! — подхвърли, тръскайки дъжда от палтото си — Напредваме ли?

— Свършихме — отговори Китсън с очи, вперени в Джини, която съблече шлифера си и го хвърли върху тезгяха.

Тя носеше сиво манто, пола в същия цвят и зелен корсаж, който подчертаваше цвета на косите й. Виждайки я тъй красива, Китсън почувства сърцебиене. Той се мъчеше да отгатне чувствата й, но освен краткият поглед, с който го удостои, тя не му обърна никакво внимание. Вдигна завития с кафява хартия пакет, който беше донесла и поставила на тезгяха, докато сваляше шлифера си и се приближи до караваната, за да го връчи на Джипо.

— Ето завесите — каза тя.

Морган се приближи до тях.

— Е? — запита той.

Джипо му отправи широка усмивка. Неговото тлъсто лице преливаше от гордост.

— Готово е — потвърди той. — Това е хубава работа. Франк — прибави, като развързваше завесите.

— Почакай да ги закача и ще можеш да погледаш твоята проклета каравана!

Блек излезе от сянката, бършейки ръцете си с парче памук. Той забеляза, че Китсън не изпускаше от очи Джини и я загледа на свой ред. От единадесет дни не беше виждал жени и Джини му изглеждаше безупречна Начинът, по който Китсън я разкъсваше с очи, му се струваше много смешен. Какво си въобразяваше този беден глупак? Вярваше ли сериозно, че има шанс за момиче като нея? „Трябва да си е загубил ума!“ Приближи се до Джини.

— Добър вечер — каза той. — Много време не сме се виждали. Къде се скри?

Блек си бе представял, че ще му трябва дълго време, докато тя се умилостиви, но за негова голяма изненада тя му се усмихна.

— Разхождах се — отговори тя с независим вид — И тук, и там… Но не се крих.

— Трябваше да идваш от време на време да ни виждаш — упрекна я Блек, предлагайки и табакерата си. — Липсваха ни жени тук! Щеше да ни развлечеш малко.

Тя взе една цигара и прие огъня.

— Аз съм, може би, жена, — каза тя хладно — но не ме бива да развличам мъжете.

Със свито сърце Китсън я гледаше и слушаше. Не беше съгласен с това бърборене. Знаеше, че никога не би могъл да говори на Джини с този тон и страдаше, като виждаше, че този начин на разговор изглежда й харесваше.

— Можеше поне да минеш и да ни кажеш едно „добър ден“ — продължи Блек. — Времето ми се стори дълго: десет дни с приятел като Джипо в леглото, даваш ли си сметка?

Тя избухна в смях.

— Това те разнообрази, нали?

Тя се обърна и се приближи до караваната, която Морган изследваше подробно в момента, когато Джипо тъкмо закачваше завесите, усмихвайки се, потейки се и задъхвайки се.

— Елате да видите! — каза той на Джини. — Всичко е готово.

Морган продължаваше да разглежда караваната.

— А вратата, Джипо?

Джипо лъчезарно се усмихна. Вратата беше неговия триумф, неговия шедьовър.

— Тя действува. Хей! Малкия! — каза той на Китсън. — Покажи му малко от нашата работа.

Китсън отиде към предницата на караваната, докато Джипо и Морган останаха отзад. Морган разглеждаше страхотната задна страна на ремаркето, която изглеждаше като едно цяло с шасито.

— Има добър вид, вярно ли е? — подхвърли Джипо, който не можеше да стои на едно място от възбуда.

— Добра работа! — съгласи се Морган.

— Отвори, малкия! — извика Джипо.

Китсън задвижи един лост и задната страна на караваната се повдигна като похлупак на кутия, като същевременно една част от пода се задвижи, за да се трансформира в наклонена равнина.

— Не е зле, нали? — каза Джипо, търкайки си ръцете.

— Това ми причини много трудности, особено за да успея да направя да функционират едновременно и подът, и задната страна, но сега всичко действува. Наклонената равнина може да понесе теглото на фургона. Погледни, усилих я с метални пръти!

Блек се приближи до тях с Джини и Морган и поклати глава с одобрителен вид.

— Това е, което аз наричам грижлива работа — каза той. — Дай да видим по-нататък.

Китсън отвори и затвори няколко пъти задната страна на караваната.

— Страхотно! Добре си работил, Джипо!

За да влезе в караваната, той се покатери по наклонената равнина. Зад него Джипо му посочваше с гордостта на домакиня, показваща най-хубавите неща в своето жилище, промените, които бе направил във вътрешността.

— Тези куки, които виждаш на тавана, са за цилиндрите за ацетилен и кислород — обяви той. — Шкафът е за инструментите, а двете каси, по дължината на преградите — за да можем да ги вземем с нас. Подът е заздравей. Поставихме два странични винкела през шасито. Сега вече няма опасност да се продъни, когато минаваме през изкоп.

Морган разгледа подробно всичко, посвещавайки доста време на пода. Снабден с нивелир, той се плъзна под караваната, за да провери положението на стоманените греди.

Джипо го наблюдаваше с безпокойство. Накрая Морган застана на няколко крачки от караваната с ръце в джобовете и с блестящи очи.

— Всичко е наред. Точно както исках. Веднъж натоварена, тя ще тежи ужасно много, нали?

— Ще бъде тежко — призна Джипо, — но буикът трябва да може да я тегли. Беше ми казал, че няма да изкачва големи наклони.

— Хм! Накрая… при условие, че няма да се приближаваме до планината — поправи го Морган, търкайки брадичката си. — Това ще зависи от времето, което ще ти трябва, за да отвориш фургона, Джипо. Ако ще ти трябва дълго време, ние може би ще бъдем принудени да отидем в планината. Това е единственото място, където никой няма да ни намери, но не бих искал да отиваме там. Пътят е лош, наклонът е голям и не съм сигурен дали буикът ще може да тегли подобна тежест.

Джипо изглеждаше обезпокоен.

— Но ти ми каза, че ще имам необходимото време-възрази той, бършейки влажните си ръце в панталона. — Фургонът не се отваря за пет минути, ти знаеш.

Джини и двамата мъже му хвърлиха пронизващ поглед.

— Не се нервирай, ясно ли е? — каза Морган с помири телен глас. — Не очаквам да го отвориш за пет минути. Наистина ще имаш две или три седмици, но после може би ще трябва да се скрием в планината.

Джипо пристъпваше от крак на крак и отваряше широко очи.

— Но ти ми каза, че ще мога да работя върху фургона един месец! Сега говориш за две или три седмици. Това е як фургон! Видях го. Няма да стане, като се духа отгоре му.

Морган започна да мисли за стотиците хора, които щяха да се втурнат по техните следи, щом като за изчезването на фургона бъде сигнализирано; за самолетите, които ще летят над всеки път; за моторизираните полицаи, които ще спират всяка кола. Ако искаха да успеят, трябваше Джипо да действува бързо. Но той знаеше, че Джипо се нервира лесно и си даваше сметка, че беше безполезно да го плаши преди фургонът да е паднал в ръцете им. Можеше винаги да го накара да побърза, в случай на нужда.

— Тук изглежда ти си прав — призна той. — С малко късмет ще го имаш твоя месец! После, кой знае? Може би ще го отвориш още от първия път.

— Много е сложен този фургон! — промърмори Джипо. — Ще трябва време.

Морган запали цигара.

— Всъщност ние сме готови — обяви той.

Тримата мъже срещу него се стегнаха. Джини с жив поглед подпря ханша си върху калника на караваната.

— Днес сме вторник — продължи Морган. — Да предвидим три дни за последна подготовка. Някой възразява ли, ако операцията се проведе в петък?

Китсън почувства как гърлото му се свива. От единадесет дни той, погълнат от задачата си, се отказваше да мисли за целта, която преследваше. За първи път в живота си се бе отдал на една конструктивна работа и се бе оставил на играта. Сега внезапно падаше на земята и се страхуваше.

Блек почувства как лека тръпка минава по гръбначния му стълб, не от уплаха, а от мисълта, че с малко късмет след петнадесет дни ще бъде богат. Двеста хиляди долара! При тази мисъл сърцето му заби по-бързо.

Джипо страшно се безпокоеше. Начинът, по който го предупредиха, че ще трябва да отваря бързо фургона, не му говореше нещо хубаво. Атаката на фургона не го плашеше, понеже знаеше, че няма да вземе активно участие, но не искаше Франк да си прави илюзии и да си въобразява, че може да отвори фургона за пет минути.

— Съгласен за петък — каза Блек, желаещ да даде на Морган доказателство за усърдие.

— Съгласна — каза Джини.

Морган изгледа Китсън и Джипо.

Двамата се колебаеха.

— Съгласен. Защо не? — каза накрая Китсън с дрезгав глас, усещайки втренчения поглед на Джини върху себе си.

— Аз също нямам възражения — каза Джипо, повдигайки тлъстите си рамене.