Стефан Фурнаджиев
Водоплодие

Слизам по козята пътека,

широка колкото вена.

Остър мирис на мъжкар

ме чака долу

закачен в подмола.

 

Там е лудата пастърва —

на любовта ми жива змиорка.

 

Какво ли мислят водораслите,

какво ли свирят тръстиките?

Върбите плачат от завист.

Козите бърни шептят в тишината.

 

Две реки — бедра на момиче,

Тъжа и Тунджа.

Едно момиче влиза голо във водата

и тя приижда.