Джордж Оруел
Фермата (4) (Приказка за животни)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Animal Farm, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 143 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (ноември 2007)
Разпознаване и корекция
NomaD (22 декември 2007 г.)
Корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
zelenkroki (2017)

Издание:

Издателство „Народна култура“, сборник „Черно слънце“, 1990

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Редакция от Mandor според хартиеното издание
  4. — Допълнителна корекция от zelenkroki

Четвърта глава

До края на лятото вестта за онова, което се случи във Фермата на животните, се разнесе из половината стопанства в страната. Объл и Наполеон всеки ден изпращаха ята гълъби с поръчение да общуват с животните от съседните ферми, да им разказват за Бунта и да ги учат мелодията на „Добитък английски“.

По-голямата част от това време мистър Джоунс бе прекарал в общия салон на кръчмата „Червеният лъв“ в Уилингдън, оплаквайки се на всеки, склонен да го слуша, от чудовищната несправедливост, която изтърпял, когато презреният му добитък го изгонил от собствените му земи. Другите фермери, общо взето, му съчувствуваха, но отначало не му помогнаха много. В душата си всеки от тях тайно се питаше не би ли могъл някак да извлече полза от нещастието на Джоунс. За късмет собствениците на двете съседни стопанства непрекъснато бяха в лоши отношения. Едното от тях, което се казваше Мечи лес, беше обширно, запуснато, старовремско имение, почти цялото обрасло с гори; всичките му пасища бяха излинели, а живите плетове — изпокършени, занемарени. Собственикът му, мистър Пилкингтън, беше небрежен фермер любител, който — според сезона — прекарваше по-голямата част от времето си в лов или риболов. Другото стопанство, което се наричаше Лиси рид, бе по-малко и по-добре гледано. Собственикът му беше хитър и свадлив човек, който вечно се съдеше с някого. Казваше се мистър Фредерик и с него мъчно се излизаше наглава. Двамата толкова много се мразеха, че трудно щяха да се споразумеят дори за да защитят своите общи интереси.

Тъй или иначе, те здравата се изплашиха от Бунта във Фермата на животните и искаха на всяка цена да попречат на добитъка си да научи повече за него. Отначало уж се надсмиваха над тази история — било невъзможно животните сами да управляват стопанство. Цялата работа ще трае две седмици, отсичаха те. Разпространяваха слухове, че животните от Старото имение (те упорито продължаваха да наричат така фермата и не можеха да понасят новото й име) постоянно се биели помежду си и масово измирали от глад. След време, когато стана ясно, че не са измрели от глад, Фредерик и Пилкингтън запяха друга песен и заговориха за страхотиите, които се случвали във фермата. Животните там се превърнали в канибали, изтезавали се едни други с нажежени подкови, а женските им били общи. Ето докъде стигнали, като се опълчили срещу законите на природата, заявяваха Фредерик и Пилкингтън.

Но на тези приказки не се вярваше изцяло. Носеха се и разни други слухове — къде разкрасени, къде доизмислени — за някаква ферма-чудо, където хората са прогонени и животните се управляват сами, и през тази година в околността се надигна вълна на непокорство. Биволите, досега винаги кротки, неочаквано бяха подивели, овцете събаряха огражденията и съсипваха детелината, кравите прекатурваха ведрата с мляко, конете отказваха да прескачат препятствията и изтърсваха ездачите си от другата им страна. На всичко отгоре мелодията и дори думите на „Добитък английски“ се знаеха навред. Бяха се разпространили с удивителна бързина. Щом чуеха песента, хората едва сдържаха яда си, макар да се преструваха, че я смятат за глупава. Не разбирали как дори животните могат да стигнат дотам, че да пеят такива жалки нелепости. Хванеха ли някое животно да си я тананика, тутакси го налагаха с камшик или тояга. И въпреки всичко не бяха в състояние да заглушат песента. Косовете я подсвиркваха сред плетищата, гълъбите я гукаха в клоните на брястовете, тя ехтеше сред грохота в ковачниците и ударите на черковните камбани. И когато човеците се заслушваха в нея, тайно потръпваха, сякаш чуваха предсказание за бъдещата си съдба.

В началото на октомври, когато зърното беше ожънато и прибрано, а част от него и овършано, цяло ято гълъби връхлетяха като вихър и силно възбудени накацаха в двора на фермата. Джоунс и хората му заедно с още няколко мъже от Мечи лес и Лиси рид били влезли през портата с петте резета и идвали по коларския път, който водел към фермата. Всички носели тояги освен Джоунс, който вървял напред с пушка в ръка. Явно били решили да си възвърнат владенията.

Това отдавна се очакваше и животните бяха в бойна готовност. Объл беше изучил една стара книга за походите на Юлий Цезар, която бе намерил в господарската къща, и отговаряше за отбранителните действия. Той бързо издаде нужните заповеди и след няколко минути всяко животно бе на поста си.

Когато хората се приближиха до стопанските сгради, Объл нанесе първия си удар. Всичките гълъби, на брой трийсет и пет, се разлетяха над главите на мъжете и хубаво ги оцвъкаха; докато мъжете се окопитят, гъските, скрити зад плетището, се втурнаха стремително и ожесточено ги закълваха по прасците. Но това бе само една кратка схватка, предназначена да създаде временно объркване; после хората лесно прогониха гъските с тоягите си. Тогава животните атакуваха за втори път. Мюриъл, Бенджамин и всички овце, предвождани от Объл, се втурнаха напред и взеха да мушкат хората отвсякъде, а Бенджамин се обърна и ги зарита с малките си копита. Но онези, с тоягите и подкованите си ботуши, отново се оказаха по-силни. Изведнъж, чули квиченето на Объл, който даде сигнал за отстъпление, всички животни се обърнаха и избягаха през портичката към двора.

Хората нададоха победоносен вик. Мислеха си, че са принудили враговете да побягнат, и се спуснаха подире им. Ала Объл именно това бе целил. Веднага щом те се озоваха по средата на двора, трите коня, трите крави и останалите прасета, които чакаха в засада зад вратата на обора, неочаквано ги нападнаха в гръб и им отсякоха пътя. Сега Объл даде сигнал за нападение. Той самият се втурна право към Джоунс. Джоунс го видя, че се приближава, вдигна пушката и стреля. Сачмите оставиха кървави следи по гърба на Объл, а една овца падна мъртва. Без да спре нито за миг, Объл с цялата си тежест връхлетя върху краката на Джоунс. Запрати го на торището и пушката изхвръкна от ръцете му. Но най-ужасяващата гледка беше Оувес, изправен на задните си крака и размахал огромните си подковани копита като див жребец. Първият му удар се стовари върху главата на един коняр от Мечи лес и го просна безжизнен в калта. Като го видяха, някои от мъжете захвърлиха тоягите и се опитаха да избягат. Обзе ги панически страх; след миг животните дружно ги погнаха из двора. Мушкаха ги с рога, ритаха, хапеха, тъпчеха. Всяко животно от фермата си отмъщаваше както можеше. Дори котката най-неочаквано скочи от покрива на раменете на един кравар и впи нокти във врата му, при което той изрева от болка. Веднага щом изходът се освободи, хората се зарадваха, че ще се измъкнат от двора, и презглава хукнаха към шосето. И така, само пет минути след нахлуването си във фермата, те отстъпваха позорно по същия път, по който бяха дошли, а цяло ято гъски съскаха подире им и непрекъснато ги кълвяха по прасците.

Всички мъже успяха да избягат освен един. Насред двора Оувес побутваше с копито конярчето, което лежеше ничком в калта, и се опитваше да го обърне по гръб. Момчето не помръдваше.

— Мъртъв е — рече печално Оувес. — А не съм искал да го убивам. Забравих, че имам железни подкови. Кой ще ми повярва, че не съм го сторил нарочно?

— Без да се размекваме, другарю! — кресна Объл, от чиито рани още капеше кръв. — Войната си е война. Само мъртвият човек е добър човек.

— Не ща да отнемам живот, пък бил той и човешки — повтори Оувес, а очите му бяха пълни със сълзи.

— Къде е Моли? — провикна се някой.

Моли наистина я нямаше. Отначало всички много се разтревожиха; изплашиха се, че хората може нещо да са я наранили или дори да са я отвели със себе си. Но накрая я намериха скрита в обора, заровила глава сред сеното в яслите. Беше избягала още при първия изстрел на пушката. А когато животните се върнаха от издирването, стана ясно, че конярчето, което всъщност беше само зашеметено, се е съвзело и е офейкало.

Крайно възбудени, животните отново се събраха и всяко заразказва подвизите си в битката, крещейки колкото му глас държи. Веднага се състоя импровизирано чествуване на победата. Вдигнаха знамето и изпяха много пъти „Добитък английски“, а после устроиха тържествено погребение на убитата овца и посадиха на гроба й глог. Объл държа кратка реч, в която подчерта необходимостта всички животни да са готови да умрат за своята ферма, ако това се наложи.

Единодушно решиха да се учреди военно отличие „Животно герой“ — първа степен, с което Объл и Оувес бяха удостоени начаса. То представляваше пиринчен медал (всъщност това бяха няколко стари украшения за ремъци, намерени под сайванта), който трябваше да се носи в неделя и по празници. Решиха да има и „Животно герой“ — втора степен, присъден посмъртно на убитата овца.

Последваха бурни спорове как да нарекат битката. Накрая я кръстиха Битката при обора, тъй като оттам бяха нападнали хората из засада. Откриха пушката на мистър Джоунс в калта, а всички знаеха, че в господарската къща има складирани патрони. Решиха в подножието на пилона със знамето да изправят пушката като същински топ и да стрелят с нея два пъти в годината — веднъж на дванайсети октомври, датата на Битката при обора, и втори път на Еньовден, когато бе избухнал Бунтът.