Brüder Grimm
The Three Sons of Fortune

Братя Грим
Тримата щастливци ^[0]

A father once called his three sons before him, and he gave to the first a cock, to the second a scythe, and to the third a cat. “I am already aged,” said he, “my death is nigh, and I have wished to take thought for you before my end; money I have not, and what I now give you seems of little worth, but all depends on your making a sensible use of it. Only seek out a country where such things are still unknown, and your fortune is made.”

After the father’s death the eldest went away with his cock, but wherever he came the cock was already known; in the towns he saw him from a long distance, sitting upon the steeples and turning round with the wind, and in the villages he heard more than one crowing; no one would show any wonder at the creature, so that it did not look as if he would make his fortune by it.

At last, however, it happened that he came to an island where the people knew nothing about cocks, and did not even understand how to divide their time. They certainly knew when it was morning or evening, but at night, if they did not sleep through it, not one of them knew how to find out the time.

“Look!” said he, “what a proud creature! it has a ruby-red crown upon its head, and wears spurs like a knight; it calls you three times during the night, at fixed hours, and when it calls for the last time, the sun soon rises. But if it crows by broad daylight, then take notice, for there will certainly be a change of weather.”

The people were well pleased; for a whole night they did not sleep, and listened with great delight as the cock at two, four, and six o’clock, loudly and clearly proclaimed the time. They asked if the creature were for sale, and how much he wanted for it? “About as much gold as an ass can carry,” answered he. “A ridiculously small price for such a precious creature!” they cried unanimously, and willingly gave him what he had asked.

When he came home with his wealth his brothers were astonished, and the second said, “Well, I will go forth and see whether I cannot get rid of my scythe as profitably.” But it did not look as if he would, for labourers met him everywhere, and they had scythes upon their shoulders as well as he.

At last, however, he chanced upon an island where the people knew nothing of scythes. When the corn was ripe there, they took cannon out to the fields and shot it down. Now this was rather an uncertain affair; many shot right over it, others hit the ears instead of the stems, and shot them away, whereby much was lost, and besides all this, it made a terrible noise. So the man set to work and mowed it down so quietly and quickly that the people opened their mouths with astonishment. They agreed to give him what he wanted for the scythe, and he received a horse laden with as much gold as it could carry.

And now the third brother wanted to take his cat to the right man. He fared just like the others; so long as he stayed on the mainland there was nothing to be done. Every place had cats, and there were so many of them that new-born kittens were generally drowned in the ponds.

At last he sailed over to an island, and it luckily happened that no cats had ever yet been seen there, and that the mice had got the upper hand so much that they danced upon the tables and benches whether the master were at home or not. The people complained bitterly of the plague; the King himself in his palace did not know how to secure himself against them; mice squeaked in every corner, and gnawed whatever they could lay hold of with their teeth. But now the cat began her chase, and soon cleared a couple of rooms, and the people begged the King to buy the wonderful beast for the country. The King willingly gave what was asked, which was a mule laden with gold, and the third brother came home with the greatest treasure of all.

The cat made herself merry with the mice in the royal palace, and killed so many that they could not be counted. At last she grew warm with the work and thirsty, so she stood still, lifted up her head and cried, “Mew. Mew!” When they heard this strange cry, the King and all his people were frightened, and in their terror ran all at once out of the palace. Then the King took counsel what was best to be done; at last it was determined to send a herald to the cat, and demand that she should leave the palace, or if not, she was to expect that force would be used against her. The councillors said, “Rather will we let ourselves be plagued with the mice, for to that misfortune we are accustomed, than give up our lives to such a monster as this.” A noble youth, therefore, was sent to ask the cat “whether she would peaceably quit the castle?” But the cat, whose thirst had become still greater, merely answered, “Mew! Mew!” The youth understood her to say, “Most certainly not! most certainly not!” and took this answer to the King. “Then,” said the councillors, “she shall yield to force.” Cannon were brought out, and the palace was soon in flames. When the fire reached the room where the cat was sitting, she sprang safely out of the window; but the besiegers did not leave off until the whole palace was shot down to the ground.

Един баща повикал тримата си сина и дал на първия един петел, на втория една коса, а на третия една котка.

— Аз съм вече стар — казал той, — смъртта ми наближава и искам да се погрижа за вас, преди да умра. Пари нямам и това, което сега ви давам, не изглежда много ценно, но всичко зависи от това как ще го използвате. Ако намерите страна, където тези неща са непознати, богатството ви е сигурно.

След смъртта на бащата най-големият син тръгнал по света с петела си, но където и да отидел, петелът бил вече познат. В градовете го съзирал още отдалече да стои по островърхите кули и да се върти по вятъра, а в селата не един път го чул да кукурига. Никой не се впечатлявал от петела и май нямало изгледи той да му донесе богатство.

Но накрая случаят го отвел до един остров, където хората не знаели нищо за петлите и дори не умеели да делят и измерват времето си. Те, разбира се, знаели кога е сутрин или вечер, но нощем, ако не спели, никой от тях не можел да разбере кое време е.

— Погледнете! — казал той. — Какво гордо създание! Има рубиненочервена корона на главата и носи шпори като рицар. Обажда се три пъти през нощта винаги по едно и също време и скоро след последното обаждане слънцето изгрява. Но ако изкукурига посред бял ден, тогава можете да бъдете сигурни, че времето ще се промени.

Хората били възхитени. Те през цялата нощ не спали и слушали с голямо удоволствие как петелът в два, четири и шест часа високо и ясно съобщавал времето. Попитали го дали птицата се продава и колко иска за нея.

— Толкова злато, колкото може да носи едно магаре — отвърнал той.

— Смешно малка цена за такова ценно животно — извикали всички в един глас и с готовност му дали колкото поискал.

Когато си дошъл вкъщи с богатството, братята му се смаяли и средният брат казал:

— Е, ще си опитам и аз късмета, да видя дали не мога да се освободя от косата си също така изгодно.

Но май нямал изгледи за успех, защото навсякъде срещал ратаи, метнали коси на рамо също като него.

Най-после попаднал на един остров, където хората не били виждали коса. Когато там узреело житото, те закарвали в нивите оръдия и със стрелба поваляли житните стебла. Обаче това било доста несигурна работа: мнозина стреляли над житото, други вместо стеблата улучвали класовете и ги разпръсквали, при което се губело много зърно и отгоре на всичко се вдигал ужасен шум. И така, момъкът се заловил за работа и окосил житото толкова тихо и бързо, че хората зяпнали от учудване. Те били готови да му дадат каквото поиска за косата и той се сдобил с кон, натоварен с толкова злато, колкото можел да носи.

Сега вече и третият брат решил да потърси за котката си подходящ купувач. И на него отначало не му провървяло — докато стоял на сушата, нищо не могъл да направи. Навсякъде имало толкова много котки, че дори хвърляли в реката новородените котенца.

Накрая той отплавал на един остров и по щастлива случайност там все още никога не били виждали котки, а мишките така се били намножили, че танцували върху масите и пейките, независимо дали стопанинът си бил вкъщи или не. Хората непрекъснато се оплаквали от тази напаст, самият цар в двореца не знаел как да се опази от тях, мишките цвърчали от всеки ъгъл и изгризвали всичко, до което можели да се доберат. Но щом котката ги погнала, набързо прочистила няколко стаи и хората замолили царя да купи чудното животно за страната. Царят охотно дал каквото му поискали: това било едно муле, натоварено със злато, и третият брат си дошъл у дома с най-голямо богатство от всички.

Котката се забавлявала добре с мишките в царския дворец и унищожила толкова много от тях, че объркали броя им. Накрая се сгорещила от работата и ожадняла. Застанала неподвижно, вдигнала глава и извикала: „Мяу! Мяу!“ Като чули странния възглас, царят и придворните му се изплашили и всички мигом избягали ужасени от двореца. После царят свикал съвет, за да обмислят какво е най-добре да се направи. Накрая решили да изпратят посланик при котката и да я призоват да напусне двореца, ако ли не, да очаква, че срещу нея ще се използва сила. Съветниците казали:

— Предпочитаме да ни тормозят мишките — с тая беда вече сме свикнали — отколкото да загубим живота си от такова чудовище.

И така, изпратили един млад благородник да попита котката дали би напуснала мирно двореца. Но котката, която била ожадняла още повече, само отвърнала: „Мяу! Мяу!“ Младежът си помислил, че казва: „Не! Не!“ — и занесъл този отговор на царя.

— Тогава — казали съветниците — ще прибегнем до сила.

Докарали артилерия и скоро дворецът бил обхванат от пламъци. Когато огънят достигнал стаята, където била котката, тя изскочила благополучно през прозореца. Но обсадата не престанала, докато целият дворец не бил изравнен със земята.

Илюстрация: Робърт А. Бел