Brüder Grimm
The Nix of the Mill-Pond

Братя Грим
Русалката от воденичния вир ^[0]

There was once upon a time a miller who lived with his wife in great contentment. They had money and land, and their prosperity increased year by year more and more. But ill-luck comes like a thief in the night, as their wealth had increased so did it again decrease, year by year, and at last the miller could hardly call the mill in which he lived, his own. He was in great distress, and when he lay down after his day’s work, found no rest, but tossed about in his bed, full of care. One morning he rose before daybreak and went out into the open air, thinking that perhaps there his heart might become lighter. As he was stepping over the mill-dam the first sunbeam was just breaking forth, and he heard a rippling sound in the pond. He turned round and perceived a beautiful woman, rising slowly out of the water. Her long hair, which she was holding off her shoulders with her soft hands, fell down on both sides, and covered her white body. He soon saw that she was the Nix of the Mill-pond, and in his fright did not know whether he should run away or stay where he was. But the nix made her sweet voice heard, called him by his name, and asked him why he was so sad? The miller was at first struck dumb, but when he heard her speak so kindly, he took heart, and told her how he had formerly lived in wealth and happiness, but that now he was so poor that he did not know what to do. “Be easy,” answered the nix, “I will make thee richer and happier than thou hast even been before, only thou must promise to give me the young thing which has just been born in thy house.” “What else can that be,” thought the miller, “but a young puppy or kitten?” and he promised her what she desired. The nix descended into the water again, and he hurried back to his mill, consoled and in good spirits. He had not yet reached it, when the maid-servant came out of the house, and cried to him to rejoice, for his wife had given birth to a little boy. The miller stood as if struck by lightning; he saw very well that the cunning nix had been aware of it, and had cheated him. Hanging his head, he went up to his wife’s bedside and when she said, “Why dost thou not rejoice over the fine boy?” he told her what had befallen him, and what kind of a promise he had given to the nix. “Of what use to me are riches and prosperity?” he added, “if I am to lose my child; but what can I do?” Even the relations, who had come thither to wish them joy, did not know what to say. In the meantime prosperity again returned to the miller’s house. All that he undertook succeeded, it was as if presses and coffers filled themselves of their own accord, and as if money multiplied nightly in the cupboards. It was not long before his wealth was greater than it had ever been before. But he could not rejoice over it untroubled, the bargain which he had made with the nix tormented his soul. Whenever he passed the mill-pond, he feared she might ascend and remind him of his debt. He never let the boy himself go near the water. “Beware,” he said to him, “if thou dost but touch the water, a hand will rise, seize thee, and draw thee down.” But as year after year went by and the nix did not show herself again, the miller began to feel at ease. The boy grew up to be a youth and was apprenticed to a huntsman. When he had learnt everything, and had become an excellent huntsman, the lord of the village took him into his service. In the village lived a beautiful and true-hearted maiden, who pleased the huntsman, and when his master perceived that, he gave him a little house, the two were married, lived peacefully and happily, and loved each other with all their hearts.

One day the huntsman was chasing a roe; and when the animal turned aside from the forest into the open country, he pursued it and at last shot it. He did not notice that he was now in the neighbourhood of the dangerous mill-pond, and went, after he had disembowelled the stag, to the water, in order to wash his blood-stained hands. Scarcely, however, had he dipped them in than the nix ascended, smilingly wound her dripping arms around him, and drew him quickly down under the waves, which closed over him. When it was evening, and the huntsman did not return home, his wife became alarmed. She went out to seek him, and as he had often told her that he had to be on his guard against the snares of the nix, and dared not venture into the neighbourhood of the mill-pond, she already suspected what had happened. She hastened to the water, and when she found his hunting-pouch lying on the shore, she could no longer have any doubt of the misfortune. Lamenting her sorrow, and wringing her hands, she called on her beloved by name, but in vain. She hurried across to the other side of the pond, and called him anew; she reviled the nix with harsh words, but no answer followed. The surface of the water remained calm, only the crescent moon stared steadily back at her. The poor woman did not leave the pond. With hasty steps, she paced round and round it, without resting a moment, sometimes in silence, sometimes uttering a loud cry, sometimes softly sobbing. At last her strength came to an end, she sank down to the ground and fell into a heavy sleep. Presently a dream took possession of her. She was anxiously climbing upwards between great masses of rock; thorns and briars caught her feet, the rain beat in her face, and the wind tossed her long hair about. When she had reached the summit, quite a different sight presented itself to her; the sky was blue, the air soft, the ground sloped gently downwards, and on a green meadow, gay with flowers of every colour, stood a pretty cottage. She went up to it and opened the door; there sat an old woman with white hair, who beckoned to her kindly. At that very moment, the poor woman awoke, day had already dawned, and she at once resolved to act in accordance with her dream. She laboriously climbed the mountain; everything was exactly as she had seen it in the night. The old woman received her kindly, and pointed out a chair on which she might sit. “Thou must have met with a misfortune,” she said, “since thou hast sought out my lonely cottage.” With tears, the woman related what had befallen her. “Be comforted,” said the old woman, “I will help thee. Here is a golden comb for thee. Tarry till the full moon has risen, then go to the mill-pond, seat thyself on the shore, and comb thy long black hair with this comb. When thou hast done, lay it down on the bank, and thou wilt see what will happen.” The woman returned home, but the time till the full moon came, passed slowly. At last the shining disc appeared in the heavens, then she went out to the mill-pond, sat down and combed her long black hair with the golden comb, and when she had finished, she laid it down at the water’s edge. It was not long before there was a movement in the depths, a wave rose, rolled to the shore, and bore the comb away with it. In not more than the time necessary for the comb to sink to the bottom, the surface of the water parted, and the head of the huntsman arose. He did not speak, but looked at his wife with sorrowful glances. At the same instant, a second wave came rushing up, and covered the man’s head. All had vanished, the mill-pond lay peaceful as before, and nothing but the face of the full moon shone on it.

Full of sorrow, the woman went back, but again the dream showed her the cottage of the old woman. Next morning she again set out and complained of her woes to the wise woman. The old woman gave her a golden flute, and said, “Tarry till the full moon comes again, then take this flute; play a beautiful air on it, and when thou hast finished, lay it on the sand; then thou wilt see what will happen.” The wife did as the old woman told her. No sooner was the flute lying on the sand than there was a stirring in the depths, and a wave rushed up and bore the flute away with it. Immediately afterwards the water parted, and not only the head of the man, but half of his body also arose. He stretched out his arms longingly towards her, but a second wave came up, covered him, and drew him down again. “Alas, what does it profit me?” said the unhappy woman, “that I should see my beloved, only to lose him again!” Despair filled her heart anew, but the dream led her a third time to the house of the old woman. She set out, and the wise woman gave her a golden spinning-wheel, consoled her and said, “All is not yet fulfilled, tarry until the time of the full moon, then take the spinning-wheel, seat thyself on the shore, and spin the spool full, and when thou hast done that, place the spinning-wheel near the water, and thou wilt see what will happen.” The woman obeyed all she said exactly; as soon as the full moon showed itself, she carried the golden spinning-wheel to the shore, and span industriously until the flax came to an end, and the spool was quite filled with the threads. No sooner was the wheel standing on the shore than there was a more violent movement than before in the depths of the pond, and a mighty wave rushed up, and bore the wheel away with it. Immediately the head and the whole body of the man rose into the air, in a water-spout. He quickly sprang to the shore, caught his wife by the hand and fled. But they had scarcely gone a very little distance, when the whole pond rose with a frightful roar, and streamed out over the open country. The fugitives already saw death before their eyes, when the woman in her terror implored the help of the old woman, and in an instant they were transformed, she into a toad, he into a frog. The flood which had overtaken them could not destroy them, but it tore them apart and carried them far away. When the water had dispersed and they both touched dry land again, they regained their human form, but neither knew where the other was; they found themselves among strange people, who did not know their native land. High mountains and deep valleys lay between them. In order to keep themselves alive, they were both obliged to tend sheep. For many long years they drove their flocks through field and forest and were full of sorrow and longing. When spring had once more broken forth on the earth, they both went out one day with their flocks, and as chance would have it, they drew near each other. They met in a valley, but did not recognize each other; yet they rejoiced that they were no longer so lonely. Henceforth they each day drove their flocks to the same place; they did not speak much, but they felt comforted. One evening when the full moon was shining in the sky, and the sheep were already at rest, the shepherd pulled the flute out of his pocket, and played on it a beautiful but sorrowful air. When he had finished he saw that the shepherdess was weeping bitterly. “Why art thou weeping?” he asked. “Alas,” answered she, “thus shone the full moon when I played this air on the flute for the last time, and the head of my beloved rose out of the water.” He looked at her, and it seemed as if a veil fell from his eyes, and he recognized his dear wife, and when she looked at him, and the moon shone in his face she knew him also. They embraced and kissed each other, and no one need ask if they were happy.

Имало някога един мелничар, който живеел много щастливо с жена си. Те имали пари и земя и с всяка година благоденствието им растяло все повече и повече. Но нещастието идва бързо и както преди богатството им се увеличавало, така сега започнало да намалява година след година и накрая дори мелницата, в която живеел мелничарят, вече не била негова. Той бил много разтревожен и когато си лягал, след като е работил цял ден, не можел да намери покой, а се мятал в леглото си, преизпълнен с грижи. Една сутрин станал преди разсъмване и излязъл навън, мислейки, че може би там ще му стане по-леко на душата. Докато пресичал бента на воденичния вир, първият слънчев лъч тъкмо изгрявал и той чул някакъв бълбукащ звук във вира. Обърнал се и забелязал една красива жена, която бавно се издигала от водата. Дългата й коса, която тя придържала с меките си ръце, падала от двете й страни и покривала бялото й тяло. Скоро той видял, че това е русалката от воденичния вир, и в уплахата си не знаел дали да избяга или да остане на мястото си. Но русалката проговорила със сладкия си глас, повикала го по име и го попитала защо е така тъжен. Мелничарят отначало онемял от изненада, но като я чул да говори толкова любезно, се окуражил и й казал как богато и щастливо живеел преди, а сега бил толкова беден, че не знаел какво да прави.

— Успокой се — отвърнала русалката, — аз ще те направя по-богат и щастлив, отколкото преди. Ти трябва само да обещаеш да ми дадеш новото същество, което току-що се е родило в къщата ти.

— Какво ли пък може да бъде това — помислил си мелничарят, — освен някое малко кученце или коте? — и той й обещал каквото поискала.

Русалката отново се спуснала във водата, а той забързал назад към мелницата, утешен и с приповдигнат дух. Още не бил стигнал там, когато слугинята излязла от къщата и му съобщила радостната вест, че съпругата му е родила момче. Мелничарят стоял като ударен от гръм. Той разбрал много добре, че хитрата русалка е знаела това и го била измамила. С наведена глава се приближил до леглото на жена си. Когато тя го попитала:

— Защо не се радваш на хубавото момче? — той й разказал какво му се е случило и какъв обет е дал на русалката.

— За какво са ми богатството и благоденствието — добавил той, — ако трябва да загубя детето си. Но какво мога да направя?

Дори роднините, които били дошли там, за да им пожелаят щастие, не знаели какво да кажат.

Междувременно благоденствието отново се върнало в къщата на мелничаря. Всичко, което предприемал, успявало, сякаш долапите и сандъците се пълнели от само себе си, а парите се умножавали нощем в шкафовете. Не след дълго богатството му било по-голямо, отколкото когато и да било преди. Но той не можел да се радва безгрижно на това, защото спогодбата, която бил направил с русалката, измъчвала душата му. Всеки път, когато минавал край воденичния вир, се страхувал, че тя може да изплува и да му напомни за дълга. Никога не оставял момчето да се приближи до водата.

— Пази се — казвал му той, — ако само докоснеш водата, ще се издигне една ръка, ще те сграбчи и ще те завлече долу.

Но тъй като година след година минавали и русалката не се появила отново, мелничарят започнал да се чувства по-спокоен.

Момчето пораснало, станало младеж и отишло да чиракува при един ловец. Когато изучило всичко и станало отличен ловец, господарят на селото го взел на служба. В селото живеела една красива девойка с вярно сърце, която ловецът харесвал, и когато господарят му забелязал това, му дал една малка къща, двамата се оженили, заживели спокойно и щастливо и се обичали всеотдайно.

Един ден ловецът преследвал сърна и когато животното се отклонило от гората към откритото поле, той го последвал и накрая го застрелял. Не забелязал, че сега е близо до опасния вир и след като изкормил сърната, отишъл до водата да измие изцапаните си с кръв ръце. Ала едва ги потопил и русалката изплувала, усмихната обвила мокрите си ръце около него и в миг го завлякла под вълните, които се затворили над него. Когато се свечерило и ловецът не се прибрал вкъщи, жена му се разтревожила. Тя излязла да го търси и тъй като той често й бил казвал, че трябва да внимава да не го грабне русалката, и не смеел да се доближава до воденичния вир, вече се досещала какво се е случило. Тя забързала към водата и когато намерила ловджийската му чанта на брега, повече не можела да се съмнява, че се е случила бедата. Като плачела горестно и кършела ръце, тя зовяла любимия си по име, но напразно. Преминала бързо от другата страна на вира и наново започнала да го вика, ругаела със сурови думи русалката, но отговор не последвал. Повърхността на водата останала спокойна, само полумесецът се взирал немигащо в нея. Бедната жена не напуснала вира. С бързи крачки, без да си почине нито миг, тя обикаляла и обикаляла около него: ту безмълвно, ту извиквала силно, ту тихо хлипала. Най-накрая силите я напуснали и тя се свлякла на земята и потънала в тежък сън. Веднага й се присънило как трескаво се изкачва нагоре между огромни скали, бодли и трънаци я хващали за краката, дъждът биел в лицето й и вятърът разпилявал дългата й коса. Когато стигнала до билото, съвсем различна гледка се показала пред нея: небето било синьо, въздухът мек, земята се спускала плавно надолу, а на една зелена поляна, покрита с пъстри цветя, имало красива къща. Тя се приближила до нея и отворила вратата, а там седяла една старица с бели коси, която приветливо й кимнала. Точно в този момент нещастната жена се събудила. Денят бил вече настъпил и тя веднага решила да направи както в съня си. С мъка се изкачила по планината и всичко било точно както го видяла през нощта. Старицата я приела любезно и й посочила един стол да седне.

— Трябва да ти се е случило нещастие — казала тя, — щом като си потърсила моята усамотена къща.

През сълзи жената разказала какво я е сполетяло.

— Успокой се — казала старицата, — аз ще ти помогна. Ето ти един златен гребен. Изчакай, докато изгрее пълната луна, а след това иди на воденичния вир, седни на брега и среши дългата си черна коса с този гребен. Когато свършиш, сложи го на брега и ще видиш какво ще стане.

Жената се върнала вкъщи, но времето до изгрева на пълната луна минавало бавно. Накрая блестящият диск се появил на небето. Тогава тя отишла на воденичния вир, седнала и сресала дългата си черна коса със златния гребен, а когато свършила, го сложила на брега до водата. Не след дълго някакво движение се породило в дълбините, вдигнала се вълна, плиснала по брега и отнесла гребена със себе си. След толкова време, колкото било нужно на гребена да потъне на дъното, водната повърхност се разтворила и се показала главата на ловеца. Той не продумал, само отправил към жена си тъжен поглед. В същия миг дошла втора вълна и покрила главата на мъжа. Всичко изчезнало, воденичният вир застинал неподвижно както преди, и само ликът на пълната луна го осветявал. С натежало сърце жената се върнала вкъщи, но пак видяла насън къщата на старицата. На другата сутрин отново отишла и изплакала мъката си на мъдрата жена. Старицата й дала една златна флейта и казала:

— Изчакай, докато изгрее пълната луна, след това вземи тази флейта и изсвири някоя хубава мелодия с нея, а когато свършиш, остави я на пясъка. Тогава ще видиш какво ще стане.

Жената сторила каквото й казала старицата. Щом флейтата се озовала на пясъка, дълбините се раздвижили, плиснала една вълна и отнесла флейтата. Веднага след това водата се разделила и се показала не само главата на мъжа, но и половината му тяло. Той протегнал с копнеж ръце към нея, но втора вълна се появила, обгърнала го и пак го завлякла надолу.

— Уви, каква е ползата от това — казала нещастната жена, — че трябваше да видя любимия си, само за да го загубя отново!

Отчаяние изпълнило отново сърцето й, но сънят я отвел за трети път в къщата на старицата. Тя отишла и мъдрата жена й дала един златен чекрък, утешила я и казала:

— Все още не всичко е изпълнено. Изчакай до пълнолуние, а след това вземи чекръка, седни на брега и изпреди едно цяло вретено. След като свършиш това, постави чекръка близо до водата и ще видиш какво ще стане.

Жената изпълнила точно всичко, както старицата й заръчала. Веднага щом се появила пълната луна, тя занесла златния чекрък на брега и усърдно прела, докато се свършил ленът и вретеното се напълнило докрай с прежда. Щом чекръкът се намерил на брега, още по-бурно се раздвижили дълбините на вира, вдигнала се огромна вълна и отнесла чекръка със себе си. Незабавно главата и цялото тяло на мъжа били изхвърлени нагоре от струя вода. Той бързо скочил на брега, хванал жена си за ръка и те побягнали. Но едва се били отдалечили малко и целият вир се надигнал с ужасен рев и залял полето. Когато бегълците вече гледали смъртта в очите, ужасената жена призовала на помощ старицата и в миг той бил превърнат в жабок, а тя в жаба. Потопът, който ги застигнал, не могъл да ги унищожи, но ги откъснал един от друг и ги отнесъл надалече.

Когато водата се оттеглила и двамата отново докоснали сушата, те възвърнали човешкия си образ, но никой от тях не знаел какво е станало с другия. Те се озовали сред чужди хора, които не познавали родната им страна. Високи планини и дълбоки долини лежали между тях. За да оцелеят, двамата били принудени да пасат овце. В продължение на дълги години те карали стадата си през поля и гори, изпълнени с печал и копнеж.

Когато пролетта за пореден път се възцарила на земята и двамата излезли един ден със стадата си, случило се така, че те се приближили един до друг. Те се срещнали в долината, но не се познали, и все пак се зарадвали, че вече няма да са толкова самотни. Оттогава всеки ден карали стадата си на едно и също място и не говорели много, но и в това намирали утеха. Една вечер, когато пълната луна блестяла в небето и овцете вече си почивали, овчарят извадил флейтата от джоба си и засвирил с нея една хубава, тъжна мелодия. Когато свършил, видял, че овчарката горчиво плаче.

— Защо плачеш? — попитал той.

— Уви! — отвърнала тя, — така блестеше пълната луна, когато за последен път свирих тази мелодия на флейта и главата на моя любим се показа от водата.

Той я погледнал и сякаш пелена паднала от очите му и познал скъпата си жена. И когато тя го погледнала, луната светела в лицето му и тя също го познала. Те се прегърнали и се целунали и не е нужно да се пита дали били щастливи.

Илюстрация: Артър Ракъм