Хафез
Аз съм дервиш и не усетих…

Аз съм дервиш и не усетих как се роди у мен страхът:

сърцето ми подобно заек — не може да намери път.

 

И пак трептя над мойта вяра, тъй както плачуща върба,

но тя като стрела се мята на лъковеждите в кръгът.

 

Аз знам: мечтае мисълта ми — едно море да покори,

но тя — не повече от капка, стои сама върху брегът!

 

Ах вий, ресници ранобудни, разбихте моите гърди,

но върху краищата ви остри блести на любовта дъждът.

 

И ако лекарите виждат как някъде тече кръвта,

защо поне ръка да няма, положена на мойта гръд,

 

пристегната от мъка? Грешен, сред разкаяние и срам

от себе си, със скръб ще вляза сред шумния кръчмарски кът.

 

За всичко тленно и презряно по малко си мисли, дервиш:

че не едно велико царство е отшумяло във прахът.

 

А ти, Хафез, нищ дух, не знаеш — и тъй любимата люби

с такава страст, каквато няма ни в този свят и нѝ — отвъд!