Хафез
И нека много врагове смъртта да ми желаят…

И нека много врагове смъртта да ми желаят с яд —

не ме е страх, щом си до мен, щом дишам твоя аромат.

 

С надежда, че ще те съзра, живее моето сърце,

но пак раздялата у мен превръща бавно всичко в ад.

 

Когато вятърът от юг прелитне с твоя мирис скъп,

сломен от своята тъга, аз ще повехна като цвят.

 

Не, не изчезва твоя лик ни миг от моите очи!

И мойта кръв не знае мир, а радостта ни — път назад.

 

Рани ме! Туй е по-добре от нежния балсам на друг.

Или ме отрови. И туй е по-добре от лек благат.

 

Дали ще може в своя път все някой да те

Ще може, който има взор и който е със ум богат!

 

Но меч надвесила над мен, не спирай удара си строг —

аз няма да издигна щит, аз съм страхливец и нерад!

 

Тогава в нашите очи, Хафез, ще станеш много мил,

когато сам на колене целунеш прага й познат!