Хафез
Сърцето ми докрай, любима…

Сърцето ми докрай, любима, по теб от мъка изгоря.

Гореше в огън тази къща. И тя от него изгоря.

 

От непрогледната раздяла, от твоята далечина —

и моята душа смутена, и мойто тяло изгоря.

 

Свещта среднощна на сърцето, свещта среднощна на скръбта

като априлска пеперуда от слънцето ти изгоря.

 

От пости или от молитви строши се моята душа

и моя черен дроб без вино като лале там изгоря.

 

Не беше ти за мене чужда. И чужда не си и до днес.

Но чужди щом ме съжалиха, в мен сякаш нещо изгоря.

 

О, моите дервишки дрехи взе виното на Харабат,

а къщата на моя разум сред механата изгоря.

 

Хафез, но стига вече думи! Пийни за малко, че свещта,

догдето през нощта ми шепна, край нас безмълвно изгоря.