Хафез
Покрай Арас ли минеш, Саба…

Покрай Арас ли минеш, Саба, спри върху неговия бряг

и нежно целуни земята, покрита с ароматен злак.

 

Дочул звънци, дочул кервани в мелодията на степта —

предай на този край далечен, но скъп за нас — приветен знак.

 

Кръгът на влюбените тихо със мойта мъка целуни!

В раздялата горя, любима — как мога да те видя пак?

 

Развесели все пак звездите поне в една-едничка нощ

с любов, че устните те мамят навред в страстта като маяк.

 

А моето сърце със радост за две очи ще заменя,

макар че хората със разум ще кажат глупаво: чудак!

 

Ах, упреци или съвети приемам аз като рубаб

и струните му плачат: стига! Наказан съм. Над мен е мрак.

 

Сърце, от любовта не бягай, при все че тя не е игра!

На топка любовта прилича — върти се хитро пак и пак.

 

О, папагалите в полето тръстики захарни ядат,

а бедната муха се блъска в море от мъка и клонак.

 

Когато за Хафез продума с любов поне една уста —

количество, аз ще й кажа: той бе обикновен бедняк.