Йордан Хаджиев
Вундеркинд

Марианчо е застанал пред огромния си роял, едната му ръка е върху клавишите, а погледът замечтано гледа Витоша през прозореца. На отсрещната стена виси голям портрет на момче, застанало пред роял, с ръка върху клавишите.

Марианчо е стъпил върху хубав цветен килим. Вляво от френския прозорец има малко бюро, а зад него модерна библиотека с вграден телевизор, вратички с ключета, блестящи албуми, ноти, книги… Леките завеси са дръпнати и слънчевата светлина е завъртяла предметите, двата гоблена, дори очите на момчето. И то мечтае.

Отведнъж вдига ръце и стоварва пестници върху клавишите. Мощен дисхармоничен акорд. Стаята трепери от силата на момчешкото преживяване. Звуците витаят още няколко мига и утихват самотно, по-скоро се вграждат в стените и мебелите.

Вратата се открехва и зад нея се подава отпуснатото лице на стара жена. Бабата на Марианчо. Той се обръща и я гледа безизразно, сякаш не я вижда. Тя не се смущава. Тя също е спряла спокойни или предизвикателни очи на него. И дълго се гледат. Цялата богата, добре аранжирана стая очаква кой ще издържи повече…

Най-сетне бабата проговаря. Бавно, разтеглено:

— Защо не свириш упражненията си? Майка ти каза да свириш упражненията… Какво си застанал като дърво?

Мълчание. Нищо не трепва наоколо. Не помръдват дори миглите на хлапето.

— На тебе говоря!… Я го виж как се вторачил, прилича на чалнат!… За нищо не те бива, дай ти да зяпаш покривите! Ама че си глупак!…

Марианчо прави крачка към полуотворената врата. Още една, още… И хипнотично гълта с очи баба си, като че иска да я вкамени. Тя потретя:

— Я се виж в огледалото бре, тъпан такъв!… Само серсемлъци измисляш! Отде ли се пръкна в тази къща идиот!

В ръката на момчето ненадейно се оказва голям камертон. То го вдига и изкрещява пронизително:

— Вън!… Вън!…

Бабата се скрива, затваря вратата. Но веднага я отваря пак.

— Като си дойде майка ти, ще те подредя!… Нито свириш, нито четеш, нито ставаш за нещо!

— Ааа! — надава боен вик на японски каратист Марианчо, устремявайки се напред.

Но бабата е нащрек и блъсва овреме вратата. Продължава зад нея:

— Ни за музика те бива, ни за учене, за работа да не приказваме! Дай му шашкънии! Целият си се метнал на майка си!… Що ли те търпят в училище, ами не те изключат!

Марианчо се хвърля върху бравата, но бабата е тежка. Той надава втори, трети вик, засилва се отново и скача върху преградата — виждал е на филм как японците пробиват така стени — но уви, още не са му препасали майсторския пояс.

— Скачай, скачай! — нарежда бабата. — Дивей, то накрая ще скочиш и от прозореца, че да се отървем! Маниак такъв!…

Външната врата се хлопва, чуват се токчета на енергична жена, вероятно емоционална и красива. Разбира се, това е майката на момчето. Тя влиза в хола и бабата се отдръпва от барикадата. Младата жена минава край нея, без да я забележи, по-точно показвайки, че не я забелязва. И отваря вратата.

— Марианчо! — възкликва щастливо и прегръща сина си. — Маминото! — целува го по ухото. — Свири ли, упражнява ли се?

Марианчо отново е непроницаем. Тия не му минават. Гледа петламповия полилей, за да е ясно, че подкупи не приема.

Бабата си е подала главата като пенсиониран суфльор.

— Свирил! Дрънка с юмруци, само дето не скача отгоре! Ще го почупи!… Туй дете какво го правите, съвсем се развали. Нищо не чете, нищо не свири, дай му абдалъци! Аз му викам, пък той ме изгони. И крещи, и хвърля, и дрищи. Едно възпитание му дадохте, хептен заприлича на вас!… Що ли се ядосвам!…

Майката отива решително към нея и блъсва вратата под носа й. Вика срещу масивното дърво:

— Зная, че е идиот, но в тази къща какъв да се роди? Наследство — прилича на тебе и на онзи оттатък с голата глава!

Отвъд ни дума.

Сега тя се извръща към момчето с разширени очи и полуотворена уста. Гледа го в упор и иска да го залепи в стената.

Но Марианчо обръща гръб и погледът му търси отново Витоша, космоса. Зад себе си чува просъскващо:

— Чу ли какво те попитах, драги?

По стъклото се движи муха. Отде ли се е взела на петия етаж?

— Чуваш ли, на тебе говоря, хайлазино! Свири ли?…

— Свирил колкото аз съм свирила — иде равнодушно от хола.

— Млъкни, разговарям със сина си! — изкрещява младата жена. И се обръща с вид на покрусена към Марианчо: — Като те мацна един път, ще ти разтворя зъбките! Какво си стиснал уста, на мене ли ги пробутваш тия! Да не си пред баща си, аз да не съм баба ти! Ще отговаряш като те питам, защото още сега ще те пъхна под рояла!… Питам: свири ли?

Хлапето се чуди да отговори ли, или да продължи гордото си мълчание. Всъщност разбира, че няма избор.

— Не.

— Защо?

— Така.

— Питам, защо не свири? Защо?

— Казах! — вика отривисто Марианчо и забива поглед в майка си.

— Какво си казал, идиот! Подиграваш ли се с мене?… Защо не свири?

— Защото! Защото ще свиря когато искам, каквото искам и както искам! Вие не сте никакви музиканти и не разбирате! Няма да чета, няма да пиша, няма и да говоря с вас! Вие ми досаждате!…

Майка му повдига високо красивите си гърди, чупи ръце и криви дълги пръсти със сребърен маникюр. Отваря уста, надвиква го:

— Слушай, грандоман сополански! Ти ли ще ми кажеш кой е музикант и кой не? Аз съм учила пеене при най-известните учители на София! Баща ти е възпитаник на консерваторията! И ти ще свириш каквото ти кажа, ще пишеш, смяташ и ще приказваш като нормален, иначе нищо няма да излезе от тебе, няма да видиш сцена и чужбина, няма да пипнеш мангизи и мадами, няма да си видиш името по вестниците и ще тръгнеш след трактора да събираш картофи! Само си въобразяваш, че си нещо, че ще изнасяш концерти, язък за този роял, знаеш ли какво представляваш на сцената, колко струваш?… Пет пари не струваш!

— А ти колко струваш? Колкото намазаната ти парцалена приятелка, дето се слага на всеки мъж!

— Млъкни, простак! На майка си говориш, в град растеш, в интелигентно семейство! Забранявам ти повече да си отваряш мръсната уста, защото ще я затворя с ръкава си! Махай се, върви при онази, остави ме да умра спокойно!…

Ето че влиза очарователен мъж с дълга пригладена назад коса, безупречен костюм и гладко избръснато лице. Какви пълни сочни устни, умни очи и високи вежди! Мъж-дете, а мъжествен, комуто отдалеч личи, че е отдаден на изкуство, на музика и творчество. Разбира се, това е бащата. Влиза със самообладанието на издигната личност, каквато е.

— Какво става тук? — пита и иронията вдига още повече тънките му вежди. — От стълбището се чуват дисонанси. Какво е предназначението им?

Майката вече не иска да мре. Появата на съпруга й вдъхва сили.

— Каквото става всеки ден с твоя син! Ето го, плещи като уличник, истински неформал от утайката!

— Аха, сцена от съвременен автор. Апропо, тази вечер сме на коктейл. Но да не се отклоняваме. Свирил ли е заранта съгласно програмата, която му определих?

— Питай го! Удрял с юмруци по рояла!

— Истина ли е, Мариане? — пита бащата вече заинтригуван, малко намръщен.

Марианчо отива до прозореца. Гледа надолу с ръце в джобовете. Но баща му няма намерение да се гневи и приглажда косата си.

— Добре. Щом мълчиш, приемам казаното от майка ти за истина. При това положение знаеш, че следва наказание. Всяко престъпление влече наказание. Уви, това е неблагодарната участ на родителя, ще ме извиниш… Какво да бъде?… Имаш ли предложение?… Да — лишавам те от обяд!

— И без това не съм гладен — възразява Марианчо със самообладанието на баща си.

— Така ли?… Благодаря. Тогава — на тавана при мишките!

— На тавана от две седмици има котка и никаква мишка не се показва!

— Отлично… В такъв случай остава мазата. С отвъртяна крушка, под ключ!

— Бравата е развалена и вратата не се отваря.

— В такъв случай…

Той се замисля. Майката хапе устни и диша дълбоко. Избухва:

— В такъв случай, в онакъв случай — и ти си един пипнивко като майка си и поплювко като баща си! Не можеш ли да му запушиш устата, като го мацнеш през нея!

Бащата се изненадва. Извръща се бавно към съпругата си. Веждите му се спускат трагично. Чутото го измъчва, защото е принуден да отвърне:

— Мила, когато говоря със сина си, не се меси, защото приказваш глупости и детето слуша!

Силни думи, може би справедливи, но празни. Майката е включила оголените си нерви в електрическата мрежа.

— Дрън, дрън, Донке ле, в контраоктава! Да беше свършил образованието си, а сега нямаш диплома, за да те слушам! Писнало ми е от думи, от кретени, от бездарници! Предварително зная какво ще кажеш, имам мазоли на ушите си! Накрая ще се наядеш и ще преядеш!

Репликата е подадена, бащата е улеснен. Може би съпругата му мисли, че се е изчерпал…

— Мила, учудва ли те, че е толкова тъп синът ти? Мене — никак! Какво възпитание ще получи това дете, иначе родено с необикновени способности, след като постоянно слуша неизчерпаемите ти брътвежи? Понякога си мисля откъде и как си натрупала такова разнообразно невежество! И ти смяташ да станеш певица в моя състав? Да интерпретираш моите песни? Аусгешлосен!

— Нима, дарагой?… Божичко, „моите песни“! Твоите песни! И твоят състав от тъпани в гащеризони! Смях в залата!

— Не можеш да ме уязвиш! Стоя високо!

— В тази къща никого не можеш да уязвиш! Как ще засегнеш имбецили?

— Щом ти го казваш!… Впрочем, съпругът ти…

— Съпруг? На това ли викаш „съпруг“?

— Щях да добавя нещо за твоето нахалство, пардон, наглост.

— Няма нужда, не се хаби! Каквото и да кажеш, е въздух — и каквото си казал, и каквото си помислил, и каквото ще измислиш, защото си подмокрена женска пола, позьор с артистичен глас, бащичко; хората ви се подиграват зад гърба, и даже този олигофрен тука се юди в очите ви — и на тебе, и на баща ти, и на майка ти, защото всички сте еднакви — и ти, и баща ти, и майка ти…

— Скъпа, погледни се в огледалото!

— Млъкни като говоря, защото не синът ти, а ти ще бъдеш лишен от обяд, пък като щеш, оплачи се на тази, дето подслушва! — Тя дръпва вратата и бабата се сгромолясва на четири крака в стаята. — Оплачи се на онзи с голямата глава, дето прилича на делва, оплачи се на любовниците на майка си, дето още се мъкнат, ако щеш на дядо си и на неговия прадядо, който е бил като тебе, и като баща ти, и като майка ти, и като всички вас!…

— Всички нас! — заяви неочаквано Марианчо, готов да се включи с по-голямо участие.

В този момент пред зейналата врата се появява пълен стар човек, с голяма олисяла глава и очила на носа. С две вдигнати ръце, с разширени очи и отворени уста. Пророк със страшно ционско проклятие.

В настъпилото мълчание гласът му отеква:

— Ужас и безумие!… Като през бомбардировките!

Но бащата не се впечатлява, чувал е вероятно и друг път тези думи. Дръпва вратовръзката си, оправя я и заявява:

— Извинявайте, отивам да обядвам в заведение, за да не гледам как се руши този дом!

— Като през бомбардировките! — отривисто добавя Марианчо.

— Махайте се, ако щете вървете и на онзи свят! — вика майката.

— Като през бомбардировките! — наставя радостно момчето.

— Що не вземете кибрит, че да му драснете една клечка! — равнодушно се обажда бабата.

— Бих предложил да съборим само една-две стени! — одобрява бащата.

— Аз ще ида да счупя електромера! — изръкоплясква Марианчо.

Отведнъж майката захлупва с длани ушите си и истерично се разсмива. Сетне се завъртва един път и още един в някакъв гръцки ритъм, наследен от майка и баба, отхвърля безгрижно ръце, пръстите й излетяват и тя затанцува с умението на професионалистка. Бащата неволно захваща да тактува с ръка, бабата прехапва презрително долната устна, а дядото започва да се снишава. Малко по малко се смалява, додето клеква и се загубва зад фотьойла. А оттам заприидва някакъв звук, неясно и тайнствено съскане, което се мени и усилва:

— Сссс… Шшшш!… Вввв!…

Далечният звук на самолетите приближава, въззема се, изпълва стаята; ето че дядото почва да се привдига с ръце на главата и страх в очите. Страх, идващ от тъмното битие на миналото, ужас от нарастващия рев, предчувствие за разруха и смърт.

— Жжжж!… Идат! Рррр!… — и отведнъж гърленото подземно бучене се превръща в пищящо летене на бомбата: — Пиууу!… Пиуууу!… — накрая в изригващо: — Баммм! Бамм!… Баммм!…

Марианчо се хвърля на рояла и с всяко избухване на бомбите стоварва юмруци по клавиатурата, захващайки едновременно субконтра и трета октава… Поразителен ефект! Бомбите тресат пода и тавана, дядото все по-ожесточено бомбардира София, взима и сам да се стоварва на пода, момчето също налага рояла, майката танцува, а бащата дирижира с молитвено събрани вежди. Вдъхновение, апогей на чувствата, психофория! Някой звъни на входа, но не му обръщат внимание.

— Таквиз диваци надали има в махалата! — отсъжда бабата с философско проникновение и си тръгва.

Майката с разлюлени движения я следва, отваря вратата на антрето, сетне външната врата и минава весело покрай изумените съседки от етажа. Токчетата й потракват по стълбата и взимат завоя. Бащата оправя за последно дългата си коса, повдига брадичка, покланя се леко и я сподиря — където е мъжът Кай, там трябва да бъде и жена му Кая.

Дядото, вече задъхан, се сгромолясва с последна въздишка във фотьойла и уморено разперва ръце.

Марианчо престава да удря големия инструмент и се просва триумфално на канапето.

Мълчание. Глухо, морно мълчание… Дядо и внук се гледат през мигли, сякаш са много далече, сякаш отдавна са мълчали. Погледите им са нежни и състрадателни, обичливи и мъдри.

— Каква тишина, дядо! — проронва момчето.

— Като след бомбардировките, Марианчо…