Енрике Марискал
Приказки за подарък на оригинални хора (1)

1. Когато мармотът^[1] се смее

Човек трябва да отдели известно време, за да види нещата. Нужно ни е да спрем, да направим пауза, за да реагираме, да разберем. Нужна ни е известна дистанция, за да си „дадем сметка“.

Понякога тези периоди могат да бъдат много продължителни. Друг път — не толкова. Отговорите, реакциите ни зависят от вътрешното ни предразположение към новото, от способността ни да се изненадваме и от свободата на ума на наблюдателя.

Веднъж животните се договорили да не предават радостта. Право на живот щели да имат само веселите животински видове. Тъжните трябвало да изчезнат, смазани под тежестта на скръбта.

За тази цел решили всички да се подложат на едно последно изпитание — да разсмеят мармота.

Решили това да стане като всяко животно разкаже виц иди забавна история. Ако успее да разсмее мармота, значи разказвачът притежава заразителна дарба да развеселява и следователно има право да живее.

Теглили жребий и се паднало на костенурката да започне първа. Тя вложила голямо старание да разкаже един празничен анекдот така, че да бъде оценен от мармота. Той обаче останал невъзмутим. И недвусмисленото му мълчание осъдило костенурката на смърт.

После дошъл ред на заека. Той разказал историята си уверено и вдъхновено. Мармотът пак не се засмял. И симпатичният бегач също станал жертва на фаталното безразличие. След това опитал паунът, след него мечокът, след това петелът, зебрата. Никой не успял. Всички се провалили…

Изведнъж се появила кукумявката. С твърд глас и кратки фрази тя разказала една много смешна заплетена история… Всички обърнали тревожен поглед към мармота. А той започнал да се смее и да се смее, все по-гръмко и по-неудържимо. Очарован, лъвът попитал:

— Хареса ли ти приказката на кукумявката?

— Не. Колко хубава беше тази на костенурката!

Когато мармотът се смее, трябва да се върнеш много назад, към първоначалните, изконните причини, защото на него му трябва много време, за да се развесели.