Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Glass Key, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Глава четвърта
КУЧЕШКА ТА КОЛИБКА

1

Закусвайки в леглото, Нед Бомонт подвикна: „Влез“, а после, когато външната врата се отвори и пак се затвори: „Кой е?“

Нисък, дрезгав глас във всекидневната запита: „Къде си, Нед?“ И преди Нед Бомонт да успее да отговори, притежателят на дрезгавия глас застана на вратата на спалнята и каза: „Много си се разглезил“. Той беше як младеж с квадратно бледо лице, широка уста с дебели устни, от ъгълчето на която висеше цигара, и весели, тъмни, малко кривогледи очи.

— Здравей, Уиски — отвърна му Нед Бомонт. — Сядай.

Уиски огледа стаята.

— Екстра свърталище си имаш тук — рече той. Извади цигарата от устата си и без да обръща глава, посочи с цигарата през рамо всекидневната зад гърба си. — Защо е всичкият тоя багаж? Заминаваш ли?

След като старателно сдъвка и преглътна пържените яйца, Нед Бомонт отговори:

— Да, имам такова намерение.

— Така ли? — каза Уиски, като пристъпи към един стол срещу леглото и седна. — За къде?

— Може би за Ню Йорк.

— Какво значи „може би“?

— Ами имам билет за там — отговори Нед Бомонт.

Уиски изтърси пепелта от цигарата си на пода, пъхна отново цигарата в лявата страна на устата си и изсумтя:

— Колко време ще отсъстваш?

Нед Бомонт задържа кафената чаша по средата между таблата и устата си. Погледна замислено бледия младеж. Най-после каза: „Билетът е само за отиване“ — и отпи.

Уиски примижа срещу Нед Бомонт, като едното от тъмните му очи се затвори съвсем, а другото се смали на тънка лъскава цепка. Извади цигарата от устата си и пак тръсна пепелта на йода. Дрезгавият му глас прозвуча убедително:

— Защо не се срещнеш с Шед, преди да заминеш? — предложи той.

Нед Бомонт сложи чашата си на таблата и се усмихна.

— С Шед не сме чак толкова големи приятели, та да се обиди, ако замина, без да се сбогувам — каза той.

— Не е там работата — каза Уиски.

Нед Бомонт премести таблата от скута си на нощното шкафче до леглото. Обърна се по хълбок, като се подпря с лакът на възглавниците. Придърпа завивките по-нагоре над гърдите си. Едва тогава запита:

— А каква е работата?

— Работата е там, че трябва да се сработиш с Шед.

Нед Бомонт поклати глава.

— Аз не съм на такова мнение.

— Не грешиш ли? — попита Уиски.

— Възможно е — призна човекът в леглото. — Веднъж през 1912 година сбърках. Но забравих за какво беше.

Уиски стана и смачка цигарата си в една от чиниите на таблата. Застана край леглото на масичката и каза:

— Защо не опиташ, Нед?

Нед Бомонт се намръщи.

— Това ми се струва празно губене на време, Уиски. Мисля, че няма да можем да се погаждаме с Шед.

Уиски смукна шумно между зъбите си. Извивката на дебелите му устни надолу придаде на този звук презрителна нотка.

— Шед смята, че ще можете — каза той.

Нед Бомонт облещи очи.

— Така ли? Той ли те прати тук?

— Разбира се, че той, дявол да го вземе — отговори Уиски. — Да не мислиш, че ще дойда тук да ти говоря така, ако не ме беше пратил?

Нед Бомонт пак присви очи и запита:

— Защо?

— Защото смята, че ще можете да се сработите.

— Имам предвид друго — обясни Нед Бомонт, защо смята, че аз искам да се сработвам с него?

Уиски направи възмутена гримаса.

— Да не ме будалкаш, Нед? — попита той.

— Не.

— Тогава защо се правиш на ударен, дявол да го вземе? Всички в града знаят за спречкването ти с Пол вчера в бара на Пип Карсън?

Нед Бомонт кимна.

— Аха, значи такава била работата — произнесе той тихо, сякаш на себе си.

— Именно — отговори му човекът с дрезгавия глас. — Шед е разбрал, че си се скарал с Пол, понеже смяташ, че той не бива да затваря заведенията на Шед. Така че, ако си умен, сега ще можеш да въртиш Шед на пръста си.

Нед Бомонт каза замислено:

— Не знам. Искам да се махна оттук, да се върна в големия град.

— Бъди умен — изграка Уиски. — И след изборите големият град ще си бъде на мястото. Я си стой тука. Знаеш, че Шед е червив от пари и ги пръска щедро, само и само да бие Медвиг. Стой си тук и ще си получиш пая.

— Е, добре — изрече Нед Бомонт бавно, — нищо няма да ми навреди, ако поговоря с него.

— Напълно си прав, няма да ти навреди — разпали се Уиски. — Обличай се да тръгваме веднага.

— Добре — каза Нед Бомонт и се измъкна от леглото.

2

Шед О’Рори стана и се поклони.

— Радвам се, че те виждам, Бомонт — рече той, — сложи си шапката и палтото къде да е. — Но не си подаде ръката.

Нед Бомонт поздрави: „Добро утро“ и взе да сваля палтото си.

Уиски подвикна от вратата:

— Е, хайде, ще се видим по-късно, момчета.

— Добре. Заповядай — каза О’Рори.

Уиски, отдръпвайки се заднишком, затвори вратата и ги остави сами.

Нед Бомонт метна палтото си върху страничната облегалка на едно канапе, сложи шапката си върху палтото и седна до тях. Той гледаше О’Рори равнодушно.

О’Рори се бе върнал на креслото си — дебело подплатена, тумбеста мебел в тъмновинено и златисто. Той преметна крак въз крак и сключи ръце върху коляното отгоре така, че връхчетата на пръстите се допираха. Отпусна изящно изваяната си глава на гърдите; сивосините му очи гледаха Нед Бомонт изпод вежди. С приятния си, подчертано ирландски акцент изрече:

— Задължен съм ти, загдето се опита да разубедиш Пол…

— За нищо не си ми задължен — отвърна Нед Бомонт.

— Не съм ли? — учуди се О’Рори.

— Не си. Тогава аз бях на негова страна. Говорех му все за негово добро. Смятах, че не постъпва правилно.

О’Рори се усмихна кротко.

— Дано да разбере това, преди да е станало късно — каза той.

Известно време двамата мълчаха. Полупотънал в креслото си, О’Рори се усмихваше на Нед Бомонт. А от канапето Нед Бомонт гледаше О’Рори с очи, които не издаваха мислите му.

О’Рори наруши мълчанието с въпрос:

— Какво ти каза Уиски?

— Нищо особено. Каза само, че искаш да се срещнеш с мен.

— Тук е бил прав — рече О’Рори, раздели пръстите си и потупа опакото на тънката си ръка с дланта на другата. — Завинаги ли скъсахте с Пол?

— Предполагах, че знаеш — отговори Нед Бомонт. — Мислех, че именно за това ме повика.

— Да подочуеш нещо и да знаеш с положителност не е едно и също — каза О’Рори. — Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Имам в джоба си билет за Ню Йорк и съм прибрал дрехите си.

О’Рори вдигна ръка и приглади лъскавата си бяла коса.

— Дошъл си тук чак от Ню Йорк?

— Никому не съм казвал откъде съм дошъл.

О’Рори свали ръка от главата си и махна с нея, сякаш да подчертае думите си:

— Да не мислиш, че ме интересува кой от къде идва?

Нед Бомонт замълча.

— Но ме интересува къде ще отидеш — продължи белокосият, — ако зависеше от мен, поне засега не бива да ходиш в Ню Йорк. Не ти ли е идвало наум, че все още можеш да имаш голяма полза, ако останеш тук?

— Не — отвърна Нед Бомонт, — по-точно до пристигането на Уиски.

— А какво мислиш сега?

— И аз не знам. Чакам да чуя какво ще кажеш ти.

О’Рори заопипва косата си. Синьосивите му очи гледаха дружелюбно и проницателно.

— От колко време си тук? — попита той.

— От година и три месеца.

— А откога сте близки с Пол?

— От една година. О’Рори кимна.

— И сигурно знаеш много за него — подхвърли той.

— Зная.

— И навярно са ти известни доста неща, които могат да ми бъдат полезни — добави О’Рори.

Нед Бомонт произнесе монотонно:

— Да чуем какво предлагаш.

О’Рори се измъкна от дълбокото си кресло и тръгна към една врата срещу онази, от която бе дошъл Нед Бомонт. Когато я отвори, влезе огромен английски булдог, който се поклащаше като гъска. О’Рори се върна на креслото си. Кучето легна на килима пред виненозлатистия фотьойл и впери мрачни очи в господаря си.

О’Рори заговори:

— Първо, мога да ти предложа възможност да го върнеш тъпкано на Пол.

— Това не ми е нужно — отвърна Нед Бомонт.

— Така ли?

— Смятам, че ние сме квит.

О’Рори вдигна глава и запита тихо:

— Значи не искаш с нищо да му напакостиш?

— Не съм казвал такова нещо — отговори Нед Бомонт малко раздразнено. — Нямам нищо против да му напакостя, но мога да го сторя сам винаги, когато пожелая. Не мисли, че ми правиш услуга, като ми предлагаш такава възможност.

О’Рори заклати добродушно глава.

— Това ми е достатъчно — каза той. — Важното е да пострада. Но защо е очистил младия Хенри?

Нед Бомонт се засмя.

— По-полека — рече той. — Ти още не си ми предложил нищо. Хубаво куче. На колко години е?

— Почти на крайния предел, седем. — О’Рори протегна крак и потърка с върха на обувката си носа на кучето. Кучето помръдна лениво опашка. — Какво ще кажеш, ако след изборите ти дам най-хубавия игрален дом в този щат и те оставя да се разпореждаш там, докогато желаеш. Освен това ще ти осигуря пълна закрила.

— Това е предложение с „ако“ — каза Нед Бомонт с малко отегчен тон, — първо: ако спечелиш изборите. Във всеки случай не ми се остава тук след изборите и дори преди тях.

О’Рори престана да търка носа на кучето с върха на обувката си. Той отново погледна Нед Бомонт, усмихна се замечтано и попита:

— Нима не мислиш, че ще спечелим изборите?

Нед Бомонт се усмихна:

— Не бих се обзаложил.

Все тъй усмихнат замечтано, О’Рори зададе друг въпрос:

— Май не си много запален да минеш на моя страна, а, Бомонт?

— Не. — Нед Бомонт стана и взе шапката си. — Не съм си и помислял такова нещо. — Гласът му беше небрежен, лицето му — безстрастно вежливо. — Аз казах на Уиски, че ще бъде само празно губене на време. — Посегна за палтото си.

— Седни — заповяда беловласият. — Аз мисля, че имаме още да говорим. И накрая можем да постигнем някакво споразумение.

Нед Бомонт се Поколеба, повдигна леко рамене, свали шапката си, сложи я на канапето заедно с палтото си и седна до тях.

О’Рори заговори:

— Ще ти дам веднага десет хиляди в брой, ако ме подкрепиш, и още десет вечерта след изборите, ако бием Пол, а предложението ми за онова заведение остава в сила.

Нед Бомонт сви устни и загледа О’Рори мрачно, изпод сбърчени вежди.

— Значи искаш да му изменя — каза той.

— Искам да отидеш в редакцията на „Обзървър“ с пълни подробности за всичките му машинации, които са ти известни: договорите за канализацията, как и защо е убит Тейлър Хенри, за оная афера с Шумейкър миналата зима, с какви методи управлява града.

— Работата с канализацията не стана — рече Нед Бомонт, сякаш умът му беше зает повече с други мисли. — Той се отказа от печалбите си, за да не се вдигне шум.

— Добре — съгласи се О’Рори угодливо, уверен в правотата си, — но можем да използваме случая с Тейлър Хенри.

— Да, там можем да го поставим натясно — каза Нед Бомонт, като се намръщи, — но не съм уверен дали ще успеем да използваме случая с Шумейкър… — той се поколеба — … без да си навлека неприятности.

— Е, няма да допуснем такова нещо — побърза да вметне О’Рори. — Това е изключено. Какво друго имаме?

— Бихме могли да направим нещо във връзка с продължението на трамвайната линия и с миналогодишния скандал в окръжното управление. Във всеки случай първо ще трябва доста да се поровим.

— Ще си струва трудът и за двама ни — каза О’Рори. — Аз ще накарам Хинкъл от „Обзървър“ да обработи материала. Ти само му дай сведенията и го остави да пише. Може да започнем с Тейлър Хенри. Случаят ни е тъкмо подръка.

Нед Бомонт приглади мустачките с нокътя на палеца си и промърмори:

— Може би.

Шед О’Рори се засмя.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да започнем първо с десетте хиляди долара? — запита той. — Май си прав. — Той стана и отиде до вратата, през която бе пуснал кучето. Отвори я и излезе, затваряйки я подире си. Кучето не помръдна от мястото си пред виненозлатистия фотьойл.

Нед Бомонт запали пура. Кучето изви глава и го погледна.

О’Рори се върна с дебела пачка зелени стодоларови банкноти, стегнати с кафява хартиена лента, на която беше написано със синьо мастило „10000“. Той прехвърли пачката в другата си ръка и каза:

— Хинкъл е вече тук. Съобщих му да дойде.

Нед Бомонт се намръщи.

— Трябваше да ми дадеш малко време да подредя мислите си.

— Кажи на Хинкъл каквото ти дойде наум. Той ще го оформи.

Нед Бомонт кимна. Изпусна дим от пурата си и рече:

— Добре, може и така.

О’Рори подаде пачката книжни пари.

— Благодаря — каза Нед Бомонт, взе я и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Тя изду плоските му гърди.

— И аз благодаря — отвърна Шед О’Рори и се върна на фотьойла си.

Нед Бомонт извади пурата от устата си.

— Искам да ти кажа нещо, което току-що ми дойде наум — подзе той. — Ако натопиш Уолт Айвънс за убийството на Уест, ще създадеш по-малко неприятности на Пол, отколкото ако оставиш сегашното положение.

О’Рори за миг погледна с любопитство Нед Бомонт, след това запита:

— Защо?

— Пол няма да му позволи да използва алибито си в клуба.

— Искаш да кажеш: ще нареди на момчетата си да забравят, че Айвънс е бил там?

— Да.

О’Рори изцъка и попита:

— А отде знае, че ще скроя номер на Айвънс?

— Е, сетихме се.

О’Рори се усмихна.

— По-право ти си се сетил — забеляза той. — Пол не е чак толкова съобразителен.

Нед Бомонт направи скромна гримаса и попита:

— А ти какъв номер му скрои?

О’Рори се изкиска.

— Пратихме тоя глупак в Брейууд да купи пистолети, а после си послужихме с тях. — Сивосините му очи изведнъж станаха жестоки и остри. След това отново в тях блесна весело пламъче и той добави: — Е, разбира се, сега, когато Пол е твърдо решил да го направи на въпрос, това не е толкова важно. Но именно то го накара да се заяде с мен, нали?

— Да — потвърди Нед Бомонт, — макар че рано иди късно пак щеше да се случи. Пол смята, че те е лансирал тук и трябва да стоиш под неговото крило и да не се разпростираш дотам, че да го изместиш.

О’Рори се усмихна кротко.

— И ще го накарам да съжалява, че ме е лансирал — обеща той. — Нека…

Отвори се една врата и влезе някакъв човек. Той беше млад, с големи уши, едър нос и широк като чувал костюм. Косата му с неопределен тъмен цвят имаше нужда от подстригване, а доста мръсното лице беше твърде набръчкано за годините му.

— Влез, Хинкъл — каза О’Рори. — Това е Бомонт. От него ще получиш сведенията. Покажи ми материала, когато го напишеш. Ще дадем първия изстрел в утрешния брой.

Хинкъл се усмихна с развалените си зъби и промърмори на Нед Бомонт някаква неразбираема любезност. Нед Бомонт стана и каза:

— Чудесно. А сега да вървим в квартирата ми и да се залавяме за работа.

О’Рори поклати глава.

— Тук ще бъде по-добре — рече той.

Нед Бомонт взе шапката и палтото си, усмихна се и каза:

— Съжалявам, но чакам няколко души да ми се обадят по телефона, а имам и друга работа. Вземете си шапката, Хинкъл.

Хинкъл стоеше вцепенен и безмълвен, с уплашен вид.

— Ще трябва да останеш тук, Бомонт — каза О’Рори. — Не можем да допуснем да ти се случи нещо. При нас ще бъдеш в пълна безопасност.

Нед Бомонт се усмихна колкото може по вежливо.

— Ако се безпокоиш за парите — той бръкна в сакото си и извади пачката банкноти, — можеш да си ги задържиш, докато дам сведенията.

— За нищо не се безпокоя — отговори невъзмутимо О’Рори. — Но ще си имаш неприятности, ако Пол научи, че си идвал при мен, а не искам да рискувам да те очистят.

— Вземи си парите — каза Нед Бомонт. — Аз си тръгвам.

— Не — каза О’Рори.

— Да — настоя Нед Бомонт.

Хинкъл се обърна бързо и излезе от стаята.

Нед Бомонт се извърна и тръгна към другата врата, през която бе влязъл в стаята, като вървеше изправен, без да бърза.

О’Рори каза нещо на булдога в нозете си. Кучето стана и с тромава забързаност, клатейки се като гъска, заобиколи Нед Бомонт и отиде до вратата. Застана разкрачено пред вратата и се взря свирепо в Нед Бомонт.

Нед Бомонт се усмихна със стиснати устни и се обърна към О’Рори. Пачката със стодоларови банкноти беше още в ръката му. Той вдигна ръка, каза: „Знаеш къде можеш да си я пъхнеш“ — и захвърли пачката банкноти срещу О’Рори.

Когато Нед Бомонт свали ръка, булдогът тромаво скочи към него. Челюстите му се затвориха върху китката на Нед Бомонт. Той се изви наляво и се отпусна на коляно, с увиснала към пода ръка, за да я облекчи поне от тежестта на кучето.

Шед О’Рори се привдигна от креслото си и отиде до вратата, през която бе излязъл Хинкъл. Отвори я и заповяда:

— Влезте за малко.

После се приближи до Нед Бомонт, който, все още коленичил, се опитваше да се остави на кучето, дърпащо ръката му, за да намали болката. Кучето се беше почти прилепило о пода, опряно на четирите си крака, и не пускаше ръката.

В стаята влязоха Уиски и още двама. Единият от новодошлите беше маймуноподобният, кривокрак тип, който беше придружавал Шед О’Рори в клуб „Дървена къщурка“. Другият — червенокос деветнайсет-двайсетгодишен хлапак, як, румен и начумерен. Начумереният хлапак заобиколи Нед Бомонт и застана между него и вратата. Кривокракият главорез улови с дясната си ръка лявата на Нед Бомонт — ръката, която кучето не държеше. Уиски се спря по средата между Нед Бомонт и другата врата.

Тогава О’Рори подвикна на кучето: „Пети.“

Кучето пусна китката на Нед Бомонт и с патешко клатушкане се приближи до господаря си.

Нед Бомонт се изправи. Лицето му беше бледо и мокро от пот. Той погледна скъсания ръкав на сакото си, одраната си китка и кръвта, която се стичаше по ръката му. Ръката му трепереше.

О’Рори произнесе е мелодичния си ирландски акцент:

— Сам си го търсеше.

Нед Бомонт отмести очи от китката си към белокосия.

— Да — каза той, — но не е достатъчно, за да ми попречи да изляза оттук.

3

Нед Бомонт отвори очи и изпъшка. Руменият риж младеж изръмжа през рамо:

— Млъкни, копеле такова!

Нед Бомонт измънка нещо за Фединк и седна. Беше на тясно легло без чаршафи и завивки. По голия дюшек имаше кървави петна. Лицето му беше подуто, натъртено и окървавено. Засъхнала кръв бе залепила ръкава на ризата му за китката, ухапана от кучето, и цялата ръка беше покрита със засъхваща кръв. Той се намираше в малка спалня в жълто и бяло, в която имаше два стола, маса, скрин, стенно огледало и три френски гравюри в бели рамки до леглото. Срещу долната част на леглото имаше врата, която стоеше отворена и се виждаше част от вътрешността на баня с бели плочки. Личеше и втора врата, но тя беше затворена. Нямаше никакви прозорци.

Маймуноподобният мургав тип каза:

— Остави го, Рижи. Ако се опита още веднъж да се измъкне, пак ще се позабавляваме. — Той погледна ухилено подутите кокалчета на пръстите си. — Раздавай картите.

Маймуноподобният мургав тип и руменият риж хлапак седяха на столовете и играеха карти на масата. На нея имаше двайсетина долара в банкноти и сребърни монети.

Нед Бомонт погледна картоиграчите; в дълбините на тъмните му очи мъждееше омраза. Опита се да стане от леглото. Но това беше трудна работа. Дясната му ръка висеше безсилна. С лявата си ръка прехвърли краката си един по един през ръба на леглото, на два пъти падна по хълбок и се наложи да се изправи отново в леглото с помощта на лявата си ръка.

По едно време маймуноподобният вдигна глава от картите си, ухили му се злобно и подхвърли подигравателно:

— Как е, братле?

Иначе двамата на масата не му обръщаха внимание.

Най-после той се повдигна разтреперан на крака до леглото. Подпирайки се с лявата си ръка за леглото, успя да се добере до края му. Там се изправи и без да изпуска от очи целта си, залитайки, се устреми към затворената врата. Близо до нея се препъна и падна на колене, но с отчаяно протегната лява ръка се улови за дръжката на вратата и отново се изправи на крака.

Тогава маймуноподобният сложи внимателно картите на масата и каза: „Я гледай“. Усмивката му, разкриваща необикновено хубави бели зъби, беше достатъчно широка, за да се види, че носеше изкуствени челюсти. Той се приближи и застана до Нед Бомонт.

Нед Бомонт държеше дръжката на вратата.

— На ти, Худини[1] — каза маймуноподобният и с цялата си тежест стовари десен юмрук в лицето на Нед Бомонт.

Нед Бомонт отхвръкна към стената. Първо удари тила си, после цялото му тяло се залепи о стената и той се изхлузи по нея на пода.

Руменият Рижи, обърнат към масата, продължавайки да държи картите си, произнесе мрачно, но спокойно:

— Какво правиш, Джеф, ще го умориш.

— Тоя ли? — попита Джеф и посочи човека в нозете си, ритна го леко в бедрото. — Него никой не може да го умори. Корав е. Корав глупак. Това му харесва. — Наведе се, улови припадналия за реверите и го вдигна на колене. — Не ти ли харесва, малкият? — запита той и като държеше Нед Бомонт на колене с едната си ръка, удари го в лицето с другата, свита в юмрук. Някой отвън задруса дръжката на вратата.

— Кой е? — извика Джеф.

— Аз съм — обади се приятният глас на Шед О’Рори.

Джеф отдръпна Нед Бомонт от вратата, за да може да се отвори, пусна го на пода, извади от джоба си ключ и отключи.

Влязоха О’Рори и Уиски. О’Рори погледна човека на пода, после — Джеф и накрая — Рижи. Синьосивите му очи бяха помътнели.

— Джеф май го е пердашил за развлечение? — обърна се той към Рижи.

Руменият хлапак поклати глава.

— Голям мръсник е тоя Бомонт — отговори той навъсено. — Колкото пъти дойде на себе си, все става и започва нещо.

— Не искам още да го убивате — каза О’Рори и погледна Нед Бомонт. — Опитайте се да го свестите. Искам да говоря с него.

Рижи стана от масата.

— Не зная дали ще можем — каза той. — Много е гроги.

Джеф беше настроен по-оптимистично.

— Сигурно ще можем — каза той. — Аз ще ти покажа как.

— Улови го за краката, Рижи. — Той хвана Нед Бомонт под мишниците.

Домъкнаха припадналия до банята и го сложиха във ваната. Джеф пъхна запушалката и пусна студена вода едновременно от крана долу и от душа горе.

— Така бързо ще се свести и дори ще запее — предрече той.

След пет минути, когато го извлякоха мокър от ваната и го сложиха на крака, Нед Бомонт вече можеше да стои прав. Вкараха го обратно в спалнята. О’Рори седеше на един от столовете и пушеше цигара. Уиски беше излязъл.

— Сложете го на леглото — заповяда О’Рори.

Джеф и Рижи заведоха повереника си до леглото, завъртяха го кръгом и го блъснаха към него. Когато го пуснаха, той падна заднишком на леглото. Поставиха го в седнало положение, Джеф запляска натъртеното му лице и завика:

— Хайде, Рий Ван Уинкъл[2], събуждай се!

— Има си хас да не се събуди — промърмори мрачният Рижи.

— Мислиш ли, че няма да може? — попита Джеф весело и плясна отново Нед Бомонт.

Нед Бомонт отвори едното си око, което не беше толкова подуто, та да не може да се отвори.

— Бомонт! — повика го О’Рори.

Нед Бомонт вдигна глава и се опита да огледа стаята, но нищо не показваше, че забелязва Шед О’Рори.

О’Рори стана от креслото си и се изправи пред Нед Бомонт, навеждайки се така, че лицето му беше само на няколко инча от лицето на другия.

— Чуваш ли ме, Бомонт? — запита той.

Отвореното око на Нед Бомонт се взря с тъпа омраза в очите на О’Рори.

— Аз съм О’Рори, Бомонт — каза О’Рори. — Чуваш ли какво ти говоря?

Движейки с мъка подпухналите си устни, Нед Бомонт произнесе хрипкаво „да“.

— Браво — рече О’Рори. — А сега слушай какво ще ти кажа. Ти ще ми дадеш сведенията за Пол. — Той говореше много отчетливо, без да повишава тон и без гласът му да загуби ни най-малко своята мелодичност. — Може и да не искаш, но ще го направиш. Ще ги накарам да те обработят, докато не проговориш. Разбираш ли ме?

Нед Бомонт се усмихна. Лицето му беше в такова състояние, че усмивката му изглеждаше страшна.

— Няма — отговори той.

О’Рори се дръпна и заповяда:

— Обработете го.

Докато Рижи се колебаеше, маймуноподобният Джеф отблъсна вдигнатата ръка на Нед Бомонт и го повали на леглото. „Ще опитам една хватка“. Сграбчи краката на Нед Бомонт и ги метна на леглото. Надвеси се над него и се залови да мачка тялото му с ръце.

Тялото, ръцете и краката на Нед Бомонт се загърчиха, той изпъшка три пъти. След това замря.

Джеф се изправи и пусна човека на леглото. Дишаше тежко през маймунската си уста. Изръмжа полужално, полуизвинително:

— Няма смисъл повече. Пак загуби съзнание.

4

Когато Нед Бомонт се свести, беше сам в стаята. Лампите светеха. С големи усилия, както преди, той се измъкна от леглото, прекоси стаята и стигна до вратата. Тя беше заключена. Задърпа дръжката й, вратата се отвори рязко и го блъсна назад в стената.

Влезе Джеф по долни дрехи, бос.

— Ама че хитрец! — каза той. — Все ще скроиш някой номер. Не ти ли омръзна да се тръшкаш на пода? — Хвана Нед Бомонт за гърлото с лявата си ръка и го удари в лицето с десния си юмрук два пъти, но не толкова силно, както преди. После го изблъска заднишком към леглото и го повали на него. — А сега постой мирно — изръмжа той.

Нед Бомонт лежеше неподвижно със затворени очи.

Джеф излезе, заключвайки вратата подире си.

Нед Бомонт с мъка изпълзя от леглото и се насочи към вратата. Подръпна я. После отстъпи две крачки и се опита да я разбие, но успя само да политне към нея. Продължи да опитва, докато Джеф пак отвори рязко вратата.

— Не съм виждал човек, който да обича толкова да го бъхтят, а и на мен никога досега не ми е било толкова приятно да бъхтя — каза Джеф. Наклони се силно настрана и замахна с юмрук от коляното си нагоре.

Нед Бомонт стоеше като сляп на пътя на юмрука, който го блъсна в бузата и го запокити така, че той профуча през цялата стая. Остана да лежи неподвижно там, където бе падал. Два часа по-късно, когато в стаята влезе Уиски, продължаваше да лежи на същото място.

Уиски го свести с вода от банята и му помогна да се добере до леглото.

— Бъди разумен — замоли го Уиски. — Тези простаци ще те убият. Те нямат ум в главата си.

Нед Бомонт гледаше Уиски тъпо с помътено и кръвясало око.

— Остави ги — успя да каже той.

После заспа. Събудиха го О’Рори, Джеф и Рижи. Отказа да говори на О’Рори каквото и да било за работите на Пол Медвиг. Измъкнаха го от леглото, биха го, докато загуби съзнание, и пак го захвърлиха на леглото.

Няколко часа по-късно се повтори същото. Не му донесоха никаква храна.

Когато се свести след последния побой и допълзя на четири крака до банята, на пода зад поставката на умивалника забеляза тънко ножче за самобръсначка с дългомесечна ръжда. Измъкването му иззад поставката му отне цели десет минути и отмалелите му пръсти го изпуснаха десетина пъти, докато успеят да го вдигнат от плочестия под. Опита се да пререже гърлото си с него, но ножчето се изплъзна от ръката му, след като само одраска брадата му на три места. Легна на пода на банята и хлипайки, заспа.

Когато се събуди отново, вече можеше да се изправи. Стана, плисна главата си със студена вода и изпи четири чаши. От водата му се повдигна, а след това го втресе. Върна се в спалнята и легна на голия, изцапан с кръв дюшек, но се надигна почти веднага и като се препъваше и олюляваше от бързане, отново се озова в банята, където се отпусна на четири крака и затърси по пода, докато намери ръждясалото ножче за бръснене. Седна на пода и пъхна ножчето в джобчето на жилетката си. Когато го слагаше там, напипа запалката. Извади запалката и я погледна. Докато я гледаше, в единственото му отворено око блесна лукаво пламъче. То беше безумно пламъче.

Разтреперан така, че зъбите му тракаха, стана от пода на банята и влезе отново в спалнята. Засмя се дрезгаво, когато видя вестника под масата, на която маймуноподобният мургав тип и мрачният румен хлапак бяха играли на карти. Накъса и смачка вестника, занесе го до вратата и го сложи там на пода. Във всяко от чекмеджетата на скрина намери по лист амбалажна хартия, сгънат, за да покрие дъното. Смачка и тях и ги сложи при вестника до вратата. С ножчето за бръснене направи дълъг разрез на дюшека, извади няколко шепи груб сив памук, с който беше напълнен дюшекът, и ги занесе до вратата. Сега вече не трепереше и не се препъваше, а си служеше умело и с двете си ръце, но скоро се умори да изтърбушва дюшека и това, което бе останало от него — дюшеклъка и всичко друго — довлече до вратата.

Тогава се изкикоти и след третия опит успя да възпламени запалката си. Подпали натрупаното до вратата отдолу. Отначало стоеше надвесен над купчината, но когато пушекът се увеличи, започна да се отдръпва неохотно стъпка по стъпка, като кашляше. След малко влезе в банята, намокри с вода една хавлиена кърпа и я уви около главата си, закривайки очи, нос и уста. Върна се със залитане в спалнята — неясен силует в задимената стаята, — препъна се в леглото и се свлече на пода до него.

Там и го намери Джеф, когато влезе.

Джеф се вмъкна, като ругаеше и кашляше през парцала, който държеше на носа и устата си. При отварянето на вратата бе изблъскал по-голямата част от горящата купчина малко назад. Поразчисти още пътя си с ритници и като тъпчеше останалото, се добра до Нед Бомонт. Улови го отзад за яката и го извлече от стаята.

Навън, продължавайки да държи Нед Бомонт за яката, Джеф го изправи с ритници на крака и го домъкна тичешком до дъното на коридора. Там го пъхна през една отворена врата, изрева му: „Като се върна, ще ти изям ушите, копеле такова!“, ритна го пак, излезе обратно в коридора, затръшна вратата и превъртя ключа в бравата.

Залитнал от ритника на Джеф, Нед Бомонт успя да се задържи, като се улови за една маса. Поизправи се и се огледа. Пешкирът се бе смъкнал и увил като шал шията и раменете му. Стаята имаше два прозореца. Отиде до по-близкия от тях и се опита да го повдигне. Беше затворен с резе. Дръпна резето и повдигна прозореца. Навън беше нощ, прекрачи перваза с единия крак, после — с другия, обърна се така, че легна по корем на перваза и започна да се спуска. Увисна на ръце, опита се с краката си да напипа някаква, опора и като не намери, се спусна.

Бележки

[1] Хари Худини (1874–1926) — американски фокусник, известен с умението си да се измъква, когато е завързан. Б. пр.

[2] Рий Ван Уинкъл — холандски колонист В Ню Йорк, чиито приключения са описани от Уошингтън Ървинг (1783–1859). По време на лов в планините срещнал духове, които го напили и той потънал в сън, който траял двайсет години. Когато се събудил, всичките му близки и приятели били измрели, а американските колонии отхвърлили английското иго и станали Съединени американски щати. Б. пр.