Чарлс Буковски
Така обичат мъртвите

1.

Пансионът беше на върха на един хълм и предлагаше стръмно спускане по инерция до магазина за алкохол и достатъчно сериозно изкачване на връщане, така че човек да остане с впечатлението, че е свършил някаква работа. Едно време пансионът беше боядисан в яркозелено, но след безброй дъждове — дъждовете на Лос Анджелис, от които всичко избелява — яркозеленото се държеше с последни сили, точно както и хората в пансиона.

Почти не си спомням как се бях преместил там и защо се бях махнал от предишната си квартира. Сигурно е било заради пиенето и това, че не работя много, или пък заради караниците с разните жени, които винаги стават рано сутрин. И като казвам „рано сутрин“, имам предвид в 3:30 сутринта, а не в 10:30. Хазяите понякога викаха полиция, но по-често ми оставяха под вратата бележчици — винаги написани с молив на лист, откъснат от ученическа тетрадка: „Г-не, ще се наложи да се изнесете незабавно“.

Веднъж това се случи следобед. Вече бяхме спрели да се караме. Изметохме натрошените стъкла, събрахме бутилките в торби за боклук, изпразнихме пепелниците, спахме, събудихме се и аз вече се трудех отгоре, когато чух как в бравата се завъртя ключ. Толкова се изненадах, че продължих да й го набивам. И тогава хазяинът влезе — беше дребен мъж на около четирийсет и пет, без нито едно косъмче, освен сигурно в ушите и по топките — и погледна жената под мен, влезе и я посочи с пръст:

— Ти ИЗЧЕЗВАШ ОТТУК!

Аз спрях да я чукам и останах неподвижен, легнал върху нея, като гледах хазяина странично. Тогава той посочи и към мен:

— ТИ също изчезваш оттук!

После се завъртя на пета, отиде до вратата, внимателно я затвори зад себе си и се отдалечи по коридора. Аз пак запалих мотора и се изчукахме като за последно.

Както и да е, скоро след това се преместих в зеления пансион, който вече не беше толкова зелен, като носех само един куфар, пълен с парцали, и по това време бях сам, но имах пари за наема и се случих трезвен, така че ми дадоха стая отпред, с изглед към улицата, на третия етаж — в дъното на коридора имаше телефон и баня, а в стаята имаше котлон на перваза, голям умивалник, малък хладилник, няколко стола, маса и легло. И въпреки че сградата беше много стара, дори имаше асансьор — навремето пансионът сигурно е бил луксозен. И така, нанесох се. Първата ми работа беше да си купя бутилка и след като изпих едно и убих две хлебарки, вече се чувствах у дома си. Тогава отидох до телефона и се обадих на една жена, която можеше да ми помогне, но тя очевидно беше отишла да помага на някой друг.

2.

Към три часа сутринта на вратата се почука. Облякох изпокъсания си халат и отворих. В коридора стоеше някаква жена, също по халат.

— Какво? — попитах аз.

— Аз съм съседката. Казвам се Мици. Живея на същия етаж. Днес те видях на телефона.

— Какво? — повторих аз.

Тогава тя извади нещо иззад гърба си. Беше бутилка хубаво уиски.

— Заповядай, влез — казах аз.

Измих две чаши и отворих бутилката.

— Чисто или разредено?

— Две трети вода, една трета уиски.

Над умивалника имаше малко огледало. Тя застана пред него и започна да си навива косата с маша. Подадох й чашата и седнах на леглото.

— Видях те в коридора. Веднага забелязах, че си готин. Разпознавам готините хора. Някои хора никак не са готини.

— Обикновено ми казват, че съм мръсно копеле.

— Не вярвам.

— И аз не вярвам.

Изпих си питието. Тя само отпиваше от своето, така че си приготвих още едно. Говорехме си разни неща. Аз изпих още едно. После се изправих и застанах зад нея.

— Оооо! — каза тя. — Глупаво момче!

Фраснах я.

— Ох! Ти наистина си мръсно копеле!

Вдигна машата. Беше дребна и слабичка. Аз я дръпнах и я целунах по устата. Устата й беше мека и отворена. Беше готова. Тикнах й чашата в ръката, заведох я до леглото и я накарах да седне.

— Пий сега — наредих.

Тя се подчини. Аз отидох да й налея още едно. Под халата нямах нищо. Халатът ми се отвори и оная ми работа щръкна навън. Помислих си, че съм голям мръсник. Истински нерез. Все едно участвах в някакъв филм. Сериал от бъдещето. 2490 година. Едва се сдържах да не се разкикотя, като се погледна отстрани — вървях като робот, все едно бях закачен за този глупав стърчащ издатък. А всъщност исках уиски. Всъщност исках замък на хълма. Всъщност исках парна баня. Всъщност исках каквото и да е, но не и това. Двамата седяхме с чашите си в ръка. Пак я целунах, като притиснах цигарения си език в гърлото й. Спрях за кратко, колкото да си поема въздух. Разтворих й халата, за да й видя гърдите. Не бяха нищо особено, горките. Захапах едната. Гърдата се разтегляше и увисваше като балон, едва наполовина пълен със спарен въздух. Все пак смело продължих да смуча зърното й, а тя хвана издатъка и изви гръб. Двамата се стоварихме на евтиното ми легло и аз я обладах, без да си свалям халата.

3.

Мъжът се казваше Лу и беше излязъл от затвора, а преди това беше работил в мина. Живееше на долния етаж. Последната му работа беше като чистач на съдове в някаква шоколадова фабрика. Бяха го уволнили заради пиенето, както винаги. Получаваш обезщетение, но то свършва и оставаш като плъх — плъх, който няма къде да се скрие и трябва да плаща наем; плъх с корем, който огладнява, и кур, който се надървя, и душа, която се изморява; плъх без образование и без занаят. Както се казва, шибана работа, но това е Америка. Ние не искахме много, но не получавахме и толкова. Шибана работа.

Запознах се с Лу, докато пиехме и в стаята ми влизаха и излизаха хора. Моята стая беше стаята за купон на пансиона. Всички идваха при мен. Имаше един индианец, Дик, който крадеше бутилки алкохол от магазините и ги съхраняваше в гардероба си. Твърдеше, че това му създавало чувство за сигурност. Когато не можехме да си намерим алкохол отникъде, този индианец беше последното ни спасение.

Аз не можех да крада от магазините, но все пак научих един номер от Алабама — кльощав крадец с мустаци, който по-рано беше работил като чистач в болница. Слагаш месото и по-скъпите неща в голяма торба и ги покриваш с картофи. Продавачът в магазина претегля торбата и ти взема пари само като за картофи.

Аз бях най-добър в друго: да карам Дик да ми дава на кредит. В този квартал имаше много хора, които се наричаха Дик, и един от тях държеше магазина за алкохол. Значи, ние седяхме в моята стая и пиехме, и в един момент пиенето свършваше. Първият ми ход беше да изпратя някого да купи.

— Казвам се Ханк — обяснявах на човека. — Кажи на Дик, че Ханк те праща да вземеш една бутилка на кредит. Ако нещо не му е ясно, да ми се обади по телефона.

— Добре, добре — казваше човекът и отиваше.

Ние оставахме да го чакаме в стаята, като предвкусвахме пиенето, пушехме, крачехме напред-назад и се побърквахме. Накрая човекът се връщаше.

— Дик каза „Не!“ Дик каза, че вече няма да ти дава нищо на кредит!

— МАМКА МУ! — изкрещявах аз.

И скачах на крака — въплъщение на искреното възмущение, със зачервени очи и небръснати бузи.

— ДЯВОЛ ДА ГО ВЗЕМЕ ТОВА МРЪСНО КОПЕЛЕ!

И наистина се ядосвах — гневът ми беше искрен, не знам защо. Затръшвах вратата, слизах с асансьора, спусках се надолу по хълма… мръсното му копеле!… и нахлувах в магазина за алкохол.

— Слушай сега, Дик — казвах аз.

— Здравей, Ханк.

— Искам ДВЕ БУТИЛКИ! — и споменавах наименованието на някое особено скъпо уиски. — Както и два пакета цигари, две-три от онези пури, и да видим какво още… да, пакетче фъстъци.

Дик нареждаше изброените стоки пред мен.

— Е, ще ми платиш ли? — питаше той.

— Дик, искам ги на кредит.

— Вече ми дължиш двайсет и три и петдесет долара — казваше той. — Преди ми плащаше по малко всяка седмица, спомням си много добре, че беше в петък вечер. Но сега не си плащал нищо от три седмици. Ти не си като другите боклуци. Ти имаш класа. Така че аз ти имам доверие. Защо не ми даваш по някой долар от време на време?

— Слушай, Дик, не искам да споря с теб. Ще ми сложиш ли тези неща в една торба, или ЩЕ СИ ГИ ПРИБЕРЕШ?

При тези думи побутвах нещата към него и чаках, като пафках цигара, все едно целият свят беше мой. Всъщност имах точно толкова класа колкото някой скакалец. Не изпитвах нищо друго освен ужас, че той ще постъпи по единствения разумен начин в дадения случай, ще сложи бутилките обратно на рафта и ще ми каже да вървя по дяволите. Но в крайна сметка той винаги се намръщваше, прибираше нещата в торба и ми казваше колко е новата ми сметка. Аз кимвах веднъж и излизах. Придобито по този начин, пиенето винаги беше по-вкусно. А когато се прибирах и носех пиене и цигари на момчетата и момичетата, бях като цар.

И така, една вечер седях с Лу в неговата стая. Той не беше плащал наем от две седмици, а аз — от една. Пиехме евтин портвайн. Дори си свивахме цигарите, вместо да си купим. Лу имаше машинка, така че ги свиваше доста добре. Най-важното беше да имаш четири стени около себе си. Ако имаш четири стени, налице е някакъв шанс. Но ако останеш на улицата, нямаш шанс — тогава вече наистина са те преебали. Защо да крадеш нещо, ако не можеш да си го сготвиш? Как ще чукаш нещо, ако живееш на улицата? Как ще спиш при социалните, където всички хъркат? И ти крадат обувките? И миришат? И са луди? Там дори не можеш да си удариш една чекия като хората. Не, трябват ти четири стени. Дайте на човека четири стени, оставете го вътре и след време той може да притежава целия свят.

Така че двамата с Лу бяхме леко притеснени. Всеки път, когато някой минаваше по коридора, ние си мислехме, че е хазяйката. А тя беше много мистериозна хазяйка. Беше млада блондинка, която никой не чукаше. Аз винаги се държах студено с нея, като се надявах тя сама да дойде при мен. И тя наистина идваше редовно, но само за да си иска наема. Имаше някакъв съпруг, но никой не го беше виждал. Двамата живееха там, но все едно не живееха там. А ние бяхме на бесилката. И двамата с Лу решихме, че ако успеем да наебем хазяйката, с проблемите ни ще е свършено. Пансионът беше от онези места, където можеш да чукаш всяка жена — където едва ли не се очаква да чукаш всяка жена. Но тази не можех, и това ме караше да се чувствам неуверен. Така че двамата с Лу седяхме, пушехме си ръчно свитите цигари и пиехме портвайн, но четирите стени сякаш се разтваряха и разпадаха около нас. В такива моменти е най-добре да говориш. Да говориш глупости и да си пиеш виното. Бяхме страхливци, защото ни се живееше. Не ни се живееше чак толкова, но все пак ни се живееше.

— Май го измислих — обади се Лу.

— Честно?

— Честно.

Аз напълних чашите.

— Ще действаме в екип — каза той.

— Разбира се.

— Виж, ти говориш интересно, разказваш интересни неща — няма значение дали са истина, или не…

— Истина са.

— Няма значение. Важното е, че разказваш интересно. Гледай сега какво ще направим. В края на улицата има един луксозен бар, нали го знаеш, казва се „Молиш“. Ще отидеш там. Трябват ти пари само за първото пиене. Ще ги съберем заедно. Сядаш, държиш си пиенето и се оглеждаш за някой тип, който размахва пачка. Там ходят много дебели пачки. Значи, виждаш го и отиваш при него. Сядаш при него и пускаш глупостите. На него ще му хареса. Ти имаш и богат речник, и всичко. Добре, значи той ще започне да те черпи и ще пие цяла вечер. Не бива да спира да пие. Когато тръгнат да затварят, ще го подкараш към улица „Алварадо“, на запад. Ще му кажеш, че ще го уредиш с някоя готина млада путка, ще го излъжеш там каквото трябва, за да го подкараш натам. А аз ще го чакам в пряката — с това.

Лу се протегна и извади бейзболна бухалка — много голяма бейзболна бухалка, от най-тежките.

— Господи, Лу, с това ще го убиеш!

— Не, не, пиян човек не се убива толкова лесно, нали знаеш. Ако беше трезвен, сигурно наистина щях да го убия, но ако е пиян, само ще се зашемети. Ще му вземем портфейла и ще делим поравно.

— Виж, Лу, аз съм добър човек, не върша такива неща.

— Не си добър човек — каза Лу. — Ти си най-злобното копеле, което познавам. Точно затова ме кефиш.

4.

Намерих един. Голям дебелак. Цял живот ме уволняват дебели тъпаци като него. При това от безполезни, зле платени, тъпи, тежки служби. Така му се падаше. Заговорих се с него. Не знам за какво приказвах. Той ме слушаше, смееше се, кимаше и поръчваше. Имаше ръчен часовник, няколко пръстена и голям тъпанарски портфейл. Не беше лесно. Разказвах му за затвори, за бандите по влаковете, за бардаците. За бардаците му харесваше най-много.

Разказах му за един тип, който идвал веднъж на всеки две седмици и плащал добре. Искал само курвата да седи в една стая с него. Двамата си събличали дрехите, играели на карти и си говорели. Само това. След два часа този тип ставал, обличал се, казвал довиждане и си тръгвал. Никога не пипвал курвата.

— Дявол да го вземе! — каза моят човек.

— Аха — съгласих се аз.

Реших, че нямам нищо против дебелата бейзболна бухалка на Лу да нацели дебелата му тиква право в десетката. Ебати тъпака. Ебати безполезното копеле.

— Обичаш ли млади момичета? — попитах го.

— О, да, да, да.

— Някъде на четиринайсет и половина?

— Господи, да.

— Има едно, което ще пристигне с влака от Чикаго, в един и половина сутринта. Ще бъде вкъщи към два. Чиста, секси, интелигентна мацка. Поемам голям риск, така че ще ти струва десет долара. Много ли е?

— Не, няма проблеми.

— Добре, когато затворят тук, ще тръгнем заедно.

Най-сетне стана два часът сутринта и аз го изведох оттам, към уличката. Може би Лу нямаше да бъде там. Може би щеше да се напие преди това, или просто да се откаже. Такъв удар можеше да убие човек. Или да го повреди за цял живот. Двамата се препъвахме под лунната светлина. Наоколо нямаше никого, дори в страничните улички. Лесна работа.

Накрая влязохме в пряката на Лу. Лу беше там. Но дебелакът го видя. Когато Лу замахна, дебелакът вдигна ръка да се предпази и същевременно се наведе. Бейзболната бухалка ме удари право зад ухото.

5.

Лу успя да се върне на старата си работа, от която го бяха уволнили, задето пиеше, и се закле да пие само в края на седмицата.

— Добре тогава, приятел — казах му аз. — Стой далеч от мен. Защото аз постоянно съм пиян и не спирам да пия.

— Знам, Ханк, и ти ме кефиш повече от всеки друг, но трябва да огранича пиенето само до уикенда, петък и събота вечер, и никакъв алкохол в неделя. Едно време никога не успявах да отида на работа в понеделник сутрин и точно затова ме уволняваха. Така че ще стоя настрана, но искам да знаеш, че няма връзка с теб.

— Освен с това, че съм пиянде.

— Ами да.

— Добре, Лу, само да не съм те чул да чукаш на вратата на моята стая, ако не е петък или събота вечер. Може би ще чуваш как пея, и смеха на красиви седемнайсетгодишни момичета, но недей да чукаш на вратата.

— Човече, ти чукаш само стари чанти.

— С очите на виното ми изглеждат на седемнайсет — отвърнах аз.

Лу ми разясни същината на работата си, която представляваше почистване на вътрешностите на някакви машини за шоколад. Била лепкава, мръсна работа. Шефът назначавал само бивши затворници и ги уморявал от работа. По цял ден ги псувал на майка, но те си траели. Всеки път им давал по-малко пари, но те си траели. Ако някой се оплачел, веднага го уволнявал. Повечето били излезли от затвора под гаранция. Шефът направо ги държал за топките.

— Този шеф ми звучи като човек, който трябва да умре — казах на Лу.

— Ами той ми се кефи. Каза, че съм най-добрият му работник, но трябва да се откажа от пиенето, защото имал нужда от човек, на когото може да се разчита. Веднъж даже ме заведе у тях, за да боядисвам нещо. Боядисах му банята, и то добре. Шефът има къща на хълмовете, голяма къща, а само да видиш жена му. Изобщо не съм знаел, че има толкова красиви жени — само да й зърнеш очите, краката, тялото, как върви, как говори, Божичко.

6.

Е, Лу удържа на думата си. Известно време не го виждах, дори в края на седмицата, а междувременно аз преживявах някакъв ад. Нещо ми беше станало на нервите и подскачах от най-малкия шум. Беше ме страх да заспя: сънувах кошмар след кошмар, един от друг по-ужасни. Ако се напиех както трябва, преди да заспя, нямаше проблеми, но ако се напиех само наполовина, или още по-лошо, си легнех трезвен, кошмарите започваха веднага — при това никога не можех да бъда сигурен дали наистина сънувам, или нещата се случват в стаята, защото сънувах цялата стая в най-големи подробности, с мръсните чинии, мишките, провисналите тапети, миризмата на нааканите бикини, които някоя курва беше зарязала на пода, капещия кран на мивката, и луната навън като куршум, и колите, пълни с трезвени и сити хора, фаровете през прозореца, всичко, всичко, и сякаш бях в някакъв тъмен ъгъл, в най-тъмния ъгъл, където никой не можеше да ми помогне, и нищо нямаше смисъл, никакъв смисъл, в тъмния потен ъгъл, в мрака и мръсотията, където всичко вонеше: паяците, очите, хазяйките, тротоарите, баровете, сградите, тревата, циментът, светлината и мракът, всичко това, което не беше мое. Така и не видях розови слонове, но имаше множество дребни човечета със злокобни номера и имаше един огромен човек, който искаше да ме удуши или да впие зъбите си в гърлото ми, така че лежах и се потях и не можех да помръдна, а черното вонящо космато нещо седеше върху мен върху мен върху мен.

А когато не сънувах кошмари, бях буден — и седях по цял ден, обзет от неописуем ужас, който се разтваряше в мен като гигантско цвете и не можех да разбера откъде идва, а това го правеше още по-страшен. Седях с часове посред стаята, смазан и разбит. Срането и пикаенето ми се струваха огромно и безсмислено усилие, а да си среша косата или да си измия зъбите — абсурдни, налудничави действия. Все едно да нагазя в море от огън. Или да си налея вода в чаша — струваше ми се, че нямам никакво право да си наливам вода в чаша. Реших, че съм полудял, че не съм наред, и от това се почувствах омърсен. Отидох в библиотеката и се опитах да намеря някакви книги, в които да пише защо хората се чувстват така, но нямаше такива книги — или имаше, но аз не можех да ги разбера. Ходенето до библиотеката също не беше лесно — всички изглеждаха толкова спокойни и уверени, библиотекарите и хората, които четяха, всички освен мен. Не можех дори да отида до кенефа в библиотеката — вътре беше пълно с бездомници и педали, които ме гледаха как пикая и до един изглеждаха по-силни от мен, спокойни и уверени. Тогава излизах и пресичах улицата и се изкачвах по витата стълба в една сграда от бетон, където държаха хиляди щайги с портокали. На покрива на съседната сграда пишеше ИСУС ЩЕ ТЕ СПАСИ, но докато се изкачвах по витата стълба в тази сграда от бетон, не давах пет пари нито за Исус, нито за портокалите. И винаги си мислех: ето, тук ми е мястото, в тази гробница от бетон.

Мисълта за самоубийство никога не ме напускаше — усещах я като мравки, които тичат по китките ми. Самоубийството беше единственото положително нещо, което можех да направя с живота си. Всичко останало беше отрицателно.

А Лу се радваше, че чисти машините за шоколад, за да живее. Лу беше по-умен от мен.

7.

Някъде по същото време в един бар се запознах с жена, малко по-възрастна от мен, много смислена. Краката й все още бяха хубави, имаше малко странно чувство за хумор и много скъпи дрехи. Беше се разделила с някакъв богаташ. Отидохме вкъщи и заживяхме заедно. Тя беше много секси парче, но не спираше да пие. Казваше се Вики. Чукахме се и пиехме вино, пиехме вино и се чукахме. Аз имах карта за библиотеката и всеки ден ходех там. Не й бях казал, че искам да се самоубия. Всеки път, когато се връщах от библиотеката, си повтаряхме една и съща шега. Аз отварях вратата и тя ме поглеждаше:

— Какво, не носиш ли книги?!

— Вики, в библиотеката няма книги — отвръщах аз.

После влизах, изваждах бутилката (или бутилките) вино от торбата и започвахме да пием.

Веднъж, след като бяхме пили цяла седмица, реших да се самоубия. Не й казах. Смятах да го направя, докато тя е в бара и търси някой „свежар“. Не ми харесваше, дето ходи да се шиба с някакви смешници, но тя ми носеше пари, уиски и пури. Излизаше ми с номера, че обича само мен. Наричаше ме „господин Ван Билдъргъз“, не знам защо. Напиваше се и повтаряше едно и също: „Ти се мислиш за голяма работа! Мислиш, че си господин Ван Билдъргъз!“. А през това време аз обмислях как точно ще се самоубия. И един ден вече реших да го направя. Бяхме пили цяла седмица, само портвайн, бяхме накупили от големите шишета и ги бяхме наредили на пода, зад тях имаше редица от нормални винени бутилки, някъде осем-девет, а зад тази редица имаше друга редица, от по-малки бутилки, някъде четири-пет. Бяхме изгубили представа за времето. Само се чукахме, говорехме си и пиехме, говорехме си и пиехме и се чукахме. Започвахме яростни караници, които завършваха със секс. Тя беше страхотно сладко прасенце, тясна и пъргава. На двеста жени има най-много по една като нея. С повечето жени сексът е като някакъв театър, все едно на ужким. Както и да е, по някаква причина, може би заради многото пиене и факта, че тъпите говеда ебат Вики, аз се депресирах дори повече от обикновено — но какво можех да сторя, да извадя оръдията?!

И когато виното свърши, депресията, страхът и безсмислието ми дойдоха в повече и аз разбрах, че е дошъл моментът да го направя. Само Вики да излезе веднъж, и щях да свърша със себе си. Не бях решил как точно, но имаше стотици начини. Например, имахме газов котлон. Самоубийството с газ е очарователно. Самоубийството с газ е като целувката на смъртта. Тялото остава непокътнато. Виното беше свършило. Едва стоях на краката си. По тялото ми препускаха армиите на ужаса и потта. Изведнъж всичко ми стана ясно. Най-голямото облекчение е никога повече да не трябва да се разминеш с друго човешко същество на тротоара, никога повече да не ги видиш как ходят с тлъстинките си, с малките си миши очички, с жестоките си глупави личица, с животинския си живец. Какъв сладък копнеж: никога повече да не трябва да поглеждаш друго човешко лице.

— Излизам да погледна някой вестник и да видя кой ден сме, става ли?

— Естествено — каза тя. — Естествено.

Излязох. В коридора нямаше никого. Нямаше човешки същества. Беше към десет вечерта. Слязох с асансьора, в който вонеше на урина. Искаше се много сила, за да вляза в него. Поех надолу по хълма. Когато се върнех, тя щеше да бъде излязла. Когато пиенето свършеше, тя не губеше никакво време. Тогава щях да го направя. Но първо наистина исках да видя кой ден сме. Спуснах се до аптеката, до която имаше будка за вестници. Погледнах датата на вестника. Беше петък. Петък, отлично. Денят беше съвсем подходящ. Едва тогава видях заглавието:

БРАТОВЧЕД НА МИЛТЪН БЪРЛ УДАРЕН ПО ГЛАВАТА ОТ ПАДНАЛА СКАЛА

Нещо не го разбрах. Наведох се по-близо и го прочетох още веднъж. Същата работа:

БРАТОВЧЕД НА МИЛТЪН БЪРЛ УДАРЕН ПО ГЛАВАТА ОТ ПАДНАЛА СКАЛА

Беше отпечатано с големи, тлъсти букви. Беше водещото заглавие. Сред всички останали неща, които се бяха случили на света, те бяха решили, че това е най-важното:

БРАТОВЧЕД НА МИЛТЪН БЪРЛ УДАРЕН ПО ГЛАВАТА ОТ ПАДНАЛА СКАЛА

Веднага ми стана много по-добре, пресякох улицата и влязох в магазина за алкохол. Взех на кредит две бутилки портвайн и пакет цигари. Когато се прибрах, Вики още си беше там.

— Кой ден сме? — попита.

— Петък.

— Добре — каза тя.

Напълних две чаши. В малкия хладилник беше останал малко лед. Кубчетата леко се плъзнаха в чашите.

— Не искам да се ядосваш — каза Вики.

— Знам, че не искаш.

— Първо си пийни.

— Добре.

— Докато те нямаше, бе пъхната бележка под вратата.

— Аха.

Пийнах, задавих се, запалих си цигара и пак пийнах, после тя ми подаде бележката. В Лос Анджелис беше топла лятна вечер. Петък вечер. Прочетох бележката, на която пишеше следното:

Скъпи г-н Чинаски,

Трябва да платите наема до следващата сряда. Ако не го направите, ще трябва да напуснете. Знам какви жени водите в стаята си. И вдигате прекалено много шум. И счупихте прозореца. Вие си плащате за това. Или поне би трябвало да си плащате. Досега съм била много добра с вас. Но сега ви казвам — ако не платите до следващата сряда, ще трябва да напуснете. Останалите наематели вече не издържат на шума, ругатните и песните по цяла нощ и по цял ден, както и аз. Не можете да живеете тук, ако не плащате наем. Не казвайте, че не съм ви предупредила.

Изпих остатъка от виното на един дъх и едва не повърнах. В Лос Анджелис беше топла лятна вечер.

— Писна ми да се чукам с онези тъпаци — каза Вики.

— Аз ще намеря пари — отвърнах.

— Откъде? Ти нищо не можеш да правиш.

— Знам.

— Тогава откъде ще намериш пари?

— Отнякъде.

— Последният тъпак ме чука три пъти. Охлузи ми путката.

— Не се тревожи, бейби, аз съм гениален. Единственият проблем е, че никой друг не го знае.

— Гениален в какво?

— Не знам.

— Господин Ван Билдъргъз!

— Точно така, това съм аз. Между другото, знаеш ли, че братовчедът на Милтън Бърл е бил ударен по главата от паднала скала?

— Кога?

— Днес сутринта или вчера.

— Каква скала?

— Не знам. Представям си, че е била някаква голяма, мазна, жълта скала.

— А на кой му пука за това?

— На мен не ми пука. Със сигурност на мен не ми пука. Само дето…

— Само дето какво?

— Само дето мисля, че тази скала току-що ми спаси живота.

— Говориш като някакъв гъз.

— Аз съм си гъз — отвърнах.

После се ухилих и напълних чашите с вино.