Леонид Ленч
Бачо Остап (4) (Четири срещи)

Четвъртата…

Последната година го измъчила старата язва, явили му се силни кръвоизливи. Но после оздравял, пооправил се и се почувствал добре. Много работил в „Перец“, превеждал. Дори заминал на лов в далечния почивен дом на рибарите и ловците. Пътуването се случило тежко, уморително.

Когато се върнал от лова, си поотпочинал и вечерта седнал да гледа телевизия. Гледал, гледал, изведнъж му станало зле. Станал да си вземе лекарството и след десет минути починал. Сърдечен паралич! Народът го нарича смърт за праведници.

По поръчение на Съюза на съветските писатели заминах със самолет за Киев за погребението.

Видях го в ковчега: много спокоен, едва доловимо усмихнат, и в спокойствието на лицето и тялото му я нямаше онази ужасяваща за живите смъртна неподвижност. Сякаш просто беше си полегнал от умора.

Сбогуването с тленните останки на Остап Вишня продължи няколко часа. Прииждаха все нови и нови хора. Най-обикновени хора, млади и възрастни, деца и старци, почитатели на Остап Вишня. По лицата им се стичаха сълзи, докато минаваха край ковчега му, докато полагаха скромните си букетчета в нозете му; и тези сълзи бяха последната проява на читателската им признателност към великия народен майстор на усмивката и на смеха.

Когато скръбният кортеж потегли към гробището, наложи се движението в центъра на Киев да бъде спряно.

На гробището се състоя гражданска панихида.

Качих се на трибуната, видях многохилядната тълпа, скръбните лица и разплаканите очи и с велико напрежение на всичките си вътрешни сили преодолях конвулсията, свила гърлото ми така, че не можех да говоря.

Казах онова, което мислех за този удивителен човек и писател, и се поклоних доземи пред отворения ковчег:

— Прощавай, бачо Остап!