Аманда Куик
Опасна аура (10)

9

— Настанила си го на тавана? — Амелия остави един поднос с инструменти за ретуширане. — Но той е твой съпруг.

— Оказва се, че има едно голямо недоразумение. — Вениша сграбчи края на огромната метална стойка, върху която беше окачено изрисувано платно, ползвано за фон и представляващо италианска градина. — Мистър Джоунс не е мой съпруг.

— Да, разбира се, знам това — съгласи се сестра й нетърпеливо. — Въпросът е хората да повярват, че ти е съпруг.

— Така създалите се обстоятелства не са по моя вина — каза младата жена, докато придърпваше стойката с фона зад стола, на който сядаха клиентите.

— Въпрос на гледна точка, ако питаш мен. — Девойката започна да преглежда огромното количество реквизит. — Какво ще си помислят съседите, ако разберат, че си изпратила мистър Джоунс на тавана?

— Нямам голям избор. — Вениша остави стойката и отстъпи назад, за да огледа резултата. — Със сигурност няма да му отстъпя спалнята си и да се преместя аз там. Нито ще позволя ти или Едуард, или леля Беатрис да се преместите горе. Няма да е справедливо.

— Съмнявам се, че мистър Джоунс би искал да създава чак такива неудобства на когото и да е било от нас — отбеляза Амелия. После избра една ваза, която приличаше на италианска, от големия избор от реквизити. — Той изглежда истински джентълмен.

— Когато му е изгодно — мрачно измърмори по-голямата й сестра.

Все още изпитваше смесица от гневно напрежение и съкрушителна тревога, които я бяха завладели след първоначалната радост при откритието, че Гейбриъл е жив. Не й отне много време да осъзнае, че той не се беше върнал при нея, защото искаше отново да са заедно. О, не, мина й през ума, беше се появил пред вратата й тази сутрин само защото беше убеден, че тя е възпрепятствала плана му за залавянето на крадеца.

Този път връзката им беше чисто професионална, а що се отнасяше до Гейбриъл — и някакъв вид стратегия. Не трябваше да забравя това. Нямаше да му позволи да разбие сърцето й за втори път.

Амелия се замисли.

— Предполагам, че няма нужда съседите ни да разбират, че съпругът ти живее на тавана. Едва ли ще тръгнат да разглеждат къщата ни.

— Разбира се, че не. — Вениша прекоси студиото и отиде до триножника, върху който беше монтиран фотоапаратът й. Провери как изглеждаше сцената.

Благодарение на уменията на Беатрис като художничка, фонът с италианската градина изглеждаше изключително реален, чак до класическата статуя на Хермес и изящните руини на римския храм. Няколко добавки, като вазата, щяха да придадат желания ефект.

Наемът на галерията, която се намираше на няколко минути пеш от Сътън Лейн, беше по-висок от този на къщата, в която живееха, тъй като всички помещения се намираха на една от най-модерните улици. Вениша и семейството й се бяха съгласили, че цената си заслужава. Местоположението беше решаващо за изискания имидж, който искаха да си създадат пред обществото.

Сградата, която бяха избрали, първоначално била елегантна малка двуетажна градска къща. Собственикът я бе превърнал в място за два отделни бизнеса. Горният етаж, до който се стигаше през отделен вход, в момента беше свободен.

Вениша, Беатрис и Амелия бяха избрали предните стаи на приземния етаж за галерията. Стените бяха покрити с образци от снимките на младата фотографка, за да могат клиентите да ги разгледат и купят.

Тъмната стаичка, едно складово помещение и съблекалните за клиентите заемаха останалата част от пространството.

Самото студио първоначално представлявало малка оранжерия. При хубаво време потоци естествена светлина се изливаха през стъклените стени и покрива на помещението. Когато трябваше да прави портретни снимки в мъгливи или облачни дни, Вениша подсилваше слабото осветление с газови лампи или палеше магнезиеви ленти.

Напоследък беше мислила да инвестира в малко, работещо на газ, динамо, така че да може да експериментира с новата електрическа светлина. Досега изобщо не беше впечатлена от слабата светлина, която се излъчваше от малките електрически крушки, а и те бяха доста скъпи.

Междувременно считаше себе си за голяма късметлийка, че бе успяла да намери тази сграда с помещение, което имаше стъклени стени. Много от колегите й бяха принудени да работят в тъмни, приспособени за снимане салони, всекидневни или други зле осветени пространства, което правеше работата им невъзможна при лошо време.

В отчаянието си голям брой фотографи прибягваха до употребата на избухливи пиротехнически прахове, направени от магнезий, смесен с други съставки. За разлика от равномерното горене, което можеше да се получи с лентите от чист магнезий, праховите смеси бяха опасни и непредсказуеми. Журналите за фотография постоянно бяха пълни с известия за разрушени домове, сериозно наранени или убити хора, вследствие използването на подобни осветителни прахове.

За да се контролира естествената светлина в оранжерията, Вениша, Амелия и Беатрис бяха изработили сложна система от завеси, задвижвани от въжета и макари. Няколко огромни, подобни на чадъри за слънце, устройства с различно оцветени платна и разнообразие от фонове, помагаха за разпръскването на светлината. Огледала и голям брой полирани отразяващи повърхности даваха възможност да се създадат интересни, артистични ефекти.

За този ден бяха предвидени два сеанса. И двете клиентки бяха богати дами, идващи по препоръка на друга доволна клиентка, мисис Чилкот. Независимо от обезпокоителните събития от сутринта, Вениша беше решена да задоволи капризите им. Репутацията й като моден фотограф бързо растеше. Нищо не можеше да се сравни с препоръката от член на висшето общество с много връзки в него, който да ти осигури бъдещи клиенти.

— Дамската съблекалня готова ли е? — попита тя.

— Да. — Амелия пренесе вазата през помещението и я постави до стола. — Мод я чисти цяла сутрин.

Бяха вложили солидни инвестиции във въпросното помещение, но масичката с мраморен плот, пердетата от кадифе, килимите и огледалата, си заслужаваха парите. Вениша знаеше, че някои от клиентките й си бяха запазили часове за портретни снимки само заради слуховете, които се носеха за тази стаичка-бижу.

— Чудя се колко ли време ще е необходимо на мистър Джоунс да открие престъпника, когото търси — замислено каза по-младата сестра.

— Ако разчита само на собствените си умения, страхувам се, че ще продължи вечно — отбеляза по-голямата. — Призна, че има много малко опит в подобни дейности. Също така сподели, че не е имал успех досега, въпреки че издирва крадеца от три месеца. Изглежда, че ще трябва да му помогна.

Амелия рязко вдигна глава.

— Ще му помагаш в разследването?

— Да. — Вениша леко намести триножника. — Ако не го направя, никога няма да се отървем от него. Не можем да го оставим да живее на тавана за неопределено време.

— Мистър Джоунс наясно ли е с това, че възнамеряваш да му помагаш в намирането на този опасен индивид?

— Все още не съм му казвала за плановете си — отвърна младата жена. — С всичко това, което се случи днес, не сме имали възможността да обсъдим въпроса в подробности. Ще му го спомена по-късно довечера, след като приключим с изложбата. Той настоява да ме придружи на това събитие.

Сестра й я погледна.

— Хм!

— Сега пък какво?

— Ще си призная, че току-що се запознах с мистър Джоунс — отбеляза Амелия, — но ми се струва, че вероятно няма да е много ентусиазиран да бъде съветван или напътстван.

— Това не е много добре. — Вениша премести единия от чадърите в по-добра позиция. — Изборът да живее в нашата къща беше негов. Ако желае да живее в дома ми, ще се наложи да се вслушва и в мнението ми.

— Като говорим за фотографската изложба тази вечер — вметна девойката, — предполагам, че ще има изключително много хора. Всички ще бъдат извънредно любопитни относно чудодейното завръщане на покойния мистър Джоунс.

— Много добре осъзнавам това — отвърна по-голямата й сестра.

— Ами роклята ти? Целият ти гардероб е в черно, защото се предполагаше, че трябва да си вдовица. Нямаш никакви модерни тоалети в други цветове.

— Ще нося това, което бях планирала за тази вечер — отвърна тя и още веднъж леко промени позицията на чадъра. — Черната рокля с черните сатенени рози около врата.

— Отдавна изчезналият съпруг се завръща и се настанява на тавана, а вдовицата му продължава да носи черно. — Амелия поклати глава. — Ако питаш мен, това изглежда прекалено странно.

— Мистър Джоунс е доста странен — отбеляза Вениша.

Момичето я изненада, като я дари с разбираща усмивка.

— Има хора, които ако бяха наясно с необикновените ти способности, скъпа сестричке, без съмнение щяха да решат, че ти си доста странна.

Младата фотографка намести статива за последен път.

— Поне имам елементарно благоприличие и добри маниери да прикривам странностите си, когато съм в приятна компания.