Робърт Б. Паркър
Обредът (12)

Глава 12

Сюзън бе седнала срещу мен, облечена с бяла тениска с надпис на гърдите: „Балони над Бостън“. Под него се мъдреха няколко многоцветни балона. Тя пиеше кафе и ме гледаше как приготвям закуската.

— Прословутите царевични палачинки на Спенсър. Имаме ли още от кленовия сироп, който сварихме миналата пролет? — попитах аз.

— В хладилника, буркана от фъстъчено масло.

Извадих го от хладилника и го сложих да се затопли в тигана. После отмерих равни части едро смляно и фино царевично брашно в една купа.

— Цялата тази история около Ейприл Кайл не ти се нрави — каза Сюзън.

— Да — прибавих малко бакпулвер, — не ми харесва това, че не можем да я намерим, а когато се върнахме да търсим сводника й, той също беше изчезнал.

— Но има и още нещо — каза Сюзън. — Нещо друго. Ти не си… — Сюзън помисли около една секунда. — Станал си някак затворен в себе си.

Разбих две яйца с малко мляко.

— Самото място е много потискащо. Често съм се срещал с мизерията, но сега за първи път изпитах усещането, че тя е абсолютно неизменна. Два дни прекарани във военната зона — и аз се чувствам така, сякаш съм изял две купи мас.

Сюзън кимна.

— Това не е първият ти сблъсък с покварата.

— Знам, но въпреки това е много потискащо. Може би има някакъв праг на максималната поносимост към всичко това и аз съм успял да го достигна. Спомням си една черна проститутка на около двадесет и пет — тридесет години. Сводникът й щеше да я пребие просто така, за нищо, и аз й казах, че ще я взема със себе си, а тя ми се изсмя. — Прибавих малко олио към маслото. — И беше права. Къде, по дяволите, можех да я заведа? Да потърся в телефонния указател на М за номера на някой манастир?

Налях олио в тигана и включих газта.

— После едно черно момиче на около петнадесет, което се чукаше с някакъв бял дебелак на средна възраст върху един гол дюшек в голяма празна стая. Онзи се изпари, когато се появихме да ги питаме за Ейприл, а момичето ме питаше дали искам да се позабавлявам с нея.

Изсипах четири малки кръгчета от палачинковото тесто върху сгорещения тиган и ги наблюдавах как набъбваха и се увеличаваха. Когато се образуваха мънички балончета, ги обърнах от другата страна и след няколко минути две от тях стояха в чинията на Сюзън и две — в моята.

Сюзън ги намаза с масло, заля ги с домашно приготвения сироп и започна да закусва.

— Хм-м…

— Само едно „хм-м“?

— Не искам да се надуваш много.

Изядох една палачинка.

— Въглехидратен енерговъзстановител. Подходящ след уморително бягане — обясних.

— Ти не си уморен от бягането.

— Може би трябваше да ти приготвя миди?

Изядохме по още една палачинка и аз сложих още четири в тигана.

— Кара те да се чувстваш безпомощен.

— Аха.

— Какво казва Хоук?

— Доколкото разбирам — поклатих глава, — зоната му се струва много забавна.

— Колко глупави сте вие смъртните, така ли?

Сложих още две палачинки в чиниите.

— Да, той и Пък.

— Това, че повечето от онези жени са черни, кара ли те да се чувстваш безпомощен? По… наивен не е точната дума, но нещо в този смисъл.

— Възможно.

Продължавахме със закуската. Сюзън ми наля още кафе. Сложих още две палачинки.

— Колко още можеш да изядеш, преди да се пръснеш?

— За теб не знам. Аз обаче приключвам с тези двете.

— Но най-вече досегът със света, в който петнайсетгодишни момичета са стока, както електрическите изкуствени полови органи и гумените кукли. Свят, който е отдаден на апетита и търговията — отпих малко от кафето си.

— Това е много потискащо. Не искаш ли да се откажеш?

— Не.

— Знам, че го правиш заради мен. Но аз се тревожа за теб много повече, отколкото за Ейприл Кайл. Ако искаш да се откажеш, бих те разбрала.

Поклатих глава.

— Не можеш ли? — попита тя.

— Не.

Мълчахме.

— Какво ще кажеш за още две — опитвах се да я съблазня.

Сюзън поклати глава. Гледаше ме съсредоточено, както само тя можеше да гледа.

— Защо не можеш?

Свих рамене.

— Такава ми е работата.

— Дори когато ти създава толкова неприятности?

— Ако правиш нещо само когато е лесно, струва ли си въобще да се захващаш с него?

Тя се усмихна. Устата й стана по-голяма. Когато Сюзън се усмихваше, цялото й лице се усмихваше, а очите й блестяха.

— Никога не разочароваш хората край себе си. Ти и Котън Матър^[1].

Продължавах да се любувам на усмивката й. Тя компенсираше толкова други неща. Може би всичко.

— Не съм сигурен дали мога без теб.

— Можеш, но няма да ти се наложи да пробваш.