Иван Голев
Смъртта на Плъха (14)

Издирването на даденото от Ефросина Пипер-кова бебе в дом „Майка и дете“ ми отне близо два дни. Трябваше да преодолявам бюрократични бариери, да се преборвам с пазещи законната тайна служители и разсеяни деловодителки, да искам разрешение от прокуратурата и прочие формалности, за да стигна накрая до една папка, в която информацията за осиновяването на детето… липсваше. След цялото търчане не можех да повярвам на очите си. Изкарах си го на достолепната жена с посребрени коси, която само сви рамене.

— Ама госпожо — възкликнах, — как може така! Това си е жива немарливост.

— Нищо не мога да ви кажа — отново вдигна рамене тя. — Сам виждате — няма такъв документ.

— Разбирате ли, че се разследва убийство! — подсилих с черни краски случая. — Тази информация е една от най-важните. Как може…

— Съжалявам. И аз не мога да си обясня защо го няма. Ще трябва да потърсите другаде.

— Къде?

Така и не стана ясно къде и аз отчаян затътрих крака към изхода.

— А сега къде? — зададе ми същия въпрос Жоро, щом седнах в ладата му.

— Къде, къде! — отвърнах раздразнено. — На майната си! Я слушай, закарай ме… един момент.

Извадих тефтерчето си и му дадох адреса, който преди седмица ми беше дал в Китен Лонгозов. Въпреки категоричния срок, който бях определил на Румен Чигов чрез Манолчо, неговият боен другар така и не се бе обадил. След като Мохамед не бе дошъл при планината, планината отиваше при Мохамед.

Къщата се намираше на малка уличка, успоредна на оградата на Военната академия, направена от дулата на стари карабини. Оградата, не академията. Опитах се да изчисля колко ли оръжие са бракували, но ми се видя доста тъпо занимание — както много неща впрочем, свързани с армията. Пък и Жоро откри нужния номер.

Когато се качих на втория етаж и натиснах звънеца, очаквах всичко — удар в корема, стрелба от упор или най-малкото лъжи и ловки бягства. Не очаквах обаче да ми отвори дребна женица с кок на темето и очила, която зарадвано да ме въведе в миришещия на спарен въздух и лекарства хол и да ме представи на едно същество, увито в одеяла и седнало в инвалидна количка.

— Руменчо, този другар те търси! — съобщи тя тържествено, сякаш въвеждаше не мен, а специалния пратеник на Генералния секретар на Световната здравна организация.

Почувствах се неловко, както не бях се чувствал от дете.

— Извинете, вие сте Румен Чигов, така ли?

— Аз съм, да… — изрече младият мъж разчленено и с усилие.

— Вие сте от съвета, нали? — жената, навярно негова майка, загъна одеялото около краката му.

— Не, госпожо, не съм от съвета. От милицията съм. И, честно казано, съм озадачен.

— Защо? — попита тя изненадано.

— Извинете, бихте ли ми дали за миг паспорта на господин Румен Чигов. А ето моята служебна карта.

Тя хвърли бегъл поглед върху нея и излезе. Докато я чаках, с неудобство наблюдавах парализирания млад човек, който също ме наблюдаваше и мълчеше. Най-сетне жената влезе и ми връчи документа. Отворих го и погледнах датата на издаването му — беше преди три месеца и половина.

— Защо е нов? — попитах жената.

— Ами защото си изгуби стария — отвърна тя и нещата си дойдоха на местата. Или поне така ми се стори в този момент.

— Извинявайте, станало е малко недоразумение — обясних. — Всъщност не търсим Румен Чигов, а някой, който по всяка вероятност е намерил паспорта му. Къде го загубихте?

— Не знам, по пътя от болницата. Лятото беше. Разбрахме чак седмица по-късно. Кой го е намерил?

— Не мога да ви кажа засега. Благодаря ви и извинявайте за безпокойството.

Протегнах ръка към инвалида и чаках близо минута той да измъкне своята изпод одеялото. Толкова се бях смутил, че на излизане нахълтах в банята им. Най сетне се озовах навън и с раздразнение си помислих, че беше крайно време някой да си изяде боя. Явно в родината ми още не беше дошло времето на цивилизованите обноски и любезното общуване с типове от рода на Манол Станилов и каещия се през пет минути Бойко.

И все пак боят можеше да почака. Това, което не ми излизаше от главата, беше липсата на сведения за детето на госпожица Пиперкова. Кой беше баща му и кой го бе осиновил — тези два въпроса можеха да хвърлят такава светлина върху пожара, че той да лумне откъм друг край. Докато Жоро се измъкваше от тесните улички, белокосата глава на Бараков все по-натрапчиво се мяркаше в мислите ми.

— Слушай, я завърти към Четвърти километър.

— Що бе, шефе, не сме още за лудницата — ухили се Жоро, щастлив, че е проявил нещо като чувство за хумор.

— Напротив, точно за там сме — срязах го.

Той се опули и млъкна.

Не открих професора, което, честно казано, ме зарадва, затова пък намерих Пепчето. Тя току-що бе привършила с нокътя на малкия пръст на лявата си ръка и, изплезила език, любовно съзерцаваше петънцето кървав лак. Другите девет петънца кротко съхнеха в съседство. Казах й, че съм близък на професор Шиндов и я моля да ми даде адреса на един техен периодичен гост с фамилията Бараков. Тя ми хвърли заинтригуван поглед, разпери пръсти и кокетно наведе главица.

— Готово. Но все пак да почакаме малко, нали!

Седнах и зачакахме лакът да изсъхне.

— Да не сте решили да го превъзпитавате? — поинтересува се Пепчето, разклащайки длани.

— Не, защо. Вие познавате ли го?

— Разбира се. Той е един от най-интересните ни пациенти.

— В какъв смисъл?

— Ами във всякакъв. Цяло удоволствие е да се говори с него. Мен ако питате, всичко си му е на място.

Ако подозренията ми се оправдаеха, поне едно нещо положително му беше на място.

— Значи, смятате, че не е луд.

— Защо трябва да е луд! Той просто си има други възгледи за света, не като нас.

— Е да, но не той строи лудниците, а ние.

— Вие с какво се занимавате?

— Треньор съм. По борба.

— Ясно защо разсъждавате така. Всеки, който не мисли като вас, туширате го.

— Не е задължително. Може да го бием и по точки. Но ми се струва, че вас живо ви занимава въпросът за смисъла на подобни заведения като вашето.

— Изобщо не ме занимава — замаха тя длани. — Мисля само, че всеки човек има право да си мисли каквото иска, стига да не пречи на другите.

— Тук сте абсолютно права. Да подухам ли и аз?

Тя се подсмихна и докосна единия от ноктите с кокалчето на показалеца си.

— Още мъничко. А на вас за какво ви е Бараков?

— Не ми трябва Бараков, а брат му, който е в Америка. Искаме да организираме едно състезание там и ми трябват координатите му.

— Не знаех, че има брат в Америка.

— Има и сестра в Румъния, но тя не ни върши работа — споделих доверително и замечтано се загледах в ноктите й.

Ръцете й най-сетне можаха да влязат в действие и изровиха нужната документация. Улицата се казваше „Елемаг“, а номерът беше деветнайсет.

— Къде се намира това? — попитах.

— Нямам представа — отвърна Пепчето и аз й пожелах приятен ден.

Жоро беше по-осведомен по въпроса и след пет минути вече се намирахме пред мръсно дворче с килнала се къщичка и грохнало куче, което го мързеше дори да ни залае. Зад прозорчето се мярна сянка и на прага се появи бабичка с празна супена лъжица в ръка, която ситно-ситно трепереше.

— Добър ден. Господин Бараков тук ли живее?

— Ъ?

Явно трябваше да скъся разстоянието и да увелича децибелите. Пристъпих до нея и повторих въпроса си. Лъжицата за миг замря, после се затресе два пъти по-силно.

— Отиде в градинката — изписука бабичката и, кой знае защо, подсмръкна.

— В коя градинка?

— На учителя — беше отговорът и аз си помислих, че Бараката помага на някой пенсиониран учител да събира листа от лехите.

— Къде живее тоя учител?

— Ъ? — недочу бабичката.

— Къде живее учителят! — извиках застрашително. Песът дрезгаво изръмжа, но не се помръдна.

— Във всички нас — отвърна бабичката и аз реших, че в тая къщичка имаше и други абонати на психиатрията.

— Шефе, ела бе. Ще те закарам. Знам го къде е — повика ме Жоро.

Върнах се в колата, впечатлен от всезнайството му, но нищо не казах.

Следобедното слънце прехвърляше върховете на боровете на близката гора, след това минаваше транзит над крепостните стени на съветското посолство и накрая завършваше стремглавия си осемминутен път в най-спретнатата градинка, която бях виждал в столичния град. Есента бе прекарала гъстия си гребен през клоните на дърветата и кичестите храсти, но и след него нещо бе останало — жилави листа жълтееха в короните, а в кръглата леха в средата цъфтяха стотици кремави и виолетови хризантеми. Пътеките бяха изметени — не се виждаше дори хартийка или фас. На две от пейките седяха няколко възрастни жени и нещо беззвучно, си бъбреха. А в дъното, под разперен орех, със стар сивобял шлифер и с бели гуменки на краката господин Кръстьо Бараков завързваше с тел маркуча към чешмата.

Приближих се до него.

— Добър ден — поздравих и призовах цялата си благост.

Високият мъж се обърна и погледите ни се срещнаха. Очите му бяха с неопределен синьокафяв цвят и гледаха хладно-пронизващо. Лицето му бе скулесто и загоряло и на фона на белите му коси странно младееше като у планински спасител.

— Добър ден, братко — кимна леко той и понечи да ми обърне гръб.

— Имате ли малко време да поговорим?

— Моля? — направи се той, че не е разбрал, но аз дружелюбно мълчах и той се поправи. — Да, един момент.

Дозавъртя тела, обърса захабените си ръце в шлифера и ги мушна в джобовете, с което разбрах, че е готов за разговор.

— Може ли да запаля цигара? — попитах.

Той разпери ръце, показвайки ми хастара си.

— Ти ще решиш. Ако ти кажа да не пушиш, ще ме помислиш за насилник. Ако ти кажа „пуши!“, ще си изкривя душата. Твоя воля.

Ха сега де! Предвкусваното удоволствие от цигарата изчезна и аз бях почти готов да я върна в кутията. Ала от самото начало ли щях да капитулирам? Запалих я и дръпнах дълбоко, сякаш да му докажа, че ще правя каквото си искам. Той ме гледаше кротко и с нещо като любопитство.

— Казвам се Любомир Дяков, а вие сте Кръстьо Бараков — осведомих го, тайно надявайки се той да се напикае от страх или поне вцепенен да зяпне.

Вместо това той кимна замислено.

— Имената са само обвивката на нещата, те нищо не значат. Важно е това, което е под тях.

— Прав сте — реших да вляза в тона му и да го атакувам фронтално. — Ако приемем, че едно дете се роди от една майка и един баща, а после го осиновят други и му дадат друго име, не са важни имената, а е важно съдържанието.

Думите ми го зарадваха, вратът му се дръпна назад като кран, в който рязко си пуснал водата, и устните му се разтеглиха в усмивка.

— Откъде си ти, братко?

— Оттука съм — казах. — Защо?

— Не съм те виждал на нашите сбирки. Но никога не е късно. Новото вино иска нови мехове, за да може да ферментира. Откъде знаеш името ми?

— От госпожица Ефросина Пиперкова — казах тихо и зачаках, онова, дето не стана преди малко, да се случи сега.

Но и този път не би.

— А, сестра Ефросина. Свястна жена е тя. В нея има и от Марта, и от Мария, но повече от Мария, която е солта на света.

— Свястна е — съгласих се. — И много страда за брат си.

Той извади дясната си ръка и се прекръсти.

— Лека му пръст! Да почива в мир. Дано се прероди в по-кротка твар, та да се успокои душата му.

— Вие познавахте ли го?

— Познавах го, братко, познавах го. Опак човек, да ми прости господ. Един-единствен път съм вдигнал ръка на някой и то беше на него.

— Така ли! А аз мислех, че той и на мравката път е струвал.

— Измамна е човешката природа. Грешни сме ние, хората.

— Сестра му обаче не мисли така.

— И тя е грешна, братко. Всички сме грешни, запомни го. Затова учителят ни призоваваше да се смиряваме и да славим господа бога.

— А бе грешни, грешни, ама да изгорим в пламъци не съм съгласен.

— Бог отсъжда, не ние. Има рай, има и ад. Има и прераждане — и който е грешил в предишния си живот, ще носи кармата си в следващия.

— Какво пък толкова ще е сгрешил Димитър Боцев! Цял живот се е трудил за изкуството — това не е ли достойно?

Кръстьо Бараков измъкна от джоба си мръсна връвчица и взе да я навива около пръстите си.

— Не те знам какво работиш, братко, но достойнството на човека се измерва не с професията, а с това как служи на Бога. И най-простият кундурджия може да се извиси повече и от най-големия учен, ако приеме Христовото учение в сърцето си.

Сведох глава, сякаш размишлявах над мъдрите му думи, а в действителност се чудех как да го изтръгна от олимпийското спокойствие и да го накарам да пропее.

— Нали господ е казал „Не прелюбодействай!“

— Казал е, братко, казал е.

— А ти защо прелюбодействаш със сестра Ефросина?

Той спря да навива връвчицата и погледът му ме обходи от главата до обувките.

— Ето как външността може да лъже. Понякога истината е на повърхността, както при скулптурата, друг път е в сърцевината — както в бисерната мида. Но какво прави мидата с песъчинката, която влиза в нея и разранява плътта й? Обвива я с обич и я превръща в ценен бисер. Затова не бива да позволяваме на омразата да ни обсебва, братко, а обратно — трябва да обвиваме враговете си с обич и така да ги превръщаме в богатство.

— Господин Бараков — изрекох сурово, — беше ми много приятно да те слушам досега, но мен специално ме интересува не божието милосърдие, а тъкмо човешките грехове. Ето го и документът, който ми дава право на това — изтеглих конеца и тикнах картата си под всеопрощаващия му нос.

— Не виждам без очила, братко — той дори не си направи труда да погледне какво му завирам в лицето.

— От милицията съм, чичо. И ме интересуват няколко важни неща.

За пръв път в израза му се появи нещо като безпокойство. Той погледна към бъбрещите недалеко жени и посочи пейката зад нас.

— Дай да поседнем. Стар съм вече, не ме държат много краката.

Седнахме един до друг.

— Е, кажи, братко от милицията.

— Откога се познаваш с госпожица Пиперкова?

— Че помня ли. Отдавна. Беше още младичка, напъпила като майска роза.

— Къде се запознахте?

— Отсреща в гората, братко, на изгрев слънце. Нали знаеш, ние почитаме слънцето; на него се кланяме, в негова чест песни пеем.

— Когато т и се запозна с нея, тя мома ли беше или вече жена?

— Греховно говориш, братко. Откъде да знам тези неща? Ние с нея само за възвишени работи беседваме — за бога, за истината.

Сетих се за Малина Вутова от театър „Ателие“ — и тя ме уверяваше, че с покойника са общували само духовно. Интересно дали в тази страна бяха останали хора, занимаващи се с нещо по-съществено.

— Слушай, господин Бараков, нямам време за губене. Знам, че познаваш госпожица Ефросина отлично и искам да ми кажеш две неща: от кого е родила тя дете през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година и кой го е осиновил. В противен случай ще направя всичко възможно да те лиша от топлата храна и пъстрата компания, която ти предлага едно заведение на двайсет минути оттук пеша. Сещаш се за какво говоря, нали? Предполагам, че в тези гладни времена това никак няма да ти е приятно.

Не знам защо тонът ми така загрубя — нямах нищо против този несретник с харизан шлифер и обрулено от вятъра лице. По-скоро причината беше в мен. Две нощи подред трудно заспивах и с часове се обръщах в огромния пуст креват като кит, изхвърлен от вълните в задръстена от мъртви водорасли плитчина. Но дали наистина вълните ме бяха набутали в нея или някакъв неизвестен и до днес на науката самоубийствен порив? Защо бях изоставил волната шир на океана и се бях озовал в този негов смрадлив ъгъл? И каква беше тази сила, накарала ме да предпочета съмнителната утеха на възмездието пред осигурената безметежност на прошката?

Сигурно затова ме бе раздразнил този човек — защото се опитваше да ми внуши, без сам да го съзнава, че бях избрал погрешния път. Беше казал, че трябва да обвиеш като мидата своя враг с любовта си и така да го превърнеш от проста песъчинка в безценен бисер. Казано иначе — вместо да преследвам Влаев, пък и евентуалния подпалвач на Боцевата къща, по-добре бе да махна с ръка и да оставя господ бог да определя наказанието, а аз да се смиря и потопя в блажена дрямка. Може би също да раздам парите си на лудниците и на домовете за сираци, а сам да застана с мрежичка в ръка пред първата бакалница и да зачакам кротко порцията си от това, което благоволи да ми отпусне правителството.

Майка му стара, защо тъй никак не ми харесваше подобно поведение! Ама никак! Дали защото всичко, което имах, бях придобил с борба на зъби и нокти в така наречената джунгла на капитализма? Или защото духовете на баща ми и майка ми кръжаха неспокойно наоколо и непрекъснато ми напомняха, че за да има умиротворение, трябва първо да възтържествува справедливостта? Не знам, но или още бях твърде млад, или твърде глупав, или твърде лош, за да скръстя ръце и да оставя мръсниците да се подиграват със свестните. Положително нямаше да заслужа дебела сянка в рая, но какво да се прави — нали и за ада са нужни клиенти. Иначе ще вземат да го закрият или да го обявят на търг, и току виж го спечелил някой новоизлюпен бизнесмен, който го превърне в сауна и започне да пуска само свои апапи.

Кръстьо Бараков, до този миг излъчващ достолепие, се спихна от думите ми като пробит детски плажен делфин. Хладните му синьокафяви очи се окръглиха, а брадичката му леко затрепера и едва сега забелязах наболата му бяла брадица.

— Недей така да говориш, млади човече: Какво съм ти направил, че ме хокаш. А?

Изведнъж толкова ми дожаля за него, че изпитах желание да го хвана за мършавите ръце и да падна на колене отпреде му. Само че тъй нищо нямаше да науча.

— Попитах те нещо — изрекох сухо и отвърнах лице, да не се издам.

Той въздъхна в ухото ми и плачливо заговори:

— Ех, грешни са хората, млади човече, грешни и покварени. Само Страшният съд ще ги накаже тях и ще въздаде всекиму заслуженото. Питаш ме от кого е детето на Ефросина? От брат й е, от покойния Димитър. Затова го скри тя от хората и го даде на други, затова и аз в момент на несвяст го гоних да го коля с брадвата. Господ да му е на помощ на оня свят, в пъкъла да се пържи и да не затихва огънят под казана му.

Тази новина, макар и неочаквана, не ме развълнува. Дори ми се струваше, че подсъзнателно я бях допускал. Нещо повече, сега, когато я чух, много неща се навързаха едно за друго и я подкрепиха достатъчно здраво, за да не се усъмня в нея. Привързаността на Ефросина към брат й и към къщата, постъпването й в психиатрията, заниманията й с окултизъм говореха все за нарушено равновесие, което надали друго стечение на обстоятелствата би извършило. Значи, ето каква драма бе изживял театралният плъх Боцев на младини. Беше надул корема на доведената си сестра, което обаче не му бе попречило да се ожени за Нора Казакова и да приеме нейния син Манолчо.

Ала точно тук веднага възникваше и вторият въпрос: кой бе осиновил детето на греха? Защо липсваха сведенията в регистрите? Нима драмата се състоеше не от една част, а от две? И във втората кръгът се бе затворил — и грешникът бе осиновил собствения си син?

— Господин Бараков, ще потвърдите ли пред съда това, което казахте?

Старецът пак въздъхна в ухото ми.

— Кой ще ми повярва на мен, братко. Нали знаеш, че всяка година ме прибират там — той посочи през сградите на близките дипломатически служби към резиденцията на професор Шиндов.

— Не се безпокой за това. Имам сведения, че ходиш при тях само, за да набираш членки на бялото братство измежду младите сестри.

— Недей да богохулстваш, братко. Господ чува.

— Шегувам се, бате Кръстьо. И господ го разбира. Разбира също и това, че ти мисля доброто. Ти много ми помогна.

— Знам ли… — дланите му хванаха коленете през шлифера и ги заразтриваха. — Не сме ние тези, дето ще съдим хората, има кой да ги съди.

— Ти остави тая грижа на мен. Още повече, че тоя, дето е направил белята, малко се е поопърлил. Но ми кажи друго — кой е осиновил детето?

— Това не знам. Честно ти казвам. И Ефросина не го знае. Те там тия работи ги пазят в тайна, иначе е лошо за детето.

— Добре. Благодаря ти — протегнах ръка. — И не се безпокой, на никой няма да кажа за разговора ни. Дори на професор Шиндов.

Станах от пейката и си тръгнах, а той остана да седи на нея и да разтрива коленете си, загледан в хризантемите. Не знам какво мислеше за своя господ в този миг, но аз си помислих, че с Димитър Боцев всемогъщият творец бе постъпил като истински пич.