Джон Варли
Титан (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Би било разумно, когато едната спи, другата да остава на пост. Разбуждайки се окончателно, Чироко се запита, защо толкова лесно успяваше да намери разумните решения, откакто попадна на Темида. Трябваше също да се пригодят по някакъв начин към необичайната липса на време. Не можеха всеки път да вървят, докато се срутят от умора.

Габи спеше лапнала по детски палеца си. Чироко се опита да стане без да я разбуди, но не успя. Момичето издаде кратък стон и отвори очи.

— Ужасно съм гладна, а ти? — прозя се тя.

— Трудно е да се каже.

— Мислиш ли, че е от малините? Може би не бяха добри?

— Невъзможно е да се разбере толкова скоро. Но я погледни там. Може да е закуската ни — посочи с ръка Чироко.

Габи погледна нататък. Долу, край потока имаше някакво животно. Пиеше вода. Докато го наблюдаваха, то повдигна глава и се вторачи в тях. Беше на не повече от двадесет метра и Чироко се напрегна, готова за всичко. След няколко секунди то премигна и отново наведе глава.

— Шесткрако кенгуро — каза Габи. — И без уши.

Аналогията беше удачна. Животното, покрито с къса козина имаше два големи задни крака, макар че не бяха толкова големи колкото на кенгурото. Четирите предни крака бяха по-малки, а цветът на козината му варираше между светлозелено и жълто. Явно не се страхуваше от тях и не беше взело някакви предпазни мерки.

— Бих искала да му разгледам зъбите. Формата им може да ни обясни някои неща.

— Вероятно най-умно е да се махнем от тук — каза Габи, въздъхна и огледа земята наоколо. После внезапно скочи и преди Чироко да успее да я спре се запъти към съществото.

— Габи, спри! — изсъска Чироко тихо за да не го разтревожи. Едва сега видя, че Габи държеше в ръка остро парче скала.

Съществото отново погледна нагоре. Имаше лице, което при други обстоятелства би изглеждало весело. Главата му бе закръглена, без видими уши или нос — само две големи, меки очи. Но устата му изглеждаше така, сякаш бе налапало голяма устна хармоника. Беше силно разтегната, два пъти по-широка от останалата част на главата, придавайки на животното глупаво захилено изражение.

То повдигна четирите си крака от земята и внезапно подскочи около три метра нагоре. Габи подскочи почти толкова от изненада и успя да се усуче във въздуха преди да падне на задника си. Чироко отиде при нея и се опита да й отнеме камъка.

— Недей, Габи, не се нуждаем толкова от месо.

— Тихо! — процеди през зъби Габи. — Правя го и за теб. — Изтръгна ръката си и се втурна напред.

Съществото бе направило два скока, всеки от които по осем-девет метра дълъг и сега стоеше спокойно. Предните крака докосваха земята, а главата му беше наведена — пасеше трева.

Когато Габи спря на два метра от него, то кротко погледна нагоре. Изглежда не се уплаши от нея, защото продължи да хрупа. Чироко се приближи отзад.

— Мислиш ли, че бихме…

— Шът! — Габи се поколеба само за миг, пристъпи към животното, силно замахна отгоре надолу с камъка и отскочи встрани.

Ударът улучи върха на главата му, то издаде звук, подобен на кашлица, залитна и се килна на една страна. Пририта веднъж и застина.

Известно време го наблюдаваха напрегнато, после Габи отиде до него и го побутна с крак. Животното не реагира и тя се отпусна на едно коляно край него. Чироко клекна — лактите й опряха в коленете.

— Мислиш ли, че е мъртво? — прошепна Габи и притаи дъх.

— Така изглежда. Не мислиш ли, че е малко несъразмерно?

— За мен е о’кей.

Габи прокара ръка през челото си, после стовари камък върху главата на животното и продължи да удря докато не шурна кръв. Чироко потрепери от погнуса.

— Готово — каза Габи, захвърли камъка и избърса ръце върху бедрата си. — Ако можеш да събереш малко сухи съчки, мисля, че ще мога да запаля огън.

— Как мислиш да го направиш?

— Няма значение. Иди донеси дърва.

Чироко събра близо половин наръч съчки и едва тогава осъзна, че Габи бе започнала да издава заповеди.

 

 

— На теория звучи добре — мрачно каза Габи.

Бе се потила един час, удряйки парче метал от скафандъра и един камък, приличащ на кремък, но не успя да получи огън. Имаха цяла камара дърва, малка купчинка от някакво фино, подобно на мъх вещество и нацепени на малки тресчици сухи клони за подпалка. С други думи — имаха всичко необходимо с изключение на искрата.

През последния час Чироко промени мнението си относно убийството на животното. Когато го одра и Габи се отказа от опитите си да запали огън, тя вече знаеше, че би яла месото сурово, изпълнена с благодарност.

— Това нещо не е виждало хищници — изфъфли Чироко с пълна уста. Месото се оказа по-добро отколкото очакваше, но му липсваше малко сол.

— Сигурно, след като не се уплаши… — съгласи се Габи. Беше клекнала от другата страна на трупа, дъвчейки апетитно, докато погледът й разсеяно блуждаеше по земята.

— Това може да означава, че няма хищници, достатъчно големи за да ни безпокоят.

Обедът се проточи доста дълго, защото трябваше да сдъвчат добре месото. Използваха времето за да огледат трупа. Животното изглеждаше доста обикновено, но Чироко не беше специалист. Би желала Калвин да е тук за да й казва, когато греши. Месото, кожата, костите и козината имаха сравнително нормални структура и цвят и даже миризмата им бе обичайна. Забеляза и някои органи, които не успя да определи.

— Можем да използваме кожата за нещо — предложи Габи. — Дрехи, например.

— Ако искаш да я облечеш, давай — смръщи нос Чироко. — Вероятно доста бързо ще започне да вони, а и времето е достатъчно топло за да продължим така.

Не им се искаше да изоставят по-голямата част от животното, но решиха, че се налага. Габи изряза няколко ивици от кожата и омота остатъците от скафандъра, после обви около кръста си една по-широка ивица. Получи се нещо като груб колан, на който завърза нещата си. В това време Чироко бе успяла да отсече за из път дебело парче месо. Въоръжиха се с големите дебели кости на задните крака и поеха надолу по потока.

 

 

Често срещаха от кенгуроподобните същества, единични екземпляри или на групи от по пет-шест. Забелязаха и едни по-малки животни, които се стрелкаха нагоре надолу по стеблата на дърветата, а и някакви други, изправени неподвижно до ръба на водата. Не беше трудно да се приближат до някое от тях. Съществата от дърветата често спираха и когато оставаха на едно място достатъчно дълго можеше да се види, че нямат глава. Приличаха на сини топки, покрити с къса козина. Шест крака, завършващи с лапи излизаха подобно на звезда от тялото и им позволяваха да се придвижват във всички посоки с еднаква лекота. Устата беше отдолу, разположена в центъра на звездата.

Околността започна да се променя. Не само че се виждаха повече животни, но скоро се появиха и различни растителни видове. Двете жени продължаваха упорито да крачат през сноповете бледозелена светлина, пропускани през короните на дърветата. Сто хиляди стъпки правеха един двадесет и четири часов ден.

За нещастие скоро объркаха броенето и се отказаха. Огромните дървета постепенно отстъпиха място на стотици по-сложно устроени видове, множество най-различни цъфтящи храсти и пълзящи паразитни растения. Единствените неща, които си оставаха непроменени бяха потокът и гигантизма на дърветата. Всяко от тях би спечелило медал и би се превърнало в туристическа атракция в който и да е горски резерват на Земята.

Тишината също беше изчезнала. През първия ден на пътешествието единствения звук, който чуваха беше шума от собствените им стъпки, придружен от тихото потракване на металните парчетии. Сега гората бе изпълнена с цвърчене, лай, скимтене и множество други звуци.

Спряха да се подкрепят малко. Месото бе по-вкусно от преди. Чироко нагъваше лакомо, облегната на един чепат дънер. Дървото бе по-топло, отколкото би трябвало да бъде, с мека кора и корени, които се събираха в огромни възли. По-горните клони се губеха в невероятната плетеница на короната.

— Обзалагам се, че по тези дървета има повече животни отколкото на земята — каза Чироко.

— Погледни нагоре — посочи Габи. — Струва ми се, че някой е завързал тези две лиани.

— Трябва да помислим за това. Има ли разумен живот? Как бихме могли да го разпознаем? Това беше една от причините, поради която не исках да убиваш животното.

— Искаш да кажеш, че първо трябваше да се опитам да поговоря с него? — продължи да дъвче замислено Габи.

— Знам ли? Повече ме беше страх, че ще ти отхапе крака. Но сега, когато знаем, че не е агресивно, може би трябва да направим точно това — да се опитаме да поговорим с някое от тях.

— Глупости! Това нещо няма мозък даже колкото една крава. Може да го прочетеш в очите му.

— Вероятно си права.

— Не, ти си права. Искам да кажа, че аз съм права, но и ти си права — налага се да бъдем по-внимателни. Бих се чувствала ужасно, ако изям нещо, с което бих могла да разговарям. Хей, какво е това?

Всички звуци внезапно бяха изчезнали. Само плисъкът на водата и лекото съскане на листата нарушаваха тишината. Тогава прозвуча дълбок стон, започна да се усилва, но толкова леко и бавно, че им се струваше сякаш е звучал от часове без да могат да го различат от останалите звуци.

Един бог би могъл да стене така, ако е загубил всичко, което някога е обичал и ако имаше гърло, голямо колкото тръба на орган, дълга хиляди километри. Звукът продължи да се усилва, като по някакъв начин успяваше да се задържи на най-долната граница на човешкото възприятие. Усещаха го зад очните ябълки и в изтръпналите си вътрешности.

Стенанието запълни цялата вселена и продължаваше да се увеличава. Скоро към него се присъединиха и звуците на струнна секция — чела и контрабаси. На върха на тази масивна тонална основа леко се прокрадваха свръхзвукови съскащи обертонове.

Чироко помисли, че черепът й ще се пръсне. Смътно, като в мъгла видя, че Габи я прегръща. Челюстите й прищракваха, сякаш бяха разглобени. От свода над главите им се изсипа душ от мъртви листа. Някакви малки животинки падаха, превъртайки се във въздуха и се гърчеха на тревата. Земята започна да пулсира, сякаш искаше да се разчупи на части и да излети. пясъчна вихрушка профуча ниско над земята и се разби в скелета на дървото, под което се бяха свили, затрупани от начупени клонки и листак.

Нещо над главите им изтрещя, вятърът се премести да духа по-ниско, в основата на дърветата и един голям клон се пльосна в средата на потока. Цялата гора започна да се люшка и скърца, съпротивлявайки се на вятъра, чуваше се остър пукот и из въздуха хвърчаха трески.

Стихията достигна връхната си точка и остана на това ниво. Скоростта на ветровете може би надхвърли шестдесет километра в час. Горе, по-високо в короните на дърветата навярно беше още по-лошо. Двете жени стояха безпомощно ниско долу, защитени от гигантските корени и наблюдаваха беснеещата буря. Чироко трябваше да крещи, за да бъде чута в ужасния шум:

— Какво мислиш, че би могло да причини всичко това?

— Нямам никаква идея — изрева в отговор Габи. — Силно локално нагряване или охлаждане? Голяма промяна на въздушното налягане? Не, не знам какво би могло да бъде.

— Мисля, че най-лошото премина. Хей, зъбите ти тракат.

— Вече не съм изплашена. Студено ми е.

Чироко също почувства студ. Температурата започна да пада. само за няколко минути от приятно хладно бе станало много студено и в момента тя прецени, че е около нулата. Като се добавеше вятъра с неговите шестдесет километра в час, работата ставаше много лоша. Двете се свиха на кълбо, но се усещаше как нещо изсмуква топлината от гърбовете им.

— Ще трябва да намерим някакъв подслон — извика тя.

Не им се искаше да напуснат убежището, което вече имаха. Опитаха да се покрият с пръст и шума, но вятърът веднага издухваше всичко.

Вече бяха сигурни, че ще умрат от замръзване, когато вятърът спря. Той не намаля постепенно, а спря рязко, като отрязан с нож и тъпанчетата на Чироко изпукаха болезнено. Ушите й заглъхнаха и тя се насили да преглътне няколко пъти, за да може да чува.

— Чудо на чудесата. Чувала съм за резки промени на налягането, но винаги съм мислила, че такова нещо е невъзможно.

В гората отново беше тихо и Чироко откри, че ако се вслуша внимателно можеше все още да чуе отмиращия дъх на стенанието. Това я накара да потрепери по начин, който нямаше нищо общо със студа. Никога не бе мислила, че има богато въображение, но стенанието, макар и невъобразимо мощно, й се стори толкова човешко… Струваше й се, че иска да легне на земята и да умре.

— Не заспивай, Роки. Появи се още нещо.

— Какво има сега!? — отвори очи тя и видя, че въздухът бе изпълнен с фин бял прашец, който бавно падаше някъде отгоре, проблясквайки на бледозелената светлина.

— Бих го нарекла сняг.

Започнаха да се движат колкото се може по-бързо, за да не им се вкочанят краката и Чироко разбра, че само липсата на вятър им дава някакви шансове. Беше студено, даже почвата бе замръзнала. Почувства се упоена сякаш бе взела наркотик. Та тя беше капитан на космически кораб! Нима бе възможно да завърши жизнения си път, влачейки се чисто гола през снежната буря?

За щастие снегът поваля още малко и спря. На някои места бе успял да натрупа не много дебела снежна покривка, но почвата бе вече по-топла и тя бързо се стопи. Скоро и въздухът започна да се затопля. Осъзнаха, че са се спасили, избраха едно сухо място на тревата и заспаха.

 

 

Когато се събудиха парчето месо бе започнало да намирисва, а коланът на Габи направо вонеше. Те ги изхвърлиха и се изкъпаха в потока. Габи успя да убие още едно от животните, които бяха започнали вече да наричат смехурковци. Беше лесно, като предишния път.

След закуската, разнообразена с някои от по-малко екзотичните плодове, се почувстваха значително по-добре. Чироко много хареса един, който имаше форма на буцеста круша, но месестата част приличаше на пъпеш. Вкусът му наподобяваше вкуса на пикантното сирене Чедър.

Чувстваше се във форма и бе готова да върви цял ден, но се оказа, че май няма накъде. Потокът, който така прекрасно им служеше като ориентир досега изчезна, погълнат от една дупка в подножието на висок хълм.

Двете жени застанаха на ръба на дупката и погледнаха надолу. Клокочеше като сифона на вана, от която изпускат водата, но през доста дълги интервали издаваше всмукващ звук, последван от нещо като дълбоко уригване. Това не се хареса на Чироко и тя побърза да се отдалечи от ръба.

— Може би съм луда — каза тя. — Но си мисля, дали от тук това Нещо, което ни погълна не черпи вода.

— Би могло. Но няма да се гмурна да видя. И така, какво следва?

— Бих искала да знам.

— Можем да се върнем обратно там, откъдето тръгнахме и да чакаме — предложи Габи, но не изглеждаше много ентусиазирана от тази идея.

— По дяволите. Мислех, че ако вървим достатъчно дълго, ще намерим някое място, от което да се огледаме по-надалеч. Мислиш ли, че цялата вътрешност на Темида е една голяма влажна гора?

— Нямаме достатъчно факти — сви рамене Габи.

Чироко се замисли. Очевидно Габи я оставяше тя да вземе решението.

— Добре. първо ще се изкачим на този хълм и ще огледаме. Ако не можем да открием нещо съществено, ще се опитаме да се изкатерим на на едно от тези дървета. Може би ще успеем да се доберем достатъчно високо, за да забележим нещо. Мислиш ли, че можем да го направим?

— Сигурно. При тази гравитация — отвърна Габи, оглеждайки ствола. — Но не мога да ти дам гаранция, че няма да си строшим главите.

— Знам. Хайде, започваме с хълма.

Хълмът се оказа доста по-стръмен, отколкото изглеждаше. На някои места се наложи да си помагат с ръце. Чироко пропусна Габи напред, понеже имаше значително повече опит в алпинизма. Беше пъргава, много по-млада и по-подвижна от Чироко и скоро тя почувства всеки месец от разликата във възрастта.

— Боже мили! Я погледни това!

Чироко бе изостанала няколко метра. Когато погледна нагоре, видя само краката и задника на Габи и то от доста необичаен ъгъл. Помисли си, че бе виждала всички мъже от екипажа голи, но трябваше да дойде на Темида, за да види Габи.

— Открихме нашата наблюдателна точка — възкликна Габи, обърна се и подаде ръка на Чироко.

Билото на хълма бе обрасло с дървета, но височината им не можеше да се сравни с тези, които останаха зад гърба им. Макар че растяха доста на гъсто и бяха оплетени с лиани, нито едно от тях не бе по-високо от десет метра.

Чироко бе поискала да изкачи хълма, за да види какво има от другата страна. Сега вече знаеше. Хълмът нямаше друга страна.

Габи стоеше на няколко метра от ръба на стръмна пропаст. С всяка измината крачка Чироко виждаше как гледката сякаш се изтегля надалеч, обхващайки все по-голяма и по-голяма площ. Когато застана до Габи, все още не можеше да види лицевата страна на пропастта, но получи ясна представа за дълбочината. Би трябвало да се измерва с километри. Усети как стомахът й се сгърчи.

Откриха нещо като естествен прозорец, оформен от една двадесетина метрова пролука между най-външните дървета. На 200 километра пред тях имаше само въздух.

Стояха на ръба на пропастта и се взираха към другия й край, през необятната шир на Темида. Отвъд нея се очертаваше тънка тъмна сянка, която най-вероятно беше пропаст, подобна на тази под тях. Над нея имаше зелена ивица, преливаща се в бяло. По-нагоре погледът се плъзгаше по сива стена, която се извиваше постепенно нагоре, докато достигне до брилянтно жълтата полупрозрачна зона на покрива.

Погледът й се спусна обратно надолу по кривината към тъмната сянка на пропастта. Под нея се разстилаше зелена равнина. Множество бели облаци плуваха на различна височина от земята. Самата земя изглеждаше равна, но, както скоро се разбра, само ако не гледаш наляво или надясно.

Чироко погледна наляво — земята се наклони към нея. Преглътна и протегна врат, после го изви опитвайки се да си докаже, че най-отдалечения край не се издигаше по-високо от мястото където стоеше.

Изпъшка, пое дълбоко въздух и се спусна на четири крака. Така май беше по-добре. Приближи се още малко към бездната и отново погледна наляво. Някъде в далечината се простираше обширна неосветена зона, наклонена към нея. Едно тъмно, черно море проблясваше в нощта и някак си успяваше да се задържи в бреговете си, без да потече към нея. Отвъд морето лежеше още една светла зона, подобна на тази пред нея. Още по-нататък панорамата се срязваше от покрива, който на това място изглеждаше силно изпъкнал към земята, съединявайки се с нея. Чироко знаеше, че това беше измама, дължаща се на перспективата. Височината на покрива бе една и съща навсякъде.

Намираха се на края на една от осветените зони, в царството на вечния ден. От дясната би трябвало да има друга тъмна зона. Чироко обърна глава надясно. Оказа се, че се намират много близо до терминаторната линия, която разделяше деня от нощта. линията не беше рязко и чисто очертана, за разлика от терминатора на някоя планета, наблюдавана от космоса, а се размиваше в една полумрачна ивица, която по нейна преценка бе широка не повече от тридесет-четиридесет километра. Едва след тази сумрачна зона започваше нощта. Виждаше се още едно море, два пъти по-голямо от предишното. Искреше, като огромен плосък диамант, сякаш бе облято с ярка лунна светлина.

— От тази посока ли дойде студеният вятър? — попита Габи. — Да, сигурно. Ако някой завой на потока не ни е объркал ориентацията.

— Не мисля, че грешим — съгласи се Чироко. — Това там е лед.

На едно място леденото поле се прекъсваше, морето се стесняваше, преминаваше в дълъг пролив и даваше началото на река. Реката течеше към тях и пресичаше светлата зона и се вливаше в морето от лявата страна. Местността там беше планинска, вълнообразно нагъната и Чироко недоумяваше как може реката да си пробива път през планините. Реши, че перспективата отново й е скроила някакъв номер. Водата не можеше да тече нагоре, даже на Темида.

От другата страна на леда имаше още една дневна зона, по-светла и по-жълта от тези, които вече бе видяла. За да се достигне до нея трябваше да се прекоси замръзналото море.

— Три дни и две нощи — каза Габи. — Това потвърждава моята хипотеза. Бях уверена, че от всяка точка може да се види почти половината от вътрешната част на Темида. Но точно такова нещо не съм и предполагала, че може да съществува.

Чироко проследи показалеца на Габи, сочещ редици от някакви, прилични на въжета съоръжения, които започваха от земята под нозете им и се издигаха под ъгъл към покрива. Три от въжетата бяха разположени в линия едно зад друго, непосредствено пред тях, така че първото закриваше частично другите две. Чироко ги бе мярнала по-рано, но тогава погледът й бе зает с друго — не можеше изведнъж да се възприеме всичко. Сега ги разгледа по-внимателно и се намръщи. Като повечето от нещата на Темида те също бяха огромни.

Най-близкото даваше представа и за останалите. Беше отдалечено на петдесет километра, но се виждаше, че е направено от около стотина усукани нишки. Всяка нишка бе дебела повече от 200 метра. Поради разстоянието не можа да забележи други детайли.

Трите кабела минаваха под остър ъгъл над замръзналото море, издигаха се на 150 километра и се съединяваха с покрива. На това място би трябвало да лежи края на една от огромните спици, които се виждаха от космоса. Спицата бе куха и краят й представляваше коничен отвор като фунията на тромпет, който се разширяваше, за да се слее с покрива и стените на тороида. В отдалечения на около 500 километра край на фунията се виждаха още въжета.

В ляво от Чироко имаше още кабели, но те се издигаха право нагоре към тавана и изчезваха през него. Зад тях имаше още една редица, която се издигаше към отвора на спицата, разположена над морето в планината, но не се виждаше от тук.

— Изглаждат като въжетата на висящ мост — каза Чироко.

— Съгласна съм. Точно това са. И няма нужда от кули, за да ги поддържат — могат да бъдат закрепени към центъра. Темида е един пръстеновиден висящ мост.

Чироко пристъпи съвсем близо до ръба. Протегна глава и погледна надолу през двукилометровата бездна към земята.

Пропастта се спускаше почти перпендикулярно и едва в подножието се разширяваше, опирайки се в земята.

— Не мислиш, че трябва да слезем долу, нали? — попита Габи.

— Помислих го, но със сигурност не ми харесва. Пък и с какво долу би било по-добре? Тук горе поне се убедихме, че можем да оцелеем — каза Чироко, млъкна и се замисли, каква всъщност беше тяхната цел.

Ако се наложеше да избира между риска и сигурността, би избрала риска. Сигурността значеше, че някъде наоколо трябваше да построят колиба от клони и да се подложат на диета от сурово месо и плодове. Би полудяла за месец.

А земята под тях бе красива. Високи, невероятно стръмни планини и множество сияйни светлосини езера разпръснати сред тях, като скъпоценни камъни. Можеха да се видят обширни тревисти пасища, гъсти гори, а далече на изток, в непрогледната тъмнина се разстилаше необятно море.

— Можем да се спуснем по ей онези лиани — посочи Габи, достигайки до самия край. — Мисля, че е възможно.

Лицевата част на пропастта бе обрасла с растения. Джунглата преливаше през ръба като замръзнал водопад. Масивни дървета израстваха от отвесните скали прилепнали като миди по дъното на кораб. Гола скала можеше да се види само на отделни места, но там пък провисваха лиани. Изглеждаше като базалтова структура — плътни снопове от кварцови колони, всяка от които завършваше с обширна хексагониална площадка.

— Да. Възможно е — каза най-накрая Чироко. — Но няма да е лесно, нито безопасно. Остава да измислим достатъчно добра причина за да опитаме. Нещо по-добро от необоснован порив.

— По дяволите, така или иначе не ми се ще да стърча повече тука като петел в кълчища — захили се Габи.

— Тогава нямате проблеми — каза някакъв спокоен глас зад тях.

Всеки мускул от тялото й се напрегна. Чироко прехапа устни в усилието си да се придвижи бавно на безопасно място по-далеч от ръба.

— Ехо! Погледнете нагоре. Чаках ви.

На един клон, отдалечен на три метра от земята, клатейки голите си крака, седеше Калвин Грийн.