Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Темперанс Бренан (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deja dead, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Кати Райкс

Заглавие: Отдавна мъртви

Преводач: Дори Габровска

Издание: второ

Издател: Санома Блясък България

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Коректор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-8186-65-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9257

История

  1. — Добавяне

1.

Не мислех за мъжа, който си бе пръснал черепа. Вече го бях правила. Сега се опитвах да го сглобя. Две части от черепа му лежаха пред мен, трета стърчеше от напълнена с пясък стоманена купа, а лепилото още съхнеше върху повторно събраните частици. Имаше достатъчно костен материал, за да се потвърди самоличността. Коронерът[1] щеше да бъде доволен.

Беше късно следобед, четвъртък, 2 юни 1994 г. Докато лепилото съхнеше, се отнесох надалеч. Почукването, което щеше да ме изтръгне от мислите ми, да отклони живота ми от обичайния курс, да промени представата ми за границите на човешката извратеност, щеше да прозвучи след десет минути. Наслаждавах се на гледката към река Сен Лоран — единственото достойнство на претъпкания ми тесен кабинет. Незнайно защо, видът на водата винаги ме ободрява, особено когато тече ритмично.

Очаквах с удоволствие предстоящия уикенд. Бях си наумила едно пътуване до Квебек, но плановете ми бяха съвсем смътни. Канех се да посетя „Равнините на Ейбрахам“, да хапна миди и палачинки, да си накупя дрънкулки от уличните търговци. Бягство чрез туризъм. Живеех в Монреал вече от година, работех като съдебен антрополог на провинцията, но още не бях ходила в Квебек, така че това ми се струваше добра идея. Имах нужда от два-три дни без скелети, разложени тела или трупове, извадени от реката.

На мен лесно ми хрумват идеи, но трудно ги осъществявам. Обикновено оставям нещата да се развиват от само себе си. Може би това е път за бягство, моят начин да се измъкна безнаказано от доста намерения. Нерешителна в контактите си с хората, но отдадена на работата.

Усетих още преди да почука, че стои отвън. Въпреки че се движеше тихо за човек с неговото телосложение, мирисът на стар тютюн за лула го издаваше. Пиер Ламанш беше директор на Лабораторията по съдебна медицина от почти две десетилетия. Посещенията му в моя кабинет никога не бяха без конкретен повод и сега предположих, че не ми носи добри новини. Ламанш почука леко на вратата с кокалчетата на пръстите си.

— Темперанс? — Произнесено така, името ми се римуваше с Транс. Той не би използвал съкратената версия на името ми. Навярно за него то просто бе непреводимо[2]. Беше единственият, който не ми викаше Темп.

— Да? — След месеци вече говорех френски автоматично. Бях пристигнала в Монреал с представата, че говоря перфектно езика, но не бях предвидила квебекското наречие. Овладявах го, обаче бавно.

— Току-що ми се обадиха. — Той погледна малкото розово листче, което държеше. Всичко във физиономията му бе вертикално — чертите и бръчките, спускащи се по лицето успоредно на носа и ушите му. Като цяло напомняше точно на басет[3]. Това лице навярно бе изглеждало старо още в младостта му и бръчките само се задълбочаваха с времето. Не бих могла да отгатна възрастта му. — Двама работници от „Електроснабдяване“ са намерили някакви кости днес. — Взря се в лицето ми, което нямаше щастлив вид. Очите му отново се втренчиха в розовото листче. — Близо са до мястото, където миналото лято бяха намерени старите гробове — продължи на разбираем книжовен френски. Никога не бях го чувала да използва съкратена форма. Нито жаргон или диалект. — Ходила си там. Може би са от същия вид. Трябва ми някой, който да отиде, за да потвърди, че не е случай, подлежащ на разследване.

Когато вдигна глава от листчето, от променения ъгъл на светлината бръчките му ми се сториха още по-дълбоки.

— Мислиш, че са стари гробове? — опитах да се измъкна аз. Оглед и претърсване на терен не влизаха в плановете ми за предстоящия уикенд. За да потегля на следващия ден, трябваше днес да взема дрехите си от химическо чистене, да изпера, да се отбия в аптеката, да приготвя багажа си, да долея масло в колата и да обясня на Уинстън — пазача в блока, където живеех — как да се грижи за котката ми.

Той кимна.

— Добре. — Но не беше добре.

Подаде ми листчето.

— Искаш ли някоя от полицейските коли да те откара дотам?

— Не, днес дойдох с колата си. — Прочетох адреса. Беше близо до дома ми. — Ще го намеря.

Той си тръгна също така тихо, както беше влязъл. Пиер Ламанш харесваше обувките с гумени подметки, не слагаше нищо в джобовете си, за да не се чува дрънчене или шумолене от тях. Пристигаше и изчезваше като крокодил в река: без да издава никакви звукови сигнали. За някои от колегите това бе доста дразнещо.

Пъхнах в раницата си предпазна престилка и гумените си ботуши с надеждата, че въобще няма да ми се наложи да ги използвам, грабнах лаптопа, куфарчето и избродираната торбичка, която този сезон ми служеше за дамска чантичка. Все още си обещавах, че няма да се върна тук преди понеделник, но един глас в главата ми се обаждаше и твърдеше друго.

 

 

Когато лятото пристигне в Монреал, то се втурва като танцьор на румба — с ослепителнобяла риза с къдрички, лъскав клин и блеснала от пот кожа. Лятото тук е буйно, неприлично празненство, което трае от юни до септември.

Всички го посрещат с радост и му се наслаждават. Животът се пренася на открито. След дългата мрачна зима отново се появяват уличните кафенета, колоездачите и младежите с ролери, които се надпреварват по алеите, по улиците се редуват фестивал след фестивал и тълпите изпълват тротоарите с шумна гълчава.

Колко различно е лятото край Сен Лоран, сравнено с лятото в родната ми Северна Каролина, където спокойното излежаване по шезлонгите и верандите е най-характерната черта на сезона, а границите между пролетта, лятото и есента са трудно различими без календар. Това крещящо пролетно прераждане ме изненада през първата ми година на север дори повече от горчивата зима и прогони носталгията, която бях изпитвала през дългите студени дни.

Тези мисли се рееха в съзнанието ми, докато минавах под моста „Жак Картие“ и завивах на запад по „Виже“. Карах край пивоварната „Моулсън“, която се простираше край реката вляво от мен, после отминах и кръглата кула на Радио Канада и се замислих за хората, затворени вътре: обитателите на индустриалните пчелини, които несъмнено копнееха да излязат на свобода не по-малко от мен.

Отворих прозореца и пуснах радиото.

Старинни гробове. Всеки съдебен антрополог се сблъсква с такива случаи. Стари кости, изровени от кучета, от строителни работници, от пролетни наводнения, от иманяри. Коронерът следи причините за смъртта в провинция Квебек. Ако човек умре на неподходящо място, не под грижите на лекар, не в леглото си, коронерът трябва да провери защо. Ако смъртта на един заплашва да покоси и други, коронерът трябва да го научи навреме. Той търси обяснение за всяка насилствена, неочаквана, преждевременна смърт, но отдавна мъртвите не задържат вниманието му. Макар случаите на такава смърт някога да са викали с пълен глас за намеса на правосъдието, да са крещели предупреждения за надвиснала епидемия, техните тревожни гласове от дълго време са замлъкнали. Давността им се установява, намереното се предава на археолозите. По всичко изглеждаше, че това ще е такъв случай. Дано.

Проправих си път през задръстванията в центъра и за петнайсет минути стигнах до адреса, който Ламанш ми беше дал. Льо Тран Семинер. Останка от огромните имоти на Римокатолическата църква. Семинарията заема голям парцел земя в сърцето на Монреал. В Сентървил — централната част. Моят квартал. Малката градска цитадела е като зелен остров в морето от извисили се високо бетонни сгради и стои гордо — като нямо свидетелство за някогашната власт на институцията. Каменни стени с бойници ограждат мрачните сини замъци, грижливо поддържаните ливади и обраслите с гъста растителност пространства.

В славните дни на църквата семействата са изпращали синовете си тук — хиляди младежи, които са се обучавали за свещеници. По-големите сгради сега са дадени под наем и в тях се помещават светски училища и институции, в които Интернет и факсовете са заели мястото на Светото писание и теологичните спорове като работна парадигма. Може би това е добра метафора на съвременното общество. Ние сме прекалено погълнати от това да общуваме помежду си, за да се тревожим за всемогъщия архитект.

Спрях на малка уличка срещу двора на Семинарията и погледнах на изток по „Шербрук“ — към тази част от имота, която сега бе наета от колежа на Монреал. Нищо необичайно. Отпуснах лакът през прозореца и надникнах в противоположната посока. Горещият прашен метал изгори кожата ми, така че бързо прибрах ръката си.

Видях ги. Паркираната синьо-бяла полицейска кола контрастираше нелепо на фона на средновековната каменна кула и блокираше западния вход към двора. Точно пред нея бе спрян един сив камион на „Електроснабдяване“. Униформен полицай разговаряше до камиона с двама мъже в работно облекло.

Завих наляво и се включих в колоната автомобили, отправили се на запад, успокоена, че не се виждат никакви репортери. В Монреал всяка среща с пресата е двойно изпитание, тъй като се появяват репортери, пишещи на английски, и репортери, пишещи на френски. Аз не съм особено опитна, когато ме атакуват дори на един език, а под двойна атака направо ставам враждебна.

Ламанш беше прав. Бях идвала тук миналото лято. Спомнях си случая — кости, изровени по време на ремонта на главния водопровод. Църковна собственост. Старо гробище. Тела, погребани в ковчези. Обадих се на археолога. Случаят бе приключен. Надявах се в доклада ми този път да пише същото.

Докато маневрирах с маздата си пред камиона, за да паркирам, тримата мъже спряха да разговарят и погледнаха към мен. Щом слязох от колата, полицаят се поколеба, сякаш премисляше нещо, после тръгна към мен. Не се усмихваше. В 16,15 дежурството му сигурно вече бе приключило, така че нямаше желание да стои там. Е, нито пък аз.

— Ще се наложи да преместите колата, госпожо. Не можете да паркирате тук.

— Аз съм доктор Бренън — казах и затръшнах вратата на маздата. — От Лабораторията по съдебна медицина.

— Вие сте изпратена от коронера? — В сравнение с него и някой следовател от КГБ би прозвучал доверчиво.

— Да. Аз съм съдебен антрополог. — Произнесох го бавно, като учителка на второкласници. — Занимавам се с ексхумациите и намерените скелети. Доколкото разбирам, този случай покрива и двете неща.

Подадох му служебната си карта. Малък месингов правоъгълник над джоба на ризата му го идентифицираше като сержант Грулкс.

Той огледа снимката, после мен. Външният ми вид не му подейства убедително. Бях планирала да се занимавам с реконструкцията на черепа цял ден и бях облечена като за работа с лепило. Носех избелели кафяви дънки, дънкова риза с навити ръкави и маратонки без чорапи. Повечето от косата ми бе стегната в шнолата. След неуспешна битка с гравитацията останалата част от нея висеше свободно покрай лицето и врата ми. По мен имаше пръски от засъхнало лепило. Сигурно приличах повече на домакиня на средна възраст, която внезапно е била откъсната от лепенето на тапети, отколкото на съдебен антрополог.

Той дълго изучава служебната ми карта, после ми я върна без коментар. Очевидно не отговарях на очакванията му.

— Вие видяхте ли намереното? — попитах.

— Не, само осигурявам терена. — С леко, усъвършенствано движение на ръката той ми посочи двамата мъже, които ни гледаха мълчаливо. — Те са го намерили.

Кимнах, но той вече се бе обърнал. Работниците от „Електроснабдяване“ мълчаливо ме наблюдаваха, докато вървях към тях. И двамата бяха с големи слънчеви очила, върху които късното следобедно слънце хвърляше оранжеви отблясъци, когато някой от тях раздвижеше глава. И двамата имаха мустаци, извити по еднакъв начин край устните им.

Този вляво беше по-възрастен, слаб мургав мъж с физиономия на териер. Той се оглеждаше нервно, погледът му скачаше от предмет на предмет и от човек на човек — като пчела, която прехвръква от цвят на цвят. Очите му се стрелкаха към мен, после бързо се отместваха, сякаш се страхуваше, че ако срещне нечий поглед, ще бъде принуден да направи нещо, за което после да съжалява. Местеше тежестта си от крак на крак и ту се изгърбваше, ту се излъчваше.

Партньорът му бе много по-едър мъж с обветрено лице и коса, хваната на дълга тънка опашка. Той се усмихна, когато ги наближих, и в устата му зейнаха празнини там, където някога бе имало зъби. Предположих, че е по-приказливият.

— Добър ден. Как сте?

— Добре — кимнаха едновременно и двамата.

Представих се и ги попитах дали те са съобщили за намерените кости. Отново кимнаха.

— Разкажете ми какво стана. — Докато говорех, извадих малък бележник от раницата си, отворих го и щракнах химикалката си, готова да си водя записки. Усмихнах се насърчително.

Мъжът с опашката заговори нетърпеливо, думите му се втурнаха като деца, пуснати в междучасие. Явно се наслаждаваше на това приключение. Френският му бе със силен акцент, думите се сливаха и се губеха по типичния квебекски маниер. Трябваше да слушам много внимателно.

— Разчиствахме храсталаците, това е част от работата ни. — Посочи към жиците над главите ни, после махна широко с ръка. — Трябва нищо да не се допира до жиците.

Кимнах.

— Когато влязох в канала ей там… — Той се обърна и посочи гористия участък по дължината на целия двор. — … подуших нещо странно. — Спря, очите му се заковаха в дърветата, ръката му остана протегната, а показалецът му пробождаше въздуха.

— Странно?

Мъжът се обърна.

— Ами не точно странно. — Замълча и прехапа долната си устна, докато търсеше в речника си подходящата дума. — На умряло — каза той. — Нали знаете какво е на умряло?

Изчаках го да продължи.

— Нали се сещате? Като животно, което се вмъква някъде и умира. — Сви леко рамене, докато го казваше, после ме погледна за потвърждение. Знаех за какво говореше. Отлично познавам мириса на смърт. Отново кимнах. — Точно това си помислих. Че енот или някое куче е умряло. Така че започнах да ровя в храсталака с греблото си там, където миришеше най-силно. Отдолу се показа купчина кости. — Ново свиване на раменете.

— Аха. — Започваше да ме обзема някакво напрежение. Костите от стари гробове не миришат.

— Ето защо извиках Жил… — Той погледна към по-възрастния мъж за потвърждение. Жил се взираше в земята. — … и двамата започнахме да копаем наоколо и да изриваме листата. Това, което намерихме, не приличаше на куче или енот. — Като каза това, мъжът скръсти ръце на гърдите си, сведе брадичка и се залюля на пети.

— Защо решихте така?

— Костите бяха прекалено големи.

— Нещо друго?

— Какво имате предвид?

— Намерихте ли нещо друго, освен кости?

— Да, точно това ни се стори нередно. — Той разпери широко ръце, за да покаже размера на нещото. — Имаше голям найлонов чувал около всичко това и… — Сви рамене, обърна длани нагоре и остави изречението си недовършено.

— И? — Тревогата ми се засилваше.

— Един домакински вакуум. — Каза го бързо, едновременно смутен и развълнуван.

— Какво? — попитах аз, решила, че навярно съм разбрала погрешно думата.

— Един домакински вакуум. За отпушване на канали.

Втренчих се в него. Това не бе нормално. Довърших записките си и затворих бележника.

— Мокро ли е там? — Не държах да обувам ботушите и да си слагам предпазната престилка, освен ако наистина не се налагаше.

— Не — отвърна мъжът и погледна към Жил за потвърждение. Жил поклати глава, без да отделя поглед от прахоляка в краката си.

— Добре — казах аз. — Да вървим. — Надявах се да изглеждам по-спокойна, отколкото се чувствах.

Мъжът с опашката тръгна пръв през тревата и ни поведе навътре в гората. Постепенно се спуснахме в малка падина, а дърветата и храстите станаха по-гъсти, щом наближихме дъното й. Миришеше на мокра пръст, трева и гниещи листа. Слънчевите лъчи пробиваха тук — там короните на дърветата и земята бе осеяна с неравни светли петна. Край лицето ми гъмжеше от летящи насекоми, които бръмчаха в ушите ми, а други се впиваха в глезените ми.

В дъното на падината работникът спря, за да се ориентира, после сви вдясно. Последвах го, като размахвах длани, за да прогонвам комарите, отмествах клоните и присвивах очи, за да виждам през облака мушици, които се опитваха да влязат в тях. Над устните ми избиха капчици пот, косата ми се навлажни, непокорните кичури залепнаха за челото и врата ми.

На петнайсет метра от трупа вече нямах нужда да ме водят. Уханието на гората се смесваше с осезаемата миризма на смърт. Мирисът на разлагаща се плът не прилича на никой друг и аз го усетих в топлия следобеден въздух — слаб, но непогрешим. С всяка следваща стъпка задушливата воня ставаше все по-силна, докато накрая престанала се смесва с останалите миризми и надделя над всички.

Жил спря и остана дискретно на разстояние от мен. Мирисът му стигаше. Не искаше да вижда отново това, което ми предстоеше да зърна. На десет метра по-нататък по-младият мъж също спря, обърна се и безмълвно посочи към малка купчина, отчасти покрита с листа и клонки. Край нея обикаляха и бръмчаха пчели като бедни учени край шведска маса.

При тази гледка стомахът ми се сви, а гласът в главата ми се обади: „Казах ли ти!“ С нарастващ ужас оставих раницата си до дънера на едно дърво, извадих чифт хирургически ръкавици и внимателно си проправих път през гъсталака. Когато наближих могилата, видях къде мъжете бяха разровили листата. Гледката потвърди страховете ми.

Изпод листата и пръстта се подаваха ребра от гръден кош, краищата им се извиваха като рамка на старинен кораб. Наведох се да огледам по-добре. Мухите започнаха да жужат още по-силно в протест срещу появата ми, а слънчевите лъчи се отразяваха в искрящо зелените им телца. Когато разчистих още от изгнилите листа, видях, че ребрата се придържат от част от гръбначен стълб.

Поех си дълбоко дъх, свалих латексовите ръкавици и започнах да изривам с шепи гнилите листа и боровите иглички. Когато гръбнакът се разкри напълно, няколко стреснати бръмбара бързо избягаха. Червеи се развиваха и изпълзяваха навън, изчезвайки един след друг покрай гръбначните прешлени.

Без да обръщам внимание на буболечките, продължих да разривам с ръце. Бавно и внимателно разчистих участък от около един квадратен метър. След по-малко от десет минути видях добре какво бяха открили Жил и колегата му. Отместих косата от лицето си, седнах на пети и се взрях в оформилата се гледка.

Приличаше на частично оголен до скелета торс. Гръбначният стълб, гръдният кош и тазовата кост все още бяха свързани от изсъхнали мускули и сухожилия. Докато съединителната тъкан е упорита и отказва да пусне от хватката си ставите в продължение на месеци и години, мозъкът и вътрешните органи не са така издръжливи. С помощта на бактериите и насекомите те бързо се разлагат, понякога само за няколко седмици.

Виждах останки от кафява изсъхнала тъкан по костите от гръдната и коремната област. Докато стоях клекнала и мухите бръмчаха край мен в осеяната от слънчеви снопове гора, разбрах със сигурност две неща: торсът беше човешки и не бе престоял тук дълго.

Знаех, че появата му тук не е случайна. Жертвата бе убита и захвърлена. Останките от тялото лежаха върху найлонов чувал, съвсем обикновен, от тези, които се използват за събиране на боклук в кухнята. Сега бе разкъсан и зееше отворен, но предположих, че точно в него е бил пренесен трупът. Главата и крайниците липсваха и не се виждаха никакви лични вещи наоколо. Освен една.

Тазовите кости обграждаха вакуума за отпушване на канали. Дългата му дървена дръжка стърчеше нагоре като обърната дръжка на близалка, а червената гумена част бе притисната плътно към тазовия отвор. Положението подсказваше, че нарочно е поставена там. Колкото и зловещо да изглеждаше това, не вярвах да е случайно.

Изправих се и се огледах, а коленете ми изстенаха недоволно от внезапното движение. От опит знаех, че животните могат да изровят и завлекат части от трупове на голямо разстояние. Кучетата често ги крият сред ниски храсталаци, а риещите животни ги прибират в дупките си под земята. Разрових пръстта с ръце и огледах района в непосредствена близост за евентуални следи.

Мухите бръмчаха, а някъде много далече се чу автомобилен клаксон. В главата ми нахлуха спомени задруги гори, други гробове, друга кости — като накъсани образи от стари филми. Стоях абсолютно неподвижна, търсех, бях нащрек. Най-после по-скоро долових, отколкото видях, че нещо не е наред в околността.

По дяволите! Продължих да се оглеждам. Лек бриз раздвижи влажните къдрици край лицето ми и прошумоля в листата. Съсредоточих се с всяка клетка на тялото си върху светлината и сенките. Нищо.

После го забелязах. Вятърът подухваше леко над лъскавата повърхност, по която сякаш за миг се плъзваха малки вълнички. Нищо особено, но очите ми го доловиха. Приближих се, затаила дъх, и погледнах отблизо. Не се изненадах от видяното. Започва се, помислих си.

От една кухина в корените на висока жълта топола се подаваше ъгълче от друг найлонов чувал. Нацъфтели лютичета край дънера на тополата прикриваха чувала, а нежните им стръкчета се губеха сред избуялите плевели.

Приближих се до дървото. Клонки и листа се пречкаха в краката ми. Разчистих достатъчно от найлона, за да мога да го хвана здраво, и го подръпнах. Не се помести. Увих го около китката си, дръпнах по-силно и усетих, че чувалът поддава. Подозирах какво е съдържанието му. Насекомите отново зажужаха пред лицето ми. Струйки пот започнаха да се стичат по гърба ми. Сърцето ми заби като бас в хеви — метъл ритъм.

Още едно напрягане на мускулите и чувалът се показа. Придърпах го достатъчно, за да мога да погледна вътре. И бях права. Когато раз — мотах края му, мирисът на нещо гнило ме удари в ноздрите. Разтворих го и надникнах вътре.

Едно човешко лице се взря в мен. Изолирана от насекомите, които ускоряват разлагането, плътта не бе напълно изчезнала. Но жегата и влагата бяха променили чертите, превръщайки ги в смъртна маска, която съвсем бегло прилича на живия човек. Две очи, сбръчкани и свити, се подаваха изпод полузатворените клепачи. Носът бе изкривен настрана, ноздрите бяха свити и сплескани към едната хлътнала буза. Устните бяха извити назад — усмивка към вечността, разкриваща идеални зъби. Кожата бе съвсем бледа — избеляла и подгизнала обвивка, прилепнала плътно към костта под нея. Като рамка на всичко това се виждаше безжизнена червена коса, загубили блясъка си ситни къдрици, залепени за главата от тънка струйка изтекла мозъчна тъкан.

Разтърсена, затворих чувала. Сетих се за работниците и погледнах към мястото, където ги бях оставила. По-младият ме наблюдаваше внимателно. Колегата му стоеше по-назад, привел рамене и пъхнал ръце в джобовете на работния си панталон.

Свалих ръкавиците си, минах покрай тях и се отправих към края на горичката, където бе патрулната полицейска кола. Двамата мъже не казаха нищо, но чух, че ме последваха, шумолейки.

Сержант Грулкс се бе облегнал на колата. Забеляза, че вървя към него, но не промени позата си. Бях работила и с по-дружелюбни хора.

— Може ли да използвам радиостанцията ви? — Аз също умеех да се държа хладно.

Грулкс се изправи и заобиколи колата до шофьорското място. Наведе се през отворения прозорец, откачи микрофона и ме погледна въпросително.

— Убийство — съобщих аз.

Той ме погледна изненадано, съжали затова и осъществи връзката.

— Отдел „Убийства“ — съобщи на диспечера в централата. След обичайното бавене, прехвърляния и изчаквания се чу гласът на един от детективите.

— Клодел — прозвуча раздразнено по радиостанцията.

Сержант Грулкс ми подаде микрофона. Представих се и съобщих местонахождението си.

— Открих извършено убийство. Вероятно захвърляне на трупа. Вероятно жертва от женски пол. Вероятно обезглавена. Най-добре веднага изпратете подкрепление.

Последва дълга пауза. Никой не намираше това за добра новина.

— Моля?

Повторих думите си и помолих Клодел да предаде съобщение за Пиер Ламанш, когато се обажда в моргата за кола. Този път нямаше нищо за археолозите.

Върнах микрофона на Грулкс, който бе попил всяка моя дума. Напомних му да вземе пълни показания от двамата работници. Той придоби вид на човек, който току-що е бил осъден на десет години затвор. Вече знаеше, че още доста време няма да може да мръдне оттук. Не му съчувствах особено. Аз също нямаше да спя в Квебек този уикенд. Всъщност, докато изминавах краткото разстояние до апартамента си, предположих, че известно време никой няма да се наслади на достатъчно сън. Както се развиха нещата, оказах се права. Но това, което не бих могла да предположа тогава, бе мащабът на ужаса, с който щяхме да се сблъскаме.

Бележки

[1] Следовател при смъртни случаи. — Б.р.

[2] На английски език temperance означава умереност, въздържаност — Б.р.

[3] Дребна порода ловджийско куче. — Б.р.