Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Предградията на рая (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
bdimov (2020 г.)

Издание:

Автор: Кънчо Кънчев

Заглавие: Мадоната от кафе „Фиалка“

Издание: първо

Издател: ИК „Домино“

Град на издателя: Стара Загора

Година на издаване: 2005

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ИК „Жельо Учков“ — Ямбол

Художник: Георги Динев

Коректор: Мария Димитрова

ISBN: 954-651-134-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12006

История

  1. — Добавяне

Дали разсъмна вън, или снегът

осъди тази нощ да бъде бяла?

Сълзи на ангели — снежинките валят,

понесени от вятър карнавален.

 

Не гледай тъмния прозорец и не питай

защо надничат призраци — не зная.

Душите ни — две нежни сенки — скитат

из белите пространства на безкрая.

 

Безсъние от музика… И пустота в очите…

Снегът навън е тих и непосилен —

сълзи от тъжни ангели, които

до края на нощта ще ни закрилят.

 

Иван Груев. Аве Мария, XX век

Интермеццо

Руската империя се крепи на три стълба: православието, абсолютизма и народните чувства.[1]

Александър III

Изтреблението на християните е необходима жертва. Zohar (II, 43a).

Откъс от Талмуд(?)а[2]

Може да го пропуснете, ако удряте водцича и замезвате с хайверче в антракта между две действия на пиеската. Това е отколешна традиция в руския театър.

Императорът на Русия Николай II стоеше с посивяло от недоспиване лице пред любимия прозорец в кабинета си, гледаше навън с празен поглед и от време на време чертаеше неразбираеми знаци по стъклото[10].

Напоследък над империята надвисваха мрачни облаци: идваше война и то не там с турците, с някои по-сербез кавказци или с тия пияндета финландците. А с милионни армии на половин Европа. И на последния поручик от свитата му беше ясно, че приближаващата буря беше събирала сили поне през последните две столетия.

„Лоша орис е това земите ти да са винаги желана плячка за съседите. За близките, че и за по-далечните — помисли меланхолично императорът за своя английски братовчед. — Но и това сякаш ни е малко. Затова в паузите между техните набезите се редуват бунтове на селяните, а когато те се укротяват, избива наяве тайната съпротива и продажността на болярите и помещиците. Хорът на трагедията пък — намери неочаквано сравнение Николай II — винаги е играло висшето дворянство с неговите скверни, подмолни, татарски игри. И перманентни заговори срещу текущия цар. По-голям — поне по скрита ярост — е само натискът на евреите с техния вечен и рушащ държавата опортюнизъм.“ Императорът изхъмка, сякаш разочарован от безсилието си да промени това съсипващо статукво и погледна към сивото небе. Каквото и да бяха правили Романови през последното столетие в усилията си да ги приобщят или поне умирят, техните злостни атаки не спираха. Съсипваха с лихварството си и впиянчваха християнското население, разоряваха търговци и индустриалци, рушаха банковата система и подкопаваха неуморно устоите на царството. Сякаш бяха нахлули от някоя предапокалиптична картина на оня с рогата. Но не само отвътре. Още преди седем-осем години, след оня доклад на графа[15] вече му беше станало окончателно ясно — отвъд океана срещу царството му крояха тайни планове за неговото унищожение могъщи техни фамилии. Особено една от тях. През последните десетилетия по техен сценарий към убийствената палитра се добавяха и кървавите атентати на терористите, подклаждаха се заразните идеи на народоволци, есери и анархисти, а болшевиките заливаха лековерните мужици с последната зла ерес — учението на Мордохай Леви. „Неслучайно най-яростният му пророк е братът на онзи проклетник, дето го обесихме[16]. И ако тук злото няма пръст, не знам къде другаде ще има“ — помисли като суеверен мужик царят на Русия.

Ясно му беше откога броди то по руските земи. Беше го извикал с указа[17] си Алексей Михайлович преди четвърт хилядолетие. Отнемането на правата на мужиците — на простите им човешки права, в продължение на два века беше обезсмисляло съществуването им. Тогава за какво да работят, като то въобще няма смисъл да се мотат из живота? Изгубило вяра и надежда, четири пети от населението в империята беше затъвало в покъртителна бедност. И в тоя исторически момент по руските земи се бяха размножили като библейска напаст еврейските лихвари. От незапомнени времена те държаха монопола за производство на алкохол по селата, и като продаваха за утеха на мужиците — на вересия и срещу залог — долнокачествена водка, ги впиянчваха до идиотизъм. Когато наесен не можеха да си платят, прибираха оставеното им милостиво от помешчика зърно. Ако и то не стигнеше да се погаси дългът, вземаха примитивния им инвентар и оскъдната им покъщнина[18]. „Какво да прави мужикът, Ваше величество, освен да се напие? — беше му казал веднъж в кратък разговор синът на неговия кавалергард Александър Михайлович[19] — Това, което му остави помешчикът, му го взема лихварят евреин.“ На всичко отгоре след недомисления указа на Петър III, дворяните бяха освободени от повинността си да служат на господаря император. Обаче крепостните мужици не бяха освободени от задължението си да служат на господаря помешчик. Това противопоставяне беше като сол в раната. Така се стигна до омраза между двете основни съсловия в Русия, която сега разни антихристи наричаха класова и се опитваха да използват за гибелните си за царството цели. Десетилетие след десетилетие злото се беше разраствало като чудовище от руските приказки, хранено от тези четири пети от населението на царството и от състрадателната или злонамерената част от интелигенцията. Дядо му се беше опитал да спре разрухата, като даде дългоочакваната свобода на крепостните. Но не им даде очакваната земя. И откъде да я вземе? Да ги прати в тайгата ли? Критици на крепостничеството имаше колкото щеш, но никой не казваше как да се оземлят селяните без да се събори държавата. Те, вече свободни, бягаха от недоимъка и глада в града. Беше лесно, трябваше само някоя копейка за билет за влака. В града безимотните се превръщаха в безработни. Това беше взривоопасната класа — не на работниците или на селяните, а на озлобените отвъд червената черта. Беше съвсем лесно някой да ги настрои на вълна революции и събаряне на царства. А желаещи имаше колкото щеш. Те разбунваха обезверените със зловредните си идеи, и проблемите не спираха да тресат държавата. Беше им дал проклетите евре… европейски свободи с манифеста от октомври, но това сякаш само влоши нещата. Всичко това беше сложило кръст на мечтаната от императора връзка цар-народ. Сега вместо нея избуяваха гибелни метежи, злосторничествата на помешчици и управници и пагубните отколешни проционистки задкулисни игри. А зад всички надничаше с безбройните си глави одомашнената и чудесно говореща юдиш хидра на руската корупция.

Николай Александрович поклати глава — сякаш с някаква нецарствена обреченост.

Дори вековният страж на монархията — православната църква, не успяваше вече да внушава смирение на разбунените му мужици. И за това немалка вина имаше пак неговият род. Именно Петър Велики беше взел съдбоносните решения, воден близкия на православието цезаропапизъм и от своята плашеща околните, незнайно от кого взета проклетия. С тях той беше ликвидирал върховенството на патриарха, подчинявайки църковните структури на царската власт. Не че тя не го заслужаваше. В продължение на векове нейната ретроградност и постоянна злоба, с които преследваше всичко ново, спираха развитието на Русия и приобщаването й към останалия свят. Изкуство, музика, литература, а като следствие и целия обществен живот — всичко спъваше с твърдоглавите си канони. До Елизавета Петровна Светият синод възпрепятстваше дори образованието на простолюдието. „Така си е. Православието ни няма Ренесанс. На Запад идеята, че църквата е посредник между нас и Бога се е реформирала поне частично. Тук дори и това не се случи. Църковният клир и сега си е част от интригите за властта. И повечето от тях май стават с неговата благословия. Ако бях на мястото на прадядо си и аз сигурно щях да поискам промяна“ — помисли Николай и въздъхна. Защото какво може да се очаква от църква, в която Бог е след царя? И каква може да е държавата пък без нейната опора? Ненапразно тоя доста свиреп прадядо си бе спечелил прозвището[25]. Не ще и дума, резултатите бяха печални: раздорът между староверците и официалната църква беше разтърсил и разлъчил предишната монолитна маса на вярващите и простият народ най-често търсеше утеха във водката, а упование — в старците и юродивите[26]. И всички чакаха да се случат обещаните чудеса. Или поне да оживеят страшните предсказания. Но времето на чудесата все не идваше и не идваше. Вместо тях редовно се сбъдваха прокобите. Имаше и нещо по-лошо: на мястото на хилядолетните легенди, че истинското царство Божие е по руските земи, се промъкна злата идея на Мордохай да го построят чрез кърваво насилие и разбойнически грабежи, кръстени с измамно-героичното име пролетарска революция.

Така Русия, загубила Неговия път, затъваше все повече и повече в междуособици, заговори, корупция, фаворитизъм, галомания и всякакво чуждопоклонничество, гибелно безбожие и незнайно откъде избликнала жестокост, а след поражението в последната нещастна война, се залюшка като изгубил управление и с яки пробойни броненосец право към кошмарните скали на Смутното време.

Знаеше го всичко това, знаеше го Николай Александрович. Знаеше и че беше дал прекалено голяма власт на неукия си народ, както и че интелигенцията му е надъхана с пагубни идеи, а дворянството е пълно с кариеристи, заговорници и подмазвачи. И въпреки всичко той все още хранеше наивна и сякаш неугасима вяра, че ще успее да спаси огромната си страна от надвисналото крушение. За това поне на първо време му трябваха… някакви си двайсетина милиона[28]. Заемите си бяха в природата на руската душевност — по традиция, останала от дедите, в Русия винаги харчеха повече, отколкото могат да спечелят, и накрая винаги се надяваха на Божията помощ, или на еврейски заем, за да се запълнят зеещите дупки в хазната. Но то къде не беше така. Бедата беше, че и той — най-богатият човек на земята — нямаше откъде да се сдобие с налични. Дразнеше го тая… татарска[29] дума. Можеше да си ги напечата тия проклети пари, ако не му пречеха трите извечни царски злини: неуспешните войни, еврейските банкери и финансовият министър. „Права е, права е Анастасия Михайловна като ме предупреждава напоследък непрекъснато, че те ни мислят злото“ — сети се внезапно императорът. Романови бяха натрупала горчив опит[30] в задкулисните битки с няколкото омразни фамилии. И все не можеха да спечелят. Да, един… спасителен заем. С него можеше да накупи повечко снаряди за предстоящата война, както и някои други дреболии от първа необходимост, като, да речем, още няколкостотин мортири и гаубици. Само че за кой ли път тия стиснати зложелатели — чифутите, отказваха да му го дадат.

„А уж сме рода[39]“ — императорът направи насмешлива гримаса, и дълбоко — съвсем по руски — въздъхна.

„Не мога да разбера защо ни е тая проклета война — за кой ли път някак си безволево се заколеба Николай Александрович. — Иисус не ни е завещал да нападаме съседите си. Какво да правя? Да си отдъхвам по халат и да чакам провидението да промени статуквото ли? Всички сякаш са против мен. Николаша[40] я иска. Дворът я иска. И тая «Дума»… — той направи гримаса, сякаш беше помирисал противния му камамбер. — Ами Гучков[41]… Да можеше и той като графа[42] щастливо да изчезне от живота ми. Какво съм се размечтал. Самият аз сякаш я искам. Дано да ни се размине. Може пък и нашият… — императорът добави наум едно неопределено прилагателно, странна смесица от побъркан, мистичен, развратен, чудотворен и още едно, сякаш нецензурно — старец[43] да помогне с молитвите си. На бейби[44] как помага… Горкият ни… приятел, дано и той оздравее — въздъхна отново с неясна надежда руският самодържец. Нещо му подсказваше, че помощ отникъде няма да дойде. — Тоя проклет заем — продължи изненадващо и за самия себе си да кълне наум като разлютен игумен Н. В. — Дали пък… Не, сега вече съвсем няма да дадат. Да, евреите — поклати той глава, сякаш се съгласяваше от немай-къде с невидим и за него събеседник. — Няма какво да ги мисля. Спрямо тия… — Николай II затърси дума, но не успя да намери[45] подходящ израз, освен «обесници» за един от вечните врагове — ще се придържам към завета на баща ми.“ Веднъж Александър Александрович се беше подсмихнал по императорски: „В дълбочината на душата си — беше казал — аз винаги се радвам, когато бият евреи, но все пак това не трябва да се допуска.“

Беше лаконично и програмно: „Все пак“. Да. Това беше ключът.

Николай Александрович за трети път поклати глава — вече с полагащото се по протокол самодържавно изражение.

Едва сега през мъглата на времето забелязахме, че Н. В. държи в ръка малко томче. Стиховете на Тютчев[53]. Аня[54] ги беше донесла на царицата и той случайно ги беше видял. Николай се усмихна — отново малко тъжно. Да, така беше.

Умом Россию не понять,

Аршином общим не измерить…

Императорът не обичаше поезия, а и напоследък освен оскъдната кореспонденция със своите царствени родственици и традиционните писма на просители, четеше главно секретни сводки и доклади на тайни агенти. Но в тези стихове и особено в следващите два[59] сякаш се криеше ключът към всичките му проблеми.

Притеснителното бе, че напоследък той сякаш започваше да губи вяра в огромната си страна. Николай II се обърна, направи няколко несигурни крачки, остави томчето на царственото си бюро и вече за четвърти път поклати глава, сякаш това беше основната работа на руските императори. Не искаше проклетата война. Но това не беше всичко. Искаше да е далеч и от опротивелите му приеми и укази, от напрягащите го задкулисни маневри, от сервилни царедворци, от смазващата отговорност на решенията си… И най-вече далеч от тези вечно недоволни, вечно настроени срещу трона, постоянно заговорничещи депутати от Думата. Да можеше избяга от мислите си за бедите, които надвисваха над Русия и от грижите за поданиците си, които му ставаха все по-неразбираеми и чужди. И най-после да се спаси от страха си, че ще вземе, когато най не трябва, онова разбиващо сърцето решение[60], заради което да страдат неизброимо много хора. Николай отново погледна към прозореца, сякаш оттам минаваше пътят към тия… да, неполагащи се на император, поне в това… — той затърси подходяща дума[61] и се сети за един английски израз — в това разглобно време мечти. И защо ненавременни? Толкова неприемливо ли беше? Искаше просто да изчезнат сплетните, заплахите, враждата и цялата суета край трона. Да е със семейството си, да плават с яхтата покрай бреговете на Крим, да гледат с Алекс морето, устремени към някаква далечна и непостижима цел, да чувства близостта на онези, които обичаше най-много от всичко на света и да помоли Бога това да продължи до края на дните му. Това му се искаше. Но сега трябваше да си наложи да забрави тези… доста наивни надежди. Дългът му повеляваше друго. Вместо дребните прости неща, които му се искаха, трябваше да се покрива с царствена слава. Или също толкова царствен срам.

Императорът седна, притегли указа за обща мобилизация и с омерзение заразглежда перодръжката, с която го беше подписал.

И в този момент в кабинета връхлетя Алекс. Беше с оная бяла рокля, която Николай най-много харесваше, и с любимата си диамантена брошка пеперуда — сякаш беше ходила да се преоблече за случая. Само един поглед към нея беше достатъчен той да забрави поне за миг всичките си проблеми. Обичаше я. И винаги щеше да я обича.

— Виж — каза едносрично тя и му подаде с разплакани очи една невзрачна хартия.

Беше телеграма. Нямаше нужда да гадае — беше от Распутин.

„Страшен облак над Русия. Беда, много мъка, няма изход, море от сълзи, безмерно, ами кръвта? Какво да кажа? Нямам думи, а неописуем ужас. Знам, че всички искат от теб война, и верните ти, без да знаят, че е на гибел. Тежко е Божието наказание, когато Той ни отнеме пътя. Ти си цар, баща на народа. Не допускай безумните да тържествуват и да погубят и себе си, и народа. Всичко тъне в безкрайна кръв.

Григорий.“

Николай погледна към небето, погледна жена си, надраска върху указа „Да се отмени“ и захвърли писалката. Две капчици мастило пръснаха върху бюрото като малки черни сълзи.

— Да бъде Божията воля — каза императорът, стана и се прекръсти. Сега вече можеше да въздъхне с пълни гърди. Войната беше отложена.

Алекс го погледна както тогава, на моста, когато отиваха към църквата… Николай се усмихна за пръв път от седмици и си повтори като заклинание. „Няма да участваме в проклетата война.“

И се направи, че не чу как някъде далеч един глас тихо, но ясно попита: Ех, царю, царю, нима вярваш в това?

Знаеше, знаеше Николай какво чака него и семейството му. И не от пророчествата на Распутин. Беше прочел съдбата си в писмо на свят монах преди петнайсетина години. А той беше написал още преди Наполеон да види горящата Москва какво чака Романови. Дълго плака царят, докато го четеше. И на, толкова години оттогава, а той все се надяваше онова да не е истина. В него още живееше надеждата, че злата прокоба ще отмине семейството му и огромното му царство.

Само че, каквото Господ е драснал, не се изтрива.

Бележки

[1] Ако пропуснете някоя от забележките или я оставите за „след това“, книгата ще се промени. Затова плюнчете пръстите и разлиствайте в търсене на онова, което все едно ще ви се изплъзне. Както знаете, така е ставало отравянето в някои специални случаи. Ако нямате охота, обадете се за вариант, ползващ търсачка. Ще ви го изпратя с електронен автограф срещу… срещу там каквото и да е или нещо съвсем друго.

[2] По думите на видни представители на юдаизма, „Талмудът е особено поетичен“. Цитати от него с подобна лирична сила можете да намерите например тук или там, както и на хиляди места в мрежата. Авторът не изразява по никакъв начин своето мнение по въпроса дали тези текстове са истински, дали имат някаква насоченост срещу когото и да е било и въобще не коментира тяхното значение за световната поезия. Носят се нездравословни слухове, че разглеждането на такива въпроси е под стародавна окултна угроза с неестетичен ритуален завършек. Затова той си позволява само да поразсъждава над чужди версии за вижданията на и за руския цар — в частност и по този въпрос. За него със сигурност се знае, че заедно със семейството си е разстрелян без съд и значи без присъда. Такъв авторитет по тези въпроси като самия Троцки — Бронщайн свидетелства, че това е станало по заповед[3] на Ленин — Бланк и Яков Михайлович Свердлов (според едни, е Ешуа Соломон Мовшевич, според други, Янкел Мираимович, според трети и четвърти — Янкел Мовшевич Свердлин, че и още Гаухман, а има и още един куп прозвища или клички, тоя — както казва Божо — безродник, престъпник с маса присъди и патологичен убиец). За пълнота ще отбележим, че в Екатеринбург по онова време секретар на уралския областен комитет на РКП (б) е Шая Исакович Голошчокин. Избиването на царското семейство се извършва от отряд пияни интернационални отрепки под вещото ръководство на коменданта на Ипатиевския дом, чекиста Яков (Янкел Хаимович) Юровски. Има автори, според които въпросните… (в оригинала липсва текст — б.р.) не са евреи, както и такива, които са на противното мнение. Разбира се, има и такива, които не дават и пет пари за която и да е от двете теории. Казват, че след приключване на ликвидационното мероприятие, за пояснение върху южната стена било оставено двустишие[4] на немски от специално дошъл за целта тайнствен ерудиран познавач на Хайне с дълга, черна като катран брада, облечен в черен костюм на погребален агент. Излишно е, но въпреки това мимоходом и само за пълнота ще отбележим, че всъщност Хайне се казва Хаим, а двустишието (във варианта, написан на стената) е майсторска алюзия между убийството на смъртния еврейски враг — вавилонския цар Валтасар (виж напр. тук), след което се сгромолясва Вавилон, и убийството на беззащитния Belsatzar Николай II (неясно чий враг, освен на българите, но то кой ли ни е бил приятел), след което пък загива Велика Русия. На противоположната стена пък, досущ като на един прочут кръст, имало кабалистичен надпис на гръцки, арамейски и еврейски с поучителна разшифровка: „Тук, по заповед на тайните сили, царят беше принесен в жертва за разрушение на държавата. За всичко това се известяват народите.“ На това място можеше да се намери повечко, а и по тези въпроси има написани и доста книги (една се появи тия дни), които не са, а вероятно няма и да бъдат преведени на български. Но това едва ли е голяма беда. Проследяването на цялата по-нататъшна съдба на останките на жертвите не е за хора със слаби нерви. На онези, които проявяват интерес, препоръчваме сравнително лекото[5] четиво „Николай II. Последният цар“ на Едвард Радзински. Както запознатите с подобни материи могат да се досетят, към днешна дата всички уличаващи следи от това типично старозаветно зверство са старателно заметени. Разбира се, всеки е в правото си да изкаже (предпазливи) предположения по чии замисли и заповеди е извършено то. Ясно е и че разсъжденията за разни тайнствени надписи нямат особена доказателствена стойност, защото Ипатиевският дом е предвидливо разрушен от болшевиките. По това време по ония краища (може да се каже и по онова време по тия краища) секретар[6] на Свердловския[7] (!!) областен комитет е тавариш Елцин. Ще отбележим мимоходом, че Борис Николаевич не принадлежи към избрания народ. Битуват мнения, че е простодушно и сравнително безобидно пиянде от руски произход. Носят се слухове и че е подработен със зомбираща техника — съветско производство. Може и така да е, но много специалисти са на мнение, че не може да се мине и без природни дадености. Във всеки случай е известно, че е бил губернатор, президент и прочее, а веднъж по телевизията го показаха и как друса някаква смесица от ретро вариант на руски шейк и як тахан-кючек. Бяхме заедно с Матей и той веднага се захили: „Без капка чувство за ритъм е, горкият“ — вика. Няма значение, важното е да мислим позитивно. Все пак странно е, че една подобна, но сравнително масова картинка на специфични танци вече беше описана по страниците на тая книга.

За онези, които не разбират защо са тези забележки ще поясним, че ние пък съвсем нямаме представа.

Предлагаме и още два, не толкова поетични цитата (от мрежата):

„Ние сме избраният от бога народ… Повечето евреи не искат да го заявят открито, но нашият бог е Луцифер, и ние сме НЕГОВИЯ ИЗБРАН НАРОД. Луцифер е съвсем жив.“

Харолд Уолъс Розентал, бивш главен съветник на тогавашния американски сенатор Джейкъб (Якоб) Джавитс. Откъсът е от негово интервю, взето от него през 1976 г. от Уолтър Уайт Младши. Скоро след това, на 12 август 1976, Розентал е застрелян на летището в Истанбул. Повече може да намерите например тук.

„Нашата раса е раса на майстори. Ние сме богове на тази планета. Ние сме толкова различни от по-низшите раси, колкото те се различават от насекомите. В действителност, в сравнение с нашата раса, другите раси са зверове и животни като цяло. Нашата желязна тояга е нашият водещ закон. Масите ще ни служат, лижейки краката ни, защото нашата съдба е да властваме над по-низшите раси. Нашето земно царство ще бъде управлявано като използваме роби.“

Менахем Волфович Бегин, на иврит: מְנַחֵם בְּגִין — терорист и убиец, издирван от английското правосъдие за множество особено жестоки убийства, с обявена награда за главата му от 10 000 паунда. Ръководител и извършител на зверското (според някои) престъпление в арабското селище Деир Ясин, където са убити 254 араби — повечето мирни жители, както и на още десетки други подобни. Министър-председател на Израел 1977 — 1983, Нобелов лауреат за мир[8] (1978). Цитатът е от негово изказване пред Кнесета.

[3] Ако проследим нещата хронологично, по заповед на таваршчите Бланк и Свредлин или Гаухман за по-малко от половин година (от 16 юли 1918 до 13 януари 1919) са избити осемнайсет члена от царския род и по тоя начин са ликвидирани претендентите за престола. Така се изпълват предчувствията на една велика княгиня, за които авторът знае от настоящата книга. Но то според някои и самият Янкел Мовшевич е утрепан по заповед на другаря Бланк. Разбира се, най-накрая са видели сметката и на учителя и вожда на международните работници, масовия убиец В.И.Л. Както веднъж изкоментира Божо, за съжаление, много късно. Ние се разграничаваме. От последните изследвания на различни неизвестни учени стана ясно, че царското семейство не е избито в оня подвал, а е разселено тихомълком по света. Къде — никой не знае. Интересно какво е станало с придружаващите ги разселващи другари. Както и да е. Има почти достоверни сведения, че една малка част от това отскоро канонизирано семейство е доживяла до старини и в Старозагорско. Ние също се надяваме да доживеем — там или в някой друг вълнуващ монархически център. Защото може пък ние да сме от царския род и да предявим претенциите си към престола, тъкмо преди Владимир да го получи.

[4] Ето го и това професионално подбрано двустишие (погледнете например тук):

Belsatzar (Belsazer) ward (aber) in selbiger Nacht

Von seinen Knechten umgebracht.

В скобичките са разликите с оригинала: вместо правилното Belsazer, стои злокобният каламбур Belsatzar — Белия цар; aber (обаче) в оригинала е противопоставяне на предната (20) строфа, което за случая е неуместно и затова е изпуснато от експерта с дългата черна брада. Така с откровената зловеща игра на думи в надписа се оставя желаното и очевидно предварително обмислено самостоятелно послание. И ако тук фарисеите ви заобясняват как се пише Belsazer на старогръцки или на късновавилонски, или ви запробутват други въдици от разнообразния си инвентар за балами, помнете, че през кристала на истината парчетата от всеки пъзел, колкото и объркан да ни се струва, изведнъж застават на мястото си и добиват поразително ясен смисъл. Veritatis simplex est orato. Словото на истината е просто.

[5] Бихме казали леко във всякакъв смисъл. Но типичните за тая група… ами да, извъртания, се понасят без сериозни травми.

[6] За онези, които не са наясно с терминологията: секретарят на обкома е нещо като губернатора от царско време, само че с мнооого по-големи пълномощия.

[7] И днес (29.08.2005) това е името на областта.

Добавка: на 09.05.2019 положението е същото. Дори Екатериненбург руснаците си го наричат по инерция Свердловск. В предаването на ТВ Россия по случай Деня на победата така си беше и изписано на екрана. Но то кво да се чуди човек — те терафима на оня архизлодей (по думите на Матей Проданов) още си го държат в зикурата му (в съветското издание това да се пропусне). Гледам репортажите от парадите и си спомням думите на инж. Къбоков: Тъй и няма да разберат, горките, че тъкмо болшевишките еврейски комунисти ги вкараха в касапницата[9], в която загина поне една десета от населението и половината им мъже. Името на тоя мразещ (съвсем, съвсем меко казано) Русия садист и масов убиец, причинил неизброими злини на великата империя, ще се спомене още веднъж в книга III, за което се извинявам предварително.

[8] Според инж. Къбоков, наградата е дадена за мирното взривяването на хотел „Давид“, по онова време болница, при което са избити 97 вредни елементи — болни, лекари и враждебно настроени медицински сестри. Според Матей пък, тя е за проява на висша милост — предложението му да се пощади животът на земната цивилизация и нейните представители да бъдат използвани за разнообразни експерименти с предимно хуманни цели. Най-накрая, някои считат, че тя е за цялостното му творчество. С решение на Кнесета, паметта на видния деец за човешко щастие и борец за мир с всички възможни, но най-вече едрокалибрени средства с голям радиус на действие, Менахем ВОЛФОВИЧ е увековечена със закон. Vigilia pretium libertatis.

Тъй е. Бдение му е майката.

[9] Пак според Божо (е, и според някои други автори — предимно и единствено В. С.) основна причина за Втората световна война е изключителната агресивност на болшевишката доктрина. Тя е в резонанс с основните замисли на неговия дедо и чичата му. Те само са открили и отгледали авторите на заразните смъртоносно отровни антиобществени идеи и са осигурили финансово разпространението им. Съгласно замислите на най-проклетия от тях, щом тия идеи завладеят масите, комунистите ще спечелят целия свят — разбира се, след като в люти битки унищожат управляващия елит, частната инициатива, религията и останалите устои на християнската цивилизация. В съответствие с тая директива, в болшевишките стратегически планове следващата (след Първата световна) война ще се води на ЧУЖДА територия. Културните паметници пък, ознаменуващи победата в предстоящата касапница, ще са на родна земя — главно в съветската столица и други големи градове, където има достатъчно свободни площи за монументи, мемориали и братски гробища. Заради това предвидливо строят в Москва и Двореца на конгресите, където по замислите на Йосиф Висарионович ще се приеме в състава на СССР и последната Европейска социалистическа република.

[10] Може да е било в работния му кабинет в Александрийския дворец, в Новия дворец вила Александрия или — защо не — в онзи Ливадийския. За отбелязване е, че мислите на императора в тази и подобни утрини минават бързи, неясни и интуитивни като на всеки човек — ей така, като вихър през стърнище: дигнат се сламки, тук-там зрънца и най-вече прах от миналото, повъртят се из въздуха, и пак падат в забравата. Не ще и дума, Николай II е бил доста странна птица и неговите намерения и действия често са неразбираеми за нас. В продължение на дълги години той си води дневник. Там човек по принцип отбелязва най-значимото за деня. А кое е то за самодържеца на Русия? Той сам описва най-важните си занимания: пие чай, ходи на църква, обядва, гуляе (разхожда се, моля ви се) с някакви типове от оная епоха, при което води бележки за температурата, посоката и силата на вятъра, среща се с майка си и други важни особи, чете (вероятно книги), получава и отговаря на телеграми, пише писма, понякога произвежда стотина корабни гардемарини в мичмани, а излиза и че е играел здравата на зарове и домино. Когато има вече съвсем чрезвичайни събития — потопена е армадата край Цушима, избили са повечко мужици (от 130 убити и 299 ранени до 2000–3000 убити и 7–8000 ранени — в Русия нищо не е ясно заради големите разстояния и студеното време) или поне е обявил война — тогава в дневника се появяват телеграфни осведомителни записки за събитието, както и кратко описание на чувствата (тежко му е, болно му е и „Господ да ни е на помощ“). Въобще, имаш чувството, че императорът на Русия е някакъв добродушен дебил, който се радва на живота с характерна усмивка и само в епизодични моменти се занимава с напрягащите го непосилно държавни дела. Всичко това би направило лесна задачата на неговите биографи. За беда в безбройните безметежни дни рядко се посочва къде се е намирало Негово величество. Затова не сме уверени къде е точно и по времето на нашия разказ. Че е чертал неясни фигури по прозореца обаче има неоспорими доказателства. И все пак нещо не е наред. Такива безлични дневници си води цялото царско семейство — царицата, дъщерите, престолонаследникът… Те са необикновено интелигентни, високо образовани, владеят по няколко езика (баща им говори перфектно четири). Защо, когато разбеснелите се болшевики ги откарват към Ипатиевата къща, те изгарят повечето писмени следи, а оставят тези, сякаш нищо не означаващи дневници? Защо тях оставят за историята? Какво се крие зад всичко това? Знае ли някой?

Когато споделих тия съмнения с касиера на блока, той какво ми каза? „Абе на кого му дреме, бе — вика. — Ти по-добре смени крушката във входа. Тая седмица за трети път я крадат. Помагай, че няма пари. Не се заплесвай с някакъв си руски цар. Ти сам си казвал, че той и без друго не ни е обичал много-много[11].“

[11] Може би тук му е мястото да отбележим, че според инж. Къбоков и други автори (може би аз) Н.И.В. е бил изразител на настроенията на дворянството, на прохождащите индустриалци в империята и, колкото и да звучи пасторално, на крепостните селяни. Следователно ако преобладаващата част от поданиците искат някаква обществена промяна — трябва да се извърши, защото иначе ще започнат вълнения, размирици и — ето го смутното време, ето го краят на империята; ако дворянството иска статут — ще го получи, защото иначе се извършват превратите. Ние българите трябва да сме наясно, като си спомним от читанките по история колко от владетелите ни са изклани от някой от безбройните претенденти за трона, от разни ивайловци, както и от нарочни пратеници на някой съседски император. Затова и царството ни е било винаги такова кекаво. Както казва Божо, „Ние нямаме хиляда и триста години история на държавата си. Ние имаме тринайсет века опити да си направим държава[12] — един от друг по-неуспешни.“ Тъй че, ако той е бил за нас със статут на българомразец, трябва да се запитаме доколко такива се били настроенията в царска Русия. И нека не преписваме цялото зло на един човек. Той трябва да е в резонанс с обществото. Това, както можете да прочетете някъде из романа, го казва самия граф Галицин. А и народът далеч невинаги е прав. На тези, които мислят противното, Божо често е пожелавал да ги съдят по митинги с кръвожадни призиви от рода на „Смърт на предателите“, „Обесете изедниците“ или нещо в същия конструктивен, избликващ от народните глъбини правораздавателен дух. Веднъж каза и нещо, което може да се стори на много хора обидно и съвсем неприемливо: „От много векове в социума витае латинската поговорка «Глас народен — глас Божи». Само че това е светотатство. Гласът на народа не е гласът на Бога. Гласът на Бога е само Неговия глас. Хубаво го запомни и навсякъде го прилагай. Както това, че парите са пълномощията за управление в долния свят. Само че чий е гласът е по-важно. Това всъщност е най-важното. И в долния, и в горния свят.“ Така ми каза. „Ами тогава какво става с основния принцип на демокрацията?“ — мина ми през ум веднага. „Сам си отговори“ — каза Божо.[13]

[12] Тук инж. Къбоков не е прав. Според много автори, 681 г. не е начало на българската държавност. Според Именника на българските ханове, петима ханове, а именно Авитохол, Ирник, Гостун, Курт и Безмер са царували с остригани глави (това е била официалната ханска прическа) от другата страна на Дунав 515 години. Тъй че опитите очевидно са продължили по-дълго. Може би дори в началото да са били сравнително успешни. Не е ясно защо инж. Къбоков посочва друга тяхна продължителност. Вероятна причина е слабата популярност на Именника сред българската атомна интелигенция по време на разказваните събития.

[13] Много, много години по-късно една вечер ми хрумна да провера какво има в мрежата по въпроса. И от първия път попаднах на тоя сайт. Оказа се, че още преди дванайсет века съветникът Алкуин на Карл Велики е прозрял бедите, които може да донесе тоя — както казва Матей — „размахван през вековете протоболшевишки байрак“. Божидар беше отишъл по-далеч и елегантно и неоспоримо, само както той го може, ми показа неговата абсолютна несъстоятелност. И значи вредност. Ще допълня само, че имаше период, в кой често мислех над това, което ми е казвал Божидар за демокрацията[14]. Както и за това, че латинският, на който са провъзгласили светотатствената мисъл за Божия глас, отдавна е мъртъв език.

[14] Докато пишех тая закъсняла забележка, най-накрая ми проблесна защо съм започнал Втората книга със сцената в двореца. И с поелия своя кръст Николай II — избрания не с нищо не значещия глас на народа, а помазаният в Божия храм и обречен за жертва, странен, меланхоличен и милостив император на Русия.

[15] Може би става дума за граф Ламсдорф — негов външен министър през периода 1900–1906. Странно защо не споменава името му. Но то това не е единствената загадка в тая книга.

[16] Тук сме съвсем сигурни за кого става дума.

[17] Указа на Алексей Михайлович — тъй нареченото Соборное уложение (Сборен кодекс), чрез което през 1649 г.[20] иначе богобоязливият, начетен и плодовит руски цар Алексей I извършва социален преврат, който след два и половина века има фатални последствия. Той довършва започнатото от баща му окончателно лишаване на селяните в руската империя от неотменните човешки свободи — свободата за предвижване и разпореждането им със себе си и своето имущество. Така те се превръщат в лични роби на помешчиците. От този момент нататък напрежението и конфликтите между двете основни съсловия в Русия ескалира непрекъснато до катастрофата през деветстотин и седемнайста година. Интересно е, че след заграбването на властта, болшевиките набързо превърнаха руските селяни отново в крепостни, но вече на новите местни помешчици — безбройните председатели и секретари от апарата на всесилната РКП (б). До края на болшевишката власт тези крепостници-колхозници не само, че не можеха да се разпореждат с произведеното от тях и да се предвижват свободно до близкия град, а нямаха дори паспорти. Дори някои по-породисти колхозни крави имаха по-висок социален статут. Собствена земя тези окаяници и до ден-днешен (?) нямат.

[18] Съвсем скоро научих, че в разговор с приятели по подобен повод Божидар казал дословно: „В Щатите те са вършели същото. Имам предвид лошите евреи, ционистите, не добрите.“ После цитирал Сеймуел Клеменс[21] и продължил в смисъл че те навсякъде постъпват по този начин, като изчакват гоите, водени от алчност и от глупост сами да си сложат финансовата халка на носа[22], а после постигат показатели на печалба, за които робовладелският Рим не е можел и да мечтае. „Логично е — казал още той — в един момент новите властелини на света да поискат да ни окачат на вратовете и тесара[23]. И ако се опитаме да се отървем от нея, да ни жигосат. Поне в някакъв преносен, най-вероятно икономически смисъл. А защо не и с традиционното добре нажежено желязо.“ И като помълчал малко, добавил изненадващо: „И аз напоследък започнах да си мисля, че тесарата ще ни помогне. Ако не друго, поне да ни напомня в какво са ни превърнали[24].“ „То така ще излезе, че халката на носа ще е за наше добро“ — запитал малко язвително някой. „Точно това искам да кажа“ — отговорил Божо и въздъхнал. Попитали го защо мисли така, но той казал „Не ми се говори сега“ и никой не посмял да настоява.

[19] Н. В. може би има предвид бащата на Бердяев (вж.заб. по-нататък).

[20] Само за сравнение: Алексей Михайлович издава този указ триста години след като Бокачо чете на кралица Йоана Неаполитанска първите глави на „Декамерон“, сто и петдесет години след като Леонардо е нарисувал „Тайната вечеря“ и четири десетилетия след първото представление на „Хамлет“ и публикуването на първата част на „Дон Кихот“, в която, както знаем, е прочутата му реч „Свободата, Санчо…“ и тъй нанататък. Такова е разстоянието между европейската цивилизация и руските реалии.

[21] За любопитните привеждаме въпросния цитат от статията на Марк Твен относно евреите в списание „Харпър“ от 1899 г., като обръщаме внимание, че единственото число е само литературен похват за описание на всеобщо явление:

„След войната, в щатите, където гледаха памук, простите и пренебрегвани негри отглеждаха реколтата за своите бели плантатори срещу дялове от нея. Евреинът нахълта силом и стъкми магазин сред плантацията, като задоволяваше нуждите на негъра на кредит, а в края на сезона ставаше собственик на негърския дял от настоящата реколта и част от неговия дял в следващата. Така не след дълго белите намразиха евреина, а е съмнително дали и негърът го е долюбвал…“

[22] Докато ровичкал из мрежата, Божо попаднал на текст, за който авторите на блога твърдели, че е от Талмуда:

„По време на Халхомод (според споменатите автори, еврейски празник през пролетта и есента) всяка търговска дейност е строго забранена, но по изключение се разрешава да се дава заем на християнин, понеже да се вземе от християнина лихва е приятно за Господа Бога по всяко време.“

„Не знам — вика — дали има такъв празник. Обаче да се взема лихва е наистина много приятно.“

Тъй ми рече.

[23] Плочка от дърво или кост, която робът задължително носи като свидетелство за социалния си статус. Значително по-късно са изобретени ордените, медалите, както и значките за принадлежност към някоя тайна общност или към прочутия отдел за борба със сръбската музика.

[24] Веднъж като си говорехме за социализма, Божо ми каза нещо, което ме стресна: „При реалния соц — подхилкна се както винаги той — имах надежда, че някъде има нормален свят. Това ме крепеше. Видиотяването ни също вървеше с бавни темпове, а имаше и много пролуки, през които нормалният човек можеше да се измъкнеш от заливането с пропагандна помия. Сега тая илюзия е разсеяна. Вижда се, че чичата и братчедите са се погрижили ние да заменим общуването с Бога и стремежа да следваме пътя към Него с вяра в американската мечта, с фантасмагории за демокрацията, с безсмислени надежди за забогатяване и най-вече с изплащане на текущи заеми. И като се поогледаш, виждаш как нарушаването на Божиите заповеди навсякъде е със статут на държавна политика. А това не може да свърши добре. Излиза, че соцът е бил направо добруване. Аз се чудех защо така ми липсва, а то за какво било.“

Мислил съм над неговите думи. Не е прав. Ето, аз преди два дни си купих нов смарт 55 инча. Еми, хубава картина има. И заемът ми е със съвсем поносима лихва.

[25] Антихриста — това е едно от прозвищата на Петър I, наричан обикновено Велики.

[26] Старците и юродивите — В противовес на разединеното след Никонианския разкол и подчинено на руския абсолютизъм православие, старците, в представите на народа, са обгърнати от тайнственост и Божия благословия монаси. За него те са със статут на отшелници от суетата и фалша на официалната църква, които са се посветили в служба на Бога, бедните и онеправданите. Светостта на най-извисените от тях е толкова неоспорима, че те са канонизирани от православната църква. Известни са и много сбъднали се техни предсказания. Юродивите (от юродив — уродлив) са вярващи в Русия, които са предизвиквали чрез поведението си силни негативни реакции на околните, за да могат да изтърпят последвалите тежки оскърбления и страдания, подобни на онези на Иисус по пътя за Голгота. Чрез такива страдания те са се надявали да се възвисят духовно. Съдейки по многобройни хроники, някои са успявали. Много от тях са пророчествали[27] и са вършили поразителни, необясними неща. Такива са били в общи линии старците и юродивите. А от противната страна са стояли представителите на официалната, подчинена на оберпрокурор безлична и потънала в интриги православна църква. Как да не се разцепи народната вяра?

[27] По-литературно е пророкували. Но той авторът не е много литературен (б.а.).

[28] В зависимост от начина на сравнение, днешната им равностойност, според различни оценки, е някъде около десет-двайсет милиарда. Заемът е едно няма нищо, като се има предвид, че от офукването на една подобна сума при нас, единственият по-видим резултат бе довършването на магистрала „Тракия“ и няколко квартала със скромни баровски вили в стил съвсем (хептен) късен барок[31], в които даже не навсякъде успяха да сложат златни клекала. Имаме късмет, че Талмудът не забранява даването на заеми с висока лихва на гоите (на евреите, горките, не е разрешено). Иначе повечето държави по света отдавна щяха да са фалирали. Да не говорим, че могъщата индустрия за златни ибрици с дистанционно и безброй други жизненоважни аксесоари[32] за парвенюта и сноби щеше да западне необратимо и милиони труженици отдавна щяха да висят по опашките за претоплена супа за безработни. Не, имаме, определено имаме късмет.

[29] На руски пари е „деньги“. Тази дума, а също „казна“ (хазна) и други термини, свързани с държавността, имат татарски[33] и най-вече хазарски произход (вж. напр. Википедията[34]). Изглежда императорът недолюбва тюркските езици.

[30] Може би Николай II си спомня за дедо си, Александър II, който (също като големия Ейб) отказва на фамилията (?) да създаде — по английски модел — контролирана от нея Централна банка на Русия. Някои твърдят, че точно заради това е бил и убит. Същата участ постига Джеймс Гарфийлд, Уйлям Маккинли и Джон Кенеди, а Андрю Джаксън се отървава на два пъти — и то все заради ината им да се противопоставят на чича̀та и брат’чедите на Божо. Но то смъртността при руските царе-императори и при американските масон-президенти си е по традиция по-височка. Като го споменахме, още в Атомната, при разговор на подобна тема, инж. Къбоков казал буквално следното[35]: „Виж сега колко е интересно[36]: макар че е несметно богат (разни имоти — три четвърти от Русия, скъпоценности и други ценности), пълномощията за управление на Н. В. не са парите му. Неговите царски атрибути може би се основават наистина на предоставени от Някого прерогативи, на църковната благословия, традицията и народната воля. От разстоянието на годините те изглеждат вече съвсем фиктивни. Тъй че, свръхбогат е, но за разлика от свръхмогъщия си противник нѐма па̀ри. Затова час по час врънка дедо за някакъв миризлив заем от двайсетина милиона. Защото производителите на пушкала, топове и разни гърмящи консумативи не признават управляващите му пълномощия и не му се подчиняват. Уж царствените му сертификати са от Бога, но на, те не ги признават. А после какво се случва? Дедо упълномощава със същите тия двайсетина милиона онова… (автоцензурирано) политбюро[37]. Те изпълнява начаса волята му: набързо обезвластява Романови, сякаш тяхната власт не е била от Бога. Но ако тя не е била от Него, тогава от кого е? Само не ми казвайте, че е от народа. Той си е просто едно размито множество във виртуалното пространство на неопределимите същности[38]. Може пък зелените пълномощия да са по-могъщи от цялата монархическа институция. Взета заедно. А това няма как да е без Негово съгласие.“ И нали е полиглот като онези, за които говори, той веднага произнася паметното: „Тук заедно може да се замени със zusammen, together, insieme, an ensemble, разбира се вместе, а защо не и barabar.“ Последната дума със сигурност не е поставена ей така, точно в края. Защото, както казва Щирлиц, именно последното се запомня. Случайно ли е, че след толкова години (колко?) това бойко барабар става все по-актуално? Да. Не. Не знам.

[31] Според други е мутробарок. Според нас тая дума разваля стила.

[32] Матей използва в подобни случаи по-изразителното айсексоари.

[33] Според Божо татарите не съществуват, или поне не са измислили тия думи.

[34] Там, пак според инж. Къбоков, била интересна само етимологията на думата. Останалите обяснения били като в учебника по политикономия. А, както сме знаели, в тая… (нецензурен израз) липсвала най-важната им функция: на пълномощия за управление на приносителя. От тая аксиома следвали всички останали техни свойства. Тръгвайки от нея, всеки можел да намери просто и елегантно обяснение на света ни. Всяка конспирация ставала прозрачна. Всички намерения стават ясни. И не само това, всеки можел дори да направи прогнози за бъдещето — ако искаш квартални, ако искаш глобални.

[35] Запазен е документален запис оттогава.

[36] Тук той се обръща към някого от присъстващите. Интересно кои са били там. Много даже е интересно.

[37] На това място Божо е казал „чифутски“, но аз не го написах, защото не съм антисемит, нито антисерсемит, нито никакъв.

[38] Пред свидетели инж. Къбоков е развивал теориите, че народът не бил просто съвкупност от хора, както часовникът не се получавал, ако събереш чарковете му в една кутия. Така можело само да си ги раздрънкваш (что за изрази). Но по този начин нямало да измерим времето. И в двата случая ставало дума за описание на взаимоотношенията между елементите на някакво множество и функцията, която те изпълняват. Дрън-дрън, бля-бля. Пак според него, същността на народ, часовник и други подобни била точно информацията за йерархията в тях (добре, за часовника горе-долу е ясно, но за народа е съвсем мъгливо) и начините, по които техните елементи взаимодействат — помежду си и с външни структури. Излиза, че народът може да го има и без да го има. Т.е., като го няма. Абе, объркана работа.

[39] Не е ясно какво има предвид императорът. Може да е родството по Адамова линия, но едва ли. Сигурно някъде из по-близките прадеди… нали разбирате.

[40] Така в двореца наричат великия княз Николай Николаевич — чичо на Н. В.

[41] Гучков, Александър Иванович (1862 — 1936) — руски политик, по време на разказа председател на Държавната дума на Руската империя. Лидер на партията[46] „Союз 17 октября“[47]. Брат му Фьодор Иванович е шеф на партийния вестник „Голос Москвы“, основен рупор на антимонархистите. През 1912 г. Александър Иванович разпространява в Думата размножени на хектограф интимни писма на императрицата и великите княгини до Распутин, с което предизвиква съдбоносен скандал. От този момент краят на династията Романови започва стремително да се приближава. Николай II го смята за личен враг. След прочутата реч на Гучков в Думата през 1912 г., пълна с крайно резки нападки срещу Распутин, за личен враг го смята и императрицата. Доколкото познавам инж. Къбоков, ако той беше живял по онова време, Александър Иванович щеше да е и негов личен враг. Което означава, че щеше постоянно да се явява на заседанията на Думата с насинена физиономия. Някои биха могли да възразят, че можеше и да му е пръв приятел. Както беше отбелязал един близък до Божидар данъчен, всичко е въпрос на интерпретация. За отбелязване е, че въпреки несъмнената вина на въпросния Гучков за падането на монархията, след октомврийския преврат той предвидливо емигрира и започва безсмислена борба с болшевиките. Но пък дъщеря му сътрудничи на спецслужбите им и така запазва доброто име на фамилията.

[42] Като графа — тук вероятно става дума за граф Сергей Юлиевич Вите (1849 — 1915) — един недолюбван от императора министър на съобщенията, на финансите, а накрая председател и на Съвета на министрите. По думите на тогавашния посланик на Франция Ж. М. Палеолог, Негово величество изпуснал царствена облекчителна въздишка, че е „угаснало доста голямо огнище[51] на интриги“, когато Вите се оттеглил от живота — от обществения и най-вече като цяло.

[43] Тук сме уверени, че става дума за Распутин.[52] По това време той е в Покровское, където се лекува от покушението срещу него, извършено пред дома му от религиозна фанатичка — маша̀ на определени — (чии? — б.р.) интереси.

[44] Така в семейството наричат царѐвича.

[45] Изглежда Негово величество е имал сериозни пропуски във височайшето си образование. Може би е искал да каже „спрямо този самопораждащ се от религията си етнос“ или нещо съвсем друго.

[46] Всички лидери на партии по онова време са масони. И, естествено, работят за интересите на Божидаровите чичовци и братовчеди. Но то и ние за тях работим. Щем не щем. Веднъж Павел или Гелето (вече не си спомням — доста остарях) се заядоха с Божо (навярно под влияние на Коулман[48]) за това, че ако имаме добри лидери, нещата могат да се променят. Тогава той се ядоса и каза: „Кви лидери, бе? Нали за всичко, което правят, те се нуждаят от зелените пълномощия. При това колкото е по-значимо, толкова повече от тях трябват. И ако чичо и брат’чедите кажат «Ми то хубаво, ама като няма па̀ри», какво ще направят твоите лидери?“ „Ще се опитат да използват влиянието си и да прокарат политиката си по други начини“ — отговори мъгляво Павел (пък може и Гелето да беше). „Да, сигурно, може и да стане — изхили се Божо. — Той и Кенеди нали издаде онова разпореждане номер 11110. И какво? Гръмнаха го насред Далас и пред очите на всички. Ей това ще се случи с твойте лидери, щом се отклонят от правия път. Завещан от дядо Амшел.“

[47] На 17 октомври 1905 г. Николай II подписва прочутия Манифест, с който се провъзгласяват основни свободи на съвестта, словото, събранията и прочее (нещо като Декларацията за правата на човека и гражданина във Франция, малко преди местните жители да обезглавят краля и кралицата си), създава се Държавната Дума и Русия става за кратко конституционна монархия — това е точно 603 години, след като Филип IV le Bel е свикал Генералните щати. Интересно, че — макар и с разлика от пет-шест века — и останалите условия в двете царства са сходни — феодализмът не е феодализъм като хората, администрацията е, меко казано, по руски неорганизирана, данъчната система е неефективна и хазната не се пълни, общественият живот се раздира от скандали и брожения, престъпността е висока, стопанските затруднения не свършват, и — отново нещо познато — заради малкото успешни войни напоследък, има съсипващ държавен дълг. Ами така е, като няма кой да даде с тонизираща лихвичка някое и друго милиардче НАЗАЕМ. Обаче подкокоросва съсловията с внушения на илюминатски идеи и подбутва към бойните пътища за тяхното осъществяване. Интересно, че и в България е същата история — несполучливи войни една след друга, а в добавка и сто години социализъм. Все пак, ако искаме да се изравним с великите сили, ще бъдем затруднени — нямаме господар император. Но пък, ако на обикновен цар не случихме, поне си имаме цар на шампанското.

[48] Може би става дума за д-р Джон Коулман, въпреки че едва ли. Авторът най-вероятно отново бърка. Книгата на доктора излезе (на английски) през 1992 г.[49] По онова време Божо и колегите му от Атомната вече почти не общуваха (б.а.).

[49] Само за да не ровичкате из нета, ще ви светна: Става дума за „Комитетът 300. Йерархия на конспирацията“ (1992)[50]. На български тая книга излезе през 2013 г. Двайсет и една години по-късно. При скоростта, с която се случват събитията в наше време, това се равнява поне на няколко века от предишните едва-едва влачещи се епохи. Но то ние сме изостанали отдавна с толкова от света. Божо веднъж се изхили: „То е ясно — вика, — че сме в каменната ера, но защо сме се забили в най-големите камънаци?“ Дано въпреки пречките успеем да запазим позицията си на аутсайдер и да не се преселим — тоя път вече най-после за постоянно — във вид на скромен паметник из безкрайните простори на историческия гробищен парк. Картагенците, финикийците, византийците и един куп индианци откога ни чакат.

[50] За сведение, тоя комитет не е основан от Дякона.

[51] Може би е имал пред вид, че важни кютюци в това огнище са била жена му и нейната рода (един пловдивчанин се изрази „все чифути, майна“).

[52] Григорий Ефимович (1869 — 1916) — една от най-противоречивите и загадъчни фигури в руската история. Безспорно засега е май само тиренцето между горните две дати. За повече информация вижте безбройните материали в мрежата. Може да продължите и с четенето на книгата.

[53] Тютчев — Фьодор Иванович Тютчев (1803 — 1873), руски поет и дипломат, член на Петербургската академия на науките. Стиховете му, посветени на незаконната му връзка с Елена Денисиева, са смятани — поне навремето — за най-изтънчената любовна лирика в руския език. Може би давайки на императрицата томчето с негови стихове, Аня е искала да намекне за нещо. Странен и неразгадаем е бил животът в императорския двор. Разбира се, докато дойдат болшевиките. Те изяснили нещата. Кои точно, още се изяснява.

[54] Аня — Анна Александровна Вырубова, по баща Танеева (1884 — 1964), дъщеря на оберхофмайстор Танеев, Александър Сергеевич, Главноуправляващ Собствената на Негово Величество Канцелария. На тази длъжност са били дядо й и прадядо й при четирима руски императори. Дълбоко набожната потомствена дворянка и „фрейлина“[55] е може би най-близката и предана приятелка[56] на императрицата Александра Фьодоровна и на височайшето семейство. Във Википедията пише, че се е познавала много добре (каквото и да означава това за авторите на статията) и с Григорий Распутин. След Февруарската революция е многократно арестувана, разпитвана, унижавана, а накрая затворена в Петропавловската тъмница по подозрение в шпионаж и предателство. В края на август 1917 г. Временното правителство я изгонва от Русия, но на станция Рихимяки във Финландия тълпа рекапебеобезмозъчени (думата е само блед израз на степента на видиотяване) руски солдати я свалят от влака. След една година на свобода, през която се опитва да спаси царското семейство, е арестувана от болшевиките. Спасява се по чудо. През 1920 г., отново с Божията помощ, успява да избяга във Финландия. Както често се случва при дълбоко религиозните хора, след страшния край на най-близките й и обичани хора, тя се подстригва за монахиня и прекарва остатъка от живота си скромно и незабележимо. През 1990 г. на руски излезе нейната книга „Фрейлина Ее Величества: Дневник и воспоминания Анны Вырубовой“. За повече информация[57] вижте например тук.

[55] фройлайн, придворна дама — на немски fräulein.

[56] Случайно попаднах на едно кратичко филмче, на което ги има и двете — вероятно на някакъв благотворителен базар. Странно е усещането, особено когато ги гледаш една до друга зад базарната маса — как предлагат някакви продукти на преминаващите.

[57] Скоро (2015) бях в Питер и се опитах да попадна по следите й. Най-напред направих блиц анкета в хотела. Зададох няколко насочващи въпроса — вдигат рамене. Казаха ми, че Алекс е имала много „фрейлини“. На касата в Петропавловската крепост също попитах дали знаят в коя килия е била. Казаха ми, че не знаят. Техният специалист по фрейлини (вероятно и други упадъчни явления) можело да знае. Повикаха го, провери човекът на компютър — каза ми в коя килия е била: на втория етаж, в дъното на коридора. Да бях ги питал за брата на оня масов убиец — сигурно щяха да знаят всичко. За останалите болшевишки терористи и душегубци — също. Нали близо век са им прославяли „подвизите“. Дано в някой от следващите животи, когато отида отново там, имената на злодеите вече да са заличени. И аз да съм ги забравил.

Онези, които искат да надникнат в ежедневието на Анна Александровна в Петропавловската крепост, могат да погледнат статията на к.и.н.[58] Наталья Александровна Ратьковская.

[58] По нашему вече „доктор“, само че по-прост.

[59]

У ней особенная стать —

В Россию можно только верить.

[60] Наскоро ни попадна оръфан ръкопис от неизвестен автор. Ето какво успяхме да прочетем в него (езикът беше непознат на науката и бая ни озори): „От десетилетия (?) пропагандният апарат на онези, които владеят масмедиите ни внушава, че Николай II е бил слабоволева и безхарактерна личност, като че ли в някакъв постоянен когнитивен дисонанс, с плашещи околните и при това все по-зачестяващи амбивалентни прояви. Освен медицинските диагнози, противоречивата същност на личността на руския цар се разкриват и от разказите на различни варианти за една обвита в тайна, известна на цял Петербург любовната авантюра на младия Ники с една твърде популярна примабалерина на Мариинския театър. Те показват, че бъдещият цар има известно временно раздвояване на личността, което в успоредната вселена на измислените (нечистоплътните?) подробности може резонно да е преминало в постоянно. Заради тези качества той взема възможните най-грешни решения в съдбоносните за Русия времена. Ние няма да се спираме на трогателните, прилични на републикански компромат истории за любовния живот на императора, които се разказват в безброй написани по наше (?) време сценарии, а ще се разказват в далечно бъдеще и в още повече все още ненаписани. Ще обърнем внимание само на най-същественото, а именно че без съмнение всички негови критици са специалисти по управление на гигантски империи, както и на още по-големи такива. Понеже обикновено са русофоби, те далновидно не посочват кои са правилните решения, за да не би някой текущ руски император да се възползва от тях. Виж, ционистките… (непреводима дума), които застанаха на държавното кормило, без колебание, може да се каже болшевишката, се разправиха с монархията. Впоследствие те успяха да избият стотици хиляди свещеници и ратници за православие, разрушиха и ограбиха десетки хиляди църкви, организираха безупречно тъй необходимите за делото безброй[62] филиали на ГУЛАГ, погубиха чрез тази система за истински Холокост десетки милиони руснаци и, най-накрая, организираха и услужливо финансираха всички участници в следващата световна касапница, чрез която новите властелини на света успяха да унищожат още педесет-шейсет милиона (още тече преброяване). Обичаните от всички манипулатори на историята ни продължават да ни информират, че най-милостивият от руските императори имал прозвището «Кървавия», дадено от народа. При нашите проучвания не успяхме да установим за кой точно народ имат предвид авторите. Според някои, става дума за избрания народ…“ (по-нататък текстът е вече съвсем нечетлив).

[61] Тук и на много други места се сблъскваме с тежък проблем: Понякога е много трудно да се преведат от руски царствените мисли на императори, велики княгини, а дори и на някои графове. Най-често няма подходящи изрази на български[63], да не говорим за случаите, когато тези мисли не са ясни и на тях самите. Най-близко по значение в случая е прочутото The time is out of joint[64]. Затова и ние го преведохме с известния израз „разглобно време“. Преди много години един преводач на пиеската, от която е изваден контекстуално, го е изнамерил сполучливо, а може и да е било резултат от печатна грешка.

[62] Не е вярно, че са безброй. Само около 6000 са, от което следва, че тоя автор непрекъснато (ето например сега) послъгва и преувеличава.

[63] Той, както ще стане ясно и от другите забележки, е доста по-беден и съвсем пък не е бил побѐден език.

[64] Да ме прости св. Николай II, че го изкарвам виден шекспиролог. Както казват англичаните, от трън, та на глог.