Анджей Сапковски
В ямата от бомбата (2)

Всичко стана така: рано сутринта паднах в яма от бомба. Оглеждам се — и виждам Пуйков. Седи си…

Не. Нека да започнем от самото начало. Заслужавате някакво встъпление, начало, няколко обяснителни думи, дори и само за да не мислите, че да попадам в дупки е нещо нормално и обичайно за мен, от нещата, които правя всяка сутрин. Така че трябва да знаете, че това беше чиста случайност. Озовах се в дупка за първи път. И надявам се — за последен.

Та значи трябва да започна с това, че този ден — а това, драги мои, беше четвъртък — от самото начало се очертаваше като неудачен. Докато си плисках очите със студена вода, закачих с темето си рафтчето под огледалото и изсипах на пода всичко, намиращо се там. Пастата, четката, гребенът и пластмасовата чаша, естествено, не пострадаха от падането, но за беда там беше и чашата с ченето на баща ми. Тя беше обикновена стъклена чаша, така че се разби на парчета, а ченето отскочи под ваната и падна в отвора на канализацията. Извадих късмет, че тръбата беше пълна с косми и мръсотия, така че успях да хвана ченето, преди да се отправи на пътешествие из недрата на градската канализация. Ох, олекна ми. Баща ми без чене — представяте ли си какво щеше да стане? Баща ми няма зъби. Изобщо. Чернобил, нали разбирате.

Изплакнах ченето, хвърляйки погледи към спалнята. Но явно баща ми не чу нищо. Беше седем сутринта, а по това време той спи сладко и дълбоко. Баща ми за беда е безработен, защото го уволниха от завода за хранителни концентрати „Отец Скорупка“, бившия „Марцели Новотко“. Официалният повод за уволнението му беше „неопределено отношение към религията и неуважение към светите за всеки поляк символи“. Но приятелите ми в училище бяха чули у дома, че в действителност поводът е бил донос. Впрочем, отговарящ на истината. Още при стария режим баща ми ходеше на първомайски шествия и отгоре на това носеше байраче. Сещате се, че на баща ми изобщо не му пука за този постоянно стачкуващ завод на ръба на банкрута. И без него успяваме да се справяме, защото майка ми работи за немците, оттатък реката, в „Ostpreussische Anilin und Sodafabrik“, фабрика, влизаща в състава на „Четирите сестри“, и изкарва три пъти повече, отколкото печелеше баща ми в завода за концентрати.

Бързо събрах стъклата и избърсах разлятата вода, а после още веднъж избърсах пода, за да не прояде балатума пречистващият препарат „Корега Таб“. Майка също не забеляза нищо, защото се гримираше в голямата стая, като същевременно гледаше серията на „Династия“, която й бях записал предишната вечер на видеокасета. Литовската версия, защото не успях да хвана полската. Майка не разбира нито дума литовски, но казва, че при „Династия“ това няма никакво значение. Пък и в литовската версия пускат реклами само три пъти и трае час и половина.

Облякох се бързо, но първо включих с дистанционното моето „Сони“. По MTV даваха „Awake On The Wild Side“, така че се обличах, танцувайки в ритъма на „Tomorrow“, новият, постоянно рекламиран хит на Ивон Джексън от албума „Can’t Stand The Rain“.

— Излизам, мамо! — извиках аз, докато тичах към вратата. — Излизам, чуваш ли?

Мама, без да ме поглежда, ми помаха енергично с ръката си, лакирана във виолетово, а Джейми Лий Върджър, играеща Ариел Керингтън, една от внучките на стария Блейк, каза нещо на литовски. Блейк завъртя очи и каза: „Алексис“. Не изглеждаше да е на литовски.

Изскочих на улицата, в свежата октомврийска сутрин. До училището си е доста път, но имах достатъчно време, така че реших да премина цялото разстояние в лек тръс. Джогинг, нали разбирате. Здраве и добра форма. Още повече, че градският транспорт фалира преди една година.

Веднага загрях, че нещо става. Трудно беше да не загрея — от северната страна на града, откъм Манювка, изведнъж започнаха да стрелят, а после нещо така изгърмя, че сградата се разтресе, в зданието на Морската лига с трясък се строшиха две стъкла, а на фасадата на кино „Паладиум“ се развяха плакатите на пропагандния филм „Милост, мамо“, който прожектираха сутрин, когато имаше малко публика.

След малко изгърмя отново, а иззад покривите изскочиха подредени в боен строй четири хеликоптера МИ-28 „Хавос“, боядисани в камуфлажни окраски и димящи от изстреляните ракети. Отдолу им отговориха със снаряди.

„Отново — помислих си. — Отново се започва.“

Тогава още не знаех кой по кого стреля и защо. Но възможностите не бяха чак толкова много. Хеликоптерите МИ-28 сигурно бяха на литовците от дивизията „Плехавичус“. В района нямаше наша армия, тя беше концентрирана на украинската граница. От Лвов, Киев и Виница отново бяха прогонили с ескорт нашите емисари-йезуити, а се говореше, че същото се готви и в Уман. Тоест отпор на шаулисите^[1] можеше да дава или Самоотбраната, или немците от Фрайкорпс^[2]. Можеше да са и американците от Сто и първа въздушнодесантна, която беше разквартирована в Гданск и в Кьонигсберг и оттам летеше да залива с напалм плантациите в маковия триъгълник Бяла Подласка — Пинск — Ковел.

Можеше да бъде и едно от обичайните нападения над местния клон на „Кемикъл Банк“ или разчистване на сметки между рекетьори. Никога не бях чувал рекетьорите от организацията „Наше дело“ да разполагат с МИ-28 „Хавос“, но такава възможност не беше изключена. В края на краищата някой беше откраднал крайцера „Аврора“ в Петербург и беше отплувал с него в предутринната мъгла. Защо не и хеликоптер? Даже хеликоптер е по-лесно да се открадне от крайцер, нали?

Всъщност какво значение има? Сложих си слушалките и пуснах уокмена, за да послушам „Julie“, песента на „Джизъс енд Мери Чейн“ от новото им сиди „Cruising“. Увеличих звука до дупка.

Julie, your smile so warm

Your cheek so soft

I feel a glow just thinking of you

The way you look tonight

Sends shivers down my spine

Julie

You’re so fine

So fine…^[3]

Когато минах през входа, там седеше моят съсед и приятел Прусака; той държеше за ръка малката си сестра, Мишка. Спрях се и свалих слушалките си.

— Хай, Прусак. Здрасти, Мишка.

— Блииррппп — каза Мишка и се изплю, защото горната й устна беше цепната.

— Здрасти, Ярек — каза Прусака. — До шулето^[4] ли отиваш?

— Отивам. Ти — не?

— Не. Нали чуваш? — Прусака махна с ръка към Манювка и изобщо на север. — Дявол знае какво ще излезе от това. Война, брато, с пълна сила.

— Факт — отговорих. — И се чува, че отговарят на удара с удар. Who’s fighting whom^[5]?

— Keine Ahnung^[6]. А и какво значение има? Но не мога да оставя Мишка сама, нали?

От отворените балконски врати на втория етаж се чуваха викове, писъци, звуци от удари и плач.

— Новаковски — обясни Прусака, проследявайки погледа ми. — Маризи жена си, защото се е записала в „Свидетели на Йехова“.

— И да нямаш други богове освен мен — кимнах аз.

— Какво?

— Урпппл — каза Мишка, като кривеше физиономия и присвиваше единственото си око. Погалих я по редките светли коси.

Откъм Манювка се разнесе взрив и бесен лай на автомати.

— Тръгвам — каза Прусака. — Трябва да налепя тиксо на прозореца в кухнята, че стъклото пак ще излети. Бай, Ярек.

— Бай. Чао, Мишка.

— Бирппп — изписка Мишка, пръскайки слюнка.

Мишка не е красива. Но всички я обичат. Аз също.

Тя е на шест години, но никога няма да стане на шестнайсет. Чернобил, както се досещате. Майката на Прусака и Мишка точно в момента лежи в болницата. На всички ни е интересно какво ще роди. Много ни е интересно.

— Ти, коткарко! — извика отгоре Новаковски. — Ти, еврейка такава! Ще ти избия езичеството от главата, червенокоса маймуно!

Пуснах си уокмена и побягнах нататък.

Julie, Julie

There’s nothing for me but to love you

Hoping it’s the kind of love that never dies

I love the way you look tonight

Julie

You’re so fine

You’re all that really matters…^[7]

На Новия пазар почти нямаше хора. Собствениците на магазините слагаха резетата, спускаха железните жалузи и решетки. Само „Макдоналдс“ работеше, защото „Макдоналдс“ беше екстериториален и неприкосновен. Както обикновено, там седяха и се тъпчеха кореспондентите на разни вестникарски концерни и екипите на разни телевизионни станции. Беше отворена и книжарницата „Атина“ на моя познат Томек Ходорек. Ходя често при Томек, купувал съм под рафта всякаква книжна контрабанда, самиздат и нелегална литература, забранена от Курията. Освен с книжарска дейност Томек припечелваше и с издаването на популярния месечник „Сваляч“, местната мутация на „Плейбой“.

Томек стоеше пред книжарницата и миеше с разтворител от витрината надписа „ЩЕ ТЕ ОБЕСИМ, ЕВРЕИНО!“.

— Сервус^[8], Томек.

— Salve^[9], Ярек. Come inside^[10]! Имам „Майстора и Маргарита“ на издателство „Север“^[11]. И „Blechtrommel“^[12] на Грас.

— Имам стари издания и на едната, и на другата. Баща ми ги скри, когато ги изгаряха. А Салман Рущди имаш ли?

— След две седмици ще получа. Да ти запазя ли?

— То се знае. Чао. Бързам за училище.

— Ausgerechnet^[13] днес? — Томек посочи към Манювка, откъдето се носеше още по-ожесточена размяна на огън. — Зарежи училището и се връщай вкъщи, sonny boy^[14]. Inter arma silent Musea^[15].

— Audaces fortuna iuvat^[16]]! — казах несигурно.

— Your business^[17] — Томек извади от джоба си чиста кърпичка, плю в нея и се зае да лъска стъклото. — Бай.

— Бай.

Пред сградата на масонската ложа „Гладиус“, до паметника на Мария Конопницка, стоеше полицейска бронирана кола с монтирана картечница М-60. На постамента на паметника беше написано: „UNSERE^[18] КРАНТА“, а малко по-надолу: „ТАЗИ КРАНТА Е НАШ ПОЕТ-ПРОРОК, МИНУВАЧИТЕ ДА НЕ Ц“. Близо до паметника имаше пропагандно табло, под чието стъкло имаше снимки, изобразяващи оскверняването на гроба на писателката на Личаковските гробища.

Julie

You’re so fine

So fine…

Тръгнах по улица „Елигиуш Невядомски“, бившата „Нарутович“, притичах покрай стената на затворената текстилна фабрика. На стената беше закачен огромен плакат, сигурно девет на девет метра, изобразяващ покойната майка Тереза. На плаката беше написано с големи букви: „ГЕНОВЕВА СЕЛЯНКА“. После свърнах по улицата, водеща към река Черна Ханча.

И попаднах на Белите кръстоносци.

Бяха дванайсет души, всичките с обръснати глави, кожени якета, маслиненозелени тениски, сиво-зелени камуфлажни панталони и тежки десантни кубинки. Петима от тях, въоръжени с узита и контрабандни полицейски „Хеклер и Кох“, ги охраняваха върху мотори. Един от хората изписваше Давидовата звезда върху бутика на Малгошка Замойски. Друг, застанал насред улицата, държеше комбайн „Шарп“ на рамото си и се тресеше в ритъма на „Saviour“, хита на групата „Мегадет“ от албума „Lost in the Vagina“. И парчето, и тавата бяха забранени.

Останалите Бели кръстоносци бяха заети с обесването на някакъв тип с лилава риза. Онзи виеше, дърпаше се и се опитваше да освободи завързаните зад гърба му ръце, а Белите кръстоносци го удряха и го ритаха където им падне и го влачеха към един кестен, от чиито клони вече висеше елегантна примка от телефонен кабел. На тротоара беше захвърлена голяма найлонова торба на синьо-червенн ивици. Покрай торбата се бяха посипали разноцветни блузи, клинове, пуловери, многобройни опаковки чорапогащници, видеокасети и камера „Панасоник“.

No more lies, no more crap

I’m fed up

I’m sick

With your words slimy and slick

No more!

Don’t try to save me anymore

I’m not made in your likeness…^[19]

Белият кръстоносец с „Шарпа“ на рамото направи няколко крачки към мен, прегради ми пътя. За прасеца му беше прикрепен тежък нож тип „Survival“. Останалите ми отрязаха пътя за отстъпление.

„Сбогом, Джули — помислих си. — Сбогом, уокмен. Сбогом, мили предни зъби“.

— Хей! — извика изведнъж един от Белите кръстоносци. — Красавец! Това ти ли си?

Познах го, въпреки бръснатата глава и цирковото облекло. Това беше Мариуш Здун, по прякор Лиско. Синът на гинеколога, един от най-богатите хора в града. За стария Здун се говореше, че е бил в надзорния съвет на „Арт-Б Интернешънъл АГ“ и че има дял в „Четирите сестри“.

— Остави го на мира, Менда — каза Лиско на типа с „Шарпа“. — Аз го познавам, дружка ми е, добър поляк. Ходехме заедно на даскало!

Това беше вярно. Лиско известно време идваше в нашето училище. Давах му да преписва. Без особен ефект, защото Лиско едвам четеше.

Типът с лилавата риза, когото държаха за краката и повдигаха към примката, закрещя диво, замята се и се изтръгна от сграбчилите го ръце, падна на тротоара. Събралите се около него Бели кръстоносци го наритаха и отново го вдигнаха.

— Ей! — изкрещя един от тях, с разпятие на шията. — Лиско! По-добре помогни, вместо да бърбориш с тая откачалка.

Този също го познавах. Казваха му Големия Гонзо, тъй като носът му наподобяваше кран на умивалник и блестеше по същия начин.

— Ти по-добре тръгвай, Яцек. — Лиско почеса обръснатото си теме. — По-добре се омитай оттук.

Yeah, prayers and hate

Nothing but prayers and hate

Too late

Black hounds lurking everywhere

Salivating and drooling

No more!

Don’t try to save me anymore…^[20]

На първия етаж се отвори прозорец.

— Тихо! — извика, подавайки се навън, старец с лъщяща плешивина. Над ушите му висяха два сиви кичура, придавайки му вид на бухал. — Тихо! Тук спят хора! Какъв е този шум?

— Чупката, дядка! — изръмжа Лиско, размахвайки узито си. — Затваряй си плювалника и да те няма!

— Ей, Лиско, по-учтиво — направи му забележка Големия Гонзо, докато слагаше примката на врата на типа с лилавата риза. — А вие, сънароднико, затворете прозореца и отидете да погледате телевизия, както е редно за един добър сънародник! А ако не, ще дойда там при вас и ще ви сритам задника!

Бухалът се наведе още повече през прозореца.

— Какво правите там, момчета? — извика той. — Какви ги вършите? Какво е това, линч? Как може така? Как може да сте толкова жестоки? Това е нечовешко! Не е по християнски! Какво ви е направил той?

— Грабеше магазините! — изрева Големия Гонзо. — Мародер, robber^[21], мамка му!

— За целта си има полиция! Градската стража или Grenzschutz^[22]! Справедливостта…

— Помогите-е-е! — закрещя типът с лилавата риза. — Ради бога, помогите-е-е! Спасите меня! Ради бога, по-могите-е-е-е, пан^[23]!

— Аха — каза Бухалът и тъжно поклати глава. — Аха. Ясно.

И затвори прозореца.

— Тръгвай, Ярек — повтори Лиско, триейки ръце в панталоните си.

Аз побягнах, без да се оглеждам. Канонадата откъм северната страна нарастваше. Чуваха се приглушени танкови изстрели.

— Не-е-е-ет! — разнесе се зад гърба ми.

— Полша за поляците! — изрева Големия Гонзо. — Вдигайте, момчета! Hang him high^[24]!

Чух още как Белите кръстоносци запяха „We Shall Overcome“^[25]. Както обикновено в такава ситуация. Съсредоточих се върху уокмена си.

Julie, Julie

You’re so fine…

По улицата премина БТР, изхвърлящ смрадливи газове от ауспуха си. На бронята беше изписано с бяла боя: „БОГ, ЧЕСТ И РОДИНА“. Това означаваше, че Градската стража бди и всички могат да са спокойни. Теоретично.

Дотичах до кръстовището между Уршуланек и Джимала. Там стоеше втори БТР. Имаше и елегантна барикада от чували с пясък, както и дървени заграждения с железни шипове. Барикадата и загражденията обозначаваха границата. Знаете го — където сме ние, там има заграждения, а където има заграждения, там е границата. Барикадата и загражденията се охраняваха от взвод доброволци. Доброволците, както всички доброволци на света, непрекъснато пушеха и ругаеха. Бяха от Селската самоотбрана, защото на БТР-а им беше написано: „НЕ ГУБЕТЕ НАДЕЖДА“.

— Ти накъде, дрисльо? — попита ме един от охраняващите заграждението дрисльовци.

Не счетох за необходимо да му отговарям. Ако по пътя за училище отговаряш на всички патрули, барикади, заграждения, бариери и пропускателни пунктове в Сувалки, здравата ще прегракнеш. Така че продължих нататък, като скъсих пътя, минавайки през моста над Черна Ханча.

— Wohin^[26]? — извика ми иззад немската барикада един Фрайкорпс, облечен с противокуршумна жилетка и въоръжен с М-16 с подцевен гранатомет. Под ремъка на шлема му беше пъхната кутия „Марлборо“.

— Halt! Stehenbleiben^[27]!

„Lich mich am Arsch“^[28] — помислих си, като се затичах към парка. Прекрасния ни градски парк.

Както ми е разказвал покойният ми дядо, прекрасният ни парк някога се е казвал „Маршал Пилсудски“. По-късно, по време на Втората световна война, са променили името му на „Хорст Весел“. След войната патрони на парка станали героите от Сталинград и останали такива доста дълго — до времето, когато маршал Пилсудски излезе от немилост, а бюстът му се върна в парка. По-късно, някъде около 1993 година, дойде Епохата на бързите промени. Маршал Пилсудски започна да предизвиква неприятни асоциации — носел е мустаци и е организирал преврати, предимно през май, а вече не беше време, когато в парка могат да се търпят разни типове с мустаци, обичащи да вдигат оръжие срещу законната власт, независимо от това с какъв ефект и по кое време на годината. Когато преименуваха парка на „Белият орел“, другите националности, чиито представители в Сувалки вече не можеха да се изброят, запротестираха буйно. И енергично. Така че паркът стана „Градината на Светия дух“, но след тридневна стачка на банките се наложи нова смяна на името. Беше предложено да бъде „Грюнвалдски парк“, но запротестираха немците. Беше предложено да бъде „Адам Мицкевич“, но запротестираха литовците, Във връзка с надписа „полски поет“ в проекта за паметника. Беше предложено да бъде „Парк на дружбата“, но запротестираха всички. В края на краищата кръстиха парка „Ян Трети Собиески“ и така си остана, най-вече защото процентът на турското население в Сувалки е нищожен, а лобитата им нямат никаква пробивна сила. Собственикът на ресторант „Истанбул Кебап“ Мустафа Баскар Юсуф Оглу можеше да си беснее, докато пукне.

Сувалкската младеж не обръщаше внимание на всички тези преименувания и наричаше парка по стария начин: „паркчето“ или „горичката“. А на онези, които се чудят на цялата тази суматоха около наименованието, ще напомня само колко крясъци и спорове имаше заради това, че улица „Селска“ във Варшава беше преименувана на „Сезамкова“. Помните ли?

Улица „Джимала“ свършваше при Черна Ханча (по-нататък се наричаше вече „Бисмарк Щрасе“), а аз трябваше да завия към Двореца на културата, отдавна затворен, да пробягам по парковата алея, да пресека „Аденауер-Плац“ и да достигна до задния двор на училището. Но се обърках — докато тичах, изобщо не забелязах Двореца на културата, а вместо това попаднах в някакъв облак от прах и дим.

И паднах в ямата от бомбата. По невнимание.

Оглеждам се — и виждам Пуйков. Седи си, свил се, притиснал се към самия край на ямата и слуша как бучат и тракат два бойни „Апача“, кръжащи над стадион „Остмарк Спортферайн“, бившия спортен клуб „Голгота“. Допълзях тихичко до него, равномерното тракане на тежките картечници „Гатлинг“ заглуши стъпките ми.

— Здрасти, Пуйков! — извиках аз и неочаквано го тупнах по гърба.

— О, Господи! — възкликна Пуйков и се изтърколи на дъното на ямата.

Лежеше там и трепереше, неспособен да каже нито дума, и ме гледаше с упрек. Едва в този момент разбрах, че е било страшно глупаво да викам и да го тупам по гърба. Сещате се — от шока като нищо можеше да пукне.

Подадох глава над ръба на ямата и внимателно се огледах. Недалеч просветваше през храсталака стената на парковата тоалетна, изпъстрена с графити и следи от куршуми от някоя предишна битка. Не видях никого, но двата „Апача“ обстрелваха източния край на парка, откъдето долитаха все по-силни звуци от стрелба с картечница и приглушени избухвания на ръчни гранати.

Пуйков вече беше престанал да ме гледа с упрек. Наистина, няколко пъти ме нарече с много гадни думи, приписа ми активен Едипов комплекс и пасивен хомосексуализъм, след което допълзя до мен и си подаде главата от ямата.

— Какво правиш тук, Пуйков? — попитах го аз.

— Паднах тук — отговори той. — Още рано сутринта.

— Ще закъснеем за училище.

— Със сигурност.

— Дали пък да не излезем?

— Излез пръв.

— Не, ти излез пръв.

И тогава се започна.

Край парка разцъфна феерия от ослепителни оранжеви експлозии. И двамата скочихме на дъното на ямата, в плетеницата от телефонни кабели, които се подаваха изпод земята като черва от разпорен корем. Целият парк се разтресе от взривове — първи, втори, трети. А после залая стрелково оръжие, заваляха снаряди и отломки. Чухме вика на нападателите:

— Lietu-u-u-u-u-uva^[29]!

И веднага след това — експлозии от ръчни гранати, грохот на М-60 и лай на АК-74, съвсем наблизо.

— Lietu-u-u-u-u-uva!

— Това са твоите — изхриптях аз, притискайки се към самото дъно на ямата. — Дивизията „Плехавичус“. Твоите сънародници идват да щурмуват парка ни, Пуйков. Смяташ ли, че така е редно?

Пуйков изруга грозно и ме изгледа злобно. Разкикотих се. По дяволите, вече беше минала повече от година, а тази забавна история продължаваше да ме разсмива. Затова пък Пуйков не преставаше да се вбесява, като му я напомнят.

Работата беше следната: някъде преди две години стана много модерно вкоренячването, както го наричахме тогава. Голяма част от жителите на Сувалки и околностите, включително и семейството на Пуйков, внезапно се почувстваха литовци по линия на дядо си — такива, които заедно с Швидригиел са ходили в Рагета и Ново Ковно и заедно с Кейстут са прехвърляли Немен, за да нападат тевтонците. В заявленията, подавани в Съюза на патриотите на Левобрежна Литва и Жемайтия, се повтаряха трогателните глупости за любовта към бреговете на рекичката Вилейка, към богатите на зърно ниви и Остробрамската Богородица, а също и не по-малко трогателните въпроси дали Великият Баублис все още стои там, където трябва да стои, като че ли по-нататъшното семейно щастие зависи точно от това. Поводът за пробуждането на патриотизма беше прозаичен — съобразно Закона за малцинствата литовците получаваха привилегии и облекчения, включително данъчни, и не попадаха под властта на Курията.

Куп мои приятели от училище изведнъж станаха литовци — естествено, в резултат на съответните декларации и заявления на родителите им. Почти всеки ден Вохович искаше учителите да го наричат Вокавичус, Маклаковски ставаше коренен Маклакаускас, а Злотковски ставаше стопроцентов Голдбергис.

И тогава започна великата трагедия на Пуйкови. Симпатичната и доста вкусна птица, дала фамилното им име, се нарича на литовски Калакутас. Главата на рода Пуйкови, обикновено флегматичният и сериозен господин Адам, се разяри, когато му казаха, че молбата му за промяна на народността е разгледана положително, но от този ден нататък той трябва да се казва Адомас Калакутас. Господин Адам подаде ново заявление, но Съюзът на патриотите на Левобрежна Литва и Жемайтия беше неумолим и не се съгласи на никакви други дължащи се на полонизъм мутации като Пуйкас, Пуйкис или Пуйшкис. Предложението да се натурализира в Америка като Търки, а после да се върне в родината си като Търкулне беше сметнато от семейство Пуйкови за идиотско, трудоемко и скъпо. На упрека, че възраженията на господин Адам намирисват на полски шовинизъм, защото споменатият „кутас“ не оскърбява нито един истински литовец и не го кара да се чувства смешен, господин Адам начетено и ерудирано наруга комисията, използвайки изрази като: „Целунете ми задника“ и „Papuciok szykini“^[30]. Засегната, комисията изпрати заявлението му в Архива, а самия Пуйков — по дяволите.

Ето защо никой от семейство Пуйкови така и не стана литовец. Ето защо и моят съученик Лешо Пуйков ходеше в едно и също училище с мен. Благодарение на това той висеше с мен в ямата, вместо да тича из парка с АК-47 в мундир с лайнян цвят, с изображения на орхидея на шапката и на мечката на дивизията „Плехавичус“ на левия ръкав.

— Ярек? — обади се Пуйков, притиснал се към остатъците от телефонната будка.

— Да?

— Кажи ми, как става така… Ти нали си един такъв super duper, clever^[31] и изобщо… Защо е така?

Канонадата се усили, паркът се разтърси от експлозия, а върху главите ни се посипа пясък.

— Кое защо е? — не разбрах аз.

— Тук е Полша, нали? Защо Фрайкорпс и литовците са си устроили тук тази война? В самия център на града? Защо не се млатят при тях, в Кьонигсберг, мамка им… Тук е Полша!

Не бях сигурен дали Пуйков е прав.

Защото разбирате ли, нещата стояха така. Скоро след подписването на договора с Бундесрепубликата и създаването на новия ланд^[32] със столица Аленщайн, сред населението на общините Голдап, Дубенинек, Вижайна, Гиба, Пунск и Сейна беше проведен плебисцит. Резултатите му, както обикновено се случва, се оказаха странни и нищо не говореха, тъй като поне осемдесет процента от избирателите не отидоха при урните, правилно ориентирайки се, че е по-добре да отидат при халбите. Беше напълно неясно какъв процент от населението гласува за Източна Прусия, какъв — за Северна Полша, и какъв — за Левобрежна Жемайтия, Яцвингия или както там се казва. Така или иначе не мина и месец след плебисцита, и през границата премина литовски корпус с две дивизии в състава си: редовната „Гедиминас“ и доброволческата „Плехавичус“. Корпусът беше под командването на генерал Стасис Зелигаускас. Литовците завзеха колебаещата се община почти без съпротива, защото голяма част от нашата армия точно в момента беше в Ирак, където изпълняваше дълга на Полша пред Свободния свят, а по-малката част демонстрираше мускули в Чешинска Силезия.

Корпусът на Зелигаускас бързо превзе Сейна, но не достигна до Сувалки — спряха го отрядите на Гренцшулц и Сто и първа въздушнодесантна от Гданск. Нито немците, нито американците искаха да търпят шаулисите в Източна Прусия. Полското правителство реагира с поредица от ноти и подаде официален протест в ООН, на което литовското правителство отговори, че нищо не му е известно. „Зелигаускас — заяви посланикът на Литва — действа без заповеди, на своя отговорност. Изобщо целият род на Зелигаускасови още от времето на прадядо му са буйни глави, на които не им е познато понятието «субординация».“

Наистина, немците, американците и спешно мобилизираните отряди на Самоотбраната след известно време отблъснаха шаулисите отвъд линията на Черна Ханча, но въоръжените конфликти не преставаха. Генерал Зелигаускас нямаше намерение да отстъпва зад линията на Кързън и заплашваше да прогони немците от района на Сувалки, защото можел и щял да търпи поляците, понеже са само полонизирани местни жители, но немци нямало да търпи. Разбира се, Зелигаускас не употребяваше непопулярното в Литва наименование „район на Сувалки“. На литовски това място се наричаше „Левобрежна Жемайтия“. Ясно беше, че става въпрос за левия бряг на река Неминас, по-рано Неман, а още по-рано — Немен.

Сенатът на Жечпосполита^[33] не взе никакво решение относно сувалкската авантюра, не предприе никакви действия. Спориха дали да не се обърнат към богатия опит на историята ни, която толкова обича да се повтаря, но нямаше съгласие към кое събитие да се обърнат. Едни сенатори се изказваха в полза на новата Люблинска уния, а други — както обикновено — предпочитаха новия погром в Келце.

Стрелбата се поотдалечи, явно настъплението на шаулисите се насочи на запад. Отново изпълзяхме на ръба на ямата. Погледнах към центъра, към забулената в дим кула на църквата „Свети Александър“. За съжаление, нямаше признаци, че отец Кочюба е изпълнил заплахата си. Някъде преди около месец отецът беше получил от Швейцария четирицевна зенитка „Ерликон“, беше я монтирал на камбаната и бе обещал, че ако някоя армия или полувоенна организация дори само още веднъж влезе на територията на енорийския дом или на гробището, ще им организира такова уош енд гоу^[34], че ще го помнят до деня на Страшния съд.

Е, отчето само ги е плашело. Както винаги. Прав е баща ми като казва, че религията е опиум за народа.

Боядисаният на петна МИ-28 „Хавос“ направи кръг над парка и обстреля района с две тежки автоматични пушки през отворените врати. Стрелците смело се бяха подали навън — само чаках някой да падне и да увисне на тополите. В западния край на храсталака удариха ракети. Скрих главата си, защото въздухът наоколо изрева от отломките. Но успях да видя шаулисите, които се измъкваха под обстрел в посока на сградите на улица „Тайнства“, бившата „Свобода“. МИ-28 направи още един кръг и отлетя.

— Изглежда — казах аз, като изпълзях надолу, — че war is over. Farewell to arms^[35]. Im Westen nichts Neues^[36]. Фрайкорпсите сритаха задниците на твоите сънародници. Загубихте, уважаеми господин Калакутас.

— Престани, Ярек — изсумтя сърдито Пуйков. — И изобщо, трябва да ми обясниш. Знаеш какво.

Отворих уста, за да кажа нещо умно, което би било достойно за моята интелигентност, моето IQ, достигащо на моменти до 180. Споменах ли за моето IQ? Не? Може и да е по-добре, че не съм. Майка се вбесява, когато се хваля със своето IQ. Защото се носи слух, че когато училищният психолог видял резултатите от тестовете, използвал определението „чернобилски мутанти“. Тези думи се разчули и дори достигнали до учителката по религия. Тя беше по-искрена — нарече ни „дяволски изчадия“. И веднага в града престанаха да ни обичат.

Не успях да кажа нищо умно. Изведнъж нещо изтряска, здравата изтряска, земята се разтресе и ми се стори, че стърчащите от почвата кабели са се превърнали в червеи. Във въздуха завоня на урина, изпражнения и прах, а върху главите ни се изсипа градушка от бетонни отломки, почва, пясък и други елементи.

— О, Боже! — простена Пуйков, когато един от споменатите елементи го удари по кръста. — О, Боже, Ярек, погледни само… Виж само това…

Погледнах. И нервно се закикотих. Върху Пуйков беше паднало седалището на клозетна чиния. Най-обикновено пластмасово седалище, украсено с огромни инициали „Р.З.“, издялани с нож.

Да, драги мои, на света има много неща, за които нашите философи дори не са сънували.

— Ярек… — сръга ме Пуйков, — чуваш ли? Някой плаче.

Наострих уши. Не, острият слух на приятеля ми не го беше подвел. Някой плачеше и този плач се прокрадваше през взривовете и канонадата. Ясно беше, че е по-тих от тях, но беше много различен от грохота и врясъците и се открояваше.

Отново подадох глава от ямата и се огледах още веднъж, този път старателно. В близките околности нямаше военни. Навсякъде над земята се стелеше тежък смърдящ дим. Димът се кълбеше и по „Бисмарк Щрасе“, във всеки случай по участъка от улицата, който се виждаше зад дърветата. Там стоеше и някакъв развален камион, димящ като бъчва със смола.

Плачът — доколкото можех да преценя — се чуваше откъм парковата тоалетна. Взривът, който чухме, получи своето обяснение — феноменът със седалището от клозетна чиния, както и повечето останали феномени, се оказа банално естествено явление. Просто някой от отстъпващите шаулиси от дивизия „Плехавичус“ беше взел скритата сред храстите тоалетна за укрепен пункт и беше хвърлил в него с РПГ-9 комулативна граната. Снарядът беше повредил сериозно конструкцията на постройката и беше избил вратата, украсена с международния символ на жена с пола, застанала в стойка мирно. Ударната вълна беше изтръгнала с корените заобикалящи тоалетната храсти и беше открила за света надписите и графитите върху руините от постройката. И точно зад тези руини някой ревеше жално.

— Какво ще правим? — попитах.

Пуйков се замисли. Досетих се за какво, защото и аз се замислих за същото. Над ямата продължаваха да пеят куршуми. АК-74, щурмгеверите, М-16 и галилите, от които излитаха тези куршуми, се намираха доста далеч, и това означаваше, че вече са бавни и нямат пробивна сила, за да пробият в крака, бедрото, ръката или корема на някого малка, стабилна дупка. Знаехме, че бавните куршуми може да изпляскат по тялото като къс мека глина, но могат и да направят на мястото на удара отвратителна каша от кръв, месо и късове от дрехата и да останат в тялото, или — още по-лошо — да излязат от другата страна, взимайки със себе си много от онова, което човек има вътре в себе си.

Така че, както виждате, имаше над какво да помисли човек.

Докато размишлявах, четях надписите на стената на тоалетната. В стресови ситуации няма нищо по-добро от четенето. Както казват по MTV, feed your head^[37].

На разсъблечената от взривната вълна стена пъстрееха драсканици, изобразяващи фалоси в състояние на ерекция, котви, бесилки и тризъбци. Имаше и надпис с черна боя, гласящ: „БАЙЕРН ШАМПИОНИ, КЬОЛН ДЪРТАЦИ, ФК-ЛОДЗ ЮДЕИ“.

Малко по-надолу някой беше написал с тебешир и с много красив почерк, макар и без главни букви и спазване на пунктуацията: „да горим евреите на клади за исус бог на зло дявол грешка в молитвата сионски грях“.

По-надолу някой беше изкоментирал със син аерозол: „МЕШУГЕНЕ ГОЙ“.

А още по-надолу, на кирилица: „МАМКА ТИ ЕВРЕЙСКА“.

Отстрани беше разположен остроумен стих:

И зиме,

и лете,

курвата ще разпознаеш

по нейната барета.

По-нататък фигурираше набързо написано с парче тухла отчаяно признание: I REALLY WANNA FUCK YOU AL. Остатъкът от името на обекта на безумното желание на полиглота беше отнесен от граната РПГ-9. Е, можеше да е и Алиса, и Албин. Честно казано, не ми пукаше. Ако ще да беше Алманзор с всичките му рицари.

Под англосаксонското признание забелязах изконна полска идеограма, представляваща схематично изображение на женски полов орган. Художникът или съзнаваше ниското качество на рисунката, или се беше усъмнил в интелигентността на зрителя, но се беше застраховал срещу неправилното възприемане на творбата му чрез съответния надпис, но не си беше правил труда да го превежда на други езици.

— Какво ще правим? — повтори Пуйков. Куршумите свистяха приятно, а непознатият зад тоалетната плачеше още по-жално.

— Могат да ни гръмнат — процедих през стиснатите си зъби. — Могат, могат, могат…

— Е? Какво ще правим?

Замислих се. За кратко.

— Да вървим. Бързо, Пуйков, на къси прибежки.

И ние изскочихме от ямата и побягнахме, и се хвърлихме на затрупаната с отломки земя, скочихме и побягнахме отново. Можеха да ни гръмнат. Но трябваше да го направим. Вие самите щяхте ли да си седите в ямата, ако чувахте нечий плач? Нямаше да си седите, разбира се. Така че няма защо да се чудите на решението ни.

Добрахме се до тоалетната и видяхме ревлата. Ох, зле изглеждаше. Веднага се виждаше, че това коте не винаги е яло „Уискас“.

— Анализа! — изпъшка Пуйков, поемайки си дъх. — Какво правиш тук?

— Не стой така! — извиках аз. — Хващай я и я мъкни до ямата!

Провървя ни. Не ни гръмнаха. На свистящите над парка куршуми не им беше до нас. Добрахме се до ямата и скочихме на самото дъно, като при това си разбих лакътя в парче бетон и в този ден станах Рамбо Първата Кръв.

Пуйков се надигна на четири крака, изплю налапания пясък и изтри уста с опакото на ръката си.

— Анализа — каза Пуйков. — Какво правиш тук? Holy shit^[38], момиче! Откъде се взе тук?

Анализа седна, пъхна глава между продраните си колене, придърпа върху задника си остатъците от роклята си и се разрева на full volume^[39].

Пуйков се изплю и приседна върху трофейното седалище. Аз също се изплюх, но върху намереното на дъното на ямата парче от вестник. От едната му страна пишеше: „АДАЛ УДРЯ ФА“, а от другата: „АВИ СИ МАЛКО ЛУ“. Анализа продължаваше да ридае.

— Е, Аня — обадих се. — Престани. Вече всичко е наред. Не се бой, няма да те оставим сама. Когато цялата тази бъркотия приключи, ще те отведем вкъщи.

Анализа заплака още по-горчиво. Тъжно поклатих глава.

Анализа, като всички нас, беше типично дете на своето време. Майка й, която не познавах, беше от Плоцк, откъдето беше избягала през зелената граница в Бундесрепубликата. Още тогава тя била бременна с Анализа и никога не би получила нито паспорт, нито удостоверение от Курията. Попаднала в Шнайдемюл, бившата Пила. Там, трескаво търсейки лекар, занимаващ се с аборти, се запознала с един немски офицер, двамата набързо се влюбили, оженили се и решили да имат дъщеря. Скоро офицерът получил arbeit^[40] в Ostpreussen^[41], а после се прехвърлил в Сувалки и започнал да работи в нашия Холцкомбинат^[42]. Този инженер бил странен тип, влюбен във всичко полско; даже май се канел да получи полско гражданство, но не успял, тъй като бил евангелист. Смятал поляците за избран народ, с Велика Историческа Мисия, и изобщо, noch ist Polen nicht verloren, hurra^[43]. Малко бил побъркан на тази тема. Ето защо след преместването си в Сувалки изпратил дъщеря си в полско училище. Ausgerechnet^[44] в нашето училище, гимназията „Светият дух“. Казваше се Ана-Лиза Будишевски, но всички й викаха Анализа. Майката на Анализа, която аз не познавах, починала през 1996 година, по време на епидемия от холера, донесена от румънците. Нали си спомняте, тогава измряха около шейсет хиляди души от болест, наречена „Чаушеску“ или „Дракула“. Онези, които тогава се разболяха и оцеляха, шеговито ги наричаха „дупа боли“, което на румънски означава „преболедувал“. Оттогава този израз стана популярен за определението „оздравял“.

До ямата с грохот се взриви мина. Анализа запищя и здраво се притисна към мен, като толкова силно се вкопчи в ръцете ми, че дори не можех да изтръскам посипаната си с пръст глава.

— Е, вече всичко е наред, Аня — казах аз, усещайки как в зъбите ми скърца пясък. Анализа тихо хлипаше.

Пуйков, надянал слушалките на уокмена ми, се беше гмурнал в разноцветните спагети от кабели от разбитата телефонна кабина. Леко изплезил език, той се ровеше там, дърпаше проводниците и пъхаше вътре извадената от джоба отвертка. Пуйков се увличаше по електротехниката, това му беше хобито. Имаше невероятен и самороден талант в тази сфера. Нямаше нещо, което да не може да измайстори или ремонтира. Вкъщи имаше късовълнов предавател и самоделна стереоуредба. Много пъти беше поправял и усъвършенствал моите „Сони“ и „Кенууд“. Струва ми се, че Пуйков би могъл за завинти крушка в пясъка — и тя да светне. Изобщо не знам как го прави — аз самият съм много зле с техниката, не мога да свържа две жици. Ето защо с Пуйков сме се комбинирали — той ми подсказва по математика и физика, а аз на него — по полски и по история. Нещо като Момчешка взаимопомощ, Consulting Company Limited^[45].

Паркът отново се разтърси от експлозия, Фрайкорпс бяха хвърлили срещу литовците всичко, каквото имаха — минохвъргачки, безоткатни оръдия, ракети. Тоалетната, която уцелваха отново и отново, намаляваше размерите си с всеки следващ залп. Димът се стелеше по земята, втичаше се в ямата и ни задушаваше.

— Анализа?

— Аха?

— В парка ли беше, когато всичко започна?

— Не — подсмъркна тя. — Вървях към училище и ме хванаха… А после ме завлякоха в парка… в храстите…

— Край, Аня. Вече всичко е наред. Не плачи. Сега си в безопасност.

Де да беше.

От западната страна на парка залаяха автомати, избухна граната. От двете страни се разнесоха бойни викове.

— Vorwarts!!! Gott mit uns^[46]!

— Lietu-u-u-uva!!!

Само това липсваше. На двете страни им беше хрумнала една и съща мисъл — нападение. И, което беше още по-лошо, някакъв доморасъл Гудериан^[47] от Фрайкорпс беше решил да проведе своя блицкриг право през нашата яма, за да удари шаулисите по фланга.

Притиснахме се като червеи към земята, между кабелите и отломките.

— Feuer frei — разнесе се глас до самата яма. — Verdammt noch Mal, Feuer frei! Schiess doch, du Hurensohn^[48]!

Последвалите викове бяха заглушени от бесен откос с М-60 — толкова близо, че чувах как гилзите се сипят като градушка върху бетона. Някой изкрещя ужасено. Само веднъж — и утихна. По настилката скърцаха ботуши, гърмеше канонада.

— Zuruck! — викаше някой горе, навътре в парка. — Beeilung, Beeilung! Zuruck^[49]!

— Lietu-u-u-uva!

„Ясно — помислих си. — Зелигаускас контраатакува. И също право през нашата яма, motherfucker^[50] такъв!“

Близо до ямата залаяха АК-47, различни от М-16 на Фрайкорпс, по-притъпено и силно, а всичко това беше заглушено от грохота на взривяващи се гранати и мини.

— О, Боже-е-е-е-е! — заизвива ужасено някой до самия ръб на ямата.

Анализа, превита на три, се тресеше толкова силно, че ми се наложи да я притисна към земята.

— О, Бо… же-е-е-е! — повтори някой съвсем наблизо, падна тежко на ръба на ямата и се стовари право върху нас. Анализа запищя. Аз не изкрещях, само защото онемях от страх.

Това беше шаулис, без шапка; сламенорусите му коси бяха слепени от кръв. Кръвта заливаше лявото око и шията му. Изглеждаше сякаш под мундира има тъмночервена тениска. Лежеше превит на дъното на ямата и риташе отломките с къси удари на ботушите. После се обърна настрани, застена и отвори цялото си око. Погледна ме. И закрещя, задавяйки се с кръв. Когато стисна клепачи, лицето му се разтрепери.

Не знам дали ви казах. Не съм хич красив. Чернобил, нали разбирате. Генетични изменения.

Нищо не може да се направи. Нищо.

Генетични изменения.

Шаулисът отвори окото си и ме погледна отново. Вече по-спокойно. Аз се усмихнах. Шаулисът също се усмихна, през сълзи.

Или поне ми се искаше да вярвам, че е усмивка. Но не вярвах.

— Искам… да пия… — изрече ясно той. На полски.

Погледнах отчаяно Пуйков. Пуйков ме погледна със същото отчаяние. И двамата, абсолютно отчаяни, погледнахме Анализа. Анализа безпомощно сви слабите си рамене, а брадичката й затрепери ужасено.

До ямата ни се взриви ръчна граната, засипвайки ни с почва. Чухме пронизващ вопъл и веднага след него — рязък откос от инграм. Инграмите са адски скорострелни и откосът прозвуча така, сякаш някой внезапно разкъса огромен парцал. Точно над нас нещо зафуча, изкрещя: „Scheisse!“^[51] и се строполи право върху нас.

Отново се притиснахме към земята.

Това, което се строполи върху нас, се оказа доброволец от Фрайкорпс, облечен с камуфлажен гащеризон, доста живописен, но абсолютно безполезен при градски бой. Цялата предна част на гащеризона, от увисналото на шията уоки-токи до овесения с всевъзможни калъфи колан, беше тъмночервена от кръв. Доброволецът се изтърколи на самото дъно на ямата, някак странно се напрегна и си пое дъх, при което по-голямата част от въздуха излезе с бълбукане през дупка в гърдите му.

— Да пия — повтори шаулисът. — О, Боже… Да пия… Вода-а-а!

— Wasser — избълбука доброволецът. Ние едвам разпознахме думите му, защото устата му беше пълна с кръв й пясък. — Wasser… Bitte… Hil… fe, bitte… Jilfe-e-e-e^[52]!

Анализа първа забеляза характерната форма, издула раницата на доброволеца. Тя разкопча катарамите и измъкна бутилка кока-кола. Пуйков я взе и умело отвори капачката, като използва за отварачка едно стърчащо от земята арматурно желязо.

— Как мислиш, Ярек? Можем ли да им дадем?

— Не можем — казах аз, а с гласа ми ставаше нещо странно. — Но трябва. Трябва, мамка му.

Първо дадохме да пие на шаулиса — трябваше да има някакъв ред, все пак той пръв беше попаднал в ямата ни. А после дадохме и на доброволеца от Фрайкорпс, като преди това му избърсахме устата с носна кърпичка.

И едва след това изчистихме гърлото на бутилката от кръвта и отпихме по една малка глътка и ние — Анализа, Пуйков и аз.

А около нас стана почти тихо; пукаха само отделни изстрели и откъм стадиона тракаше равномерно един М-60. Доброволецът от Фрайкорпс внезапно се напрегна — толкова рязко, че лентичките велкро, с които беше закопчан гащеризонът му, се разделиха с трясък.

— О, Боже… — изведнъж прошепна шаулисът и умря.

— You… can’t beat the feeling…^[53] — простена доброволецът и гърдите му се покриха с пяна от кръв и кока-кола.

И той също умря.

Анализа седна на дъното на ямата, обхвана коленете си с ръце и се разрева. И правилно. Та нали все някой, дявол да го вземе, трябва да оплаче тези войници. Те имаха право на това. Имаха право на такъв реквием — на плача на малко момиченце, на сълзите й, които се търкаляха като грахови зърна по зацапаното й личице. Полагаше им се.

Двамата с Пуйков им пребъркахме джобовете. Това също трябваше да го направим, на това ни учат в часовете по оцеляване.

Оръжията не докоснахме, както са ни учили — шаулисът имаше гранати, а доброволецът берета и тежък нож. Затова пък Пуйков взе уоки-токито и веднага започна да бърника нещо в него.

Аз пъхнах ръка в джоба на комбинезона на доброволеца и намерих половин блокче шоколад. На обвивката му пишеше „Милка Поланд, бивша Е. Ведел“ Подадох шоколада на Анализа. Тя го взе, но не направи нищо повече, просто продължи да гледа тъпо пред себе си и да подсмърча.

После бръкнах в джоба на шаулиса, защото когато видях шоколада, нещо странно се случи с устата и стомаха ми. Честно казано, самият аз с огромно желание бих изял тоя шоколад. Но не бива така, нали? Ако в компанията има момиче, първо трябва да се погрижим за нея, да й угаждаме, да я защитаваме, да я нахраним. Това е нещо нормално. Така е…

Човешко.

Нали?

Шаулисът нямаше шоколад.

Затова пък в джоба му имаше сгънат на четири плик. На него не беше залепена марка, но имаше адрес, и то в Полша, в Краков. Писмото беше адресирано до някоя си Марила Войнаровска.

Погледнах за миг писмото. Шаулисът беше мъртъв, а така и не беше успял да го изпрати. Погледнах го само за миг.

„Сънувах те — пишеше шаулисът. — Сънят беше кратък. Сън, в който стоя до теб и докосвам ръката ти, а тя е една такава топла… Марила, твоята ръка е толкова мека и топла. И тогава, в съня си, си помислих, че те обичам, Марила, защото аз наистина те обичам“…

Не четох по-нататък. Някак си нямах желание да науча какво пише до края, да узная продължението, което всъщност не беше много, само до края на страничката, до подписа: „Витек“. Витек, а не Витаутас.

Прибрах отново писмото в плика и го пъхнах в джоба си. Помислих си, че може да изпратя писмото, да го изпратя на Марила Войнаровска в нейния Краков. Така и ще направя, ще се охарча за марка и ще пратя писмото. Кой знае, току виж стигне? Макар че много писма се губят на границата, по време на претърсването на пощенските вагони.

Пуйков, седнал сред кабелите като чайка в гнездото си, нещо човъркаше в уоки-токито, от което се чуваше свистене, пращене и откъслечни разговори.

— Остави това — казах аз, изведнъж ядосан.

— Тихо — каза Пуйков, притискайки слушалките към ушите си. — Не ми пречи. Ловя честотата.

— О, по дяволите — не издържах аз. — Ловиш честотата? Улови се за задника, щом искаш да ловиш нещо, кретен такъв. Писукаш, мамка му, някой ще ни чуе и ще пусне тук някоя граната!

Пуйков не отговори: свит на кълбо, той продължаваше да ръчка кабела в телефонния комутатор. Над ямата жужаха куршуми.

Анализа все още подсмърчаше. Седнах до нея и я прегърнах. Така е редно, нали? Та тя беше толкова малка и беззащитна, в тази проклета яма, в този гаден парк „Крал Собиески“, в който от всички страни продължаваше тази смотана война.

— Ярек? — Анализа подсмъркна.

— Да?

— Нямам гащички.

— Какво?

— Нямам гащички. Баща ми ще ме убие, ако се върна без гащички.

Ха, това беше напълно възможно. Инженер Будишевски беше прочут с желязната си ръка и железния си морал. Беше абсолютен маниак на тази тема — но аз май вече ви споменах за това. Вече си представях Анализа на гинекологичния стол у доктор Здун, който трябваше да й даде удостоверение за невинност. Доктор Здун, който от известно време вече не си изкарваше прехраната по същия начин както преди, все още издаваше удостоверения, защото без тях имаше трудности с църковните бракове, а ако момичето беше и непълнолетно, можеше да се озове в изправителната колония във Ваплев. Доколкото знаех, фалшивото свидетелство струваше шест хиляди злоти. Цяло богатство.

— Аня?

— Аха?

— Направиха ли ти нещо? Извинявай, че питам, знам, че не ми влиза в работата, но…

— Не. Нищо не ми направиха. Само ми свалиха гащичките и… ме опипваха. И нищо повече. Страх ги беше, Ярек… Опипваха ме и постоянно се оглеждаха, и не пускаха карабините си…

— Тихо, Аня, тихо.

— Те смърдяха на страх, пот, дим, воняха на това, на което вони тук, долу, на това, което остава след взрива… И на това, на което вонят мундирите, нали знаеш, от което сълзят очите. Никога няма да забравя това… и ще го сънувам нощем…

— Тихо, Аня.

— Но нищо не ми направиха — прошепна тя. — Нищо. Единият искаше… Целият се тресеше… Удари ме. По лицето. Но ме оставиха и избягаха… Ярек… Това вече не са хора… Вече не.

— Хора са, Аня — казах уверено, докосвайки писмото, шумолящо в джоба ми.

— Ярек?

— Какво?

— Да разкажа ли на отеца? За това, което ми направиха?

Момичето наистина беше неориентирано. Влиянието на новоизлюпения евангелист инженер Будишевски напълно бяха притъпили инстинкта й за съхранение.

— Не, Аня. Не казвай нищо на отеца.

— Дори и като се изповядвам?

— Дори и тогава. Анализа, ти какво, да не си спала в часовете по религия? Трябва да изповядваш греховете си. Ако откраднеш нещо или споменеш името Му напразно. Или не почиташ баща си. Но не е казано, че трябва да се изповядваш, ако някой свали насила гащичките ти.

— Ааа — каза несигурно Анализа. — А грехът нечистота? Какво разбираш ти от това? Отецът каза, че ти и баща ти сте глупави атеисти и слепи или как беше там… Че ти не си… Как се казва това? Аха, е не си по Негов образ и подобие… Не, трябва да се изповядам… А баща ми ще ме пребие…

Анализа наведе глава и започна да плаче. Какво пък, нямаше друг изход. Потиснах в себе си праведния гняв срещу отец Кочуба. Мъж, седящ с жена в яма от бомба, трябва да се грижи за нея. Да я успокоява. Да й създава чувство за безопасност. Нали? Прав ли съм или не?

— Анализа — казах аз безцеремонно, — отец Кочуба е тъпанар и мошеник. Сега ще ти докажа, че разбирам и от църковните въпроси, и от Светото писание. Защото е написано в… в посланието на Амвросий до ефесяните…

Анализа спря да плаче и започна да ме слуша с отворена уста. Нямаше връщане назад. Продължих с Амвросий.

— Написано е — измънках аз, — че при него отишли кадуцеите…

— Не са ли садукеи?

— Не ме прекъсвай. Та както казах, отишли садукеите и онези… еее… митарите при Амвросий и го попитали: „Наистина, свети човече, съгрешила ли е еврейката, на която римските легиони са свалили насила гащичките?“. А Амвросий нарисувал върху пясъка кръг и кръст…

— Какво?

— Не ме прекъсвай. И им казал: „Какво виждате тук?“. „Наистина виждаме кръг и кръст“ — отговорили те. „Истина ви казвам — рекъл Амвросий, — ето го доказателството, че тази жена не е съгрешила, и по-добре си идете по домовете, митари, защото и самите вие не сте без грехове, и не съдете, за да не бъдете съдени. Идете си оттук, защото истина ви казвам: сега ще взема този камък и ще го хвърля по вас.“ И си отишли митарите с голям срам, защото съгрешили, като очернили тази жена. Разбра ли, Анка?

Анализа престана да реве и се притисна към мен. „Благодаря ти, свети Амвросий“ — помислих си аз.

— А сега — казах, като се изправих, разкопчах панталоните си и ги свалих, — събличай тази разкъсана рокля и обуй моите панталони. Баща ти изобщо не знае какво си облякла сутринта. Хайде, давай!

Извърнах се.

— И забрави за случилото се. Нищо не се е случило с теб, разбра ли? Това е бил само сън, Анализа. Всичко това е сън, кошмарен сън — този парк, тази война, тази яма, тази воня и този дим. И тези трупове. Разбираш ли?

Анализа не отговори, само още по-силно се притисна към мен. Пуйков известно време ни гледа странно, а после се върна към своите кабели и съединители. Сега той беше настроил уоки-токито така, че се чуваше оживен диалог, прекъсван само от щракането на превключвател, и това звучеше така, сякаш събеседниците приключват всяко изречение с пускане на газове.

Преодолявайки отвращението си, свалих горе-долу чистите панталони на шаулиса и ги обух. Падаха ми, затова седнах да наглася колана. Пуйков остави на мира радиостанцията и измъкна от дълбоките джобове на куртката си малко радио и някакво странно устройство. Той включи радиото — зазвуча църковна музика, което означаваше, че станцията е полска. Не протестирах. Музиката беше тиха, а в близките околности от известно време не се чуваха нито изстрели, нито викове.

Анализа бършеше с носна кърпа лицето и ръцете си. Пуйков свърза устройството си към стърчащ от земята проводник, сложи отстрани уоки-токито и слушалките от моя уокмен. После отново започна да настройва радиото — чуваше се пукане, статични разряди и части от мелодии.

— Слушайте — изведнъж каза той. — Ausgerechnet хванах Варшава. Там става нещо. Някакъв скандал или дявол знае какво.

— Сигурно подпалват синагога — казах аз и изплюх пясъка, хрущящ между зъбите ми. — Както обикновено. Няма повод за безпокойство.

— Или църква — добави Анализа. — Като в Лодз. В Лодз запалиха църквата. Онези, е… Говориха по телевизията. Как се казваха? А, Кирил Росяк и Методи Прухно.

— Именно. Остави я Варшава, Пуйков, хвани Гданск или Крулевец. Поне да узнаем какво става на фронта. Писна ми да вися в тази яма и огладнях.

— Ха — подкрепи ме Анализа. — И аз също…

— Тихо — каза Пуйков, навеждайки се над радиото. — Не е това. Нещо друго е. Някаква демонстрация.

— Казвам ти, че е църква.

— А има ли във Варшава църкви^[54]?

— Вчера имаше. Защото валеше.

— По-тихо, казвам ви. Демонстрация във Варшава, пред „Интернешънъл Харвестър“ в Урсус. Май има куп народ. О, точно се изказва Марчин Кьониг.

— Марчин Кьониг? — Анализа обу панталоните ми и нави крачолите. — Пуснали ли са го вече от затвора?

— Ама че си глупава, Анализа — каза Пуйков. — Той беше в затвора по време на Унията, а сега вече от половин година е такъв… е, председател на Движението. Capisco^[55]?

— Si^[56] — кимна Анализа, но аз знаех че лъже. Не можеше да capisco, защото никой не capisco.

— Увеличи го, Пуйков — помолих го аз. Защото, разбирате ли, все пак ми беше интересно какво ще каже Марчин Кьониг. Напоследък много се говореше за Марчин Кьониг.

— По-силно? — попита Пуйков. — По-силно ли искаш, Ярек?

— Нали казах ausgerechnet. Да не си оглушал?

— Е, моля.

И в този момент Марчин Къониг загърмя из целия парк. Отвсякъде, от всички посоки. Из целия парк, стадиона, и, кой знае, може би целия град. Пуйков се разкикоти, явно много доволен от себе си.

— Scheisse! — извиках аз. — Какво е това?

— Високоговорителите на стадиона — изпъчи се Пуйков. — Включих се към тях през комутатора…

— Изключи го, мамка му!

— Ти искаше по-силно — отново се разсмя способният електротехник. — Така че ето ти по-силно. Нека всички да послушат. Не се бой, Ярек. Никой няма да се сети, че това е от нашата яма. По-добре послушай какво казва този тип.

Заслушах се.

— Имам една мечта! — извика изведнъж Марчин Къониг, а тълпата, събрала се пред фабриката „Интернешънъл Харвестър“ в Урсус нададе рев. — Имам една мечта!

Стрелбата утихна, чуха се само няколко случайни изстрела, някъде изгърмя мина, прелетя хеликоптер. А после всичко утихна. Целият град. Имаше го само Марчин Къониг и тълпата, събрала се пред Интернешънъл Харвестър.

— Имам една мечта и в тази мечта е дошъл денят на истината! Денят, в който за всеки е станало ясно, че всички ние сме братя, че всички ние сме равни! Денят, в който сме разбрали, че няма никакви граници, че границата не е нищо повече от драсканици върху нищо незначещи листове хартия! Денят, в който сме отхвърлили от душите си отровата на омразата, поемана от нас много поколения. Този ден наближава, братя!

Тълпата шумеше, ревеше. Някой ръкопляскаше. Някой пееше „We Shall Overcome“. Някой скандираше: „Juden raus“^[57]. Някой свиркаше.

— Имам една мечта и в моята мечта този свят най-накрая е станал Божие царство на земята! Имам една мечта и истина ви казвам, братя: тази мечта е пророческа! В моята мечта хората с всички цветове на кожата, вероизповедания, убеждения и националности си подадоха ръце и ги стиснаха! Всички те станаха братя!

Над парка все още се виеше дим, но изглеждаше, че е започнал да оредява, сякаш го издухваше умноженият от ехото глас на Марчин Кьониг, гърмящ от високоговорителите на стадиона с нищо незначещо название, в парка с нищо незначещо име. Над града с нищо незначещо име изведнъж проблесна слънце. Така ми се стори. Но можеше и да греша.

— Имам една мечта! — изрева Марчин Кьониг.

— Имам една мечта — отговори му тълпата. Но не цялата. Някой подсвирна пронизващо.

— Махай се! — изкрещя някой. — В Куба!

— Казват ни — викаше Марчин Кьониг, — че е настанала ера на свобода, всеобщо щастие и благоденствие. Нареждат ни да работим, ядем, спим и да се изхождаме, казват ни да се кланяме на златен телец под музиката, с която заглушават ушите ни. Омотали са ни в мрежа от заповеди, забрани и наредби, които трябва да заменят съвестта ни, разума и любовта! Искат да станем говеда, доволни от ограденото ни пасище, говеда, радващи се даже на кабела под напрежение, заобикалящ затвора ни. Говорят ни за любов към ближния, но призовават към кръстоносни походи! Нареждат ни да убиваме, като при това казват: „Deus vult“^[58]. Заобиколени сме от граници, минаващи през градовете ни, улиците и домовете ни. Граници, минаващи през душите ни! Но ние казваме: Достатъчно! Ние казваме: Не! Защото аз имам една мечта. Мечта за това, че ерата на омраза отива в небитието! За това, че идва нова ера, Ерата на Изпълнените Мечти!

Тълпата ревеше.

— Имам една мечта! Имам…

И изведнъж Марчин Кьониг млъкна, а високоговорителите избухнаха в единен изплашен вик на тълпата от хора; нещо изпука и до самия микрофон някой извика: „Божичко“, а друг закрещя: „Лека-а-ар!“.

И отново във високоговорителите нещо изпука.

— Стреляха оттам, оттам… от покрива… — изкрещя някой с разтреперан глас.

А после стана тихо.

Тишината беше и в радиото на Пуйков, и в парка „Крал Собиески“. Подозирам, че беше тихо и на площада пред фабриката „Интернешънъл Харвестър“ в Урсус.

След дълго мълчание радиото отново започна да свири — свиреше пиано. Ноктюрното звуча още известно време от високоговорителите на стадион „Остмарк Спортферайн“, но Пуйков изтръгна кабела и продължи да свири само микроскопичното му радио.

Анализа не плачеше. Тя седеше, навела глава, в пълно мълчание, а после се вторачи в мен. Гледа ме дълго; беше ясно, че иска да ме попита нещо. Пуйков също мълчеше и също ме гледаше. Може би и той искаше да ме пита нещо.

Не ме попита.

— Shit^[59] — каза най-накрая.

Не коментирах.

— No future^[60] — добави той след малко.

И това не го коментирах.

Поседяхме в ямата още известно време. Наоколо цареше спокойствие. Замлъкнаха двигателите на отлетелите литовски вертолети, воят на линейките и виковете на патрулите, прочистващи северната част на парка. Неусетно се свечери.

Излязохме от ямата. Беше тихо. Духаше спокоен, освежаващ вечерен бриз. Тръгнахме, заобикаляйки труповете, горящите коли, дупките в асфалта и счупените стъкла.

Преминахме по мостчето през Черна Ханча. Реката, както ни се стори, тази вечер вонеше по-силно от обикновено.

„Макдоналдс“ работеше.

По улиците беше пусто, но от всички прозорци се чуваха MTV, Джубокс и радио Москва. Група „Ейприл, Мей, Дикей“ изпълняваше последния си хит от албума „Mental Disease“.

Hail, we greet you

We, children of the past

Those about to die

In our rags of light, translucent and pale

Hail!^[61]

Разделихме се на Новия пазар. Не говорихме много. Само обичайните „До утре“, „Tschuss“, „A rivederci“. Нищо повече.

На моята улица беше пусто. Новаковски вече се беше успокоил и свиреше на пианото Брамс — високо, сякаш искаше да заглуши MTV, гърмяща от съседните апартаменти.

Hail!

You’ve come at last

Not a minute too late

Hail, long awaited Age

Age of Hate!^[62]

Тази вечер не се случи нищо друго. Всъщност с мръкването заваля дъжд, и заедно с капките вода от небето се посипаха хиляди малки зелени жаби.

И нищо друго.