Анджей Сапковски
Музиканти (14)

Ела Грубер

Иза тръсна глава, събуждайки се, и прекара ръка по чаршафа. Навън беше тъмно. Тя седеше в леглото и докосването я изуми със своята непривичност, с твърдата и искрена увереност, че…

Не трябваше да бъде тук.

— Чуваш ли ме? — попита момичето, лежащо на леглото.

Иза кимна, потвърждавайки това, което беше невъзможно. Очите на момичето бяха пусти, стъклени, по брадичката й като змийче течеше лъщяща струйка слюнка.

— Чуваш ли ме? — повтори момичето с леко фъфлене, като неловко помръдваше покритите си с бели налепи устни.

— Да — каза Иза.

— Това е добре. Исках да се сбогувам с теб.

— Да — прошепна Иза. — Но нали това…

— Е невъзможно? Това ли искаше да кажеш? Не се притеснявай. Не ни провървя, изобщо не ни провървя, светлокоске. Искам да се сбогуваме. Може би това ще ти се стори странно, но… обикнах допира на дланта ти. Изслушай ме внимателно. Ако тази нощ се разрази веехал, Завесата ще се разкъса. Не знам дали ще успеем да удържим… онези. Затова трябва да бягаш оттук. Какво трябва да направиш? Повтори.

— Не знам — простена Иза.

— Трябва да бягаш! — извика Ела Грубер, мятайки глава по възглавницата. — Да бягаш колкото се може по-надалеч от Завесата. Не се опитвай нищо да разбереш — вярвай на това, което виждаш. Струва ти се, че бълнуваш, че това е сън, кошмар, но онова ще бъде реалност. Разбираш ли?

— Не… Не разбирам. Аз… полудяла съм, нали?

Момичето мълчеше, вглеждайки се в тавана със зеници, дребни като главите на топлийка.

— Да — каза тя. — Всички са полудели. Вече отдавна. Още едно безумие, малко безумие на върха на огромна планина от безумия. Този последен веехал, който не би трябвало да го има. Кой знае, може да е днес? Слушаш ли ме?

— Слушам те — отговори Иза напълно спокойно. — Но аз съм психиатър. Много добре знам, че ти не можеш да говориш с мен. Ти се намираш в болницата и си в кома. Това не си ти. Гласът, който чувам, е имитация на болния ми мозък. Това е халюцинация.

— Халюцинация — повтори момичето, усмихвайки се.

„Това е спазъм на лицевите мускули, просто спазъм — помисли си Иза, — няма нищо свръхестествено. Нищо свръхестествено.“

Тя почувства как косите на тила й настръхват.

— Халюцинация, казваш — провлачи Ела Грубер. — Или това, което в действителност не съществува. Фалшив образ. Нали?

— Да.

— Това може да се чуе. Може да се види. Но не съществува, така ли?

— Да.

— Колко много се различаваме, аз и ти. Уж моят мозък е по-слабо развит от твоя, но аз, например, знам, че това, което виждам и слушам, го има. Съществува. Ако не съществуваше, как би могло да се види? А ако съществува и има зъби, нокти и жило, то от него трябва да се бяга, защото то може да те осакати, да те смачка, да те разкъса. Именно затова трябва да бягаш, светлокоске. През разкъсалата се Завеса ще дойдат халюцинации. Това е добро определение за нещо, което няма собствен облик, но го придобива в мозъка на онзи, който го гледа. Колко би могъл да издържи мозъкът на това изпитание? Малцина успяват. За последен път ти казвам: сбогом, светлокоске.

Главата на Ела Грубер безсилно падна настрани, вперила в Иза мъртвото си, изцъклено око.