Анджей Сапковски
Пътят, от който няма връщане (6)

V

— Видях сметката на трима! — ревеше чернобрадият главатар на групата от Порог, като размахваше коса с дълга дръжка. — Трима, Микула! Бяха плъзнали из полето да търсят девойки, и ние там ги… Единият едвам успя да се измъкне, скочи на коня си, кучият син!

Хората му, скупчени на поляната около огньовете, поръсващи черното небе с точици летящи искри, викаха, гълчаха, размахваха оръжия. Микула вдигна ръка, призовавайки към тишина, за да изслуша поредните съобщения.

— Вчера при нас пристигнаха четирима — рече старият, слаб като върлина кмет на Качан. — Подир мен. Сигурно някой им е казал, че съм се спогодил с вас, ковачо. Едвам успях да се кача на тавана на плевнята, издърпах стълбата горе, сграбчих вилата и се развиках: „Идвайте, кучи синове, кой ще е първият!“. Ако се бяха хванали да палят плевнята — край с мен, но хората не се сдържаха, тръгнаха в тълпа срещу тях. А те — на конете, и в бой. Двама от нашите паднаха, но свалиха един от тях от седлото.

— Той жив ли е? — попита Микула. — Изпратих човек да ви каже, че трябва да хванете някого жив.

— Ех — махна с ръка върлинестият. — Не успяхме. Жените бяха взели съдове с вряла вода, стигнаха първи до него…

— Винаги съм казвал, че жените в Качан са с гореща кръв — промърмори ковачът, чешейки се по тила. — А предателят?

— Разкрих го — отговори кратко върлинестият, без да се впуска в подробности.

— Добре. А сега слушайте, хора. Вече знаем къде им е леговището. В предпланината, в пещерите в скалите близо до овчарските колиби. Бандитите са се настанили там и там ще ги докопаме. Ще натоварим в каруците сено и сухи клони, ще ги опушим като язовци. Ще преградим пътя с дънери, няма да се измъкнат. Това го решихме с онзи рицар там, който се казва Корин. А и на мен, както знаете, това не ми е първата битка. С воеводата Грозим правехме набези срещу врановете по време на войната, преди да се заселя в Ключ.

От тълпата отново се разнесоха войнствени подвиквания, но бързо утихнаха, заглушени от думи, отначало произнасяни тихо, неуверено. После все по-силно. Най-накрая настана тишина.

Висена се подаде иззад гърба на Микула, застана до ковача. Тя не достигаше дори до рамото му. Тълпата зашумя. Микула отново вдигна ръце.

— Настанаха такива времена — извика той, — че няма защо да продължавам да пазя в тайна, че изпратих човек да помоли за помощ друидите от Кръга, когато комесът от Майена ни отказа помощ. За мен не е новина, че много от вас не гледат на това с добро око.

Тълпата позатихна, но продължаваше да се вълнува, да гълчи.

— Това е госпожа Висена — каза Микула бавно. — От майенския Кръг. Тя откликна още на първия зов за помощ. Тези, които са от Ключ, вече знаят, че тя там лекуваше хора, изцеляваше ги със силата на своята воля. Да, момчета. Госпожата е дребничка, но силата й е голяма. Тази сила е отвъд разбиранията ни и ни изглежда страшна, но ще послужи в наша помощ!

Висена не изрече нито дума, не направи нито един жест към тълпата. Но скритата сила на тази дребна луничава магьосница беше невероятна. Корин със смайване почувства, че го изпълва странен ентусиазъм, че страхът пред онова нещо, криещо се в прохода, страхът от неизвестното изчезва, разсейва се, престава да съществува, става маловажен, и това ще продължава докато продължава да блести светещият скъпоценен камък на челото на Висена.

— Както виждате — продължи Микула, — ще се намери начин за борба и срещу този кашчей. Няма да тръгнем сами, няма да сме беззащитни. Но за начало трябва да избием тези бандити!

— Микула е прав! — извика брадаткото от Порог. — Какво значение има дали с магия или без? Към прохода, момчета! Да видим сметката на кашчея!

Тълпата изрева в един глас, отблясъците на огньовете заиграха върху остриетата на вдигнатите коси, пики, брадви и вили.

Корин си проби път през тълпата, отстъпи към края на гората, намери котлето, закачено над огъня, паница и лъжица. Изгреба от дъното на котлето остатъците от прегорялата каша от пръжки. Седна, сложи паницата на коленете си и започна да яде бавно, плюейки люспите от ечемик. След малко почувства нечие присъствие.

— Сядай, Висена — каза той с пълна уста.

Продължи да яде, гледайки профила й, наполовина скрит зад водопада от коса, червена като кръв на светлината на огъня. Висена мълчеше, гледайки в пламъка.

— Хей, Висена, защо седим като две сови? — Корин остави паницата. — Аз не мога така, веднага ми става тъжно и студено. Къде са скрили водката си? Преди малко тук имаше една стомна, да го вземат дяволите! Тъмно е като…

Друидката се обърна към него. Очите й светеха със странен зеленикав блясък. Корин млъкна.

— Да, така е — каза той след малко и се изкашля. — Аз съм крадец. Наемник. Грабител. Намесих се, защото обичам битките, и ми е все едно с кого ще се бия. Знам каква е цената на ясписа, жадеита и другите скъпоценни камъни, които се намират в рудниците на Амел. Искам да се възползвам от случая и да забогатея. Все едно ми е колко от тези хора ще загинат утре. Какво още искаш да знаеш? Аз сам ще ти го кажа, няма нужда да използваш тази дрънкулка, скрита под змийската кожа. Не смятам да крия нищо. Права си, не съм подходящ нито за теб, нито за благородната ти мисия. Това е всичко. Лека нощ. Отивам да спя.

Въпреки думите си той не стана. Само хвана една пръчка и няколко пъти побутна горящите главни.

— Корин — каза тихо Висена.

— Да?

— Не си отивай.

Корин наведе глава. От брезовия пън в огъня изригнаха синкави гейзери пламък. Той я погледна, но не можа да издържи вида на необикновените блестящи очи. Извърна глава към огъня.

— Не изисквай от себе си твърде много — каза Висена, загръщайки се с наметалото. — Така се получава, че всичко неестествено буди страх. И отвращение.

— Висена…

— Не ме прекъсвай. Да, Корин, хората се нуждаят от нашата помощ, благодарят за нея, понякога съвсем искрено, но се гнусят от нас, боят се от нас, не ни поглеждат в очите, плюят през рамо. По-умните, като теб, са по-малко искрени. Ти не си изключение, Корин. От мнозина вече съм чувала, че не са достатъчно достойни, за да седят около един огън с мен. А се случва и ние да се нуждаем от помощта на тези… нормални. Или от компанията им.

Корин мълчеше.

— Знам — продължи Висена, — че щеше да ти е по-лесно, ако имах сива брада до кръста и крив нос. Тогава отвращението към моята личност нямаше да предизвиква такова объркване в главата ти. Да, Корин, отвращение. Дрънкулката, която нося на челото си, е халцедон… На него до голяма степен дължа магическите си способности. Прав си, с помощта на халцедона мога да чета най-отчетливите мисли. А твоите са извънредно отчетливи. Не очаквай да ми е приятно. Аз съм магьосница, вещица, но преди всичко — жена. Дойдох тук, защото исках да спя с теб.

— Висена…

— Не. Сега вече не искам.

Седяха в мълчание. Пъстрокрилата птица в дълбините на гората, в мрака върху клона на дървото, чувстваше страх. В гората имаше сови.

— Що се отнася до отвращението — обади се най-накрая Корин, — ти малко преувеличи. Но си признавам, че предизвикваш у мен нещо като… безпокойство. Не биваше да ми позволяваш да виждам онова, на кръстопътя. Онзи труп, разбираш ли?

— Корин — изрече спокойно магьосницата, — когато ти при ковачницата заби меча си в гърлото на врана, и аз за малко да се изповръщам върху гривата на коня. Едвам се задържах върху седлото. Но да оставим на мира нашите занаяти. Да приключваме този разговор, защото той не води до никъде.

— Да приключваме, Висена.

Магьосницата се обгърна още по-плътно с наметалото. Корин хвърли в огъня няколко сухи клонки.

— Корин?

— Да?

— Не искам да ти е безразлично колко хора ще загинат утре. Хора и… от другите. Разчитам на твоята помощ.

— Ще ти помогна.

— Това не е всичко. Остава въпросът с прохода. Трябва да отворя пътя през Кламат.

Корин посочи с горящия връх на пръта другите огньове и разположилите се около тях хора, заспали или заети с тихи разговори.

— Като се има предвид забележителната ни армия, не би трябвало да имаме проблеми — каза той.

— Забележителната ни армия ще се разпръсне по домовете си веднага щом престана да ги опиянявам с магия — усмихна се тъжно Висена. — А аз няма да ги опиянявам. Не искам някой от тях да загине в битка, която не е тяхна работа. А кашчеят не е тяхна работа, той е работа на Кръга. Трябва да отида в прохода сама.

— Не — отсече Корин. — Няма да отидеш сама. Ще отидем заедно. Висена, още от дете съм знаел кога трябва да бягам и кога още ми е рано. Задълбочавал съм познанията си по този въпрос през дълги години на практика и благодарение на това сега ме смятат за безстрашен. Нямам намерение да подлагам репутацията си на съмнение. Няма нужда да ме опияняваш с магии. Да видим първо как изглежда този кашчей. Между другото, какво представлява според теб кашчеят?

Висена наведе глава.

— Боя се — прошепна тя, — че това е смъртта.