Робърт Хауърд
Хората от Черния кръг (1)

1.
Гибелта на един крал

Кралят на Вендия умираше. През горещата, душна нощ камбаните на храма звъняха, но шумът от тях почти не проникваше в стаята със златен купол. Там върху постлания с кадифени възглавници подиум, Бунда Чанд се бореше за живота си. Капки пот блестяха върху тъмната му кожа. Пръстите му мачкаха златотъканата постеля под него. Вените на слепоочията му бяха изпъкнали като сини въжета, очите му бяха разширени от близостта на смъртта. Бунда Чанд беше млад и нито беше пронизан от копие, нито във вените му течеше отрова. Треперещи робини бяха коленичили пред подиума, а сестра му, деви^[1] Ясмина, надвесена над него, го гледаше напрегнато. С нея беше вазам — благородник, остарял на служба в кралския двор.

Когато далечният тътен на барабани достигна до слуха й, Ясмина, в бурен израз на гняв и отчаяние, отметна нагоре глава.

— Свещениците с техния шум! — извика тя. — Те не са по-умни от лекарите, които стоят безпомощни! Не, кралят умира и никой не може да каже защо. Умира… а аз стоя безсилна до него. Кой ще го спаси!

— Нито един мъж от Айодя няма да се пожертва заради него, ако това изобщо може да помогне, деви — отговори вазам. — Тази отрова…

— Казвам ти, че не е отрова! — извика тя. — Още от раждането му го пазят така грижливо, че и най-хитрите отровители да не могат да се доберат до него. Петте черепа, които се белеят на кулата на Китес, свидетелстват за безуспешните опити. Както добре знаеш, десет мъже и десет жени винаги са опитвали храната и виното му и петдесет въоръжени бойци денонощно са пазили стаята му, както я пазят и сега. Не, не е отрова. Магия е… черна, смъртоносна магия…

Тя млъкна, тъй като кралят заговори. Синкавите му устни не се движеха, а в изцъклените му очи нямаше никакви признаци на живот. Но гласът му се извиси в странен вик, неясен и далечен, сякаш я викаше отвъд огромни бездни, над които духат силни ветрове.

— Ясмина! Ясмина! Сестро моя, къде си? Не мога да те намеря. Всичко е потънало в мрак, изпълнен с воя на силни ветрове!

— Братко! — извика Ясмина, стискайки отпуснатата му ръка. — Тук съм! Не ме ли познаваш…

Пълната безизразност на лицето му я накара да замлъкне. От устата му се изтръгна тихо стенание. Робините до подиума хленчеха от страх, а Ясмина се удари по гърдите от мъка.

В друга част на града, от затворен с решетки балкон един мъж гледаше към дългата улица, по която зловещо се размахваха факли. Те осветяваха вдигнати нагоре тъмни лица, върху които блестеше само бялото на очите.

Мъжът вдигна широките си рамене и се върна в украсената с арабески стая. Беше висок, добре сложен й богато облечен.

— Кралят още не е умрял, а вече се чуват погребални песни — каза той на друг мъж, кръстосал крака върху рогозка в ъгъла. Той беше с кафява наметка от камилска вълна, със сандали и със зелен тюрбан на главата. Изразът му беше спокоен и безучастен.

— Всички знаят, че той няма да дочака зората — отговори мъжът.

Първият го изгледа въпросително.

— Това, което не мога да разбера — каза той, — е защо трябваше да чакам толкова дълго, за да го поразят твоите магии. Ако сега наистина са го убили, защо не го сториха месеци по-рано?

— Уменията, които ти наричаш магия, също се подчиняват на космически закони — отговори мъжът със зеления тюрбан. — И при тях, както при други дела, звездите насочват действията. Дори моите учители не могат да променят разположението на звездите. Докато не се подредят в определен ред, те не могат да извършат тази черна магия. — С дългия си нечист нокът той начерта съзвездията върху покрития с мраморни плочки под. — Наклонът на луната определя нещастие за краля на Вендия — звездите са в безпорядък, Змията е в къщата на Слона. При такова разположение невидимите стражи са отстранени от Бунда Чанд. Към невидимите царства се открива път и след като е установен контакт, големите сили по този път се включват в действие.

— Контакт? — попита другият. — Да не би да намекваш за къдрицата от косата на Бунда Чанд?

— Да. Всичко изхвърлено от човешкото тяло, продължава да бъде свързано с него чрез невидими връзки. Жреците на Азура са запознати с тази истина, така че изрезките от нокти, коса и други принадлежали на кралското семейство внимателно се изгарят и пепелта грижливо се скрива. Но в отговор на настоятелната молба на принцесата на Козала, която обича Бунда Чанд, той й дал за спомен една къдрица от дългата си черна коса. По-късно златното ковчеже с къдрицата му било откраднато изпод възглавницата й докато спяла. То било подменено с друго, което толкова приличало на първото, че тя никога не могла да установи разликата. Така истинската къдрица потеглила с камилски керван по дългия път към Пешкаури, оттам през прохода Зейбар, за да достигне в ръцете на онзи, за когото била предназначена.

— Само една къдрица — промърмори благородникът.

— Посредством нея душата може да се извади от тялото и се пренесе в бездните на подземния свят — отвърна мъжът на рогозката.

Благородникът го загледа любопитно.

— Не знам дали си човек или демон, Кемша — каза той най-после. — Малцина от нас представляват онова, което виждаме. Аз, когото кшатрианците познават като Керим Шах, принц на Иранистан, не съм по-голям подлец от мнозина уважавани хора. Всички по един или по друг начин са предатели. Половината от тях не знаят на кого служат. Аз поне нямам никакви колебания, че служа на туранийския крал Йездигерд.

— А аз на черните магьосници на Ймша — каза Кемша — и моите господари са по-силни от твоите, защото с изкуството си те постигнаха онова, което Йездигерд не можа да постигне със сто хиляди саби.

Навън стенанията на хилядите покрусени оплаквачи се извисяваха до осеяния със звезди небосвод. Раковините виеха като ранени биволи.

В дворцовите градини факлите осветяваха полирани шлемове, извити саби и украсени със злато ризници. Всички бойци от благородническите родове на Айодя бяха събрани в големия дворец или около него, а пред всяка сводеста порта и пред всяка врата стояха на стража петдесет стрелци с лъкове. Но Смъртта се промъкна в кралския палат и никой не можа да спре мъртвешкия й ход.

На подиума под златния купол кралят отново извика измъчван от ужасни припадъци. Гласът му бе слаб и далечен. Деви се наведе над него разтреперана от страх, страх по-голям от ужаса на смъртта.

— Ясмина! — Отново онзи далечен, странен, измъчен вик, сякаш идващ от неизмеримо далечни царства. — Помогни ми! Аз съм далече от моя дом! Магьосници отмъкнаха душата ми. Те искат да прекъснат сребърната връв, която ме свързва с умиращото ми тяло. Те са се струпали около мен. Ръцете им са като на хищни зверове, а в очите им искрят червени огньове. Спаси ме, сестричке моя! Пръстите им ме изгарят като огън! Те ще убият тялото ми и ще прокълнат душата ми! Какво е това, което донесоха пред мен?… Ох!

При ужасния му и безнадежден вик Ясмина изпищя и се хвърли върху него, отдавайки се на мъката си. Бунда Чанд се разкъсваше от мъчителна конвулсия. От изкривената му уста излизаше пяна. Гърчещите се пръсти оставяха белези по раменете на момичето. Изведнъж изцъклената празнота изчезна от очите му, като дим, издухан от огън. Той погледна към сестра си и я позна.

— Братко! — изплака Ясмина. — Братко…

— Бързо! — каза Бунда Чанд и отслабващият му глас прозвуча смислено. — Сега зная какво ме носи към погребалната клада. Бях на далечно пътуване и разбрах. Магьосници от Химелийските планини измъкнаха душата от тялото ми и я затвориха далеч в една каменна стая. Там се мъчеха да скъсат сребърната нишка на живота и да захвърлят душата ми в тялото на един мръсен сомнамбул. Ах! Чувствам как и сега ме дърпат! Твоят вик и хватката на твоите пръсти ме върнаха, но си отивам. Душата ми все още се държи за тялото, но силата й намалява. Бързо… убий ме, преди те да уловят душата ми завинаги.

— Не мога! — проплака Ясмина, удряйки се по голите гърди.

— Бързо, заповядвам ти! — В отслабващия му глас прозвуча властна нотка. — Ти винаги си се подчинявала на моите заповеди! Изпрати душата ми чиста на Азура! Побързай, за да не ме обречеш да прекарам вечността в тъмнина. Удряй, заповядвам ти! Удряй!

Ридаейки, Ясмина измъкна от колана си украсена със скъпоценни камъни кама и я зъби до дръжката в гърдите му. Той се вцепени, но после се отпусна. На безжизнените му устни застина тъжна усмивка. Ясмина се захлупи по очи върху покрития с тръстика под и започна да удря с юмруци. Навън звъняха камбаните, раковините ревяха, а жреците се пробождаха с медни ножове.