Агата Кристи
Тайната на имението (1)

Глава първа
Антъни Кейд поема ангажимент

— Ето го джентълмена Джо!

— Бас държа, че това е старият Джими Макграт!

Групата клиенти на туристическа агенция „Касъл“, състояща се от седем жени с потиснат вид и трима запотени мъже, прояви нескрит интерес: очевидно екскурзоводът им господин Кейд бе срещнал свой стар приятел. Всички се възхищаваха много на мистър Кейд, висок и строен, със загоряло лице и весел нрав, с който успяваше да успокоява страстите и да поддържа у гостите добро настроение. Виж приятелят му, бе човек с донякъде странна външност. Бе висок горе-долу колкото господин Кейд, но бе с грубо телосложение и не бе така красив. Наподобяваше съдържателите на игралните клубове от книгите. Беше интересен все пак. Пък и в края на краищата човек ходи в чужбина точно за това: да види всички тези странни неща, за които е чел само по книгите. Досега Булавайо им се бе сторил по-скоро скучен. Слънцето бе убийствено силно, хотелът бе неуютен и всъщност нямаше къде да ходят, трябваше да изчакат момента на заминаването за Матопос. За щастие господин Кейд ги бе подсетил да си купят пощенски картички. Имаше голям избор.

Антъни Кейд и приятелят му се дръпнаха встрани.

— Какво, по дяволите, правиш с всичките тези жени? — попита Макграт. — Харем ли ще си устройваш?

— Точно с тези едва ли — усмихна се Антъни. — Успя ли да ги огледаш?

— Да. Реших, че може би си станал късоглед.

— Зрението ми е добро, както винаги. Работата е там, че съм местният представител на „Касъл“.

— Че за какъв дявол си се хванал с такава работа?

— Закъсал съм за пари. Иначе не подхожда на темперамента ми.

Джими се ухили.

— Още не си даваш зор да почнеш някаква сериозна работа.

Антъни пренебрегна това подмятане.

— Дано все пак се появи нещо по-добро — каза той. — Не губя надежда.

Джими се изкашля.

— Забърка ли се някоя каша, и Антъни Кейд непременно ще се появи! Знам си аз! Инстинктивно те влече към неприятностите. Отгоре на всичко никога не падаш по гръб, също като котките.

— Къде можем да си кажем две думи насаме?

Антъни въздъхна.

— Ще водя тези кудкудякащи кокошки на гроба на Роудс.

— Точно това им трябва — одобри Джими. — След като попътуват по това отвратително шосе, ще се върнат целите насинени и ще поискат веднага да си легнат, за да им минат натъртванията. Тогава заедно с теб ще изпием по едно-две и ще си похортуваме.

— Дадено, Джими! Довиждане.

Антъни се върна при стадото. Мис Тейлър, най-младеещата и закачлива в групата, моментално се нахвърли върху него.

— Мистър Кейд, да не би това да е ваш стар приятел?

— Да, мис Тейлър. Приятел от времената на невинната ми младост.

Мис Тейлър се изкикоти.

— Има много интересна външност.

— Ще му предам вашите думи.

— Ах, мистър Кейд, какъв сте палавник! Как ви хрумна такова нещо! Той как ви нарече?

— Джентълменът Джо.

— Вярно. Вие Джо ли се казвате?

— Знаете, че се казвам Антъни.

— Ах, как се шегувате! — отвърна кокетно жената.

Антъни бе усвоил добре задълженията си. Те предполагаха не само да урежда пътешествия, но и да успокоява раздразнителните възрастни господа, решили, че достойнството им е накърнено, да осигурява на застарелите дами възможност да си купуват безпрепятствено пощенски картички и да умее да флиртува с всички жени, които не са католички и са на по-малко от четирийсет години. Последната задача се облекчаваше от безкрайната готовност на въпросните дами да откриват многозначителност и в най-невинните му забележки. Мис Тейлър възобнови атаката.

— Защо в такъв случай ви нарече Джо?

— Точно защото не се казвам така.

— И защо именно джентълменът Джо?

— По същата причина.

— Ах, господин Кейд! — възропта разочарованата мис Тейлър. — Бива ли да ми отговаряте така! Снощи татко каза, че имате обноските на джентълмен.

— Много мило от страна на баща ви.

— И всички се съгласихме, че наистина сте джентълмен.

— Поласкан съм.

— Говоря ви сериозно.

— Нежните сърца са винаги благородни — отвърна напосоки Антъни.

Прииска му се да е дошло време за обяд.

— Наистина прекрасни стихове. Обичате ли поезията, мистър Кейд?

— Бих могъл да издекламирам без усилия „Момчето върху горящата палуба“. „Момчето стоеше върху горящата палуба, откъдето всички бяха побягнали.“ Знам само тези стихове, но останалото мога да допълня с действия. Например да имитирам съскането на пламъците, ако желаете. Колкото до илюстрацията на бягството, защо да не се разтърча като куче!

Мис Тейлър се засмя.

— Ах, този мистър Кейд! Нали е страшно забавен?

— Време е за утринния чай — внезапно рече Антъни. — Насам, ако обичате. На съседната улица има прекрасна сладкарница.

— Предполагам — започна мисис Калдикот с гърления си глас, — че този разход е за сметка на компанията.

— Уви, мисис Калдикот, не е — отвърна Антъни с професионален тон. — Утринният чай е за сметка на клиента.

— Това е неучтиво.

— Какво да се прави, мисис Калдикот, животът е пълен с изпитания, нали? — опита се Антъни да я развесели.

— Така си и знаех. Добре че сутринта на закуска напълних една кана с чай. Сега ще го стопля на примуса. Хайде, мъжо, идвай!

Мистър и мисис Калдикот се понесоха със сияещ вид към хотела. Даже гърбът на мисис Калдикот излъчваше самодоволството, породено от нейната предвидливост.

— Боже! — изропта Антъни. — Какви ли хора няма в този свят.

Поведе останалата част от компанията към сладкарницата. Мис Тейлър седна до него и възобнови разпита си.

— От колко време не се бяхте виждали с приятеля си?

— От около седем години.

— В Африка ли се запознахте?

— Да, но не в тази част. Когато за първи път се срещнах с Джими Макграт, вече го бяха подготвили за казана. Някои племена във вътрешността на континента са людоеди, сигурно знаете. Пристигнахме тъкмо навреме.

— И какво стана?

— Стана една приятна малка веселба. Очистихме част от разбойниците, а останалите си плюха на петите.

— Ах, мистър Кейд, животът ви наистина е бил наситен с приключения!

— Животът ми бе много спокоен, уверявам ви.

Дамата обаче очевидно не му повярва.

Някъде към десет часа вечерта Антъни Кейд влезе в малката стая, където Джими Макграт вече се бе надвесил над няколко бутилки.

— За мен по-силно питие, Джеймс — каза му. — Уверявам те, имам основания.

— Вярвам ти, приятелю. Никога не бих се заел с работа като твоята.

— Предложи ми друга и веднага ще напусна.

Макграт си приготви питие, погълна го с тренирано движение и си наля второ.

— Сериозно ли говориш, приятелю?

— За какво?

— Че ще зарежеш тази работа, ако ти осигуря друга.

— Защо питаш? Да не би да имаш възможност да ми осигуриш такава работа? Защо в такъв случай не си се заел с нея ти?

— Мога да го направя, но нямам ищах. Затова я предлагам на теб.

Антъни се усъмни.

— Какво й има, че не искаш да се заемеш с нея? Да не са те хванали за преподавател в неделно училище?

— Както ме гледаш, би ли се намерил човек, който да ми предложи да преподавам в неделно училище?

— Ако те познава, не.

— Работата си е много хубава. Нищо й няма.

— Да не предполага разходка до Южна Америка? Отдавна ми се ще да отида там. Не минава ден, без в някоя от тамошните малки републики да спретнат революция.

Макграт се ухили.

— Открай време си падаш по революциите. За теб май най-важното е да има патаклама.

— Просто си давам сметка, че достойнствата ми ще бъдат добре оценени в тези места. В една революция бих могъл да бъда много полезен, за която и да е от двете враждуващи страни. Къде-къде по-приятно е да се занимаваш с революции, отколкото да се препитаваш с честен труд.

— И преди си ми го казвал, приятелю. Не, нямах предвид Южна Америка. Имам предвид Англия.

— Англия ли? Завръщане на героя в родния му край след дългогодишно отсъствие? Как мислиш, Джими, след седем години могат ли да те опандизят за неплатени сметки?

— Не ми се вярва. Е, искаш ли да чуеш подробности те?

— Искам. Но още ме смущава, че ти самият не се заемаш с работата.

— Ще ти обясня защо. В момента търся злато, Антъни. По-точно, ще го търся във вътрешността на континента.

Антъни подсвирна и го погледна.

— Значи отново си се поддал на старата си страст, Джими. Отново искаш да си начешеш крастата и да се посветиш на своето хоби. Не познавам по-запален златотърсач.

— И в края на краищата ще открия злато. Ще видиш.

— Всъщност защо пък не! Всеки си има хоби. Аз си падам по патакламите, ти — по златото.

— Сега ще ти разкажа цялата история. Нали си чувал за държавата Херцословакия?

Изведнъж Антъни го погледна сериозно.

— Херцословакия ли?

В гласа му се появи странна нотка.

— Да. Не си ли чувал за нея?

Измина доста време, докато Антъни отговори.

— Знам само това, което е известно на всички. Ако не се лъжа, беше на Балканите. Не знам кои са главните й реки, нито най-големите й планини, известно ми е само, че са много. Столица — Екарест. Население — предимно разбойници. Хоби — убийство на крале и вдигане на революции. Последен крал — Николай IV, убит преди около седем години. Оттогава е република. Много приятно място. Трябваше да ми кажеш от самото начало, че работата е свързана с Херцословакия.

— Само косвено.

Антъни го погледна по-скоро натъжено, отколкото ядосано.

— Би трябвало да поработиш малко върху себе си, Джеймс. Например да запишеш задочни курсове. Ако и другаде разказваш нещата по този начин, ще те обесят с краката нагоре или ще те набучат на кол.

Джими не даде вид да се е впечатлил от тази тирада и продължи:

— Да си чувал за граф Стилптич?

— Това вече е приказка! — възкликна Антъни. — Даже и да не си чувал за Херцословакия, знаеш кой е граф Стилптич. Великият патриарх на Балканите! Най-големият държавник на нашето време! Най-заклетият разбойник, който плаче за въжето! Оценките варират според това кой вестник си разгърнал: За едно обаче можеш да си сигурен, Джеймс, името на граф Стилптич ще се помни дълго след като твоите и моите кости са станали на прах. През последните двайсет години не е имало действие и противодействие в Източна Европа, в дъното на което да не е стоял граф Стилптич. Бил е и диктатор, и патриот, и държавник. Всъщност никой не знае какъв точно е бил, освен че и сега продължава да е най-големият цар на заговорите! Е, какво за него?

— Преди време беше министър-председател на Херцословакия. Ето защо започнах от нея.

— Не разбираш кое е важно и кое — не, Джими. Херцословакия е дребна работа в сравнение със Стилптич. Херцословакия е от значение само доколкото е известна като страната, в която Стилптич се е родил и е получил държавен пост. Ако не се лъжа обаче, той е мъртъв.

— Наистина е мъртъв. Умря в Париж преди около два месеца. Това обаче, което ще ти разкажа, се случи преди няколко години.

— Какво всъщност ми разказваш?

Джими се съобрази с укора и побърза с изложението:

— Случи се следното. Преди време, по-точно, преди четири години се оказах в Париж. Разхождах се една вечер в запустял квартал на града, когато изведнъж видях как петима-шестима френски гамени нанасят побой на възрастен господин с достолепен вид. Не обичам такива неща и затова се включих на страната на господина. Дотогава гамените явно не бяха яли истински пердах и се пръснаха кой накъдето види.

— Добре си сторил, Джеймс — рече тихо Антъни. — Щях да наблюдавам това зрелище с удоволствие.

— Не беше нищо особено — отвърна скромно Джими. — Старият господин обаче ми бе безкрайно благодарен.

Е, и той бе обърнал някоя и друга чаша, но бе достатъчно трезвен, за да ми запише името и адреса. На другия ден дойде лично да ми изкаже благодарност, при това по много изискан начин. Едва тогава разбрах, че съм отървал граф Стилптич. Живееше в къща близо до Боа.

Антъни кимна.

— Да, след убийството на крал Николай отиде да живее в Париж. Поканиха го да се върне в страната и да стане президент, но той не измени на монархическите си възгледи. Нищо, че има пръст във всички дворцови интриги на Балканите. Сложна личност беше покойният граф Стилптич, лека му пръст.

— Нали не бъркам, че Николай IV проявяваше доста странен вкус в подбора на съпруги? — внезапно попита Джими.

— Да, така е — потвърди Антъни — и това му изяде главата. Беше си намерил някаква загубена уличница от едно парижко кабаре, която не ставаше дори и за морганистическа връзка, и реши да я прави кралица. Може да ти прозвучи невероятно, но тя му беше влязла под кожата и Николай се ожени за нея. Преди това й измисли някаква титла, изкара я графиня Поповска или нещо от този род и се опита да докаже, че била издънка на династия Романови. Венча се за нея в катедралата в Екарест, макар че на двамата архиепископи никак да не им хареса тази работа, и я обяви за кралица Варага. Постави на място и министрите си и според мен реши, че с това всичко е приключило. Забрави обаче за настроенията на тълпата. А в Херцословакия тълпата е много реакционна, държи на синята кръв. Там хората искат техните крале и кралици да са истински. Имаше размирици, смазани с обичайната жестокост, в крайна сметка тълпата нахлу в двореца, уби краля и кралицата и обяви република. Оттогава страната все още е република, но както чувам, доста бурна. Междувременно убиха един-двама президенти, колкото да си поддържат формата. Но да се върнем на темата. Разказваше ми как граф Стилптич те е обявил за свой спасител.

— Да, и с това приключи всичко. Върнах се в Африка и забравих за тази история. Преди две седмици обаче получих колет със странен вид, който бе обиколил половината свят, докато пристигне на тукашния ми адрес. Вече бях чел във вестниците, че граф Стилптич е починал наскоро в Париж. Е, този колет съдържаше неговите мемоари или спомени, наречи ги както искаш. Бяха придружени от бележка, че ако ги предам на едно лондонско издателство на 13 октомври или преди тази дата, то ще ми изплати хиляда лири.

— Добре ли те чух, Джими? Хиляда лири ли?

— Да, приятелю, и се моля на Бога да не е някаква плоска шега. Знаеш, че не бива да вярваме на князе и политици. Така или иначе, ръкописът ме завари в лош момент. Вече си бях уредил пътуването за вътрешността на Африка. Запалил съм се, защото няма да имам друг такъв шанс.

— Непоправим си, Джими. Хиляда лири на ръка струват много повече от някакво митично злато.

— Ами я си представи, че някой си прави майтап. Така или иначе, вече се бях приготвил, и билет за Кейптаун си бях купил и хоп — изведнъж те срещам!

Антъни стана и запали цигара.

— Започвам да разбирам накъде биеш, Джими. Решил си да идеш да търсиш златото и да оставиш на мен да прибера хилядата лири. Какъв ще е моят дял от това начинание?

— Една четвърт устройва ли те?

— Двеста и петдесет лири, необлагаеми с данъци, така ли?

— Точно така.

— В такъв случай смятай сделката за сключена. А сега, за да те ядосам, ще ти кажа, че щях да се съглася и на сто лири. Знай, любезни ми господин Джеймс Макграт, че няма да умреш в леглото си, броейки парите в банковите си сметки.

— Значи си съгласен?

— Съгласен съм, нали ти казах. Туристическа агенция „Касъл“ да върви по дяволите!

Вдигнаха тържествено чаши.