Агата Кристи
Клуб „Вторник вечер“ (7)

Глава VII
Синият здравец

— Когато бях тук миналата година… — започна сър Хенри Клидъринг и спря. Неговата домакиня, мисис Бантри, го погледна с интерес. Бившият комисар от Скотланд Ярд бе отседнал при старите си приятели — полковник Бантри и неговата съпруга, които живееха недалеч от Сейнт Мери Мийд.

Мисис Бантри, с писалка в ръка, тъкмо се бе обърнала към него за съвет кой да бъде шестият гост за вечеря.

— Да? — насърчително каза тя. — Когато бяхте тук миналата година…?

— Кажете — рече сър Хенри — познавате ли жена на име мис Марпъл?

Мисис Бантри изглеждаше изненадана. Това бе последното нещо, което очакваше.

— Дали познавам мис Марпъл? Че кой не я познава? Типичната стара мома от романите. Много мила, но безнадеждно изостанала от времето. Да не би да искате да кажете, че желаете да поканя точно нея на вечеря?

— Изненадана ли сте?

— Трябва да призная, че малко — да. Не бих и допуснала, че вие… но може би има някакво обяснение?

— То е съвсем просто. Когато бях тук миналата година, имахме навика да се събираме и да обсъждаме неразгадани мистерии. Бяхме петима или шестима. Идеята бе на Реймънд Уест, писателя. Всеки от нас разказваше по една история, чийто отговор знае само той и никой друг. Беше като упражнение по дедукция… да се види кой ще стигне най-близо до истината.

— Е, и?

— Също като в старата приказка… почти не възприемахме сериозно участието на мис Марпъл, но бяхме много внимателни с нея, за да не обидим милата старица. А сега идва най-забавното — старата дама ни надиграваше всеки път!

— Какво?

— Уверявам ви, тръгваше право към целта като пощенски гълъб.

— Но това е изумително! Та милата стара мис Марпъл надали някога е напускала Сейнт Мери Мийд.

— Е, да, но според нея това й предоставяло неограничени възможности за наблюдение на човешката природа, така да се каже, като под микроскоп.

— Мисля, че в това има нещо вярно — призна мисис Бантри. — Така поне човек опознава хорската дребнавост. Но не смятам, че сред нас има кой знае какви престъпници. Мисля, че трябва да й дадем да се пробва с историята за призраци на Артър след вечеря. Ще й бъда благодарна, ако успее да стигне до отговора.

— Не знаех, че Артър вярва в духове.

— О, той не вярва и точно затова се тревожа. А това се е случило на негов приятел Джордж Причард — изключително прозаична личност. За бедния Джордж беше истинска трагедия! Или тази невероятна история е истина… или пък…

— Или пък какво?

Мис Бантри не отговори. След минута-две продължи без връзка с предното:

— Знаете ли, Джордж ми е симпатичен — всички го харесват. Човек не би могъл да повярва, че той… но хората наистина вършат какви ли не необикновени неща.

Сър Хенри кимна. Той по-добре от мисис Бантри знаеше какви необикновени неща вършат хората.

Няколко часа по-късно мисис Бантри оглеждаше присъстващите на вечерта (като леко потреперваше, защото трапезарията, както повечето английски трапезарии, бе извънредно студена) и спря погледа си върху намиращата се отдясно на съпруга й възрастна дама, която седеше изправена на стола си. Мис Марпъл носеше черни дантелени ръкавици без пръсти, старо дантелено фишу около врата си, а едно дантелено боне увенчаваше белите й коси. Тя оживено разговаряше с възстаричкия доктор Лойд за приюта за бедни и предполагаемите недостатъци на участъковата медицинска сестра.

Мисис Бантри отново се зачуди. Питаше се дали сър Хенри не си бе направил някаква странна шега — но пък в това нямаше никакъв смисъл. Интересно би ли могло да е истина това, което говореше той?

Погледът й се плъзна по-нататък и се спря, изпълнен с нежност, върху червендалестото лице на широкоплещестия й съпруг, който занимаваше красивата и популярна актриса Джейн Хелиър с коне. Джейн — по-красива (ако това въобще бе възможно) сега, отколкото на сцената, разтваряше огромните си сини очи и прошепваше през равни интервали: „Наистина?“, „О, фантастично!“, „Невероятно!“. Тя обаче нищо не разбираше от коне и се интересуваше от тях още по-малко.

— Артър — каза мисис Бантри, — отегчаваш до смърт бедната Джейн. Остави конете на мира и вместо това й разкажи твоята история за призраци. Нали знаеш… за Джордж Причард.

— А, Доли? О! Но аз не зная…

— И сър Хенри иска да я чуе. Споменах му за нея тази сутрин. Би било интересно да видим какво ще кажат и другите по въпроса.

— О, хайде! — възкликна Джейн. — Обожавам истории за призраци.

— Е… — поколеба се полковник Бантри, — аз по принцип не вярвам в свръхестественото, но това… Не мисля, че някой от вас познава Джордж Причард. Много добър човек! Жена му… е, тя сега е покойница, горката… Ще кажа само, че нито за минута не оставяше Джордж на спокойствие, докато беше жива. Беше от ония „полуболни“… мисля, че може и наистина да не е била съвсем добре, но от каквото и да страдаше, вдигаше шум до небето. Беше капризна, придирчива и безразсъдна. Оплакваше се от сутрин до вечер. Джордж трябваше винаги да й бъде на разположение и всичко, което стореше, бе все погрешно и тя непрестанно го хокаше. Абсолютно убеден съм, че друг мъж на негово място отдавна да й бе разцепил главата с брадва. А, Доли, не е ли така?

— Беше ужасна жена — категорично отбеляза мисис Бантри. — Ако Джордж Причард й бе разцепил главата с брадва и в съдебното жури имаше поне една жена, той би бил триумфално оправдан.

— Не знам откъде започна всичко. Джордж даваше доста мъгляви обяснения. Доколкото разбрах, мисис Причард винаги бе изпитвала увлечение към гадатели, хироманти, ясновидци и… други такива. Джордж нямаше нищо против. Щом тя намирала нещо забавно в това — добре. Но самият той не се превъзнасяше по тези неща и това беше още един повод за оплакване. През къщата вървеше постоянен поток от медицински сестри. Не минаваха и няколко седмици и се оказваше, че мисис Причард е недоволна от поредната. Една млада сестра също се увличаше по тия работи с гадателството и за известно време мисис Причард бе много благоразположена към нея. После внезапно се спречкали и тя настоя момичето да си замине. Върна на работа една друга сестра, работила при нея и преди — възрастна жена, тактична и опитна в отношенията си с невротични пациенти. Според Джордж сестра Коплинг била много добра жена и приятен събеседник. Понасяла избухванията и невротичните пристъпи на мисис Причард с пълно безразличие. Мисис Причард винаги обядвала в стаята си на горния етаж и обикновено по това време Джордж и сестрата се споразумявали кой какво ще прави следобеда. По правило сестрата излизала в почивка от два до четири, но „по необходимост“, както се казва, понякога си взимала свободните часове след чая, ако Джордж поискал да бъде свободен следобеда: Този път обаче споменала, че ще ходи да види сестра си в Голдърс Грийн и можела мъничко да позакъснее. Лицето на Джордж посърнало, защото той пък имал уговорка да играе голф. Сестра Коплинг обаче го успокоила.

„Не мисля, че липсата ни ще се почувства, мистър Причард — в очите й се мярнали игриви пламъчета. — Мисис Причард си е намерила по-интересна компания от нашата.“

„Чия?“

„Чакайте малко — очите на сестра Коплинг заблестели още повече. — Да си спомня точно: Зарида — гадателката на Бъдещето.“

„О, Боже! — изстенал Джордж. — Тази е нова, нали?“

„Съвсем нова. Мисля, че я изпраща моята предшественичка — сестра Карстеърс. Мисис Причард още не я е виждала. Накара ме да й пиша и да й уредя среща за днес следобед.“

„Е, все пак ще ида да играя голф“ — рекъл Джордж и тръгнал, изпълнен с най-мили чувства към Зарида — гадателката на Бъдещето. Като се прибрал, заварил мисис Причард в състояние на огромна възбуда. Както обикновено, тя лежала в болничното си легло със стъкълце благоуханни соли в ръка, от което смъркала на определени интервали.

„Джордж — възкликнала тя. — Какво ти казвах за тази къща? Още в мига, в който влязох тук, усетих, че нещо не е наред! Не ти ли споменах за това навремето?“

Потискайки желанието си да й отвърне: „Ти все това повтаряш!“, Джордж казал:

„Мисля, че не си спомням.“

„Ти никога не си спомняш онова, което засяга мен. Мъжете са необикновено безчувствени, но аз мисля, че ти си най-безсърдечният от всички!“

„О, хайде сега, Мери скъпа, това не е вярно.“

„Е, както ти казах, тази жена веднага го разбра. Тя направо… пребледня, ако разбираш какво имам предвид… на влизане застана на вратата и каза: Тук витае нещо зло — зло и опасно. Усещам го!“

Много неразумно Джордж се разсмял:

„Е, поне този следобед парите ти не са отишли на вятъра.“

Жена му затворила очи и смръкнала продължително от стъклото със соли.

„Как ме мразиш само! И на смъртния ми одър ще ми се подиграваш и присмиваш!“

Джордж възразил, а след минута-две тя продължила:

„Може и да се смееш, но аз ще ти разкажа всичко. Този дом със сигурност е опасен за мен — така каза жената.“

Предишните нежни чувства, които Джордж бе изпивал към Зарида, мигом претърпели рязък обрат. Знаел, че жена му е напълно способна да настоява да се преместят другаде, ако се поддадеше на прищевките си.

„Какво друго ти каза?“ — попитал той.

Не й се говореше, защото беше толкова разстроена. Но ми каза нещо. В една чаша бях сложила теменужки. Тя ги посочи и извика:

„Махнете ги! Никакви сини цветя! Никога не дръжте тук сини цветя! Те са гибелни за вас, помнете това! И знаеш ли — добавила мисис Причард, — винаги съм ти казвала, че синият цвят ме отблъсква. Изпитвам някакво вродено, инстинктивно усещане за заплаха.“

Джордж бил достатъчно благоразумен да премълчи, че никога преди не я е чувал да говори така. Наместо това я попитал как изглеждала загадъчната Зарида. Мисис Причард охотно се заела с описанието й.

„Черна коса, навита на букли над ушите, полупритворени очи, очертани с черно. Носеше черен воал, който закриваше устата и брадичката и говореше с един такъв напевен глас с подчертано чуждестранен акцент… мисля, испански…“

„Значи обичайния арсенал“ — весело рекъл Джордж.

Жена му веднага притворила очи.

„Чувствам се извънредно зле — казала тя. — Позвъни за сестрата! Както много добре знаеш, грубостта ти ме потиска.“

Два дни по-късно сестра Коплинг дошла при Джордж с угрижено лице.

„Бихте ли отишли при мисис Причард, моля. Получи едно писмо, което страшно я разстрои.“

Той заварил съпругата си с писмото в ръка. Тя му го подала.

„Чети!“ — наредила тя.

И Джордж го прочел. Написано било върху силно напарфюмирана хартия с едър почерк и черно мастило.

„Видях бъдещето. Трябва да ви предизвестя, преди да е станало твърде късно. Пазете се при Пълнолуние. Синята иглика означава предупреждение; синята ружа — опасност; синият здравец — смърт!“

Джордж тъкмо щял да прихне, но срещнал погледа на сестра Коплинг, която му направила бърз предупредителен жест. Той доста непохватно започнал:

„Тази жена вероятно се опитва да те уплаши, Мери. Ала както и да е, не съществуват сини иглики и син здравец.“

Но мисис Причард се разплакала и заповтаряла, че дните й са преброени. Сестра Коплинг и Джордж излезли на площадката до стълбището.

„Ах, тези глупави циркаджилъци!“ — избухнал той.

„Сигурно сте прав.“

Нещо в тона на сестрата го стреснало и той учудено я загледал.

„Вие, разбира се, не мислите, сестра…“

„Не, не, мистър Причард. Не вярвам в предсказания за бъдещето — това са глупости! Но съм озадачена каква би могла да е целта на всичко това. Гадателите обикновено се стремят към някаква изгода. Ала тази жена изглежда плаши мисис Причард без някаква очевидна изгода. Не виждам връзката. А има и нещо друго…“

„Да?“

„Мисис Причард казва, че нещо в Зарида й се струва смътно познато. Е, тази работа просто не ми харесва, мистър Причард, това е.“

„Не знаех, че сте толкова суеверна, сестра.“

„Не съм суеверна, но усещам, когато нещо не е наред.“

Четири дни по-късно се случил първият инцидент. За да ви го обясня, ще трябва по-напред да опиша стаята на мисис Причард…

— По-добре остави аз да го направя — прекъсна го мисис Бантри. — Беше облепена с един от онези нови тапети, на които са изрисувани букети с цветя, за да се получи нещо като цветен бордюр. Ефектът е като че ли се намирате в градина, въпреки че, разбира се, цветята изглеждат някак нереални. Искам да кажа, че те просто не може да са разцъфнали по едно и също време…

— Не се оставяй да те завладее ревностният педантизъм на градинаря специалист, Доли — обади се съпругът й. — Всички знаем, че си запалена градинарка.

— Да, но все пак си е абсурд — възпротиви се мисис Бантри. — Да струпаш на едно място сини камбанки, жълти нарциси, лупини, ружи и астри!

— Крайно непрофесионално — отбелязва сър Хенри, — но да се върнем към разказа.

— Та сред тази струпани накуп цветя имало още иглики — букети от жълти и розови иглики и… о, продължи ти, Артър, това е твоята история…

Полковник Бантри продължи:

— Една сутрин мисис Причард позвънила много настоятелно. Прислугата дотърчала веднага, мислейки, че се е случило нещо необичайно. Ала ни най-малко. Тя била силно развълнувана и сочела тапета. А там, сред другите цветя, наистина имало една синя иглика…

— О! — възкликна мис Хелиър. — Колко зловещо!

— Въпросът бе — винаги ли си е била там тази синя иглика? Поне такова било предположението на сестрата и Джордж. Но мисис Причард за нищо на света не искала да се съгласи. До тази сутрин тя не я била забелязала, а освен това предната вечер имало и пълнолуние. Това силно я било разстроило.

— Същия ден срещнах Джордж Причард и той ми разказа за случката — намеси се мисис Бантри. — Отидох да видя мисис Причард и направих всичко възможно да представя нещата откъм смешната им страна, но без успех. Тръгнах си истински загрижена и помня, че видях Джийн Инстоу, на която също разказах за това. Джийн е особнячка. Тя ми рече:

„Значи е разстроена не на шега?“

Казах й, че според мен било абсолютно възможно жената да умре от страх. Тя бе болезнено суеверна. Помня, че това, което Джийн ми каза после, ме порази. А то беше:

„Може пък да е за хубаво, нали?“ Каза го толкова студено и хладнокръвно, че аз бях наистина… ами, шокирана! Зная, разбира се, че в днешно време е общоприето да си груб и прям, но не мога да свикна с това. Джийн ми се усмихна особено и продължи: „Не ви харесва това, което казах, но то е истина. Какъв смисъл има животът на мисис Причард? Никакъв. А за Джордж Причард всичко това е направо ад. Фактът, че жена му е на път да умре от страх, е най-доброто нещо, което може да му се случи.“

Аз пък й рекох: „Джордж винаги е бил ужасно добър с нея“, а тя отвърна: „Да, и заслужава награда за това, бедничкият. Той е много привлекателен, този Джордж Причард. Така мислеше и последната им сестра, онази хубавката — как й беше името? Карстеърс. Това беше причината за скандала между нея и мисис П.“

Не ми харесаха думите на Джийн, но, разбира се, човек започва да се пита… — мисис Бантри многозначително замълча.

— Да, скъпа — кротко каза мис Марпъл. — Човек винаги си задава въпроси. Хубаво момиче ли е мисис Инстоу? И, предполагам, играе голф?

— Да, бива я в много игри. А и е симпатична, привлекателна, светлоруса, с кожа, която излъчва здраве и хубави, прями сини очи. Разбира се, винаги сме смятали, че тя и Джордж Причард… искам да кажа, че ако нещата стояха другояче… те толкова си подхождат.

— И са били приятели? — попита мис Марпъл.

— О, да, големи приятели.

— Мислиш ли, Доли, че бих могъл да продължа разказа си? — жалостиво се намеси полковник Бантри.

— Артър — смирено рече мисис Бантри — иска да се върне към призраците си.

— Останалата част от историята научих от самия Джордж — продължи полковникът. — Несъмнено към края на следващия месец мисис Причард била обзета от силен страх. Отбелязала на календара деня, в който щяло да има пълнолуние и същата вечер извикала Джордж и сестрата в стаята си и ги накарала внимателно да прегледат тапета. Имало само розови и червени ружи, но сред тях не се виждала синя. После Джордж напуснал стаята, а тя заключила вратата и…

— И на сутринта се е появила голяма синя ружа! — радостно каза мис Хелиър.

— Съвсем вярно — отвърна полковник Бантри, — или поне приблизително. Една ружа точно над главата й била станала синя. Това изумило Джордж; само че, разбира се, колкото по-озадачен ставал, толкова по-упорито отказвал да приеме нещата на сериозно. Настоявал, че всичко това е една безвкусна шега. Той не обърнал внимание на обстоятелството, че вратата била заключена и приел, че мисис Причард първа била открила промяната дори преди сестра Коплинг. Джордж бил като зашеметен и това го направило неразумен. Жена му искала да напусне къщата, но той не й разрешил. За пръв път бил склонен да повярва в свръхестественото, но не искал да си го признае. Обикновено отстъпвал пред желанията на жена си, но сега не го направил. Казвал, че Мери не трябвало да се прави на глупачка. Цялата работа била абсолютна безсмислица. И така изминал още един месец. Протестите на мисис Причард били по-слаби от очакваното. Мисля, че поради суеверието си е приела, че не може да избегне ориста си. Неспирно повтаряла: „Синя иглика — предупреждение. Синя ружа — опасност. Син здравец — смърт“. Лежала и се взирала в най-близкия до леглото й букет от розовочервени цветчета здравец. Цялата ситуация била доста изнервяща. Дори сестрата прихванала заразата. Два дни преди пълнолунието отишла при Джордж и го помолила да отведе мисис Причард. Джордж се ядосал.

„И всички цветя върху тази проклета стена да се превърнат в сини дяволи, никой няма да умре от това!“ — извикал той.

„Може и да умре. Имало е смъртни случаи в резултат на силен шок.“

„Глупости!“ — казал Джордж. Той винаги си е бил малко вироглав. Не можеш да го насилваш. Мисля, че тайно е подозирал, че жена му сама е инсценирала метаморфозата и че това бил някакъв план, роден от болния й истеричен разсъдък. И така, настъпила фаталната нощ. Както обикновено мисис Причард заключила вратата. Била съвсем спокойна… дори в приповдигнато състояние на духа. Сестрата се разтревожила и пожелала да й даде някакъв стимулант, една инжекция стрихнин, ала мисис Причард отказала. Мисля, че в известен смисъл й било забавно. Поне Джордж така каза.

— Смятам, че е съвсем възможно — рече мисис Бантри. — Цялата тази работа може би е носела някакво странно очарование за нея.

— На следващата сутрин не се чуло настойчивото звънене. Мисис Причард обикновено се събуждала около осем. Когато в осем и тридесет все още нямало никакъв знак от нея, сестрата похлопала силно на вратата й. Тъй като не получила отговор, довела Джордж и предложила да я разбият. Което и сторила с помощта на длето. Един поглед към неподвижната фигура на леглото бил достатъчен за сестра Коплинг. Тя изпратила Джордж да телефонира за доктор, но било вече твърде късно. Той казал, че мисис Причард вероятно била мъртва повече от осем часа. Стъкълцето с ароматните соли лежало на леглото, до ръката й, а на стената до нея един стрък розово-червен здравец бил станал тъмносин.

— Ужасно! — каза мис Хелиър и потръпна.

Сър Хенри се намръщи.

— Някакви допълнителни подробности?

Полковник Бантри поклати глава, но съпругата му бързо рече:

— Газта.

— Каква газ? — попита сър Хенри.

— Когато докторът пристигнал, в стаята се носел слаб мирис на газ и той наистина открил, че кранчето, с което се включвала газта, било леко завъртяно; толкова леко, че всъщност почти нямало ефект.

— Когато са влезли първия път, сестрата и мистър Причард не са ли го забелязали?

— Сестрата казала, че доловила лек мирис. Джордж пък не усетил газта, но нещо предизвикало в него някаква особена възбуда. Отдал това на шока и вероятно така и е било. Във всеки случай и дума не може да става за отравяне с газ. Миризмата едва се усещала.

— И това е краят на историята?

— Не, не е. Така или иначе, понесли се слухове. Прислугата, видите ли, подочула едно-друго. Например как мисис Причард казала на съпруга си, че той я мразел и че би се радвал на смъртта й. И един по-скорошен разговор, когато веднъж тя казала по повод отказа му да напуснат къщата: „Много добре тогава, като умра, дано всички разберат, че ти си ме убил!“ За зла беда предния ден той приготвял някакъв препарат против бурени за лехите в градината. Една от по-младите прислужници го видяла, а по-сетне й направило впечатление, че след като свършил, той занесъл чаша горещо мляко на жена си в стаята й. Хората приказвали все повече и повече. Имало издаден смъртен акт — не знам как точно е бил формулиран от доктора — шок, припадък, сърдечен пристъп, вероятно с някакви медицински термини, които не говорят много. Бедната жена обаче не престояла и месец в гроба, когато била подадена молба за ексхумация и тя била уважена.

— Спомням си, че нямаше определен резултат от аутопсията — каза мрачно сър Хенри. — За пръв път случай, в който има дим без огън.

— Всичко е наистина толкова необикновено — обади се и мисис Бантри. — Например гадателката на бъдещето — Зарида. На адреса, който била оставила, никой не бил и чувал за подобна личност.

— Появява се веднъж, сякаш пада от синьото небе — намеси се съпругът й. — И после безследно изчезва. Ха, от синьото небе — добре казано!

— Нещо повече — продължи мисис Бантри. — Дребничката сестра Карстеърс, която уж я била препоръчала, дори не била чувала за нея.

Всички се спогледаха.

— Загадъчна история — рече доктор Лойд. — Човек може да си прави различни предположения, но да отгатне… — той поклати глава.

— Мистър Причард ожени ли се за мис Инстоу? — попита с благия си глас мис Марпъл.

— Това пък защо ви интересува? — полюбопитства сър Хенри.

Мис Марпъл ококори кротките си сини очи.

— Мисля, че е от значение — поясни тя. — Оженили ли ли са се?

Полковник Бантри поклати глава.

— Ние… ами, очаквахме нещо подобно… но изминаха осемнадесет месеца оттогава. Не мисля, че изобщо се срещат.

— Това е важно — каза мис Марпъл. — Много важно.

— Значи мислите също като мен — рече мисис Бантри. — Мислите…

— Виж, Доли — прекъсна я съпругът й. — Това, което се готвиш да кажеш, е безпочвено. Не можеш да обвиняваш хората без капчица доказателство.

— Не бъди толкова… с толкова „мъжко мислене“, Артър. Мъжете все се боят да кажат какво мислят. Както и да е, това ще си остане между нас. Просто имам щурата и фантастична идея, че е възможно… само възможно… Джийн Инстоу да се е дегизирала като гадателката на бъдещето. Обърнете внимание, че вероятно го е сторила на шега. Нито за секунда не допускам, че е искала да стори нещо лошо. Ако обаче го е направила и мисис Причард е имала глупостта да умре от страх… е, това е идеята и на мис Марпъл, нали?

— Не, скъпа, не съвсем — каза мис Марпъл. — Видите ли, ако аз исках да убия някого — което, разбира се, нито за миг не съм си и помисляла, защото би било много долно, а освен това не обичам убийствата — дори когато се касае за оси, макар че в техния случай това си е в реда на нещата, пък и градинарят ми го прави колкото се може по-хуманно. Тя я да видим, докъде бях стигнала?

— Ако искахте да убиете някого — подсказа й сър Хенри.

— А, да. Е, ако исках, нямаше изобщо да разчитам на въздействието на уплахата. Зная, че може да се прочете за не един случай, когато хората са умирали от страх, но все пак ми се вижда доста несигурен начин, а и най-нервните хора са далеч по-смели, отколкото човек може да допусне. Бих избрала нещо по-конкретно и по-надеждно и бих си изработила по-напред един доста добър план.

— Мис Марпъл — каза сър Хенри. — Вие ме ужасявате. Дано не ви хрумне някога да ме премахнете! Вашият план би бил прекалено добър!

Мис Марпъл укоризнено го погледна.

— Струва ми се съвсем ясно обясних, че никога не бих извършила подобна низост — каза тя. — Не, просто се опитвах да се поставя на мястото на… ъ-ъ-ъ… на тази личност.

— Джордж Причард ли имате предвид? — попита полковник Бантри. — Никога не бих предположил, че Джордж… въпреки че… забележете, дори сестрата е на това мнение. Някъде след около месец, по времето, когато бе извършена ексхумацията, отидох да я видя. Тя не знаеше как е било извършено… всъщност, не каза почти нищо, но беше пределно ясно, че смята Джордж по някакъв начин отговорен за смъртта на жена си. Беше убедена в това.

— Е — обади се доктор Лойд, — може би не е съвсем далеч от истината и забележете, сестрите често знаят. Не може да каже, не разполага с доказателства… но знае.

Сър Хенри се наклони напред.

— Хайде, мис Марпъл — настоя той. — Потънахте в мечтания. Няма ли да ни кажете все пак?

Мис Марпъл се стресна и порозовя.

— Извинете ме — каза тя. — Просто си мислех за нашата участъкова сестра. Изключително сложен проблем.

— По-сложен от загадката със синия здравец?

— Всъщност зависи от игликите — рече мис Марпъл. — Тоест, мисис Бантри каза, че са били жълти и розови.

Ако розова иглика бе посиняла, това разбира се, щеше съвсем точно да съответства. Но ако случайно е била жълта…

— Розова беше — обади се мисис Бантри, като я погледна втренчено.

Всички погледи изведнъж се приковаха в мис Марпъл.

— Тогава това изглежда решава въпроса — каза тя и поклати тъжно глава. — И сезона на осите, и всичко останало. А, разбира се, и газта.

— Предполагам това ви напомня за безброй много селски трагедии? — обади се сър Хенри.

— Трагедии не — отвърна мис Марпъл. — И със сигурност нищо криминално. Но пък ми напомня за едно малко недоразумение, което имахме с нашата участъкова сестра. Сестрите и те, в края на краищата, са хора и дали защото все трябва да са коректни, дали защото се налага да носят тези неудобни яки или пък да са вечно на разположение на едно семейство… е, не е чудно, че понякога стават такива неща.

Лъч светлина озари сър Хенри.

— О, не, не сестра Карстеърс. Сестра Коплинг. Видите ли, тя е работила веднъж там и силно се е привързала към мистър Причард, за когото казвате, че бил привлекателен мъж. Смея да допусна, че тя си е помислила, бедната… е, не е нужно да навлизаме в подробности. Мисля, че не е знаела за мис Инстоу и разбира се, когато по-късно научава за нея, се е настроила срещу него и се е опитала да му навреди колкото се може повече. Естествено, писмото я е издало, нали?

— Какво писмо?

— Ами тя писала на онази гадателка по молба на мисис Причард и гадателката дошла очевидно в отговор на писмото. Но както става ясно, на онзи адрес не е живяло такова лице. Ето това показва, че сестра Коплинг е замесена. Тя се е престорила, че уж праща писмо… но какво по-правдоподобно обяснение от това тя самата да е била гадателката?

— Въобще не обърнах внимание на връзката с писмото — каза сър Хенри. — Разбира се, много важен пропуск.

— Доста дръзка стъпка — продължи мис Марпъл. — Защото мисис Причард можело и да я познае въпреки дегазацията. Макар че, разбира се, ако това беше станало, сестрата щеше да го обърне на шега.

— Какво искахте да кажете — попита сър Хенри, — когато споменахте, че ако вие бяхте на мястото на въпросната личност, нямаше да се осланяте на уплахата?

— Този начин е несигурен — поясни мис Марпъл. — Не, мисля, че предупрежденията и сините цветя са били, ако може да използвам военния термин — тя смутено се засмя — просто камуфлаж.

— А в действителност?

— Зная — извинително започна мис Марпъл, — че само оси са ми в ума. Бедничките, избиват ги с хиляди… и обикновено в някой подобен красив летен ден. Помня, че се замислих, когато видях градинаря да смесва калиев цианид с вода в едно шише — как приличат на ароматни соли. И ако на тяхно място се сложи друга смес в стъкълцето… е, клетата жена е имала навика да употребява ароматни соли. И наистина вие казахте, че били намерени до ръката й. Тогава, разбира се, докато мистър Причард е телефонирал за доктора, сестрата е можела да подмени фалшивото стъкълце с истинското и да е пуснала газта съвсем слабо, колкото да замаскира мириса на бадеми в случай че някой подуши нещо странно. Винаги съм знаела, че цианидът не оставя следи — ако се изчака известно време. Ала, разбира се, може и да греша и в стъклото да е имало нещо съвсем различно, но това не променя нещата, нали?

Мис Марпъл спря леко задъхана. Джейн Хелиър се наклони напред и каза:

— Ами синият здравец и другите цветя?

— Сестрите винаги имат в себе си лакмус, нали? — продължи мис Марпъл. — За… е, за проби. Тази тема не е особено приятна, да не се спираме на нея. Аз самата също имам малко опит като медицинска сестра — тя едва забележимо се изчерви. — Синьото става червено при киселина, а червеното става синьо при основа. Толкова е лесно да се залепи малко червен лакмус върху червеното цвете… разбира се, в близост до леглото. А после, когато бедната жена е дишала от ароматните соли, силните амонячни изпарения са оцветили лакмуса в синьо. Наистина много находчиво. Разбира се, когато са разбили вратата, здравецът не е бил син и за известно време всички са го забравили. При подмяната сестрата, според мен, е подържала за миг-два стъклото с амонячните соли до тапета, за да предизвика промяната в цветя.

— Сякаш сте били там, мис Марпъл — каза сър Хенри.

— Това, което ме притеснява — рече мис Марпъл, — е бедният мистър Причард и онова хубаво момиче мис Инстоу. Вероятно всеки подозира другия и затова се избягват… но животът е тъй кратък! — тя поклати глава.

— Не се тревожете — каза сър Хенри. — Всъщност и аз държа скрит коз в ръкава си. Наскоро арестувахме една сестра по обвинение в убийство на възрастния си пациент, който й бил оставил завещание. На мястото на ароматните му соли намерихме калиев цианид. Сестра Коплинг е опитала отново същия номер. Мис Инстоу и мистър Причард не би трябвало да хранят никакви съмнения относно истината.

— Не е ли прекрасно? — извика мис Марпъл. — Нямам предвид другото убийство, разбира се. Много е тъжно и показва колко покварен е светът и как, ако веднъж само се поддадеш на покварата… което пък ми напомня, че трябва да довърша нашия малък разговор с доктор Лойд за участъковата медицинска сестра.