Павел Вежинов
Баща ми (1)

I

Той става по-рано от мене и винаги успява да влезе пръв в банята. Много добре го познавам, когато е пил предната вечер, защото почва да ръмжи със затворена уста своите безконечни, неразбрани мелодии. Стените на банята дават някакъв особен резонанс и затова всичко в нея звучи като във вътрешността на раковина. Той пее тъй, докато се разкашля. И кашля дълго, с целите си дробове, всичко вътре почва да се тресе. След като оплюе добре с тая работа огледалото и стените, най-сетне, укротен, насапунисва с истински „Палмолив“ гладките си пълни бузи.

Измъкнах се отегчен от леглото и отидох в кухнята. Както винаги, Цана даже не ме погледна. Но тая сутрин ми се стори сърдита за нещо, защото кокалестото й лице бе добило леки морави оттенъци. Като бях дете, тя добре ме пошляпваше и сега навярно страдаше, че няма как да стигне до мършавите ми бузи. Но аз малко лекомислено приседнах на миндерчето и сега двамата горе-долу се изравнихме. Тя изфуча като котка, приближи застрашително, но не посегна.

— Ти ли си пикал в умивалника? — нападна ме тя, като святкаше срещу мен със зелените си очи.

Такава ли била работата!… Аз се ухилих.

— Интересно е по какво познаваш — попитах аз.

— Познава се то…

— Значи, е бил много пиян! — разсъдих аз гласно. — Та е забравил даже да пусне чешмата.

Очите й така засвяткаха, че даже ме достраша.

— Ако бях на баща ти, щях да те изгоня веднага! — изръмжа тя като мъж. — Интересно на кого си се метнал!

— Във всеки случай не на тебе — отвърнах злорадо аз.

И това беше повече от очевидно. Тая суха жена, създадена главно от лицеви кости, не достигаше и до раменете ми. А ми беше леля на всичко отгоре — по-голяма сестра на баща ми. Цана не спеше у нас, работеше само до обед. Всеки ден точно в дванайсет часа пристигаше нейният мъж, кротичко, наплашено човече, почти кьосе — теляк в банята. То иззобваше мълчаливо нещо от вчерашното ядене, след това като кученце заставаше в ъгъла. Малко преди да се върне баща ми, те си отиваха.

— Ние сме чисти хора, балканджии — говореше тя, докато шеташе из кухнята. — Сиромаси сме били, но не ни личеше… Твоят баща беше най-спретнатото момче в целия град.

— Той и сега си е конте — отвърнах аз.

Тя отново се обърна и ме погледна яростно:

— Тъй не се говори за баща!… Който не уважава баща си, не е човек!

Аз навреме се досетих, че днес не бива да я дразня, и замълчах. Пък и опасно е да спори с нея човек — тя може да го засипе догоре със старовремски сентенции. Като не й отвърнах, Цана само махна презрително с ръка и продължи да дърдори, без да ме гледа:

— Аз не знам накъде отива светът, ама не отива добре. Такива като тебе не могат да построят никакво общество… Никакво, ама никакво!

— Аз и без туй не се натискам.

— И по-добре — отвърна тя троснато. — Иначе хептен ще го оплескаш…

— Яйцата рохки ли са? — попитах аз дипломатично.

Тя донесе препечен хляб от скаричката. Каквото и да е, но тоя звяр се грижеше повече за мене от всеки друг човек на света.

— Слушай, ще ми дадеш ли три лева? — попитах аз след малко.

Тя не отговори веднага.

— Ония два ти още не си ми ги върнал.

— Нищо, ще ти ги върна наведнъж.

Тя знаеше, че наистина ще й ги върна. Цана беше единственият ми банкер, на нея връщах всичко до стотинка, защото знаех, че и в най-трудния миг мога да взема. Тя даваше винаги намръщено, нещо мърмореше, но знаех, че ги дава от сърце.

— Хубаво — каза я.

Първата част от плана беше сполучливо изпълнена. Но втората навярно щеше да се провали, защото не зависеше от Цана, а от баща ми. След малко той влезе в кухнята, както винаги, без да поздрави, и се отпусна на мястото си. Лицето му беше много червено, очите също, но изобщо изглеждаше свеж и в добро настроение. За разлика от мен след пиене той винаги изглеждаше по-добре, кожата му се опъваше, в очите му се явяваше нещо като човешки блясък. Пък и изобщо като всички дребосъци той беше доста младолик за годините си, в косите му не можеше да се види никакъв бял косъм. Едва миналия месец открих, че не дължи тоя успех само на здравата си балканджийска природа. От време на време той боядисваше сколуфите си с малка четчица и някаква черна мастилена течност. Аз, разбира се, веднага ги пуснах в клозета, но той си купи нови. И тях изхвърлих, но той се скара доста грубо на Цана и с това работата свърши. Нямаше смисъл да ругаят повече жената заради мене.

Цана мълчаливо принесе закуската и на баща ми. Той все още не ме поглеждаше, сякаш нямаше такъв човек като мене ни на света, ни в стаята. Здравите му челюсти работеха енергично, мускулите на слепите му очи подскачаха като живи. И изобщо тия мускули у него са много добре развити, в лицето му винаги се чувствува някакво напрежение, като у човек, който всеки миг може да се закашля. В замяна на това погледът му е съвсем пуст — по-точно не пуст, а безизразен. Все си мисля, че това у него е навик, защото дълбоко в себе си той не е нито спокоен, нито хладнокръвен човек.

— Кой беше тоя Лопе де Вега? — попита внезапно баща ми. — Пътешественик?

— А, не… Пътешественик е Васко де Гама — отвърнах аз. — А тоя е прочут писател.

— Какво е написал?…

— Много работи е написал — усмихнах се аз. — А между тях около две хиляди пиеси.

— Сериозно? — запита той.

— Напълно сериозно…

Той помисли малко и измърмори:

— Предполагам, че тогава не са ги плащали, както сега…

— Правилно предполагаш — отвърнах аз. — Иначе би написал само няколко, и то лоши.

Той е неуловим за словесни провокации — просто си замълча, сякаш нищо не е чул. Ножът му загреба огромно парче от маслото и започна да го разстила с точни движения по хляба. Неговата лакомия винаги ме е малко дразнила.

— Слушай, не бива май да злоупотребяваш с маслото и яйцата — обадих се аз с равнодушен глас. — Вече не е за твоите години.

Знаех, че всеки намек за годините го ядосва.

— Защо? — попита той сухо.

— Набъкани са с холестерин!… Хептен ще си заплескаш мозъка!

— Това са лекарски измишльотини — отвърна той уверено.

— Точно тъй! — поддакна Цана зад гърба му.

Но баща ми даже не я погледна. Той никога не я поглеждаше. И за да подкрепи своите думи, още по-енергично захапа сандвича. Докато преглътне хапката, изглежда, че нещо беше премислил, защото добави все тъй уверено:

— Според мен, не цивилизацията е създала маслото… Напротив — маслото е създало цивилизацията.

Погледнах го малко учудено — той никога не обичаше да обобщава.

— Тъй ли мислиш?

— Точно тъй!… Къде, според тебе, са се родили най-великите умове? Гьоте, да кажем!… Или пък Шекспир!… В нации, които не сядат на маса без масло!

— Във всеки случай Дания и Швейцария не са родили нито един — измърморих аз.

— Надали е вярно!… — усъмни се той.

— Припомни си и ще видиш…

Той отново замълча. Разбира се, нищо не ги припомняше, какво можеше да си припомни.

— Слушай, татко, ще ми дадеш ли тая вечер колата? — запитах аз, като отидохме след малко в хола.

— За какво ти е?

— Ще отидем с приятели до „Копитото“…

Той тъкмо си обличаше пардесюто, така че не можех да виждам лицето му. Когато най-сетне се обърна, то не обещаваше нищо хубаво.

— Та да се напиете там и да я хвърлиш в някоя пропаст! — отвърна той сърдито.

Това си беше съвсем в неговия стил — да не помисли, че ще бъдем и ние в нея.

— Аз няма да пия.

— Отде да знам — намръщи се той.

— Обещавам ти, че няма да пия…

— Много добре знам колко струват обещанията на днешните млади хора! — отвърна той троснато.

— Не говоря за днешните млади хора — казах аз. — Говоря за себе си. Не ме ли признаваш поне за свой син?…

Колко добре познавам тоя човек, който смята себе си за неразгадаем. И главно върху това гради всички свои надежди. Той се позамисли, но лицето му бе сега съвсем друго. Каквото и да е, той никога няма да признае нещо свое за лошо.

— Слушай, мойто момче, там е работата, че тая вечер ми трябва — отвърна той миролюбиво. — Ще излизам с някакви чужденци…

— Щом е по служба, защо не вземеш служебната кола?

— Ти няма да ме учиш какво да правя! — каза той строго. — Ще ти я дам утре.

— Добре — отвърнах аз унило.

Това вечно досадно „утре“… Утре никога не е днес — това е девизът ни. Макар да го измисли Страхил, когото по-късно изпъдихме, девизът си остана същият.

— А какво има на това „Копито“? — попита баща ми.

— Нищо, един полски оркестър. Но освен в бара само там свирят туист…

— Много важно! — отвърна презрително баща ми.

Той си наложи внимателно меката шапка и се изправи пред огледалото. За пръв път в погледа му се мярна някакво човешко изражение. Но това, което видя там, в огледалото, изглежда, че го удовлетвори напълно. Той се обърна леко на токчето си и излезе, без да каже дума повече.

Въздъхнах унило и влязох в кабинета му. Това е малко старомоден, но хубав солиден кабинет от палисандрово дърво, правен навярно преди войната, когато баща ми е бил малко повече от адвокатски разсилен. Библиотечният шкаф, който стига до самия таван, е нареден грижливо със списания и книги по неговата специалност. Вярно е, че напоследък той отново започна малко да чете, но се съмнявам дали това ще му помогне. Пък, изглежда, и сам той не вярва вече в това оръжие, което други хора го притежават много по-остро, защото повече от книгите са разрязани само в началото. На дясната страна има една чудна стара картина от Данаил Дечев. Те бяха приятели едно време, макар да не ми е ясно какво е могло да ги свърже. Седнах на удобното кресло зад бюрото му и се облегнах. Защо идвам в неговия кабинет, защо сядам на неговия стол, зад неговото бюро? Защо бъркам в неговите чекмеджета? Това трябва непременно да се анализира. Или не трябва да се анализира, защото ще ме свърже по някакъв начин с него. Ясно — значи, трябва да се анализира. Но сега не ми се анализираше, сутрин мисълта ми е все още ленива.

В левите чекмеджета нямаше нищо. Но в централното чекмедже намерих резервния ключ на колата и една много красива дамска емайлирана запалка. Навярно снощи са му я подарили неговите чужденци. Тая сутрин той не се бе отбивал нито за минутка в кабинета си. Ако снощи е бил много пиян, той може да помисли, че е загубил запалката някъде другаде. Ще я задържа няколко дни и ако не отвори през това време дума за нея, ще я подаря след това на Бистра. Прибрах я заедно с резервния ключ на колата. Десните чекмеджета са заключени, там той държи своите най-секретни вещи. Ключалките не ми се виждат нищо особено. Ако не бяхме изпъдили Страхил, той щеше да ги отвори за половин минута. Но след това щеше да раздрънка тая история на целия град, разбира се.

Телефонът звънна така внезапно и силно, че трепнах. Вдигнах слушалката.

— Кого търсите?

— Ти ли си, Евгени? — запита тя със своя малко тих, но ясен и мелодичен глас.

— Аз съм, майко…

Десет хиляди съвсем малки звънчета с цвят на колибри.

— Баща ти там ли е?

— Отиде на работа.

— Може би тъй е по-добре — отвърна тя след съвсем кратко мълчание. — Ти свободен ли си?

— Свободен съм, майко…

— Тогава, моля ти се, ела у дома…

— Защо не си в института? — запитах аз разтревожен. — Да не си болна?

— Не, не — в отпуска съм…

— Добре, ще дойда веднага — отвърнах аз.

Затворих телефона и дълбоко въздъхнах. И когато по-късно се наведох, за да може тя да стигне до бузата ми, очите й блестяха срещу моите — спокойни и нежни. Никакво звънче. Нищо, освен една неясна болка, която никъде другаде не изпитвам. И затова не идвам тук, колкото и да я обичам. Това чувство ми остана от дните, когато тя ни напусна — неизмеримо по-слабо сега, отколкото в ония дни и все пак страшно като мисълта за смъртта. Не, тя това никога не ще разбере, може би защото не е сама и не живее за себе си. И сега на лицето й лежи чудно спокойствие и нежност — тя ме обича, естествено, но не ме разбира — иначе би ли могла да бъде така спокойна.

Аз се съблякох и седнах на най-близкия стол.

— Не, не тук — каза тя.

— Защо, майко?

— Тука ще ти е по-удобно.

— Добре — казах аз и се преместих на креслото. С гръб към мене, тя с леки движения отваряше витринното стъкло на бюфета.

— Ще пиеш ли една вишновка?

— Да, т.е. — не може ли едно коняче?

— Добре — каза тя.

От коняка, разбира се, болката ще стане по-силна, но може би след това и по-бързо ще угасне.

— Ти си купила телевизор, майко?

— Успяхме — каза тя и за пръв път се усмихна. — Тая чашка не е ли много малка?

— Малка е, но нищо — отвърнах аз. — Ти остави тук стъклото…

Тя ме погледна изпитателно.

— Да не си почнал да пиеш?

— Не, не — няма такава опасност…

— Не бива — каза тя спокойно. — По структура ти приличаш на нас. Никой от нас не пие, това ни вреди…

— Тоя коняк български ли е? — запитах аз.

— Не — отвърна тя. — Петър го донесе от панаира.

Петър се казваше нейният мъж, но тя много рядко споменаваше името му пред мене. Аз си налях втора чашка. На лицето й нямаше нито протест, нито недоверие. Тя седна срещу мен и сложи ръце на скута си.

— Искам най-напред да ти кажа защо те повиках — започна тя. — Във всеки случай работата е приятна за теб…

А тя излезе смайваща. Преди десет години тя и баща ми сключили поотделно застраховки по за десет хиляда лева. Съгласно условията на застраховката парите щях да получа аз само в случай на смърт на някого от тях. А понеже бяха преживели срока — парите, естествено, си оставаха на тяхно име. Но работата не свършваше с това.

— Сега тия пари са мои, а в същото време и не са мои — каза тя. — Защото съм ги била определила за тебе… Така че аз ги внесох в Спестовната каса на твое име…

Тя извади от едно чекмедже тънка червена книжка и ми я подаде. Аз я разгърнах слисан. Освен името ми в книжката бяха вложени хиляда лева нови пари.

— Това значи, че мога да тегля от тях, когато си искам? Така ли?

— Така, глупчо — каза тя и ме погали по косата. — Но да не вземеш да ги изхарчиш наведнъж… Ти си двайсетгодишен… Време е да се почувствуваш самостоятелен… А как ще се чувствуваш самостоятелен, като чакаш за най-дребни разходи от другите…

Аз се замислих.

— Да му кажа ли за тия пари? — попитах аз смутено.

— Мисля, че трябва — отвърна тя спокойно.

— А всъщност защо да съм длъжен? — отвърнах аз. — Той защо нищо не ми каза за своята застраховка?

— Искаш да кажеш, защо не ти даде и той парите? — усмихна се тя. — Това вече е съвсем друга работа, той те издържа…

— Но поне да беше ми казал — упорствувах аз.

— Като че ли не го познаваш — каза тя. — Нищо, че е мълчал!… Да ти беше дал поне част от парите!…

Тя млъкна и се замисли — за нещо друго, както ми се стори. Аз използувах това да си налея трета чашка.

— Виждаш ли Лили? — запита тя внезапно.

Лили беше нейната заварена дъщеря.

— Да, понякога… Защо питаш?

Тя явно се колебаеше — трябва ли да ми каже, или не?

— Нещо става с това момиче — каза тя загрижено. — От известно време е страшно разсеяна… Пък и в университета явно не й върви…

Аз се замислих, но ми беше невъзможно да си припомня каквото и да е.

— Ще поразпитам — отвърнах аз най-сетне. — Така добре ли е?

— Добре е — каза тя. — Стига да го извършиш деликатно…