Павел Вежинов
Дъх на бадеми (1)

I

Целия следобед беше много топло в салона. Навън валеше проливен дъжд, жените пристигаха тичешком с мокрите си дъждобрани, от които се сцеждаше вода. Тая вечер имаше прием в едно от посолствата, клиентките бяха нетърпеливи и нервни, в малката приемна на два пъти избухнаха къси, зли спречквания. Разбира се, всички имаха часове, но дъждът съвсем беше объркал разписанието. Както винаги, в такива припрени часове замириса силно на ацетон и химикали, на изгоряла коса, на неприятна женска плът. Дъждът се усили, топлината стана непоносима.

Към пет часа Герда съвсем се притесни, макар че на стола й седеше малката госпожа Северинова. За разлика от другите й клиентки — солидни, неподвижни и мрачни — Мина беше дребна и приказлива като врабче, необикновено щедра. Половин час й беше съвсем достатъчен, за да научи целият салон какво става в отбраните кръгове — разводите главно или предположенията за разводи. Но сега Мина изглеждаше мълчалива и кисела, тънките й нервни устни бяха здраво стиснати една в друга. Пък и косата й беше трудна за правене — изтощената рядка косица, която професорът така сляпо обожаваше. Герда я поеше изобилно със силно подсладена фруктова вода, след това изкусно виеше от нея разни краваи, които малката госпожа смяташе за френски специалитет. Най-после към края на ондулацията Мина внезапно избухна:

— Герда, луда ли сте? Каква е тая жега у вас?

Герда не отговори, защото устата й бе пълна с фиби.

— Ако остана още четвърт час, ще ме обелят като варен картоф! — обади се тя сърдито.

Жени, която работеше на съседния стол, се изсмя. И тя бе цялата плувнала в пот, макар че под бялата манта нямаше почти нищо.

— Имаме си един Пейчо — каза Жени. — Най-напред напълни пещта догоре, след туй отива в аперитива отсреща да пие, докато затворят…

— Че откъде толкова пари? — запита Мина.

— Виж, това е една от загадките на природата — отвърна Жени замислено. — Колкото и да им пребъркваме джобовете на тия простаци, пари за пиене винаги се намират…

— Значи, не умеете да ги претърсвате — каза Мина пренебрежително. — Герда, моля ти се, какво правиш?…

Герда наистина се бе опитала да направи нещо свое.

— Сега е модерно, миличка — каза тя. — Видях в „Пари мач“ сестрата на София Лорен… Тая, дето се ожени за синчето на Мусолини.

— Да, но аз нямам такива намерения! — каза Мина сопнато. — Направи я, както ти казах.

— Съвсем ти закрива челото…

— Притрябвало й на жена чело!

— Точно тъй — съгласи се охотно Жени. — И един хубав задник й стига.

Но Мина, която нямаше никакъв, побърза да обясни:

— Не, не това!… Всичко е в чара. Да имаш чар значи да имаш всичко…

Дъждът навън внезапно спря, но жените бяха вече успели да завъртят телефоните. Една след друга започнаха да пристигат колите. Разбира се, пръв дотърча със своя кремаво-жълт чайник професорът. След това спря един луксозен сив мерцедес, после една волга. Мъжете идваха един след друг — някои нервни, други отегчени, но повечето, разбира се, уплашени, тъй като много добре знаеха какво значи жена пред официален прием. Към седем часа цялата суетня спря така внезапно, както бе спрял и дъждът. До седем и половина дойдоха още няколко незначителни клиентки, после салонът съвсем опустя. Всички, които имаха нужда от по-хубава коса, бяха заминали по своите малки бойни полета.

Жени се отпусна уморено на своя стол. Тя винаги седеше разкрачена, мощните й крака внушаваха на малките момичета в салона чувство за нищожество и малоценност. И лицето й бе масивно и хубаво, устните малко синкави, дълбоките сенки под очите й придаваха доста порочен вид, каквато тя всъщност не беше. Мъжете обикновено я харесваха, но се плашеха от нея — от физическата й мощ главно и от доста безцеремонните й обноски. Жени единствена в салона броеше безсрамно пред всички дневните си бакшиши. Сега тя ги прибра грижливо в чантата и погледна към Герда.

— А ти как си днес?

— Добре — отвърна момичето и едва забележимо се изчерви.

— Винаги си по-добре от мен — каза Жени без завист. — Това е да имаш муцунка. Северинова колко ти пусна?

— Два лева…

— Жена е! — каза тя с уважение. — Но колко са като нея? Да ти кажа право, ама хич не им завиждам на нашите големци… Женичките им са истински таласъми…

— Аз пък на тях им завиждам…

— И на какво отгоре? — изсумтя Жени презрително.

— На всичко — каза Герда. — На всичко!… На туй, че ако искат, могат по цял ден да си стоят вкъщи и никъде да не излизат.

Жени запали цигара. Това беше забранено за всички, освен за Жени.

— И да спят! — каза тя.

— Защо, лошо ли е? И аз много обичам да спя, Жени. Ако ме оставят, бих могла да спя цял ден.

Жени се засмя.

— Ти си родена само за съпруга, миличка… Но на някой богатичък мъж.

Герда не отговори, само лицето й лекичко потъмня. На прага се появи управителят, погледна мрачно цигарата, но нищо не каза. Жени изпусна презрително струйка дим.

— Ще пием ли по една мастика? — запита тя.

— Нали знаеш, че не мога.

— Добре, ще пийнем по един пелин тогава. Аз черпя. — Тя потупа чантата си. — В „Тунела“ има чудесен — там ме познават…

Навън отново заваля. Момичетата в салона започнаха да се прозяват, като се заразяваха една от друга, и понеже нямаше мъже наоколо, отваряха докрай, като котки, бледорозови уста, пълни с остри зъбчета. Вече не беше така топло, не миришеше така тежко, само светлината на белите глобуси беше някак безжизнена и мъртва. Жени се обърна на стола си към огледалото и като натопи голямо парче памук в розовата вода, започна енергично да трие с него своето едро лице.

— Приготви се — каза тя. — Поправи си поне очите…

След малко те седяха край една от ъгловите маси и пиеха своя лек, прозрачен пелин. Една до друга, те някак неволно привличаха погледите — Жени с ярката си коса, Герда с изрусена до бяло, но с черни вежди и хубави тъмни очи. Нямаше много хора в ресторанта, повечето от масите бяха празни. И все пак Герда имаше чувството, че въздухът е пълен с живот и нервни импулси. Това я дразнеше и уморяваше, тя предпочиташе да си бъде у дома, в покоя на малката полутаванска стая. Като мина половин час, Герда погледна тайно часовника си, но Жени я забеляза.

— Какво, бързаш ли? — запита тя неспокойно.

— Не, не особено… Но в десет трябва да си бъда у дома.

— Защо?

Герда се поколеба. Жени знаеше и сега пък тя се страхуваше малко от нея, по-скоро от езика й.

— Към десет той ще дойде у дома…

— Защо толкова късно?

— Събрание имал преди това. Та след събранието…

— След събрание всички свестни мъже отиват в кръчмата — каза Жени. — Ама пък време за срещи!

Наистина беше така — Герда го знаеше.

— Ние се виждаме всеки ден — каза тя тихо.

— Всеки ден?

— Всеки ден от шест години насам. Освен когато е в отпуск и замине от София.

— Да, сещам се! — каза Жени презрително. — Тогава се качва на влака със семейството и заминават щастливи за Варна.

— Не! — каза Герда. — В отпуск той отива винаги сам. В Наречен — там имат някакъв почивен дом.

— Да не е шантав?

Герда се усмихна — тя много рядко се усмихваше.

— Ами сигурно, щом прави срещи в десет часа.

Жени доля чашите и енергично изпи своята. Лицето й все тъй издаваше крайно неодобрение.

— Не знам! — сви тя рамене. — Но да ти кажа право, не мога да понасям мъже с ботуши. Става ми лошо от миризмата им…

Герда премигна смутено — и тя мъчно понасяше тежката и неприятна миризма на ботушите.

— При мен той почти винаги идва цивилен — каза тя.

— И все пак нали е офицер?

— Е, да, но той не е истински офицер. Той е фармаколог…

— Това пък какво беше?

— Нещо като аптекар.

— Не знам — каза Жени. — И все пак с ботуши. Дъртак на всичко отгоре. Впрочем на колко е години?

— На петдесет и две — каза Герда и се изчерви.

Жени се облещи.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Той изглежда по-млад — излъга Герда.

— Боже, ти си била съвсем загубено момиче! — каза Жени смаяно.

Двама млади мъже, доста добре облечени, стояха край една от колоните и гледаха към масата й. Единият от тях се усмихна, после приближи и запита любезно:

— Местата свободни ли са?

Жени го погледна накриво:

— Я си гледай работата, келеш!… Свободни маси колкото искаш…

Младият човек панически се оттегли. Жени отпи от пелина, като наблюдаваше Герда с такъв вид, сякаш я виждаше за пръв път.

— Слушай, миличка, кажи ми сериозно — защо си губиш времето с него? Аз мислех, че поне… А тя каква била работата! — Жени я погледна подозрително. — Ама ти пък да не си влюбена в него?

Герда помълча.

— Не знам — каза тя тихо.

— Как така не знаеш?

— Не знам — повтори Герда. — Но той е много мил, Жени… Винаги е малко такъв… унил и тъжен. Мене просто ми е мъчно за него…

— Боже Господи, какво момиче! — възкликна Жени с безкрайно удивление. — Тъжен бил!… Имаш ли ум в главата, глупачке? Знам ги аз много добре тия репеи! Патила съм от един точно такъв, яла съм му попарата! На вид кротичък, благ, а като раците — където хване, не пуска. Подлец — бетер нашия Спиро.

Спиро беше техният управител — Жени не можеше да го търпи.

— Не, той е честен човек! — каза Герда и за пръв път се намръщи.

— Честен! — каза Жени възмутена. — Какво му е честното? Гледа си човекът семейството, купува телевизори и килими, всичко снася там, каквото успее да икономиса от мастиката и цигарите. А на всичкото отгоре се запил в теб като пиявица — хич не се интересува, че ти погубва живота. Това честен човек ли е?

Герда мълчеше. В тоя миг лицето й бе съвсем посивяло и разстроено.

— Кой те запозна с него?

— Не помня — отвърна Герда, макар да помнеше много добре.

— Който те е запознал, да му изсъхнат ръцете. По-голяма беля никой не ти е направил в живота…

— Не е точно тъй! — каза Герда уморено. — Той ми помогна да се назнача на работа. И ме обича, и се грижи за мене. Никой човек не може да живее сам на тоя свят. А ти знаеш, че аз съм съвсем сама, само една леля имам и тя не е с ума си.

Жени знаеше това, лицето й поомекна.

— Е, да, разбирам — въздъхна тя. — Но помисли си — може ли това да продължава вечно.

— Той ще се ожени за мен някой ден — каза Герда тихо.

Жени се изсмя така гръмко, че хората от съседната маса се обърнаха.

— Никога! — каза тя. — От мен да си го знаеш — никога. Тия одъртели паяци винаги търсят да хванат в мрежата някоя слабосилна мушичка. Защо не се залови за мен? Че да му изкъртя изкуствените ченета!

Герда въздъхна и изпи до дъно чашата си. Лицето й бе все тъй посивяло и безпомощно.

— Преди всичко офицерите никога не се развеждат — продължи неумолимо Жени. — На тях им е забранено. Да се разведе значи да си изгуби службата. А те са до един некадърници — като си загубят пагоните, губят всичко.

— Нали ти казах, че той е специалист — отвърна Герда унило.

— Да, разбира се — специалист по ментите. Слушай, момиче, ако имаш малко ум в главата, ще го зарежеш веднага! Ей сега — тая вечер! И ако го зърнеш някой ден някъде — да бягаш през три улици.

— Не мога — каза Герда. — Това никога няма да стане.

— Защо?

— Не знам… Просто сили нямам. Докато беше жива мама, казваше: „От теб човек няма да стане. Като восък си мека, всеки може да прави с теб каквото си ще…“.

— Точно тъй е! — поклати Жени едрата си глава.

— А може би не е тъй… Може би е точно обратното. Никой нищо не може да направи от мен. Аз съм си една — неизменна. И не обичам да се променя нищо в живота — искам да си е все еднакъв и спокоен.

— Браво, намерила си спокойствие!… Точно това си намерила!

— Може би — каза Герда.

— Ти не се слушаш какво приказваш… Спокойствие е да живееш нормално. Намери си едно момче, ожени се за него, живей като хората — това е спокойствие.

— Не, Жени! — намръщи се Герда. — Тия пък съвсем не мога да ги понасям. Нали ги виждам, като чакат всяка вечер нашите момичета край витрината. До един са простаци. Гледат само как да им измъкнат някой лев от чантите. Да ги заведат в ресторанта, да ги напият, да ги подложат на своите приятели. Такива са — какво ще говорим.

— Е, не са всички такива! — каза Жени. — Има и по-свестни. Ще си намериш някой мухльо, цял живот ще те гледа в очите, на ръце ще те носи. Тъй де — не си какво да е момиче… Какво ще се сравняваш с нашите калтачета — и те са като своите кавалери.

— А аз какво съм? Фризьорка като тях. И на мене това се полага.

— От фризьорка до фризьорка има разлика! — каза Жени обидено. — Но ти остави на мене — знаеш ли какво момче ще ти намеря?

— Какво? — попита Герда горчиво.

— Такова — шарено! — засмя се Жени. — Ама разбери — все трябва да имаш семейство някой ден.

На подиума един по един започнаха да се обаждат инструментите на оркестъра, все още дрезгаво и нестройно. Сега всички маси бяха пълни, келнерите с мъка се провираха между тях, като капеха по гърбовете на хората бирена пяна. Стана шумно, замириса силно на лук и салца, но двете жени сякаш нищо не виждаха. Те все тъй говореха, обвити в синкав облак тютюнев дим. Жени се бе зачервила, на челото й отново избиха капчици пот, очите й гневно блестяха. Беше сложила крак върху крак и сгорещена от думите, пиеше пелина като вода. Отвън идваха хора и ги гледаха. Харесваха им тия двете — голямата и малката. Хубави бяха и на вид не съвсем недостъпни. Особено тая — с ярката коса, която бе показала едрото си гладко коляно. Някои се запътваха към него, след това уплашени си отиваха. Въздухът се сгъсти, музиката го режеше на нервни, пулсиращи късове. Най-после Жени пъхна коляното си под масата, мъжете се успокоиха и отново се заеха със своите чаши. Като се усмихваше отдалече, келнерът донесе на масата на двете жени още една запотена в хладилника половинка.