Джеймс Хадли Чейс
Джокер в тестето (1)

Глава първа

Големият пътнически самолет от Цюрих кацна на международното летище в Маями в 10.35 ч., точно според разписанието.

На Хелга Ролф обикновено й харесваше да пътува като VIP^[1], коткана и глезена, защото беше съпруга на един от най-богатите мъже в света, обградена с вниманието на млади стюардеси и посещавана от капитана на полета, но този път пътуването бе уморително, а отношението като към VIP я дразнеше, тъй като умът й бе зает с един проблем, и то такъв, че би посрещнала с радост самотата, би приветствала възможността да не си бъбри с капитана, който си даваше сметка за сексапила си и се надвесваше над нея, докосвайки буйните си мустаци и опитвайки се да я очарова.

Почувства облекчение, когато слезе и един кадилак я откара по пистата до самолета за Насо^[2]. Знаеше, че багажът ще я последва, а за нея ще се погрижи млада стюардеса, която ще я отведе до мястото й за последния етап от пътуването към съпруга й инвалид Херман Ролф.

Благодарение на магическата власт на името Ролф тя първа се качи на борда и мястото до нея остана свободно. Минути преди другите пътници да започнат да се настаняват, стюардът вече бе до нея и й предлагаше шампанско, което тя не отказа. Помоли и за един коняк. Усещаше нужда от силно питие след изтощително дългия полет през океана.

Когато самолетът излетя, тя отпусна глава назад и умът й заработи трескаво. По време на полета от Цюрих до Маями бе прегледала сметките и се бе уверила, че липсват два милиона. Арчър го бе признал. Всъщност бяха 2 150 000, но все едно. Чудеше се как ще реагира Херман, когато му кажеше, че са го мамили. Разбира се, щеше да вдигне под тревога нюйоркските си адвокати, които щяха да се нахвърлят върху Арчър като глутница вълци. Беше неизбежно, но как щеше да реагира Херман на факта, че и тя е замесена? Това я безпокоеше. Дали щеше да я сметне за будала, или да приеме, че е невинна, а може би щеше да реши, че е глупачка — дори по-лошо — човек, на когото не може повече да вярва?

Позволи на стюарда да напълни отново чашата й. Шампанското и конякът, добре смесени, и действаха отпускащо. Тя си помисли за онези кошмарни дни и нощи в швейцарската вила в Кастагнола с Арчър, нейния затворник, и онзи глупав, но доброжелателен хомосексуалист, когото тя се бе надявала да направи свой любовник. Като си спомни за него, отново усети желанието за секс, което непрекъснато я измъчваше. От другата страна на пътеката седеше млад красив мъж с хубаво телосложение и четеше „Таймс“. Хвърли му бърз поглед, после се загледа встрани. Мъж, каза си, който би бил интересен в леглото. Затвори очи. Тези мисли, предупреди се тя, трябваше да бъдат прогонени. Връщаше се при съпруга си инвалид, сексуално безполезен, но опасно подозрителен.

— Мисис Ролф…

До нея беше застанала младата стюардеса със син грим на клепачите и дълги трепкащи ресници.

Хелга вдигна поглед и се намръщи.

Тези млади момичета, каза си с горчивина, нямаха никакви проблеми. Когато ги обземеше сексуалното желание, те му се подчиняваха. Нямаха какво да крият, за разлика от нея. Нито пък трябваше да се страхуват. Отиваха в някой мотел или хотел, или където и да било. На тях сексът не им създаваше никакви затруднения.

— Да?

— Кацаме след десет минути, мисис Ролф. Моля, затегнете предпазния колан.

Като VIP тя слезе първа от самолета и завари Хинкъл да я чака на пистата до боядисания в два нюанса на сребристото ролс.

Хинкъл, който приличаше на добре хранен благочестив английски архиепископ и обслужваше Ролф като медицинска сестра, камериер и готвач, отначало я беше уплашил. Той беше и винаги щеше да си остане максималист. Пълничък, плешив, с бели кичурчета коса, които омекотяваха румения цвят на лицето му, Хинкъл, макар да изглеждаше по-стар от петдесетте си години, беше учудващо атлетичен и силен. Когато тя се бе омъжила за Херман, Хинкъл като че ли бе готов да не я одобри, но след около шест месеца, през които я бе наблюдавал внимателно, той явно бе приел, че тя също е максималистка, умна е, с бърза мисъл и си разбира от работата. И макар да бе продължил да се държи резервирано, както подобава на безупречния служител, сега тя имаше чувството, че той не само я одобрява, но дори й се възхищава.

— Вярвам, че сте пътували добре, мадам — каза той с плътния си свещенически глас.

— Нормално. — Тя тръгна към ролса с бърза грациозна походка. Хинкъл я следваше малко по-назад. — Как е мистър Ролф?

— Сама ще видите, мадам. — Сега Хинкъл бе минал пред нея, за да отвори страничната врата. Тя спря и погледна назад. Мъжът, който бе чел „Таймс“, вървеше към входа за пристигащите. Отново си даде сметка за досадното, но непреодолимо сексуално желание. Потъна в кожената седалка, а Хинкъл се плъзна зад волана.

Сребристият облак бавно потегли от летището. Представителите на властта я приветстваха. Начинът, по който я приемаха, би зарадвал и жената на президента, помисли си тя. Властта и тайнствената сила на Ролф понякога можеха да бъдат потискащи, но в други случаи бяха магически ключ, който отключваше вратите на света.

— Той добре ли е? — попита тя.

— Не, мадам. Пътуването, изглежда, се оказа изтощително за него. Работи прекалено много. Д-р Ливай долетя тази сутрин. В момента е при него.

Тя застина.

— Зле ли е?

— Нека кажем, че не е добре — отвърна Хинкъл. Той никога не правеше категорични изказвания. „Не е добре“ можеше дори да означава, че Херман умираше.

Познавайки Хинкъл, Хелга смени темата.

— А хотелът?

— Ще го видите, мадам. Най-жалкото е, че няма подходящи вили за наемане. Мистър Ролф реши импулсивно да дойде тук. Беше разочарован, че не можа да отиде в Швейцария. Ако ме беше предупредил седмица по-рано, щях да уредя нещо. — Плътният глас на Хинкъл се понижи с един тон: това беше начинът, по който показваше раздразнението си. Тя знаеше колко много мразеше той хотелския живот, където не можеше да готви, да шета и да надзирава.

— Наистина ли няма нищо подходящо?

— Очевидно не, мадам.

— Мистър Ролф дълго ли възнамерява да остане в хотела?

Хинкъл подкара по широкия път, който минаваше покрай прекрасния плаж с неговите палми, с къпещите се и със смарагдовозеленото море.

— Това, мадам, мисля, ще зависи от д-р Ливай.

Те пристигнаха в разкошния „Дайъмънд Бийч хотел“ с огромните му тенискортове, игрищата за голф, широкия басейн и частния плаж.

Двама лакеи чакаха. Хелга влезе в богато украсеното фоайе, където бе посрещната от мениджъра, който й се поклони, докато й подаваше ръка. Беше й горещо, чувстваше се изморена, а беше облечена и с неподходящи дрехи, тъй като идваше направо от заснежения и заледен Цюрих. Отведоха я до най-горния етаж и след любезно запитване дали желае питие, след предложение да й бъде сервиран обядът на терасата и след още поклони, накрая я оставиха сама.

Свали дрехите си и влезе в банята. Хладката ароматизирана вана вече беше приготвена. Спря пред високото от пода до тавана огледало.

Изглеждаше добре въпреки четиридесет и трите си години, каза си тя. Беше слаба, с плосък корем, с тежки гърди и закръглени хълбоци. Лицето й? Тя го разгледа, привеждайки се напред намръщено. Изморено, разбира се. Кой не би се изморил от този дяволски полет? Изморено, но интересно. Високи скули, големи виолетови очи, късо носле с красива форма, пълни устни и прекрасен цвят на лицето. Да… блясъкът й си оставаше въпреки годините.

Когато свърши с ваната, облече си памучен костюм с панталон. Личната й камериерка Мария й бе изпратила всички необходими за Насо дрехи. Чувствайки се по-добре, се обади на румсървиса.

— Двойна водка с мартини и сандвичи с пушена сьомга — поръча тя.

Излезе на терасата и погледна надолу към далечния плаж. Мъже, жени, момчета и момичета, какви ли не по телосложение и височина, се печаха под силното слънце. Морето облизваше пясъка. Момичетата пискаха. Момчетата се гонеха. Хелга отново усети присвиване от сексуална незадоволеност. Върна се в хладната дневна и като вдигна телефонната слушалка, попита дали д-р Ливай е в хотела. Някакъв анонимен сервилен глас отвърна, че е в хотела, и, моля, почакайте за момент, мисис Ролф.

След кратко забавяне д-р Ливай се обади. Той имаше мек, успокояващ глас и винаги, когато разговаряше с нея, се отнасяше почтително, сякаш се обръщаше към кралска особа.

— Толкова съм щастлив да чуя, че сте пристигнали благополучно, мисис Ролф — каза той. — Сигурно сте изтощена. Мога ли да помогна? Вероятно нещо успокоително?

Тя знаеше, че той е най-скъпият и най-добрият лекар в Перъдайс Сити, както и че е невероятно богат, и почтителността, с която се отнасяше към името Ролф, я дразнеше.

— Бихте ли дошли тук, докторе?

— Разбира се.

Той пристигна малко след като келнерът бе донесъл сандвичите с пушена сьомга и шейкъра с водката с мартини.

— Едно питие, докторе? — попита тя.

— Не, благодаря. Но седнете, мисис Ролф. Имали сте…

— Да. — Докато сядаше, тя го погледна: дребен, подобен на птичка мъж с орлов нос, очила без рамки и високо чело. — Кажете ми за моя съпруг.

Д-р Ливай седна. Също като нея той беше професионалист. И като нея говореше направо.

— Мистър Ролф е на шестдесет и осем — подхвана тихо той. — Настоява да работи под огромно напрежение. На неговата възраст и в неговото състояние е време да си даде почивка: да се отпусне й да даде възможност на онова, което е останало от тялото му, да се възстанови, но мистър Ролф продължава да се пресилва. През последните три седмици се занимаваше с една сделка, която би сломила и най-здравия човек, а какво остава за остаряващ инвалид. Сега пък долетя от Ню Йорк тук. — Д-р Ливай спря и вдигна рамене. — Истината, мисис Ролф, е, че вашият съпруг е в много лошо състояние, но отказва да го признае. Моят съвет е да се върне към удобствата в дома си, да прекрати всякаква работа и да не прави нищо, освен да мързелува на слънце поне три месеца.

Хелга се пресегна да си вземе още един сандвич.

— Никой никога не е бил в състояние да го накара да спре да работи.

Д-р Ливай кимна.

— Да. Именно затова си тръгвам днес следобед. Пациентите, които ме очакват, са по-малко важни, но те повече го заслужават. Ще се вслушат в съветите ми, докато съпругът ви няма да го направи. Говоря ви строго поверително. Ако съпругът ви продължи да работи, както досега, ще умре.

— Но щом е щастлив… има ли някакво значение? — попита Хелга.

Д-р Ливай я изгледа втренчено, после кимна.

— И това е вярно. Да, когато човек стигне неговата възраст, когато страда от непрекъснати болки и е инвалид, тогава предполагам, че… — той разпери ръце.

— Като негова съпруга съм загрижена. Ще бъдете ли откровен с мен? Колко му остава? — Веднага щом изрече това, тя осъзна, че дава израз на тайните си мисли, и съжали, че го е направила, но д-р Ливай, изглежда, я разбра.

— Може да умре утре. Може да е догодина. Бих казал, че вероятно му остават шест месеца живот, освен ако не спре да работи като луд и не се отдаде на пълна почивка.

— Но той в момента почива, докторе.

— Не. Непрекъснато е на телефона. Постоянно получава разни телеграфни съобщения, телекси и така нататък. Дори и оттук той ръководи империята си.

— Това е нещо, което нито вие, нито аз можем да променим.

— Точно така. Предупредих го. Отхвърли съвета ми, така че днес следобед заминавам за Перъдайс Сити.

След като той си тръгна, тя замислено довърши сандвичите. Изпи още една водка с мартини. Когато Херман умре, мислеше си тя, аз ще наследя шестдесет милиона долара и ще бъда свободна да правя, каквото си искам. Мога да имам всеки мъж, когото си пожелая… Когато той умре!

Леко пияна и чувствайки се уверена в себе си, тя се обади на Хинкъл.

— Мистър Ролф знае ли, че съм пристигнала?

— Да, мадам. Той ви очаква. Третата врата вляво, когато излезете от апартамента си.

Тя отиде до огледалото и се погледна. Херман беше много критичен към външността на жените. Удовлетворена, взе кожената папка, в която бяха дяволските сметки, стегна се и напусна стаята.

Завари съпруга си в инвалидната му количка под палещите лъчи на слънцето. Широката тераса, гледката, която се откриваше от нея, слънчобраните, саксиите с весели цветя и барът бяха все символи на неговата власт и на богатството му.

Докато прекосяваше терасата, погледна към него: обезпокоително слабо тяло, оплешивяваща глава, тънък и мършав нос, уста без устни. Черните му слънчеви очила я накараха да си помисли, че прилича на маскиран череп.

— А, Хелга… — Обичайният му студен поздрав.

— Е… — тя седна доста близо до него, но под сянката на един чадър. Намираше слънцето на Насо след швейцарското за прекалено силно.

Заговориха за тривиални неща: тя се поинтересува за здравето му, а той доста вяло — за полета й. Каза, че не се чувствал много добре, но че глупавият Ливай винаги правел от мухата слон. И двамата не повярваха на това.

След тези празни приказки той изведнъж попита:

— Имаш ли нещо да ми кажеш?

— Да. — Тя се стегна. — Джак Арчър се оказа мошеник и фалшификатор.

Гледаше право в него, като очакваше той да избухне, но дори изражението му не се промени. Как й се искаше да не беше така! Поне да се бе показал стреснат, да бе сменил цвета на лицето си, тогава тя би почувствала, че той е човешко същество, но напомнящото за череп лице остана невъзмутимо.

— Знам. — Гласът му беше дрезгав. — Два милиона.

По гърба й премина студена тръпка.

— Как така знаеш?

— Да знам. Че това ми е работата! Нима си си въобразявала, че не проверявам всичко, което е свързано с парите ми? — Той повдигна тънката си китка. — Арчър е интелигентен крадец. Гъвкав. „Трензелпайн“. „Нешънъл файненшъл“. „Шеврон“. „Калкомп“. „Хобърт“ и „Дженеръл Мотърс“. И като крадец прояви интелигентност.

Когато се беше опитал да я изнудва, Арчър я уверяваше, че Ролф няма да узнае какви акции и облигации е откраднал. Беше й казал, че ценните книжа на Ролф са толкова много, че няма да забележи липсата на сертификатите, и тя му бе повярвала. Сразена, стоеше притихнала и гледаше към кожената папка, която сега не съдържаше тайни.

— Значи Арчър е мошеник и фалшификатор — продължи Ролф. — Случва се. Не го прецених добре. Да разбирам ли, че е подправил подписа ти?

Чувствайки се напълно победена, Хелга отвърна „Да“.

— Трябваше да се сетя за тази възможност. Трябваше да направя така, че да е необходим и трети подпис. Това ще ни бъде обеца на ухото.

Тя го погледна изумено.

— Но нали ще го дадеш под съд?

Главата му се завъртя. Черните очила гледаха към нея.

— За щастие мога да си позволя да не го съдя. Два милиона? За мнозина това е голяма сума, но, слава Богу, за мен не е. Разбира се, вече съм уредил Арчър никога да не може да получи отговорен пост. Ще открие, че така животът е много по-тежък и по-потискащ, отколкото ако само трябваше да си излежи присъдата в затвора. Отсега нататък никой няма да се доближи до Арчър. Ще се влее в редиците на измамниците, престъпниците и изпадналите хора.

Хелга седеше неподвижна, сърцето й биеше неспокойно, беше сигурна, че зад този акт на привидно милосърдие се крие още нещо… Щом като нямаше да го съди.

Накрая тя се обади:

— Бях сигурна, че ще го съдиш.

Той кимна.

— Щях да го съдя, ако не съществуваше едно нещо. — Главата му се завъртя и очилата загледаха встрани от нея. — Бях информиран, че преди да се оженим, ти си му била любовница. Беше ми казано, че ако дам Арчър под съд, този гнусен факт ще стане публично достояние. Той може да те опетни в съда. Готов съм да се откажа от удоволствието да го тикна в затвора, за да предпазя и теб, и себе си от скандал.

Мислите й се понесоха към онзи момент, когато той й беше предложил да се оженят.

Беше я попитал: „Сексът много ли означава за тебе?“ После бе продължил: „Аз съм инвалид. Искам да знам дали си готова да се откажеш от нормалния полов живот, за да станеш моя жена. Когато се оженим, не бива никога да има друг мъж… никакъв скандал. Това е нещо, което няма да търпя. Ако ме мамиш, Хелга, ще се разведа с теб и няма да ти оставя нищо. Запомни го. Ако ми останеш вярна, ще ти осигуря добър живот. Съществуват много неща, за които съм открил, че могат да заместят секса. Ако си готова да приемеш това условие, ще се оженим веднага, щом успея да уредя подробностите.“

Тя се бе съгласила с изискванията му, вярвайки, че сексът може да бъде заместен от предимствата и блясъка да бъдеш съпруга на един от най-богатите мъже в света, но не бе станало така. За нея, трябваше да приеме този факт, сексът беше животът й.

— Съжалявам — беше всичко, което можа да каже.

Той вдигна рамене.

— Няма защо. Миналото си е минало. — Ролф помръдна неспокойно. — Освобождавам те от бремето да се грижиш за парите ми, Хелга. Сега очаквам от теб единствено да бъдеш моя домакиня. Продължавай да се забавляваш с парите ми и ми остани вярна. Уинборн ще се заеме с швейцарската сметка. — Той натисна звънеца с тънкия си пръст.

Шокирана и внезапно обхваната от ярост, Хелга каза:

— Значи вече не ми вярваш?

— Не става дума за доверие — отвърна Ролф с твърд и студен глас. — Разбира се, че не теб трябва да виня. По-скоро трябва да обвинявам себе си, че избрах Арчър. Ти се справи много добре. Бях доволен, но е по-добре при тези обстоятелства да те освободя от по-нататъшни отговорности.

В отговор на звъненето Хинкъл се появи на терасата. Като ги видя, той спря дискретно на разстояние, от което не можеше да ги чува.

Хелга възрази сърдито:

— Значи аз трябва да бъда подценявана… наказана заради твоята собствена глупава преценка!

Черните очила се завъртяха към нея. Подобното на череп лице остана непроницаемо.

— Наслаждавай се на плажа, Хелга. — Гласът на Ролф разкри пълното му безразличие. — И се дръж прилично. Запомни го. Рядко правя грешки, но когато това стане, никога не ги повтарям.

Той направи знак на Хинкъл с тънкия си пръст да се приближи.

Оставяйки папката на стола, Хелга, почервеняла и вбесена, напусна терасата и се върна в апартамента си.

Единствено дете на блестящ международен адвокат, Хелга бе получила европейско образование. Бе учила право и бе работила като секретарка. Баща й се бе преместил в една фирма в Лозана, в Швейцария, специализирана в данъчните проблеми. Когато стана на двадесет и четири и завърши образованието си, баща й я взе във фирмата като своя лична помощничка. Тя имаше нюх към финансите и бързо стана незаменима. Инфарктът, от който почина баща й шест години по-късно, не промени с нищо положението й във фирмата. Джак Арчър, един от по-младите съдружници, веднага я взе за своя лична секретарка. Той бе хубав, действен и невероятно секси. Тя винаги е била свръхсексуална. Мъжете бяха необходимост в живота й и имаше толкова много любовници, че им бе изгубила броя. Стана любовница на Арчър горе-долу час след като се бе съгласила да работи при него. Някак си, като че ли никой не знаеше точно как, Арчър се бе заел със сметката на Херман Ролф и по този начин бе станал старши съдружник. Хелга му помагаше да се справя с обемистия материал. Ролф бе впечатлен от финансовия й нюх, от външността и от личността й и й предложи брак. Подтиквана от Арчър, тя се съгласи. Всичко вървеше добре, докато Арчър не се полакоми да спечели бързи милиони, като инвестира в австралийска никелова мина, в която се оказа, че няма никел. За да спаси себе си, той подправи подписа на Хелга и взе два милиона долара от парите на Ролф.

Докато седеше на терасата и гледаше втренчено плажа, Хелга отново чу уговарящите думи на Арчър: „Виж какво, Хелга, Ролф няма защо да знае за това. Известно ти е, че той никога не проверява нищо. Прекалено зает е. Подпиши тези документи и той ще ги приеме. Моля те да ми помогнеш да се измъкна от тази каша. В края на краищата той има около шестдесет милиона… два няма да му се отразят кой знае колко, нали?“

Макар и да беше сигурна, че на Херман няма да му се отразят двата милиона, беше отказала да стане съучастничка на Арчър. Колко права се бе оказала! Ето — Херман знаеше, че Арчър е злоупотребил с доверието му, преди тя да успее да му го съобщи! Пое си дълбоко и продължително въздух. Слава Богу, че не се бе поддала на опита на Арчър да я изнудва!

Само че…

По-добре е при тези обстоятелства да те освободя от по-нататъшни отговорности.

Сакатото копеле! След всичко, което бе направила за него! След всичките пари, които му бе спечелила чрез умни и внимателни инвестиции! Да я изхвърли по такъв начин!

Сега очаквам от теб единствено да бъдеш моя домакиня. Продължавай да се забавляваш с парите ми и ми остани вярна.

Вече нямаше да има оправдание, че лети до Лозана, Париж, Бон, за да го представлява. Никога вече нямаше да се отнасят към нея като към VIP на летищата и в луксозните хотели. Домакиня! Усмихнато лице, подходящите думи към дебели възстари мъже, очакващи услуги от съпруга й и увъртащи се около нея с надеждата, че може да им помогне. Повече никаква свобода! Никакви сервитьори, които да идват в стаята й да я обслужат и после да си тръгват с пари в опитните си ръце. Никакви млади мъже с хубави тела, готови да й се подчиняват. Единствено по време на пътуванията тя си търсеше любовници: никога в Маями, Перъдайс Сити, Ню Йорк — района на Херман. Сега беше осъдена да се мотае из хотели, подобни на сегашния или сред лукса на перъдайската вила, или в скъпия апартамент в Ню Йорк със съпруга си инвалид, който винаги щеше да е наблизо и да я наблюдава иззад черните си очила.

После си спомни какво бе казал д-р Ливай.

Той може да умре утре. Може да е догодина. Бих казал, че вероятно му остават шест месеца живот, ако не спре да работи като луд и не се отдаде на пълна почивка.

Херман нямаше да направи това никога. Значи… шест месеца! Беше готова да чака шест месеца. И тогава…! Шестдесет милиона долара! Магическият ключ на Ролф щеше да стане нейна собственост!

Тя си облече бански от две части. Като все още не се чувстваше напълно уверена в себе си, отново се огледа в огледалото. Тенът, придобит от зимата в Швейцария, й отиваше, но беше малко блед. Фигурата й беше предизвикателна. Тя го знаеше. Облече си плажен халат и взе асансьора към фоайето.

Шефът на рецепцията веднага тръгна към нея.

— Нещо да ви е необходимо, мадам?

— Да, ако обичате… кола до плажа.

— Разбира се.

Не бе чакала повече от три минути и колата спря пред входа на хотела. Усмихнатият служител предложи да й покаже как се управлява, но тя бе запозната с управлението на всякакви машини на колела.

Усмихнат регулировчик, който явно бе предварително уведомен, спря движението и я поздрави, докато тя отминаваше по главния път и се насочваше към плажа. Махна му усмихната. Хубав мъж, помисли си. Господи! Колко би ми харесал в леглото!

Караше бързо и скоро остави тълпите зад себе си и се насочи към дюните, към пустия плаж и морето. Когато се увери, че е сама, остави колата и след като свали халата си, се затича към водата. Плуваше отчаяно, освобождавайки се от всичко, което я тормозеше: Херман, Арчър, бъдещето й на затворничка. Беше прекрасна плувкиня и излезе от водата с пречистени тяло и ум.

Докато се връщаше обратно, изведнъж стъпките й станаха по-неуверени. До колата стоеше мъж по бански и я разглеждаше: едър, с мускулести рамене, със силно загоряло тяло, с черна въздълга коса и зелени слънчеви очила.

Погледна я и се усмихна, като разкри едри бели зъби, достатъчно хубави, за да участва в реклама по телевизията. Въпреки очилата, които скриваха очите му, лицето му изглеждаше дружелюбно и приятно, без да е красиво.

— Здравейте — каза той. — Възхищавам се на това нещо. Ваше ли е?

— На хотела е — отвърна Хелга и се посегна за халата си. Той я изпревари и с точно подходящите движения — нищо заучено, нищо сервилно — й помогна да го облече. — Благодаря ви.

— Аз съм Хари Джексън — представи й се. — На почивка съм тук. Видях ви да плувате. Олимпийски стил. — И се усмихна.

Тя го погледна остро, но той не я занасяше. Беше казал онова, което мислеше.

— Е… — тя вдигна рамене поласкана. — Плувам по малко. Харесва ли ви почивката, мистър Джексън?

— Много. За първи път идвам насам. Хубаво е, нали?

— Така изглежда. Току-що пристигнах.

— Искам да поплувам под водата с акваланг. Вие плувате ли под вода?

— Да. — Какво ли не правеше, зачуди се тя.

— Знаете ли най-подходящото място… не, предполагам, че това е глупав въпрос… вие току-що сте пристигнали.

Тя го бе огледала добре: красивите му мускули, честната му усмивка, сексапила му, и мъчителното сексуално желание закипя в нея. Ако я бе сграбчил и изнасилил, това щеше да е върховният момент в живота й. Тя огледа пустия плаж. Бяха напълно сами.

Настъпи пауза, после тя попита:

— Как дойдохте тук?

— О, ами пеша. Обичам да ходя. — Той се усмихна. — Уморява ме всичкият този шум тук. Хората очевидно знаят как да се забавляват, но вдигат страхотна врява.

— Да. — Тя се насочи към колата и влезе вътре. — Искате ли да ви закарам обратно?

— Благодаря ви. Днес достатъчно походих. — Той се качи до нея.

Докато палеше мотора, тя го погледна по-отблизо. Вероятно беше на тридесет и три, не повече: с десет години по-млад, помисли си. Искаше й се да свали слънчевите си очила. За нея очите на мъжа бяха важни.

— С какво си изкарвате прехраната, мистър Джексън? — попита тя. Искаше да знае в коя класова категория да го сложи.

— Търговец съм — отвърна Джексън. — Пътувам насам-натам. Обичам живота. Свободен съм… сам със себе си. Това е важно за мен.

— Какво продавате?

— Кухненско обзавеждане.

— Работата е добра, нали? Всеки има нужда от кухненско обзавеждане. — Тя размишляваше: дребна риба, не е опасен, никаква връзка с някой от ужасните познати на Херман… Може би щеше да е безопасно.

— Да. Харесва ми. Както казвате, хората винаги имат нужда от нещо за кухните си.

— Къде сте отседнали, мистър Джексън?

— Наех си едно бунгало. Сам се грижа за себе си. Така ми харесва. Хотелите ме влудяват.

— Да. А на жена ви харесва ли й такъв живот?

Той се изсмя: весел, енергичен смях.

— Нямам жена, обичам свободата. Дори приятелка нямам тук, но ще си намеря. Привърженик съм на връзките за по една нощ… без усложнения. — И той отново се изсмя.

Тя едва не спря колата и не му се предложи, но успя да се овладее.

— Аз съм Хелга — представи се. — Тази вечер съм свободна. Искате ли да се позабавляваме?

Щеше ли да се измъкне? Щеше ли да й каже с поглед, не с думи, че е прекалено стара за него. Пръстите й върху волана побеляха.

— Чудесно! — Звучеше ентусиазирано. — Да го направим. Откъде и в колко да те взема?

— Имаш ли кола?

— Разбира се.

— Тогава защо не пред „Оушън Бийч клъб“ в девет? Бе забелязала този клуб на около стотина ярда надолу от хотела й. В девет часа Херман щеше да си е в леглото.

— На това му се казва среща. Ще чакам с нетърпение. — Замисли се за миг. — Има един ресторант за морска храна. Обичаш ли морска храна?

— Не ще и дума.

— Чудесно. Добър е… и не е нужно да си подходящо облечен. Там може всякак. Окей?

— Добре.

Няколко минути останаха смълчани, после той каза:

— Хелга… доста необичайно име. — Неочаквано свали слънчевите си очила и й се усмихна. Големите му дружелюбни очи й вдъхнаха увереност. Всичко в него беше, както трябва. Нямаше да има проблеми. — И ти си необичайна.

Тя се засмя от удоволствие.

— Ще говорим ли за това довечера?

— Ето го бунгалото — Той посочи. Бяха на около половин миля от хотела й.

Тя намали, погледна към редицата полускрити зад палмите бунгала на стотина ярда от морето и спря колата.

— Е, тогава до довечера в девет — рече.

— Да. — Той докосна ръката й леко, но обсебващо, за миг. Допирът я накара да потръпне. Знае какво иска, помисли си тя. — До скоро и благодаря, че ме докара.

Зашеметена от вълнение, тя подкара обратно към хотела.

 

 

Часът беше 19.15. Алекс, симпатичният фризьор на хотела, се бе погрижил за косата й, а асистентът му й бе направил масаж на лицето. Един сервитьор й бе донесъл шейкър с водка с мартини. Бе подремнала и сега се чувстваше освежена и мислеше за срещата си в девет пред „Оушън Бийч клъб“.

Беше си облякла обикновена бяла рокля: бялото й отиваше. Подчертаваше тена й и, оглеждайки се в огледалото, тя остана доволна. Щеше да пийне още едно питие, после щеше да отида да каже лека нощ на Херман и да му съобщи, че смята да се разходи, защото има нужда да поразмърда краката си след пътуването. Това едва ли щеше да го интересува, но тя щеше да му каже.

Докато сипваше питието, телефонът иззвъня. Вдигна намръщено слушалката.

— Попречих ли ви, мадам? Позна плътния глас на Хинкъл. Учудена, тя отвърна:

— О, не, Хинкъл. Какво има?

— Бихте ли могли да ми отделите няколко минути, мадам?

— Разбира се.

— Благодаря, мадам. — И той затвори.

Хелга седна озадачена и, като отпиваше от питието си, зачака. Не можеше да си представи за какво искаше да я види Хинкъл, освен ако не беше свързано с Херман.

Познаваше Хинкъл от около три години. Никога не се бе обръщал към нея така преди, а и тя рядко го бе молила да направи нещо за нея. Имаше си своя лична камериерка и се отнасяше към Хинкъл като към собственост на Херман.

На вратата тихо се почука и Хинкъл влезе. Беше облечен с бяло сако, черна папийонка и черен панталон. Независимо от униформата на прислужник, той пак приличаше на благочестив епископ.

Затвори вратата, влезе по-навътре в стаята и спря.

Тя го погледна въпросително:

— Какво има, Хинкъл?

— Бих искал, мадам, ако ми разрешите, да говоря с вас откровено.

— За мистър Ролф ли става дума?

— Да, мадам.

— Би ли седнал?

— Благодаря, мадам. Предпочитам да остана прав. — Направи пауза и после продължи: — Работя при мистър Ролф от близо петнадесет години. Той не е джентълмен, при когото се работи лесно, но мисля, че добре му служих.

— Знам, че е така, Хинкъл — отвърна тихо Хелга. Дали смяташе да й каже, че му е омръзнало да работи при Херман и че напуска? Тази мисъл я жегна. — Никой не би могъл да направи повече от тебе.

— Вярвам, че е така, мадам. Намирам положението си в момента за печално. Естествено, след всичките тези години имам чувство за лоялност към мистър Ролф. Както знаете, грижа се за документите му, когато той пътува. Мистър Ролф започна да гледа на мен като на част от фона, като на безгласно същество, което му е винаги под ръка, ако разбирате какво искам да ви кажа. Докато подреждах някои документи, попаднах на чернова на писмо до мистър Уинборн. Слагайки я на място, където мистър Ролф да може да я намери, когато му потрябва, я прочетох. Сега се намирам пред дилема. Освен това се случи и още нещо и реших, че трябва да говоря с вас.

Хелга замръзна.

— Не знам какво имаш предвид — отвърна тя остро.

— Ако ме изтърпите, мадам, ще ви обясня, тъй като ми разрешихте да ви говоря откровено.

— Е?

— Трябва да си призная, че за мое съжаление не ви одобрих, когато се омъжихте за мистър Ролф. Но тъй като ви опознах, мадам, осъзнах цената ви и онова, което направихте за мистър Ролф: бремето, с което се натоварихте, за да облекчите домашния му живот, непрекъснатите пътувания, които предприемате заради него. Ако мога така да се изразя, мадам, впечатлен съм от вашата работоспособност, от неизменната ви доброжелателност, от финансовите ви умения и от жертвите ви.

Хелга се облегна назад и зяпна.

— Е, Хинкъл, това е доста голяма похвала. Благодаря ти.

— Не говоря просто така за тези неща, мадам — отвърна Хинкъл, гледайки право в нея. — Мистър Ролф никак не е добре. Знам го с по-голяма сигурност от д-р Ливай, тъй като съм в непрекъснат контакт с мистър Ролф. Забелязах у него обезпокояващо умствено заболяване, което д-р Ливай засега не е успял да открие.

— Искаш да кажеш, че умът на съпруга ми отслабва?

Това беше последното нещо, което Хелга очакваше да чуе.

— Не е точно така, мадам. Мистър Ролф е подложен на големи страдания. Вероятно поради успокоителните, които д-р Ливай му предписва, в момента той като че ли развива странна мания за преследване.

Хелга остана леко стресната.

— Какво те кара да мислиш така?

— Трудно ми е да ви кажа, мадам. — Хинкъл изглеждаше опечален. — Известно време мистър Ролф ми говореше за вас с обич, уважение и възхищение. Напоследък отношението му обаче явно се промени.

Хелга попита учудено:

— Така ли?

— Да, мадам. Освен това той като че ли изведнъж започна да проявява интерес към дъщеря си, мис Шийла. Може би знаете, че те с мистър Ролф са скарани. Тя напусна дома и през последните три години не поддържа връзки с него.

— Чух нещо по този въпрос — отвърна напрегнато Хелга.

— Тази чернова до мистър Уинборн, мадам, съдържа указания за ново завещание. Какво прави мистър Ролф с парите си, не е моя работа. Предвид на постоянното внимание, което проявявате към него обаче, и предвид на последвалата случка, реших, че трябва да ви предупредя.

— Каква случка? — Хелга си даваше сметка, че гласът й бе станал дрезгав.

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мадам, но вчера дочух как мистър Ролф даваше нареждания на някаква частна детективска агенция да ви наблюдава. Като знам, че заслужавате доверието на мистър Ролф, смятам това за толкова срамно, че единственото нещо, което мога да предположа, е, че мистър Ролф си е загубил ума.

Частна детективска агенция! Хелга замръзна. Втренчи се в ръцете си. Докато се бореше да овладее шока.

— Мистър Ролф сега е в леглото — продължи Хинкъл, снижавайки глас. — Дадох му приспивателно. Писмото до мистър Уинборн, което според мен би трябвало да видите, е в долното дясно чекмедже на бюрото му. Все още не е изпратено.

Тя вдигна поглед.

— Благодаря ти, Хинкъл.

Той тръгна към вратата.

— Има нещо такова като справедливост, мадам. — И той напусна стаята.

След петнадесет години в безжалостния съвременен бизнес свят Хелга бе придобила способността да преживява стресовете, бедствените положения и дори катастрофите, а бяха й се случили няколко такива. Сега се пребори с този шок бързо. Обзе я хладнокръвна ярост, когато подвижният й ум започна да действа. Защо Херман беше станал подозрителен? Дори за миг не бе повярвала на теорията на Хинкъл, че Херман е умствено болен. Дали бе чул някаква клюка? Дали бе получил анонимно писмо? Бе проявявала толкова предпазливост при сексуалните си авантюри. Помисли си за Хинкъл. Като че ли заслужавате доверието на мистър Ролф. Милият, добронамерен Хинкъл! Довърши питието си и запали цигара. Да бъде следена от някакъв мръсен детектив! Но това не беше най-неотложният проблем. Херман бе написал писмо, променяйки завещанието си. Писмото бе до Стенли Уинборн, шефът на правния отдел: висок, противен дървеняк, когото тя ненавиждаше и за когото знаеше, че никак не одобрява брака й, а и едва не се бе поболял от ревност, когато Ролф бе оставил Арчър да се занимава с делата му в Швейцария.

Тя трябваше да знае пред какво е изправена. Трябваше да види това писмо. Предупреден ли си, по-малко си уязвим. Спомни си любимите думи на баща си. Без да се колебае повече, загаси цигарата и тръгна към апартамента на Херман. Влезе в дневната и тихо пое към спалнята. Вратата беше открехната. Надникна вътре. Херман лежеше неподвижен. Приглушената светлина хвърляше отблясъци върху старото кораво лице. Очите, обикновено скрити зад големи черни очила, бяха затворени. Усети как по тялото й премина тръпка. Ако не беше лекото повдигане и отпускане на чаршафа, с който беше покрит, можеше да си помисли, че е мъртъв.

Тихо го повика: „Херман“.

Той не помръдна.

Обърна се и се насочи безшумно към голямото бюро, което бе поставено до еркерния прозорец. Отвори най-долното дясно чекмедже и намери червена кожена папка. Сложи я на бюрото и включи лампата.

Сърцето й биеше на пресекулки, когато отвори папката. Писмото беше там:

Почеркът беше ситен, хубав и лесно се четеше. Очите й препуснаха по редовете.

Скъпи мой Уинборн,

Относно завещанието ми.

Имам причини да вярвам, че Хелга вече не е подходяща, нито пък заслужава да наследи богатството ми и да се занимава с делата ми в Швейцария. Въпреки съвета ти — сега съжалявам, че го пренебрегнах, — направих едно завещание (то се пази при теб и трябва да бъде унищожено при получаването на това писмо), с което й оставях изцяло около шестдесет милиона долара. Когато направих това завещание, Хелга толкова ме беше впечатлила с честността и финансовите си способности, та напълно й се доверих, че ще продължи да ръководи парите ми така, както аз бих го правил. Сега обаче научих, че е позволила на Арчър да ме измами с два милиона долара, и нещо дори още по-лошо — имам доказателства, разбира се, неубедителни, че не се е държала, както подобава, докато е била в Европа. Когато се ожених за нея, я предупредих, че няма да търпя никакви скандали. Тези сведения така ме разтревожиха, че уредих да бъде наблюдавана от една компетентна детективска агенция. Ако получа „железни“ доказателства, веднага ще се разведа с нея.

Като мой пълномощник искам заедно с Фредерик Ломан да се заемеш с парите ми в Швейцария. Прилагам промените в завещанието си. Тъй като съм сигурен, че Хелга не е оправдала вярата ми в нея и че е имала връзки с най-различни мъже, за което засега нямам неоспорими доказателства, реших след смъртта ми да получава само по сто хиляди долара годишно, освободени от данъци, и то при следните условия: не трябва да предизвиква скандали, не бива да се омъжва повторно и трябва от време на време да бъде внезапно проверявана от някоя компетентна детективска агенция дали се държи прилично. Не бива да има достъп до капитала: само трябва да получава доходите. Може да използва всичките ми къщи, вили и апартаменти, а ти ще проверяваш сметките. Тя ще загуби тези привилегии и дохода, ако наруши горните условия.

Често си мисля за дъщеря си Шийла. Тя ми причини големи тревоги, но има почтеността да приеме друго име (което не зная), така че радикалните й политически убеждения и ужасният й начин на живот никога да не опетнят името Ролф. Като отплата за това искам да й оставя един милион долара.

Моля те, оформи всички тези неща юридически и ми изпрати завещанието възможно най-бързо.

Поздрави:

Херман Ролф.

Хелга остана известно време втренчена в писмото. Първата й реакция беше горчиво отчаяние: да не се омъжва повторно! Никакви авантюри! Старият дявол я обричаше на монашески живот! Как щеше да се подсмихне Уинборн, когато прочете това писмо. Доказателство? Кой бе проговорил? Беше сигурна, че Уинборн щеше да я следи след смъртта на Херман. Нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие от това да я види без пукната пара! След като бе имала свободен достъп до парите на Херман и бе харчила, без да се замисля през последните години, такъв доход беше подаяние! А тази негова дъщеричка да получи милион!

Някакъв шум я накара бързо да се обърне.

Ролф стоеше на прага на спалнята, като се подкрепяше на два здрави бастуна. С бялата копринена пижама, с подобната си на череп глава и святкащите си очи той приличаше на ужасяващ призрак на отмъщението.

— Как смееш да надничаш в личните ми документи! — викна дрезгаво.

Докато скачаше на крака, в Хелга избухнаха гняв, срам, страх и омраза.

— А ти как смееш да нареждаш да ме следят! Да опетня името ти! На кого изобщо му пука за твоето име? Ти дори не си човек, ти, безсърдечен компютър такъв! Ето, това си ти… компютър за пари! Нямаш капка човещина или разбиране!

Ролф направи неуверено движение напред с блеснал поглед.

— Курва!

— Предпочитам да съм курва, отколкото сакато посмешище! — извика му тя.

Тогава се случи следното: кръвта нахлу в лицето му, устата му се изкриви, бастуните се изплъзнаха от ръцете му и паднаха на пода. Той се хвана за гърдите. Агонията, която разтърси мършавото му тяло, я накара да затвори очи. После той се олюля напред, сякаш внезапно бе останал без кости, и се свлече в краката й.