Анди Андрюс
Последният жокер (1) (Когато всичко е вече изгубено…)

Пролог

„Защото съм само пътешественик на тази земя.“^[1]

Давид (Псалми 38:13)

„Странно как звуците се различават един от друг. В свят, в който сме заобиколени от глъчка и врява — натрапчиви и зашеметяващи — как умът ни изолира от целия този шум звъненето на определен телефон? И как на детската площадка, огласяна от виковете на малчуганите, почти на мига разпознаваме гласа на своето дете?“

Охранителят Карл Сантяго, в чийто ум се рееха тези мисли, усети, че се е отнесъл, и отмести очи от бюрото си. Наближаваше краят на работното време, което означаваше, че Глория скоро ще си тръгне. До ден-днешен той се учудваше на способността си да разпознава звука от тракането на токчетата й по мраморния под на фоайето.

Бюрото му представляваше грамаден къс гранит, оформен и поставен така, че да се „слива“ с езерцето с екзотичните рибки. Поне така го беше описал архитектът. Карл беше първият охранител, когото назначиха още докато се строеше небостъргачът. Години наред отговаряше за охраната на обекта, а след приключването му отиде право в кабинета на шефа и заяви, че е част от тази сграда и ще остане в нея до края на живота си.

Беше изумително да наблюдава как тя постепенно израства и се откроява на фона на небето над Далас, докато медиите безмилостно оплюват собственика й и го разпъват на кръст. Дълбоко в себе си Карл осъзнаваше, че старецът наистина е меко казано ексцентричен — говореше и вършеше странни неща и животът му със сигурност не отговаряше на общоприетите норми. Вече беше прехвърлил седемдесетте, но работеше над онова, което охранителят нарече „делото на живота му“.

Всичко започна когато самият Карл наближаваше трийсетте. Детето му се роди в свят, който изпълваше двамата млади родители с ужас. Бяха емигрирали легално от Мексико след няколко месеца чакане и безброй бюрократични спънки. Нямаха образование и не знаеха добре езика, но работеха усърдно, купуваха си само най-необходимото и спестяваха всеки цент.

Обектът още беше на начален етап. Собственикът се оказа състоятелен човек, който някога притежавал голямо богатство — Карл беше чел за това във вестниците; на петдесет и пет години станал милионер, после затънал в дългове и изгубил всичко. Според пресата бил същински вълшебник: до каквото се докоснел, превръщал го в злато. Медиите дори намираха връзка между характера и благосъстоянието му…

И наистина — при запознанството си с него Карл видя един жизнерадостен човек, който никога не пада духом, много земен и много симпатичен. По онова време старецът беше над шейсетте и вече беше преодолял финансовите си затруднения. Това беше всеизвестно — нали го разтръбиха във всички новинарски емисии: банкрутиралият предприемач отново беше натрупал състояние и се беше разплатил с кредиторите си, при това съвсем доброволно.

Външно обаче той изобщо нямаше вид на мултимилионер. Когато Карл го видя за пръв път, носеше джинси и тъмнооранжева тениска на тексаските „Лонгхорнс“^[2]. Дойде на строежа с форд „F-350“ много след края на работното време и младият охранител го спря, както изискваха правилата.

— Добър вечер, господине — каза. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Непознатият слезе от джипа. Носеше скъпи, но много прашни кожени ботуши, марка „Ем Ел Леди“.

— Добра вечер и на вас, господине. Ако имате малко свободно време, ще ви помоля да ме разведете наоколо.

Тогава Карл изведнъж се сети, че го е виждал по телевизията: та това беше собственикът на терена и на строящата се сграда! Все пак учтиво го помоли да се легитимира. Господинът му подаде личната си карта, а после се усмихна и му благодари за умелото справяне с неловката ситуация. Повървяха един до друг и по едно време той мимоходом подхвърли нещо, което скоро щеше да предизвика бурна полемика:

— Няма да взема назаем нито цент, за да построя тази сграда! Нито цент! — И изрита встрани един голям камък.

— Ами… добре — измънка Карл. Не знаеше как да реагира. За пръв път общуваше с толкова влиятелна личност.

— На колко си години? — попита го той и се впусна в дълга тирада за това как човек трябва да си плаща задълженията „в крачка“ и никога „да не слага каруцата пред коня“.

Като го гледаше, Карл си спомни за своя дядо, който беше останал в Мексико. Усмихна се и закима — друго не му дойде на ума.

Приключиха обиколката и се върнаха при колата. Човекът стисна ръката на Карл и му каза:

— Одеве не се шегувах. Никога не вземай заеми. — След това се засмя и отпраши.

Карл се вслуша в съвета му.

Отначало беше лесно — и без това нямаше кой да му заеме каквото и да било. Смяташе, че е извадил късмет (според братовчедите му — дори страхотен късмет), задето се е запознал с бизнесмена. Уреждаше задълженията си „в крачка“ и ето че заживя в чудесна къща, изплатена до последния цент, а преди седмица отпразнува с жена си поредната годишнина от сватбата, при това — със „сериозна“ сума в банковата им сметка.

Онзи човек при всеки удобен случай го заговаряше, веднъж дори си проби път през полицейския кордон, за да го запознае с президента на Съединените щати. Него, обикновения охранител! Същата вечер Карл и жена му се усмихваха щастливо, докато гледаха репортажа по телевизията. „Господин президент, запознайте се с моя добър приятел Карл…“ Страхотно, нали? Собственикът на сградата го беше нарекъл „добър приятел“ пред целия свят!

Само че това беше навремето. Оттогава нещата се промениха. След атаката срещу Световния търговски център в Ню Йорк охраната на обекта беше подсилена и сега между бюрото на Карл и езерцето с рибките се изливаха водопади, създаващи красива бариера пред шестте стъклени асансьора. Тази своеобразна преграда позволяваше на Карл и колегите му да регистрират, фотографират и следят всеки, който влиза в петдесет и пет етажния небостъргач.

Първите пет етажа образуваха атриум, разположен на цялата площ между две пресечки. Под дванайсетметровите дъбове и палми ромолеше поточе, а на тревата между лехите с красиви цветя имаше маси и удобни столове. Повечето обитатели на сградата предпочитаха да обядват тук — човек все едно се намираше в парк, а не в офис сграда.

Разкошното фоайе се виждаше от асансьорите и дори през остъклените стени на небостъргача, но беше защитено от бариерата. На практика единственият офис извън преградата беше с изглед към огромния паркинг. И тъкмо оттам се чуваше тракането на токчета.

След миг Глория прекоси фоайето.

Карл се усмихна:

— Госпожо Джаксън!

— Господин Сантяго! — закачливо отвърна тя.

Охранителят натисна някакъв скрит бутон и част от бюрото плавно потъна в пода. Жената мина зад бариерата. Веднага след това парчето гранит плавно се плъзна на предишното си място.

Глория беше висока и стройна, тялото й беше мускулесто и стегнато, а кожата й имаше цвят на карамел. Беше на шейсет, но често минаваше за трийсетгодишна. Ръководеше транспортния отдел, който обслужваше клиенти по всяко време на денонощието: хеликоптер до международното летище в Далас, частен самолет от тексаския град Грейпвайн или такси до магазин за риболовни принадлежности от веригата „Бас Про Шопс“… Независимо дали се изискваше седан с по-широко купе, или брониран автомобил, Глория го осигуряваше безотказно.

Началник й беше собственикът на сградата. Малцина го познаваха по-добре от Глория и съпруга й — те разбираха човека, скрит зад образа, който медиите му бяха създали. Работеха в къщата му още от времето, когато жена му беше жива. Старецът им измисляше какви ли не задължения, само и само да им плаща, защото знаеше, че са бедни; окуражаваше ги и с напътствия.

След като той банкрутира, двамата продължиха да му помагат, макар да нямаше с какво да им плаща. Разбира се, всички други от обслужващия персонал веднага напуснаха. Един ден доскорошният мултимилионер с усмивка обясни на Глория, че е разорен, и то по своя вина. Тя също му се усмихна и каза:

— Е, какво пък, и аз съм била без пукната пара.

Това обаче беше в миналото. Сега мъжът й работеше в транспортния отдел и я чакаше в колата отвън.

— Днес изобщо слизал ли е от апартамента? — попита Глория и охранителят поклати глава. Тя машинално погледна към асансьора. — Станаха четири дни, Карл. Не е слизал от четири дни. Дали е добре?

— Ами… свързва се с интернет и от време на време сензорите отчитат движение. Мисля, че е добре… физически, ако това имаш предвид. — Двамата се спогледаха. — Само дето не си показва носа навън…

— Така или иначе разполага с всичко необходимо — отбеляза Глория, сякаш за да си го напомни. — Дали да не се обадим на Джени? — И сама си отговори: — Не, не бива. Аз ще тръгвам, ако потрябвам на някого, знаеш как да ме намериш. Ти ще останеш ли?

— Да, мисля да остана. — Карл посочи през рамото си другите охранители. — Смяната им сега започва. Моите хора вече си тръгнаха, обаче нещо ме човърка… — Той я хвана подръка и я дръпна встрани, въпреки че наблизо нямаше никой, после прошепна: — Слушай, няма да си го простя, ако се случи нещо… непредвидено… и хората, които първи откликнат, не са „приятели“… Знаеш какво имам предвид. — Озърна се и добави: — Той добре ли е, Глория? В смисъл… дали е с всичкия си? Знаеш колко го обичам, неприятно ми е да го кажа, обаче…

— Карл… спокойно, знам какво ти е. — Глория се усмихна тъжно. — Обади се, ако ти потрябвам. Лека нощ.

— Лека нощ. — Карл въздъхна и погледна нагоре.