П. Г. Удхаус
Смехотворен газ (1)

1

Тъкмо бях започнал да пиша тази история, когато един мой литературен побратим, който беше имал изнурителна нощ с ПЕН-клуба, нахълта при мен, за да вземе назаем малко сода бикарбонат. Тъй че реших заедно с нея да му дам за инспекция и моето творение, в случай че нещо съм оплескал. Защото до този момент не бях разказал свястно нито една история в живота си, като изключим някой и друг виц за шотландеца, ирландеца и евреина в пушилнята на „Търтеите“. Да не говорим, че даже и тогава обикновено му изпускам нишката. А това, на което наблягат всички познавачи на словото, е доброто начало.

Така че казах: „Хм, дали не мога да ти прочета нещо?“ а, той отвърна: „Ако трябва“, и после пак аз: „Добре тогава“.

— Опитвам се да нахвърля на хартия — рекох му — една доста объркана история, която ми се случи преди около година. Още не съм напреднал много. Започвам оттам, където срещам хлапето.

— Какво хлапе?

— Онова хлапе, което срещам — поясних аз и наченах както следва:

„Хлапето седеше в едно кресло. Аз седях в друго. Лявата му буза беше подута. И моята лява буза беше подута. То разгръщаше страниците на «Националното географско списание». Аз също. С две думи, и двамата бяхме налице.

Хлапето изглеждаше неспокойно. Явно «Националното географско списание» не успяваше да го хвърли в тотален захлас. Преливащият от букли невръстен екземпляр го оставяше за минута, после отново го взимаше за минута, а после пак го оставяше за минута. И тъкмо в една от тия едноминутни фази «вземи-остави» то вдигна очи и ме погледна.

— Къде са — попита подрастващият — останалите момчета?“

На това място моят литературен побратим отвори очите си, които беше притворил страдалчески. Видът му бе на човек, в чиито нос е била натикана смърдяща риба.

— Каниш ли се — изпъшка той — да публикуваш тия безсмислици?

— Историята е за лично ползване. Ще бъде поставена в семейните архиви и завещана на правнуците ми.

— Е, ако ме питаш, въпросните млади екземпляри няма да схванат нито дума. Къде се предполага, че протича това действие?

— В Холивуд.

— Ами ще трябва да го обясниш. И тия кресла. Какво общо имат те? Какви кресла? Къде?

— Бяха в чакалнята на един зъболекар. Там се срещнахме с хлапето.

— Кое е това хлапе?

— Оказва се, че е малкият Джоуи Кули, детето-звезда на филмовия небосклон, идолът на американските майки.

— А ти кой си?

— Аз? — опулих се малко изненадан, защото сме били заедно още от училище. — Като че ли не ме знаеш, старче. Реджи Хевършот.

— Искам да кажа, че трябва да се представиш на читателя. Той няма шесто чувство за това кой си ти.

— А не трябва ли да бъде осветлен за това лека-полека в процеса на разказа?

— Разбира се, че не. Основното правило, когато искаш да разгърнеш една история, е още от самото начало да изясниш максимално точно кой кой е и кога, къде и защо е. Най-добре е да започнеш отначало.

После си взе содата и се оттегли.

 

 

И така, да направим кръгом и да се залавяме за работа наново. Моето име, както беше загатнато по-нагоре, е Реджи Хевършот. Реджиналд Джон Питър Суидин, третият граф Хевършот — това за протокола, а за приятелите — Реджи. На двадесет и осем години съм и малко отгоре, а по времето, за което пиша, бях около двадесет и седем и пак малко отгоре. Височина — метър осемдесет и пет и половина сантиметра, очи — кафяви, коса — с цвят на добре узрял морков.

Забележете, като казвам, че съм третият граф Хевършот, нямам предвид, че винаги съм бил такъв. О, не, съвсем не. Започнах от дъното и си проправих пътя до висините. Години наред упорито си преживявах просто като Р. Дж. П. Суидин с пълното съзнание, че това ще е името, което ще бъде гравирано на надгробния ми камък, когато възникне въпросът за надгробни камъни. Що се отнася до шансовете ми да пипна титлата, не мисля, че като начало ми се падаха повече от осем на сто, ако не и по-малко. Теренът беше гъчкан от калени играчи, пред които моя милост ряпа да яде.

Но знаете как стават тия неща. Чичовци предават богу дух. Братовчеди хвърлят топа. И капка по капка, троха по троха, преди да разбереш къде си — хоп, опекла ти се работата, нали така.

Ето това съм аз и освен казаното дотук не мисля, че има нещо друго интересно, що се отнася до моята особа. Бях член на боксьорския тим на Кеймбридж и това май е всичко. Искам да кажа, просто съм едно от свестните момчета. Така че преминаваме напрано на това как се озовах в Холивуд.

 

 

Една сутрин, както си дъвчех с наслада пържените яйца с бекон, телефонът иззвъня. Беше старият Хорас Плимзол, който ме молеше да се отбия в офиса му по извънредно важен въпрос. Ама разбира се, отвърнах, разбира се, и ето ме, литнал като изключително доволна лястовичка.

Падах си по стария Плимзол. Той беше семейният адвокат и напоследък, покрай цялата тая история с встъпването ми в длъжност, се бяхме виждали доста често. Нахълтах в офиса му и го намерих, както винаги, затънал до гуша в сметки за връщане на неправомерно иззети вещи и какво ли не още. Той ги забърса на една страна, изплува отгоре им и ме погледна над очилата си.

— Добро утро, Реджиналд.

— Добро утро.

После си свали очилата, избърса ги и пак ги сложи.

— Реджиналд — произнесе той тържествено, като ме фиксира отново, — сега ти си глава на фамилията.

— Знам — отвърнах. — Какъв майтап, а? Да не би да имам нещо за подписване?

— За момента не. Това, за което трябваше да те видя днес, е от по-личен характер. Иска ми се да изтъкна, че върху теб, като глава на семейството, бяха прехвърлени известни обязаности, които, сигурен съм, ти няма да пренебрегнеш. Сега ти имаш задължения, Реджиналд, и тези задължения трябва да се изпълняват без оглед на цената. Noblesse oblige^[1].

— О-о, а-а? — рекох само, защото хич не ми хареса как прозвуча всичко това. Започна да ми прилича малко на намек. — Каква е лошата новина? Дали някой родственик по непряка линия иска да бръкне в касичката?

— Нека започна от началото — старият Плимзол отърси някаква бележка за запор от ръкава си. — Току-що имах разговор с леля ти Клара. Тя е обезпокоена.

— О, така ли?

— Безмерно обезпокоена за братовчед ти Егремонт.

Аз зацъках съчувствено. Не бих казал, че останах поразен от представената ми информация. Откакто Егремонт възмъжа, тази злощастна леля беше хронично обезпокоена за младежа, който растеше под крилото й и се славеше като най-бележитият къркач на Уест Енд^[2]. Години наред всички се мъчеха да убедят Еджи, че е загубена кауза да се опитва да изпие целия алкохол в Англия, но той продължаваше да упорства с опитите. Беше се запънал като магаре на мост, а леля Клара се безпокоеше.

— Знаеш ли на какво е способен Егремонт?

Трябваше да помисля малко.

— Ами една вечер след Годишното състезание с лодки^[3] го видях да обръща шестнадесет двойни уискита със сода, но дали оттогава е показал нещо по-добро, или…

— От години той причинява на лейди Клара най-сериозно безпокойство. А сега…

Аз вдигнах ръка.

— Не ми казвай. Нека да отгатна. Издрънкал е някой полицай по каската?

— Не. Взел, че…

— Метнал рохко яйце в електрическия вентилатор на някой първокласен ресторант?

— Не. Той…

— Не може да е пречукал някого, нали?

— Не. Избягал е в Холивуд.

— Избягал в Холивуд?

— Из-бя-гал в Холивуд — натърти старият Плимзол.

Не схващах накъде бие и му го казах. Той продължи да каканиже:

— Неотдавна лейди Клара беше разтревожена от здравословното състояние на Егремонт. Ръцете му трепереха и се оплакваше от паяци, лазещи по врата му. Затова, следвайки съвета на някакъв специалист от Харли Стрийт, тя реши да го изпрати на една от ония околосветски разходки по море с надеждата, че свежият въздух и промяната на пейзажа…

Веднага съзрях очебийния пропуск.

— Но тези кораби имат бюфети.

— На барманите им беше строго наредено да не сервират на Егремонт.

— Това не би му се понравило.

— Не му се е понравило. Писмата му до вкъщи, а също и почти ежедневните му телеграми, бяха пълни с жалби. И всичките с еднакво кисел тон. И когато, на път за дома, корабът спрял край Лос Анджелис, той го напуснал и отишъл в Холивуд, където е и сега.

— Леле-мале! И сега, предполагам, се налива като пробита бъчва.

— Информация от първа ръка в момента липсва, но, мисля, ясно е, че случаят е такъв. Не това обаче е най-лошото. Не това предизвика този силен смут у лейди Клара.

— Не?

 

 

— Не. Имаме причини да смятаме от някои пасажи в последното му писмо, че той възнамерява да сключва брак.

— Така ли?

— Така. Думите му не оставят място за съмнение. Той или е сгоден, или е на път да се сгоди за някаква тамошна млада жена. А ти знаеш какви са младите жени, които изобилстват в Холивуд.

— Сладурани, така съм чувал.

— На външен вид са без съмнение такива, но едва ли могат да бъдат подходяща партия за братовчед ти Егремонт.

Това не го разбирах. Според мен, човек като Еджи ще е дяволски късметлия, ако изобщо някое момиче го вземе. За съжаление публиката в момента не би възприела подобна мисъл и аз я запазих за собствена консумация. Старият Плимзол изпитваше някакво необуздано благоговение пред фамилията и забележката ми би го наранила. Вместо това се заинтересувах каква е моята роля в играта.

Той се взря в мен като главния жрец, подтикващ младия водач на племето към благородни дела.

— Замини за Холивуд, Реджиналд, и вразуми този заблуден младеж. Сложи край на тия безсмислици. Упражни властта си на глава на фамилията.

— Кой, аз?

— Да.

— Хм.

— Не хъмкай.

— Ха.

— Не хакай. Твоят дълг е ясен. Не можеш да изклинчиш.

— Но Холивуд е на толкова мили оттук.

— И все пак, твое задължение е, като глава на семейството, да потеглиш нататък без нито секунда отлагане.

Запредъвквах долната си устна. Да си призная, не можех да разбера защо трябва да се опитвам да сложа спирачка на — както ми се струваха — похвалните похождения на Еджи. Живей си и остави другите да си живеят — това е моето мото. Ако Еджи желае да се бракосъчетае — нека, така гледах аз на нещата. Бракът можеше да му подейства добре. Всъщност, трудно беше човек да се сети за нещо, което не би му подействало така.

— Хм повторих аз.

Старият Плимзол се суетеше с молива върху лист хартия очевидно изготвяйки маршрути и разни такива.

— Пътуването е, както казваш, дълго, но абсолютно просто. Като пристигнеш в Ню Йорк, ще вземеш, струва ми се, първокласния влак за Чикаго. След кратък престой там…

Сепнах се.

— Чикаго? Да не би да се минава през Чикаго, а?

— Да. В Чикаго правиш смяната на влаковете. И оттам до Лос Анджелис е само…

— Почакай малко — викнах. — Това предложение започва да ми звучи по-смислено. Световният шампионат по бокс тежка категория започва в Чикаго след малко повече от седмица.

Разгледах въпроса в светлината на новите факти. Цял живот съм мечтал да видя един от тия световни шампионати, но никога не съм бил в състояние да си позволя пътуването. Сега ми просветна, че след като вече имам титлата и всичките му джунджурии, дето вървят с нея, само да щракна с пръсти — и там съм. Най-странното е, че не се бях сетил за това преди. Винаги му трябва малко време на човек да свикне с идеята, че светът му се предлага на тепсия.

— Колко далече е Холивуд от Чикаго?

— Струва ми се на малко повече от два дена път.

— Тогава нито дума повече — отсякох. — Дадено. Изобщо не мисля, че ще мога да направя нещо за стария Еджи, но поне ще ида да го видя. — Превъзходно.

Последва пауза. Усетих, че се задава още нещо.

— И… такова… Реджиналд.

— Моля?

— Ще бъдеш осторожен, нали?

— Осторожен?

Той се изкашля и запремята някакво заявление.

— Имам предвид относно самия себе си. Тези холивудски жени притежават, както отбеляза преди малко, доста личен чар…

Засмях се от сърце.

— Мили боже! Та мен няма да ме погледне нито едно момиче.

Това изглежда подразни благоговейното му чувство към фамилията. Той се намръщи укорително.

— Ти си граф Хевършот.

— Знам. Но и така да е…

— И ако не греша, и преди са те поглеждали момичета.

Разбрах за какво намеква. Преди две-три години, когато бях в Кан, се сгодих за едно момиче на име Ан Банистър, американска журналистка, която прекарваше там ваканцията си. И тъй като по това време бях очевидният наследник, тази моя постъпка предизвика известно оживление сред по-старите клонове на фамилията. Мисля, че настъпи значително облекчение, когато годежът се разтури.

— Всички от рода Хевършот са били крайно податливи и импулсивни. Сърцата ви властват над главите ви. Така че…

— Хайде, хайде, разбрах. Ще бъда осторожен.

— Тогава няма да кажа нито дума повече. Verbum — а-а-а — sapienti satis^[4]. И ще потеглиш за Холивуд колкото се може по-скоро?

— Моментално — отвърнах.

 

 

Имаше кораб, който тръгва в сряда. Като хвърлих набързо в куфара една яка и една четка за зъби, успях да го хвана. Кратък престой в Ню Йорк, няколко дена в Чикаго, и вече бях във влака за Лос Анджелис, който тракаше с пълна пара през това, което май се казва Илинойс.

И както си седях във вагона за наблюдение на втората сутрин от пътуването, пушех си лулата и си мислех туй-онуй, ето че Ейприл Джун се появи в живота ми.

Цялостният ефект беше като че съм погълнал пръчка динамит и някой я е взривил във вътрешностите ми.