П. Г. Удхаус
Чичо Динамит (1)

Първа глава

Ранният следобеден влак пое по ленивия си път по малкото отклонение, започващо от гара Уокли и пренасящо пътниците до Егмарш Сейнт Джон, Ашъндън Оукшот, Бишъпс Икнъм и други дребни, забравени от Бога паланки в Южна Англия.

Беше влак, чиито редовни клиенти, печени земеделски синове, не възнамеряваха да допуснат разни железопътни фирми да им бъркат дълбоко в джобовете, та се бяха снабдили с билети за трета класа. Ала за богатите и разточителните бе осигурено първокласно купе и днес то бе заето от двама пътници — едър младеж с открито безхитростно изражение на силно загорялото лице и висок, строен, изискан мъж, с около трийсет години по-възрастен от него, притежател на щръкнали посивели мустаци, бистър, проницателен поглед и излъчване на човек, изживял пълноценно всяка минута на пълен с развлечения живот и твърдо решил да продължи в този дух до второ нареждане. Шапката му беше кривната и в момента размахваше пурата си като знаме.

В продължение на десетина минути след потеглянето на влака в купето цареше обичайното за пътуващия англичанин благоприлично мълчание. Най-сетне младежът, който през цялото време хвърляше скришом погледи към спътника си, прочисти гърлото си и рече:

— Ъ.

Възрастният господин го погледна въпросително. Доста поизчервен, защото беше твърде свенлив и вече се чудеше защо се впуска в този разговор, загорелият младеж продължи:

— Ъъъ, извинете. Вие не сте ли лорд Икнъм?

— Съм.

— Чудесно.

Възрастният господин се озадачи.

— И аз съм много доволен от този факт — призна той. — Но вие защо се радвате?

— Ами, ако не бяхте… — започна младежът и млъкна, потресен при мисълта за всички ужасии, които биха се породили от безотговорното му затваряне на напълно непознат човек. — Искам да кажа, че навремето ви познавах. Преди много години. Нещо такова. Бях приятел на племенника ви Понго и понякога идвах в имението да играя тенис. Веднъж ми дадохте петарка.

— Даа, така вървят парите.

— Едва ли ме помните. Бил Оукшот.

— Но разбира се, че те помня, скъпи приятелю — откликна лорд Икнъм сърдечно, но напълно безпочвено. — Бих желал да получавам десетачка за всеки път, когато съм казвал на съпругата си: „Какво ли прави Бил Оукшот?“

— Нима? Чудесно. Как е лейди Икнъм?

— Чудесно.

— Чудесно. Веднъж ми даде половин крона.

— Лесно ще стигнете до извода, че жените по-трудно си развързват кесията. Свързано е с костната структура на черепа. Да, радвам се да отбележа, че милата ми съпруга продължава да е в добро здраве. Току-що я качих на парахода в Саутхамптън. Замина на пътешествие до островите на Западна Индия.

— Ямайка^[1]?

— Не, замина доброволно.

Аленият младеж смля мълчаливо тази информация и сякаш се канеше да заяви: „Чудесно“, но промени решението си и попита за Понго.

— Понго — започна лорд Икнъм — е в прекрасна форма. Яхнал е света като Родоския колос. Няма да е преувеличено, ако заявя, че Моав е неговата умивалница и е прострял обувката си върху не-помня-вече-какво^[2]. Онзи ден наследи купища пари от свой починал чичо в Америка и вече може да застане пред шивача си с открито лице. На всичкото отгоре се и сгоди.

— Добре.

— Да — потвърди лорд Икнъм, очевидно стреснат от тази изява на неочаквано богат речник от страна на събеседника си. — Да, направо не е на себе си от щастие. Самият аз, трябва да призная, не съм толкова възторжен. Не знам дали си забелязал, Бил Оукшот, че на този свят нищо не се урежда напълно задоволително за всички страни. Докато А. си хвърля шапката и вика „Ура!“, Б. се мръщи недоволно. Същото се отнася и до X. и У. Вземи например тази Понгова любов. Надявах се да се ожени за друго момиче, мое протеже, което израсна пред очите ми от изключително чаровно дете в млада жена, притежаваща грация, пленителност и сила на характера и която, по мое мнение, си има всичко. Между множеството й предимства и здрав разум за двама — количество, което по мои изчисления е точно необходимото за съпругата на Реджиналд („Понго“) Туисълтън. Ама не би. Както и да е, да погледнем нещата откъм добрата им страна. Нали така?

— О, да.

— Чудесно. Та като гледаме откъм добрата страна, не съм се виждал с това ново момиче, но чувам само добри отзиви. И, разбира се, най-прекрасното е, че ще видим младия палавник женен и устроен, като по този начин ще избегнем риска някой ден да домъкне на изтривалката ни същество с платиненоруса коса и оксфордски диалект, което е забърсал на кея в Блакпул. Сигурно си спомняш какъв глупак е бил винаги по отношение на нежния пол.

— Не съм виждал Понго от дете.

— Дори тогава прелиташе от цвят на цвят като грациозна пеперуда. Беше ДонЖуанът на класа си по танци още когато се носеше като малкия лорд Фаунтлерой, а сърцето му представляваше отворена врата с „Добре дошли“, изписано на изтривалката.

— Е, сега ще му се затвори парашутът.

— Да се надяваме. Но нали помниш какво е казал мъдрецът? Могат ли вълкът и етиопецът да променят нрава и цвета си? Дали пък не беше кожата? Та като стана дума за етиопци — продължи лорд Икнъм, като си позволи да мине на лични теми, — да не би някой да те е пекъл на бавен огън или си стоял на слънце без слънчобран?

Бил Оукшот глуповато се ухили.

— Позагорял съм, нали? Бях в Бразилия. Прибирам се у дома направо от кораба.

— Наблизо ли живееш?

— В имението Ашъндън Манър.

— Женен ли си?

— Не. Живея с чичо си. Или по-точно той живее с мен.

— Каква е разликата?

— Ами Ашъндън всъщност е моя собственост, но бях само на шестнайсет години, когато баща ми почина и чичо ми връхлетя от Челтнъм и пое нещата в свои ръце. Окопа се там и оттогава не мога да го изрина. Разиграва си коня както му скимне. От начина, по който се държи — продължи Бил, понесен от внезапно красноречие, отпушено от спомените за незаслужени неправди, — ще си помислите, че той притежава пършивото място. Например окупирал е най-хубавата стая в къщата за проклетата си колекция от редки африкански антики.

— Колекционира африкански антики? Бог да му е на помощ.

— И това не е всичко. Кой, мислите, спи в най-хубавата спалня? Аз? Нищо подобно! Чичо Ейлмър. Кой забърсва сутрешния вестник? Аз? Ха! Чичо Ейлмър. Кой получава яйцето с кафява черупка на закуска?

— Не ми казвай, нека да отгатна. Чичо Ейлмър?

— Да. Проклет да е!

Лорд Икнъм поглади мустака си.

— Бил Оукшот, нещо сдържано в маниера ти ми подсказва — отбеляза той, — че престоят на чичо ти Ейлмър в Ашъндън никак не ти е по сърце. Прав ли съм?

— Да.

— Тогава защо не го изхвърлиш?

Нападателността в поведението на Бил Оукшот се стопи и се замести със смущение. Можеше да отговори на въпроса, но ако го стореше, щеше да се наложи да разкрие голямата си любов към Хърмайъни, дъщерята на чичо си, а колкото и приятно старче да беше лорд Икнъм, не го — смяташе за толкова близък.

— Ъъъ, ами — отвърна той и застърга по пода на купето с обувка колкото калъф за цигулка. — Не, не виждам как бих могъл да го сторя.

— Усложнения ли има?

— Да. Усложнения.

— Разбирам.

На лорд Икнъм му стана ясно, че се е натъкнал на деликатно семейно положение, и тактично спря да се интересува повече. Взе вестник „Таймс“ и се отдаде на кръстословицата, а Бил Оукшот се зазяпа през прозореца в прелитащия пейзаж.

Само че не виждаше познатите поля и горички, а красивото лице на братовчедка си Хърмайъни. То плуваше пред него като бляскаво видение, а много скоро, разсъждаваше той, щеше да го види не само с очите на въображението си. Да, сега, щом вече беше в Англия, всеки момент щеше да се захласне в прекрасните й очи, или пък, ако случайно стоеше обърната настрани — в чистия й съвършен профил.

Как да постъпи в такъв случай? Дали само да стои със зинала уста и да пристъпва от крак на крак, какъвто му беше навикът досега? Или, подсилен от тримесечната почивка в Бразилия, най-сетне щеше да успее да се отърси от парализиращата плахост и да й разкрие мълчаливата си страст към нея, която функционираше несекващо от девет години насам?

Надяваше се на това, но в същото време беше принуден да признае, че вероятността за подобно развитие на събитията бе минимална.

Почукване по коляното го изтръгна от унеса.

— Следваща спирка Ашъндън Оукшот — напомни му лорд Икнъм.

— Ъ? О, да. Точно така.

— Най-добре да си събереш партакешите.

— Да — отвърна Бил, стана и смъкна куфара си от мрежата. После, когато влакът изпълзя от тунела, нададе остър крясък и остана оцъклен. Примигна бързо два пъти, невярващ на очите си. Но те не бяха го измамили. Виждаше точно това, което му се бе сторило, че е видял.

При нормални обстоятелства на гара Ашъндън Оукшот няма нищо, или почти нищо, което да събуди изблик на чувства или да изпълни душата с жалост или ужас. Веднъж обозрели мустаците на началник-гарата, които се отличаваха с викторианска гъстота и оставяха впечатлението, че са отгледани в оранжерия, вие бихте изчерпали всичко, предизвикващо тръпка, освен ако не сте от онези лесновъзбудими хора, които могат да открият драма и във вида на дребничкия хамалин, боричкащ се с няколко обемисти гюмове за мляко. „Кротост“ е думата, която идва на устата.

Но днес всичко бе променено и ставаше ясно от пръв поглед, че Ашъндън Оукшот няма да се даде лесно и на парижки площад. От автомата за захарни пръчки в единия край на перона до навеса, където хамалинът държеше метлите и кофите си, всичко бе почерняло от народ. Присъстваха най-малко четирийсет души.

Двама, селекционирани заради мускулите и издръжливостта, държаха високо над главите на множеството плакат, закрепен на два кола, на който нечия любяща ръка, която не беше си оставила достатъчно място, бе изписала думите:

ДОБРЕ ДОШЪЛ, ГОСПОДИН УИЛм.,

а в допълнение към тях окото различаваше духов оркестър, няколко бой скаута, полицай, духовник, пъстра смесица селяни от двата пола, Детско църковно училище (с букети) и внушителна фигура с огромни, побелели мустаци, която очевидно дирижираше парада.

Застанал на поста си до прозореца, Бил Оукшот продължаваше да стои вцепенен и със зинала уста като внезапно омагьосан приказен герой, а изражението му беше толкова прозрачно, че лорд Икнъм без усилие анализира положението.

Пред него, реши той, стоеше свит и стеснителен младеж, който потреперваше от погледа на обществото и вехнеше при мисълта, че може да се набие на очи, а по някаква неведома причина някой му беше спретнал това тържествено посрещане. Затова сега приличаше на погнат благороден елен.

Публичността никога не бе отблъсквала самия лорд Икнъм. Нещо повече, той открито й се наслаждаваше. Ако него посрещаха с духова музика и бой скаути на някоя гара, щеше да рипне с радостни викове и би скочил от влака в движение да се кланя и да маха с ръка, че и с две ръце. Но очевидно младият му приятел бе омесен от различно тесто и сърцето на лорда се трогна от ужаса му.

Този любезен пер беше и практичен човек. Друг на негово място в такава криза би се задоволил със съчувствен поглед и мълчаливо потупване по рамото.

— Пъхни се под седалката — посъветва го обаче той.

На Бил това прозвуча като Глас Божи. Сякаш в час на смъртна опасност неговият ангел хранител внезапно бе открил конструктивно решение. Последва съвета без излишно размотаване. Малко след това усети разтърсване, люшване и влакът потегли.

Когато изпълзя, отупвайки ръце от прахта, откри, че спътникът му го разглежда с нескрит възторг.

— Рядко съм виждал по-прекрасно изпълнение — сърдечно отбеляза лорд Икнъм. — Също като дресиран тюлен, гмуркащ се за риба. Правил си го и преди, нали, Бил Оукшот? Не? Ти ме смайваш. Бих се заклел, че си го практикувал години наред по бързите влакове. Е, ти положително им разказа играта. Не помня да съм виждал толкова объркан духов оркестър. Приличаха на глутница изгладнели вълци, настигнали шейната и открили, че на борда й няма руски мужик. Нищо по-отблъскващо. За вълците, естествено.

Бил Оукшот още се тресеше. Беше се вторачил признателно в благодетеля си и с несвързани думи му благодареше за вдъхновяващия съвет.

— Няма защо — отвърна великодушно лорд Икнъм. — Скъпи ми приятелю, не го споменавай. Аз съм като оня герой от разказа на Деймън Ръниън^[3], който винаги смята, че ако може да внесе малко радост в живота, без значение как, значи върши добро. Всичко се свежда до пръскането на радост и светлина, което е извечната ми цел.

— Никога няма да го забравя, никога — трогнато възкликна Бил. — Разбирате ли, че щеше да се наложи да произнасям реч, като оставим настрана целуването на ония сополиви дечица с китките? — Той потрепери силно. — Видяхте ли ги само? Бяха милиони и всяко с цвете в ръка.

— Видях ги, разбира се. И гледката ме убеди, че откак идваше да играеш тенис у нас, си станал световноизвестен. Пътувал съм доста по света и знам, че дечица с букети не се строяват да посрещат Сульо и Пульо. Самият аз съм първокласен граф със собствен герб и карета, но предлагали ли са ми някога букети? Какво си направил, Бил Оукшот, за да заслужиш такова посрещане — не, тази вакханалия?

— Нищо.

— Чудна работа. Предполагам, че цялата олелия е била в твоя чест. Едва ли биха написали „господин Уилм.“, ако имаха предвид някой друг.

— Така е.

— Имаш ли някакви подозрения кой стои в дъното на тая работа?

— Предполагам, чичо ми.

— Той ли беше внушителният гражданин с мустаците, който се правеше на Клемансо^[4]?

— Да. Вероятно той е организирал всичко.

— Но защо?

— Представа си нямам.

— Поразрови се в паметта си. Можеш ли да си спомниш нещо, което да си направил напоследък и което да те вкара в категорията хора, посрещани от духови оркестри и бой скаути?

— Ами, бях на експедиция по Амазонка.

— А, тъй значи, бил си на експедиция нагоре по Амазонка? Не бях разбрал. Реших, че просто си свързан с бразилската орехова промишленост или нещо такова. Това, естествено, би обяснило нещата. А защо извърши тази необмислена постъпка? Предполагам, си искал да изхвърлиш от организма си някое момиче, а?

Бил се изчерви. Наистина очертаващата се безнадеждност на любовта му към братовчедката Хърмайъни го бе подтикнала да опита лек, който, както и очакваше, се оказа безполезен.

— Ами… нещо такова.

— По мое време ходехме на Скалистите планини и стреляхме по гризли. И защо избра Бразилия?

— Случайно видях една обява в „Таймс“ за експедиция, която тръгва за Долна Амазонка, организирана от някой си майор Планк, та реших да се присъединя.

— Ясно. Е, жалко, че не го знаех по-рано. Можех да направя много неща въз основа на факта, че съм те познавал като малък. Но след минута-две пристигаме в Бишъпс Икнъм и възниква въпросът какво смяташ да правиш. Ще изчакаш обратния влак? Или да те заведа у нас да пийнем по нещо, а после да те откарам с колата?

— Ако не ви създавам главоболия.

— Няма такова нещо. Нищо не би се вписало по-добре в програмата ми. Значи въпросът е решен. Но сега опираме до следващия, който налага да му посветим повечко внимание. Какви обяснения смяташ да дадеш на чичо си за неявяването на всенародните празненства?

На лицето на Бил Оукшот се появи замислено изражение. Замижа леко, сякаш бразилски алигатор бе впил зъби в плътта на прасеца му.

— И аз се питах — призна той.

— Несъмнено ще се наложи да представиш хубав свързан разказ. Той ще е раздразнен от липсата ти, а ми се стори опасен екземпляр, чието ухапване е смъртоносно. Какъв е? Борец тежка категория? Или трепе плъхове със зъби?

— Беше губернатор на британска колония.

— Значи ще трябва да напрегнем сили, за да го усмирим. Знам ги тия бивши губернатори. Костеливи орехи. Между другото, не си споменал името му.

— Босток. Сър Ейлмър Босток.

— Какво? Той ли е? Проклет да съм.

— Познавате ли го?

— Не съм го виждал повече от четирийсет години, но навремето го познавах добре. Съученици сме.

— Нима?

— Викахме му Мутрата. Беше три години по-малък от мен — едно от ония яки, трътлести, чорлави хлапета, които се зъбят на по-големите и тормозят по-малките. Веднъж здраво го напердаших с бухалка, с оглед коригирането на тази тенденция. Е, тайната на всенародното веселие се изяснява. Според вестника Мутрата се кани да се кандидатира за Парламента и несъмнено е сметнал, че то ще му помогне. И той като мен се надява да се възползва от близостта си с човек, разширил границите на Цивилизацията.

— Не съм разширявал границите на Цивилизацията.

— Глупости. Обзалагам се, че си ги опънал като ластик. Но ние се отклоняваме от предмета на спора: какво да му кажеш. Как намираш обяснението, че жегата през деня те е накарала да изпаднеш в несвяст и когато си се свестил, проклет да си, ако не си се намирал чак в Бишъпс Икнъм?

— Чудесно.

— Харесва ли ти? И на мен ми допада. Простичко, което винаги е за предпочитане. И с допълнителното предимство от наличието на исторически прецедент — ако си спомняш за случката с дамата, която искала да иде в Бъкингам, а я закарали в Крю. Да, предполагам, че ще мине. Значи онова беше Мутрата — рече замислено лорд Икнъм. — Трябва да призная, изненадан съм, че е завършил кариерата си като нещо сравнително уважавано, каквото е да си губернатор на британска колония. Това за сетен път доказва, че човек никога не знае.

— Откога казахте, че не сте го виждали?

— Това лято ще станат точно четирийсет и две години. Защо?

— Просто се чудех как не сте се засекли. Нали сте съседи.

— Едно ще ти кажа, Бил Оукшот. Моята твърда политика е да се държа настрана от съседите. Вероятно сам си забелязал, че британските досадници процъфтяват в провинцията. От време на време жена ми се опитва да ме влачи по гости и празненства, но аз се запъвам като магаре на мост и отказвам да мръдна. Често съм си мислил, че идеалният живот значи много тютюн и пълна изолация от графството. А що се отнася до чичо ти, сега, като хвърля поглед назад в годините и се сетя за оная Мутра, не виждам нищо, което би ме подтикнало да се побратимя с тази Мутра.

— Има нещо вярно.

— Мутрата няма ангелски характер. Опасявам се, че Понго не разбира срещу какво се изправя, като си е избрал такъв тъст. Сгоден е за дъщеря му Хърмайъни и предвиждам, че нещастното момче ще изживее неприятни изненади. А, пристигнахме — рече лорд Икнъм, когато влакът забави ход. — Да слизаме и да идем да пийнем по нещо. Много е възможно да открием Понго в колибата. Тази сутрин ми се обади по телефона да ме уведоми, че ще спи у нас. Смята да посети Ашъндън Манър и да покаже на семейството с какво ще се сдобият.

И графът скочи пъргаво на перона, като продължи весело да бърбори, без изобщо да забележи, че от всяка гледна точка току-що бе нанесъл на достойния младеж до себе си удар зад ухото с чорап, пълен с мокър пясък. Краткото, бързо, приглушено изгрухтяване като на булдог, ритнат в ребрата, докато поглъща агнешки котлет, което се бе изтръгнало от Бил Оукшот при думата „сгоден“, той погрешно бе изтълкувал като хълцукане.