Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unfinished Tales, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 24 гласа)

III
Походът към Еребор

За пълното си разбиране този разказ зависи от повествованието „Народът на Дурин“, включено в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“. Тук излагам накратко неговото съдържание:

Когато драконът Смог нападнал Самотната планина (Еребор), джуджето Трор и синът му Траин (заедно с Траиновия син Торин, наречен по-късно Дъбощит) избягали през потайна вратичка. След като поверил на Траин последния от Седемте Пръстена на джуджетата, Трор се завърнал в Мория, където бил убит от орка Азог, който изписал с нажежено желязо името си върху челото му. Това довело до Войната между орките и джуджетата, която завършила със славната Битка под Азанулбизар (Нандухирион) пред Източната порта на Мория през 2799 година. След това Траин и Торин Дъбощит се заселили в Еред Луин, но през 2841 година потеглил оттам с намерение да се завърне към Самотната планина. Бродейки из областта източно от Андуин, той бил пленен и затворен в Дол Гулдур, където злите сили му отнели Пръстена. През 2850 г. Гандалф проникнал в Дол Гулдур и открил, че там наистина властва Саурон; и пак там се натъкнал на умиращия Траин.

 

„Походът към Еребор“ съществува в няколко варианта, както е обяснено в Приложението, където привеждам и съществени откъси от ранния вариант.

 

Не открих никакви писмени текстове преди началните думи на настоящия разказ („През онзи ден той не пожела да каже нищо повече“). Въпросният „той“ е Гандалф, „ние“ са Фродо, Перегрин, Мериадок и Гимли, а „аз“ се отнася до Фродо, който предава целия разговор; мястото на действие е къщичка в Минас Тирит след коронацията на крал Елесар (виж „Извадки от ранния вариант“)

 

През онзи ден той не пожела да каже нищо повече. Ала по-късно ние пак заговорихме по въпроса и той ни разказа цялата странна история; как решил да организира похода към Еребор, защо се сетил за Билбо и как убедил горделивия Торин Дъбощит да го вземе за спътник. Вече не помня целия разказ, но доколкото разбрахме, отначало Гандалф мислел единствено за отбрана на Запада от прииждащата Сянка.

— По онова време бях твърде неспокоен — каза той, — тъй като Саруман възпрепятстваше всичките ми планове. Знаех, че Саурон пак се е въздигнал и скоро ще излезе наяве, знаех също така, че се подготвя за страшна война. Как щеше да я започне? Дали с опит отново да завладее Мордор, или най-напред с нападение срещу главните твърдини на враговете си? Мислех тогава, както съм сигурен и сега, че първоначалният му план е бил да атакува Лориен и Ломидол веднага, щом събере сили. Тъй би било далеч по-добре за него и много по-зле за нас.[1]

Може би ще си речете, че Ломидол е бил недостъпен за него, ала аз не мислех така. Положението из Севера беше отчайващо. Кралството под Планината и крепките люде от Дейл вече не съществуваха. Като бранители срещу силата, що би изпратил Саурон да овладее северните планински проходи и някогашните земи на Ангмар, оставаха само джуджетата от Железните хълмове, а зад тях нямаше нищо друго освен пущинак и дракон. Саурон би могъл да си послужи с дракона и резултатът щеше да е страховит. Често си казвах: „Трябва да измисля как да се справя със Смог. Ала прекият удар срещу Дол Гулдур е още по-необходим. Длъжни сме да осуетим плановете на Саурон. Трябва да изясня това пред Съвета“.

Ето, такива мрачни мисли ме бяха налегнали докато бродех по пътя. Чувствах се изморен и отивах към Графството, след като не бях стъпвал там повече от двайсет години. Струваше ми се, че ако за малко прогоня бедите от мислите си, може би ще открия начин да ги преодолея. И наистина тъй се оказа, макар и да не успях да ги забравя напълно.

Защото тъкмо наближавах Брее, когато ме догони Торин Дъбощит[2], който живееше в изгнание отвъд северозападните предели на Графството. За моя изненада той ме заговори; и тъкмо в онзи момент се люшнаха везните на съдбата.

Той също бе неспокоен и то дотолкова, че искаше да ме помоли за съвет. Затова го придружих към неговия чертог в Сините планини и изслушах дългия му разказ. Скоро разбрах, че спомените за претърпени неправди и загубеното съкровище са разпалили жарава в душата му, а освен туй върху плещите му тежи наследеният дълг да отмъсти на Смог. Джуджетата гледат много сериозно на подобни задължения.

Обещах да му помогна, ако открия такава възможност. Не по-малко от него жадувах да видя края на Смог, но Торин само кроеше величави планове за битки и сражения, сякаш наистина бе крал Торин Втори, а аз не виждах ни най-малка надежда в тази посока. Затова го напуснах и отидох в Графството да събера новини. Странна бе тази история. Просто следвах нишката на „късмета“ и неведнъж бърках по пътя.

Кой знае защо, Билбо ме привличаше отдавна, още като дете и млад хобит — при последната ни среща още не бе навършил пълнолетие. Оттогава не ми излизаше от ума със своята припряност, ясен взор, обич към приказките и вечни въпроси за широкия свят около Графството. Щом стъпих в Графството, чух вести за него. Изглежда, че почваше да предизвиква хорските клюки. Родителите му бяха починали на около осемдесет години, тоест доста рано за хобити; той пък така и не се бе оженил. Казваха, че напоследък си падал малко чудак и по цели дни бродел сам-самичък. Виждали го да разговаря с чужденци, та дори и с джуджета.

„Дори и с джуджета!“ Изведнъж в мисълта ми се сляха тия три неща: страховитият алчен дракон с остър слух и още по-остро обоняние; крепките тежконоги джуджета с отдавна тлееща ненавист; и бързият, тихичък хобит, закопнял до болка (както предполагах) да види широкия свят. Сам се изсмях на тия мисли; ала веднага отидох при Билбо да видя що са му сторили изминалите двайсет години и дали е тъй многообещаващ, както изглеждаше според клюките. Но той не си беше у дома. Когато поразпитах в Хобитово, местните старци тъжно поклатиха глави.

— Пак скитосва — рече ми един хобит. Мисля, че беше градинарят Ямкин[3]. — Пак скитосва. Съвсем ще се затрие някой ден, ако не внимава. Питам го аз къде отива и кога ще се върне, а пък той ми вика: Де да знам; и само ме гледа странно. Зависи, вика, Ямкин, дали ще срещна някой от тях. Утре е елфическата Нова година![4]

„Все по-добре и по-добре! — помислих си аз. — Май си струва да рискувам.“

А времето изтичаше неумолимо. Най-късно през август трябваше да се явя пред Белия съвет, иначе Саруман щеше да настои на своето — да не се предприемат никакви мерки. И съвсем отделно от великите дела стоеше един въпрос, който можеше да се окаже фатален за похода: властелинът на Дол Гулдур не би възпрепятствал удара срещу Еребор само ако нещо друго отклонеше вниманието му.

Затова бързо се върнах при Торин и се заех с трудната задача да го убедя, че трябва да зареже всичките си грандиозни планове и да потегли тайно… като при това вземе Билбо със себе си. Без да го е видял предварително. Това се оказа грешка и едва не провали всичко. Защото, разбира се, Билбо вече не беше същият. Бе станал тлъстичък лакомник и някогашните копнежи се спотайваха сред мъглите на празно мечтателство. Нищо не би могло да го ужаси повече от заплахата за неочакваното им сбъдване! Напълно слисан, той се държа като последен глупак. Побеснял от яд, Торин щеше да си тръгне незабавно, ако не бе още една странна случайност, за която ще спомена след малко.

Но вие знаете как се развиха нещата, или поне как ги видя Билбо. Ако аз го бях писал, разказът щеше да звучи съвсем другояче. Първо на първо, той изобщо не осъзна за какво диване го мислят джуджетата, нито колко са ми ядосани. Торин бе далеч по-възмутен и надменен, отколкото изглеждаше. Надменен си беше от самото начало и подозираше, че съм планирал цялата работа само за да го взема на подбив. Само картата и ключът спасиха положението.

Но аз не бях мислил за тях от години. Едва когато попаднах в Графството, намерих време да поразмисля над разказа на Торин и изведнъж си припомних по каква странна случайност се озоваха в ръцете ми; а сега вече това все по-малко приличаше на случайност. Спомних си за опасното пътешествие преди деветдесет и една година, когато се вмъкнах предрешен в Дол Гулдур и открих в дълбоките ями едно клето умиращо джудже. Тогава нямах представа кого съм срещнал. Той притежаваше карта, съставена от Дуриновия народ в Мория и ключ, който вероятно трябваше да я придружава, ала нямаше сили за обяснения. Спомена само, че някога е притежавал и Всевластен Пръстен.

В цялото си бълнуване все за него говореше. Последният от Седемте, повтаряше отново и отново. Но с всички тия неща би могъл да се сдобие по много начини. Можеше да е пленен вестоносец, или дори крадец, хванат от още по-голям грабител. Така или иначе, повери ми картата и ключа.

— За сина ми — каза; сетне издъхна, а скоро подир туй трябваше да избягам.

Съхраних тия неща и по някакво дълбоко предчувствие ги носех винаги със себе си — в безопасност, ала почти забравени. Други дела имах в Дол Гулдур, по-опасни и далеч по-важни от всички съкровища на Еребор.

Сега отново си спомних всички и ми се стори ясно, че съм чул предсмъртните слова на Траин Втори[5], макар той да не назова нито себе си, нито сина си; а Торин, разбира се, не знаеше каква съдба е сполетяла баща му и нито веднъж не спомена за „последния от Седемте Пръстена“. Аз разполагах с картата и ключа на тайния вход към Еребор, по който бяха избягали Трор и Траин според разказа на Торин. И без никакъв личен замисъл ги бях съхранил до момента, когато щяха да се окажат най-полезни.

За щастие, използвах ги, без да допусна нито една грешка. Държах си ги в ръкава, както казвате вие в Графството, додето положението ми се стори съвсем безнадеждно. Щом ги видя, Торин твърдо реши да последва моя план, поне що се отнася до тайната експедиция. Каквото и да си мислеше за Билбо, вече беше готов да тръгне на похода. Съществуването на тайна врата, достъпна единствено за джуджета, му предлагаше надежда да проследи незабелязано дракона, а може би дори да отмъкне мъничко злато и някоя наследствена реликва, та тъй да изцели донякъде душевните си терзания.

Но това не ми беше достатъчно. Дълбоко в сърцето си знаех, че Билбо трябва да тръгне с него, инак целият поход ще завърши с провал — или както бих казал сега, нямаше да се случат далеч по-важни събития. Тъй че тепърва предстоеше да убедя Торин да го вземе. По-късно по пътя имаше много премеждия, ала за мен онова бе най-тежката част от цялата история. Макар че след като Билбо си легна, спорих с Траин почти цяла нощ, едва призори успяхме да се споразумеем.

Торин бе подозрителен и високомерен.

— Мекушав е — презрително сумтеше той. — Мекушав като калта в това Графство, нелеп и смехотворен. Твърде рано е умряла майка му. Странни игрички въртиш, драги ми Гандалф. Сигурен съм, че имаш и друга цел, освен да ми помогнеш.

— Напълно си прав — рекох аз. — Ако нямах друга цел, изобщо не бих ти помогнал. Колкото и велики да изглеждат в твоите очи, тия дела са само тъничка нишка от огромна паяжина. Ала от туй съветът ми не става по-недостоверен. — И накрая заговорих разпалено: — Чуй ме, Торин Дъбощит! Ако този хобит тръгне с теб, ще успееш. Ако ли не, ще се провалиш. Прозрение ме е осенило сега и те предупреждавам.

— Познавам славата ти — отвърна Торин. — Дано да е заслужена. Ала тая твоя глупава приумица с хобита ме кара да се чудя дали наистина е прозрение, или пък старческа глупост. Толкоз много тревоги може да са помътили разсъдъка ти.

— Не ще и дума, много са и можеха да го сторят — рекох аз. — А сред тях най-отчайващ е спорът с едно горделиво джудже, що потърси моя съвет (макар че не знам с нещо да съм му задължен), а подир туй ми се отплаща с нахалство. Върви си по пътя, Торин Дъбощит, щом това желаеш. Но пренебрегнеш ли моя съвет, крачиш към собствената си гибел. И повече не чакай от мен ни съвет, ни помощ, ако ще и самата Сянка да падне над теб. Укроти гордостта и алчността си, та да не загинеш в края на пътя, макар и с товар злато в ръцете.

При тия слова той леко пребледня; ала очите му лумнаха.

— Не ме заплашвай! — рече. — Ще разчитам на собствения си ум по този въпрос, както и във всичко друго, що ме засяга.

— Стори го тогава! — отвърнах аз. — Друго не мога да кажа, освен едно: не раздавам с лека ръка дружба и доверие, Торин; ала обичам този хобит и му желая доброто. Дръж се с него както трябва и ще съхраниш моята дружба до края на дните си.

Изрекох това без надеждата да го убедя; но по-добри слова не бих могъл да намеря. Джуджетата знаят що е дружеска вярност и благодарност за помощ в тежък час.

— Много добре — каза Торин подир дълго мълчание. — Той ще тръгне с моята дружина, стига да смее (в което се съмнявам). Но щом настояваш да се обременя с него, ела сам да бдиш над своя любимец.

— Чудесно! — отвърнах аз. — Ще дойда с вас доколкото мога — поне докато откриете, че сте си взели достоен спътник.

В крайна сметка всичко завърши добре, но по онова време бях неспокоен, понеже ме чакаха спешни дела с Белия съвет.

Тъй започна Походът към Еребор. Не вярвам в началото Торин да е имал надежда да унищожи Смог. Надежда нямаше. И все пак това се случи. Но уви! Торин не доживя да се порадва на победата и съкровищата. Гордостта и алчността го погубиха въпреки моето предупреждение.

 

— Но сигурно — рекох аз — той би могъл и другояче да падне в битка, нали? Каквато и щедрост да бе проявил Торин при подялбата на съкровищата, орките пак щяха да го нападнат.

— Вярно — отвърна Гандалф. — Клетият Торин! Въпреки своите недостатъци той бе велико джудже от славен род; и макар че падна в края на пътя, най-вече благодарение на него Кралството под Планината бе възстановено, както желаех. Но Даин Железоноги се оказа достоен наследник. А сега узнаваме, че е загинал в бой пред Еребор, докато ние се сражавахме тук. Бих нарекъл туй тежка загуба, ако не бе истинско чудо, че на преклонна възраст[6] все още е могъл да върти секирата тъй славно, както разказват, възправен над тялото на крал Бранд пред Портата на Еребор чак додето паднал мрак… Да, наистина всичко би могло да е съвсем различно. Вярно, основната атака бе отклонена на юг; ала дори и така с дългата си ръка Саурон можеше да стори страховити злини из Севера, докато ние отбранявахме Гондор, ако на пътя му не бяха застанали крал Бранд и крал Даин. Помислете какво би могло да стане. Драконови пожарища и бесни мечове из Ериадор! Гондор можеше и да остане без кралица. От победата тук щяхме да се завърнем сред руини и пепелища. Ала това бе предотвратено — защото една вечер в началото на пролетта срещнах Торин Дъбощит близо до Брее. Добра среща, както казваме в Средната земя.

Бележки

[1] За съжаление в българския правопис не е решен задоволително въпросът с дългата пряка реч. Според сегашните правила би трябвало да слея целия разказ на Гандалф без нито един нов ред. Тъй като това (според мен) би било твърде грозно, избрах компромисно решение. Цялото повествование между двата празни реда се води от името на Гандалф, а след това Фродо отново има думата. — Б.пр.

[2] Бел.1: За срещата между Гандалф и Торин се разказва също така в Приложение А към „Властелинът на Пръстените“, където е дадена датата 15 март 2941 г. Между двете описания има лека разлика — според Приложение А срещата се е състояла в хана на Брее, а не по пътя. Гандалф бил посетил Графството за последен път преди двайсет години, през 2921 г., когато Билбо е бил на трийсет и една; по-късно вълшебникът казва, че при последната им среща хобитът още не бил навършил пълнолетие [трийсет и три].

[3] Бел.2: Градинарят Ямкин — Ямкин Зеленоръкия, чийто чирак е бил Бързохам Майтапер (бащата на Сам, наричан още Старика) — виж „Задругата на Пръстена“ (книга 1, глава 1) и Приложение В към „Властелинът на Пръстените“.

[4] Бел.3: Елфическата слънчева година (лоа) започвала с ден, наречен йестаре — навечерието на първия ден на туиле (пролетта); според календара на Имладрис йестаре „съответствал приблизително на 6 април по летоброенето на Графството“. („Властелинът на Пръстените“, Приложение Г.)

[5] Бел.4: Траин Първи, далечен предшественик на Траин Втори и Торин, избягал от Мория през 1981 година и станал първият Крал под Планината. („Властелинът на Пръстените“, Приложение А.)

[6] Бел.5: Даин Втори Железоноги е роден през 2767 година; в Битката под Азанулбизар (Нандухирион) през 2799 той съсякъл пред Източната порта на Мория огромния орк Азог и тъй отмъстил за Ториновия дядо Трор. Загинал при Битката в Дейл през 3019 г. („Властелинът на Пръстените“, Приложения А и Б.) В Ломидол Фродо узнава от Глоин, че „Даин все още е Крал под Планината — стар (навършил бе двеста и петдесет години), почитан и баснословно богат“. („Задругата на Пръстена“, книга 2, глава 1.)