Франсиско Колоане
Кучета, коне, хора (2)

II

Година след година Рейес си повтаряше свойствената на ратаите утеха: „Нека мине зимата и ще си потърся друга работа“. Но зимите си минаваха една след друга и човекът, усмирил поривите си, свикна да се влачи без всякаква надежда зад бездушните стада овце.

От време на време, и то колкото „за да не забрави да говори“, както сам казваше, Рейес подръпваше струните на китарата и запяваше някаква тъжна песен, която се носеше във вечерния покой.

Тази нощ под палатката, подобен на някоя стара градска мома, застанала край овехтелите и пожълтели драпирани завеси на прозореца, той грижливо вплиташе своите илюзии в камшика.

Старият дон Педро и бъбривият Онофре продължаваха: единият да отговаря, а другият безкрайно да запитва.

Чипоносият, овчар по призвание и глупавичък по природа, вперил очи в огъня, си играеше с пепелта. Правеше купчинки и след това ги изравняваше. Понякога той заприличваше поразително на огромно овчарско куче. Та нали той лаеше, за да накара овцете да тичат. Нямаше добри овчарски кучета, защото вършеше сам почти цялата работа на тези умни животни.

Вятърът се носеше над клисурата, подкарал нощния мрак.

Дон Педро почна отново:

— Приятелю, човек трябва да наблюдава известно време света, за да научи много неща. Или поне това, колко малко струва понякога човекът, колко голяма е ползата от коня и колко ценно е кучето. Вгледай се внимателно и ще видиш, че животните вършат същото, което и ние, хората. Те се обичат, мразят, прощават си и си отмъщават. Колко странни са всички тези твари. Не сте ли забелязали как понякога ни гледат кучетата? Като че ли проникват у нас до дъно, и после ни се присмиват, дяволите, на глупостта. Аз съм го доловил. А в тези равнини кой би свършил някаква работа без тях? Не им ли пречим дори понякога? А когато ни приемат на работа в някое стопанство, не е ли заради славата на кучетата ни? Но всичко това не искаме да си го признаем, приятели!

Старият овчар извади кожената си табакера и си сви дебела цигара от един много остър, но благоухаещ тютюн. Взе въглен от огъня, запали цигарата и като завършек на тази вечер разправи една тъжна история.

Един овчар имал двама другари в живота си — Чико и Пиал. Чико бил златисточервен кон, с големи очи, с детски поглед, с огромни мигли, разположени всред огромни черни петна. Да, главата му приличала на онези руси жени, гдето ги рисуват по кориците на списанията. Пиал се казвало пък любимото му куче. То било весело, умно и с представителна овчарска външност.

Когато в неделя вечер овчарят пиел ракията си в кръчмата край пътя, Чико, празнично оседлан, а Пиал, сложил лапи върху юздите, чакали господаря си. Понякога конят се отегчавал и започвал да се разхожда между храстите. Тогава кучето захапвало юздите и с леко подръпване напомняло на коня, че господарят е вътре и че може би ще му потрябва всеки миг.

Пиал никога не поискал да влезе в кучешка колиба. Предпочитал да спи върху конските амуниции, попили потта и на тримата: кучето, коня и човека.

В стопанството се носела славата на Пиал, че е отлично куче. „Остава и да проговори“ — казвали ратаите.

Когато овчарят, застанал на другия край на стадото, му свирнел по особен начин, Пиал поглеждал дали надзирателят не гледа към него и след това скритичко ухапвал вироглавата овца, която не искала да върви. В замяна на това бил много нежен с новородените агънца. Ближел ги, вдигал ги с муцуната си, целувал ги като същинска майка, за да раздвижи вдървените им крачка в студените утрини. С каква ярост преследвал лешоядите и гларусите, които се спускали върху нежните създания, за да им изкълват очите. Пиал бил ужасът на малките патици и на птиците кайкенес. Обичал да ги гони с големи скокове, да ги разиграва насам-натам, но без да им нанася вреда. Патенцата, подобно на жълти пухчета, се търкаляли по зелената ливада, докато скриели главичка под някоя цъфнала маргаритка. Тогава Пиал леко навеждал муцуната си над тях, обгръщал ги и ги галел с топлия си дъх и едва тогава доволен, оставял на мира кадифената топчица, която с ужас се втурвала към някое блато.

След обед куче и кон обикаляли обляната в слънце долина, където пасяло собственото хергеле на овчаря. Ликуващо цвилене и лай ознаменували срещата, когато раздялата била дълга.

Действително това било една голяма дружба, която животът със своите превратности сплитал все по-яко. Човекът, конят и кучето споделяли както радостта и скръбта, така и глада, който ги дебнел по безкрайните пътеки.

Когато овчарят си стягал торбата, тъй като преди това бил изпратил по дяволите управителя и надзирателя, тримата се отправяли на път, за да търсят работа. Обикаляли стопанствата и облизвали яслите, в които се поставя храна за конете на ратаите, които наглеждат стадата. Тогава човекът обиквал още по-силно двамата си другари.

Или пък привечер, когато снежната буря отклонявала и отдалечавала тримата от приветливата колиба на някой полски пазач — един изгубен за тях рай — и когато нощта, натежала от мраз и тъга, се стоварвала над главите им, те се сгушвали и притискали към безмилостната земя, потискайки в мощните си гърди цялата горчивина на безпомощността. Тогава човекът обичал силно своите братя. Отминело ли общото нещастие, никой не се проявявал като неблагодарник.

Един мъглив ден в края на зимата, от онези дни, в които западният вятър заспива зад далечните предпланини, Пиал пазел малкото стадо близо до долината, в която пасяло личното хергеле на овчаря. В далечината, потънали в лепкавата и студена мъгла, конете се виждали само като неясни сенки. Изведнъж бдителното куче наострило уши. То чуло някакъв глух шум и цвилене. Пиал събрал безформената маса овце в единия край на ограденото пасбище и воден от някакъв странен подтик, сякаш го били извикали, втурнал се към долината, прескачайки оградите.

Едно огромно тресавище поглъщало Чико. Задницата му била изцяло потънала в тинята. Полулегнал и изгубил всякаква опора, конят отчаяно размахвал предните си крака и удрял по лепкавата кал, която все повече го поглъщала.

Кучето се спряло край тресавището, надало жален вой и след това се втурнало да търси човека.

Когато двамата пристигнали, настъпвал епилогът на трагедията. Кучето лаело яростно, а човекът, смръщил вежди, гледал безпомощен. Някакъв вътрешен подтик накарал ръката му да се спусне към ласото, което висяло на седлото.

Пляс, плеснала примката върху блатото около шията на коня. Човекът дръпнал примката, като отместил леко коня, на който яздел. Примката се плъзнала и стегнала шията на Чико. Това било още по-лошо. Чико правел отчаяни усилия и с предсмъртни хъркания потъвал все повече в раздвижената кал.

— По дяволите! — извикал човекът. — Сега аз сам го убивам — и с един замах отрязал ласото.

Но въпреки това главата на Чико потънала в черната яма, която след това се затворила. Тресавището отново възвърнало коварната си неподвижност.

Човекът бавно се отдалечил от тресавището, навел глава дълбоко натъжен от загубата на един толкова добър кон. Мислел си и за пропадналото ласо, но после се стреснал и засрамил, че в този миг му дожаляло за един предмет, и се почувствал неудобно, сякаш в него не всичко било в ред.

Кучето стояло мълчаливо край тресавището. Но внезапно жаловит и пронизващ вой раздрал мъглата. Човекът отново се стреснал, този път без сам да знае защо. Той се спрял и с няколко продължителни изсвирвания повикал кучето. То обаче продължило да вие край тресавището, където току-що бил изчезнал другарят му по работа.

Една вихрушка вкара сняг в палатката и между една и друга глътка мате тази трогателна история започна бавно да пробива твърдата кора на тримата овчари, които трудно се трогваха.

Минало време, продължи дон Педро, а времето не прощава на никого. Кучето остаряло. То вече не успявало да догони овцете и да ги спира, когато хуквали да бягат. Не му оставало нищо друго, освен да подкарва бавно стадата отзад, така както го правят хората, всред невъобразимия шум на тенекиите, по които ратаите удрят с камъни, и дрезгавия лай на престарелите кучета.

И човека го сполетяла лошата съдба. Огнена земя изхвърля всеки, който не се приобщи към суровата й природа. Човекът знаел това. Патагония е по-друга — мислел си той. Тя приема всички. Но този дяволски остров изгонва тези, които му са чужди, а привлича синовете си и ги пази. Нещо повече, там горе, във вътрешността на острова, край река Маклийн има един край, в който Огнена земя приютява най-суровите си синове, тези, които са се отдали на разбойничество. Там всред девствената гора и всред дивите зверове се скитат свободни същества, разбойници и хора без родина и без закони. Там, горе, минава границата. Прекосяването й означава спасение за когото и да било от тези хора. А те се подиграват на тази глупост, че от стълбовете, които очертаваха граничната линия, зависи животът им, тъй като там, където свършва законът на една страна, започва този на друга.

Но нямало какво да се прави. Овчарят останал още няколко зими на острова, като се занимавал с лов на лисици. Накрая дори и в това не успял. Отворените челюсти на капаните сякаш му се присмивали, когато се отправял с галоп по заснежената степ към червения парцал, който маркирал примамката и който хитрите лисици избягвали. Тогава овчарят натоварил торбите си на мършавия товарен кон, събрал верните си кучета и напуснал тези земи.

Пиал, полусляп и треперещ, останал храненик на стопанството. Той облизвал кокалите, които му подхвърляли без любов, а понякога придружени и с ритник, за да не пречи, докато един ден легнал завинаги край тресавището, където една нощ бе оплаквал смъртта на Чико.

— Е, какво да се прави! Животът е суров и през главата на човек минават толкова изпитания, че накрая той се калява и му е все едно дали крачи изправен, или приведен по този свят — завърши дон Педро и изплю последната угарка.

Остро подухване на вятъра раздвижи отново пламъка. Платнището на палатката се изду и заудря като разнебитен тъпан. Нощта натежа още повече върху четиримата мъже, които караха добитък по бялата и печална равнина.