Лидия Джойс
Нощта на изкусителя (1)

1

Алсиона Картър изпитваше страх.

Седеше сковано върху хлътналия гръб на мулето и стискаше с все сили края на седлото. Пръстите й отдавна бяха изтръпнали и вече не усещаше болка. Юздите висяха отстрани и при всяка стъпка се удряха във врата на животното, което послушно следваше водача. Опънатото от него въже просветваше в мъглата. Само това въже и от време на време приглушен тропот на копита й вдъхваха увереност, че невидимият водач не я е напуснал, а продължава да язди пред нея. Единствено сляпата, отчаяна надежда я караше да вярва, че той знае къде отиват.

Светът около нея се сви, стана малък и без контури като вътрешността на ледник. Виещата се мъгла скриваше краката й и поглъщаше дори ръцете й, макар да бяха само на половин метър от лицето. Малкото слаби слънчеви лъчи, успели да пронижат плътната пелена, подскачаха наоколо и накрая се превръщаха в оскъдна равномерна светлина, която приглушаваше сенките и унищожаваше всяко усещане за пространство.

Отзад се чуваха молитви, произнесени шепнешком на френски, тракаха зърна на броеницата. Утешителни шумове, макар да й напомняха бръмчене на насекомо до ухото. Камериерката й Селест се страхуваше от мулетата още преди покрай тясната пътека да се разтвори страшна пропаст — тази пропаст беше последното, което двете видяха, преди мъглата да ги погълне. Междувременно Селест беше близо до истерията.

Алеи се разкъсваше между гнева и завистта. Не понасяше хленченето на камериерката и в същото време й се искаше и тя да скрие нарастващия страх зад театрални жестове. Чувстваше се безпомощна и знаеше, че изглежда отвратително. Това беше най-лошото от всичко. Носеше костюма си за езда вече шести ден и дори нощните усилия на Селест не можеха да предотвратят щетите: фината сива коприна и блестящите златни ширити бяха целите на петна от кал и вода. Въпреки ежедневното гладене гънките не изчезваха. Костюмът беше ушит за цивилизовани двучасови разходки на кон в добре поддържани паркове, не за безкрайно пътуване през пустошта. Вятърът и дъждът се отразяваха много зле на фризурата й. Алеи възприемаше като лична обида начина, по който косата й упорито отхвърляше безбройните фуркети и панделки.

— Колко още ни остава? — извика тя на немски с надеждата водачът да я чуе. Гласът й отекна в мъглата чужд и неестествен. Тя опита още веднъж, стараейки се да звучи безгрижно: — Кога ще пристигнем? Казахте, че днес е последният ден.

Вятърът довя отговора:

— Сега, госпожице!

Изведнъж Алеи усети около себе си простор, сякаш бяха задминали скалата, която ги защитаваше от вятъра по време на изкачването. Дали бяха стигнали върха?

Сякаш за да й отговори, свеж бриз разкъса ленивия въздух и мъглата се раздели на дълги трепкащи ивици. Изпаренията се разредиха и Алеи видя водача, който бе спрял мулето си. Нейното направи още няколко крачки и застина до задницата на първото.

— Защо спираме? — попита тя, приглади назад непокорната си коса и се укори за нервното звучене на гласа си.

— Търпение — отвърна безучастно мъжът. През последните шест дни отговаряше на всичките й въпроси с пълно равнодушие.

Алеи нямаше друг избор, затова остана на гърба на мулето и зачака. Напразно се взираше в мъглата с надеждата да види какво я очаква. Бризът се засили и въздухът постепенно се проясни. Алеи проследи стръмната пътека и стигна до мястото, където скалите преминаваха в гъста, непроницаема гора. От мястото, на което стояха, тя виждаше короните на дърветата, а отсреща просторна долина… и замък, който царуваше над долината. Издигаше се върху стръмен скалист склон, малко по-висок от билото, на което се намираха, желязносив и със стръмно спускащи се зидове. Зъберите им сякаш се хилеха към долината и гората. Замъкът изглеждаше прастар… и студен като планините наоколо.

— Крепостта Вларахия — съобщи водачът и смушка мулето. Малката колона отново потегли на път и молитвите на Селест се издигнаха към небето в паническо кресчендо.

Крепостта Вларахия. Алеи не можеше да повярва, че най-после я е видяла. Това беше странно, защото планът на баща й изглеждаше напълно разумен и реалистичен. Тя бе узнала за него преди около година. Начинанието се очертаваше да е не само практично, но и романтично, особено след като размени първите писма с тайнствения мъж, представил се като Янош. През това време баща й дискретно уреждаше финансовите въпроси около годежа. Неприкосновен дял за невестата, а остатъкът от зестрата под попечителството на барона — при условие че сключи брак. С тази увереност в съзнанието Алеи си позволи да се отдаде на мечти. Дългото пътуване от Англия до Виена и оттам надолу по Дунава още от първия момент беше обградено с блестящия ореол на момичешка мечта. Не й попречиха нито унизителните тревоги ще й стигнат ли парите, нито несгодите на пътуването. Мечтата беше по-важна от всичко в живота й досега.

Ала когато корабчето стигна до Оршова, реката се обви в мъгла и Алеи изпита пронизващо усещане за нереалност. От мига, в който стъпи на кея, вече не вярваше, че това се случва наяве. А странните мъже, които я очакваха на кея, само засили това чувство.

„Някой ще ви посрещне на пристанището“ — бе я уверил Янош в последното си писмо. Той удържа на думата си. Само дето не й каза, че няма да я посрещне кочияш в ливрея, който да я откара на няколко километра до красива господарска къща на хълма, а двама грубияни, които ще я отведат до самото сърце на пустошта, и то на гърба на муле. Багажът й бе натоварен на четири камили — четири истински камили! — които сега се влачеха зад тях. Колко жалко, че леля Рейчъл се разболя и трябваше да остане във Виена с компаньонката си и един лакей. Въпреки страха си Алеи съжаляваше, че няма да види реакцията на леля си. Водачът на камилите говореше някакъв неразбираем език, а другият знаеше съвсем малко немски и го използваше неохотно — колкото от време на време да отронва, че скоро ще стигнат до целта.

И наистина стигнаха.

Когато навлязоха в гората, Алеи потъна в бъркотия от мисли и чувства. За първи път се усещаше несигурна. Може би не бе постъпила умно, като се съгласи с предложението на баща си. По инстинкт попипа верижката на шията си и помилва медальона. През последните четири месеца беше разглеждала миниатюрата безброй пъти и портретът на мъжа се бе запечатал неизличимо в паметта й. В Англия нежното, замъглено златно сияние около лицето му й изглеждаше зашеметяващо, но сега си представи десетки гротескни възможности тези черти да не са точно същите.

Някак си успя да прогони от съзнанието си образа на мъжа и се съсредоточи върху милите, макар и дистанцирани писма, написани от него. Опита се да се успокои, като си рисуваше характера, скрит зад грижливо обмислените и изпълнени с уважение фрази. Потънала в мислите си, не забеляза, че са заобиколили стръмния склон и са излезли пред замъка. Мулето й спря и тя се стресна.

Пътеката се бе разширила до истински път, който изчезваше във вътрешността на старинната крепост. Точно пред тях се издигаше портата — затворена, сякаш трябваше да отблъсне неприятелска армия. Дъбовото дърво беше почерняло от възрастта — а може би и от горещия катран, изливан върху враговете и пръскал по гредите. От двете страни на непристъпните кули се простираше безкрайният външен зид, сив и гол под забуленото в облаци небе.

Дали ще стоим тук и ще чакаме, докато някой ни забележи? — запита се Алеи, докато водачът търпеливо и безмълвно се взираше в дъбовата порта. Когато нетърпението й достигна връхната си точка, портата заскърца.

Алеи отново осъзна колко ужасно изглежда: бледа и уморена от пътуването, с разрошена от вятъра коса и оцапани с кал дрехи. „Не мога да вляза в този вид!“ Усети първия пристъп на паника. Въпреки че в някои отношения изобщо не беше дама, тя знаеше, че е длъжна поне да изглежда като такава, особено когато е наложително. А сега цялото й щастие занапред зависеше от предстоящата първа среща… може би.

— Чакайте — изсъска тя наведена към водача.

Той се направи, че не я е чул.

— Трябва малко да се поосвежа — продължи отчаяно тя. — Да се преоблека, да подредя косите си…

Закъсня! Двете крила на портата се отвориха широко. Появиха се слугите, които ги бяха отворили, а зад тях десетина души, които я зяпнаха любопитно.

Водачът премина портата и мулето на Алеи послушно го последва. Между външната стена и четириъгълната сграда, която гордо се издигаше над хаоса от ниски стопански и жилищни постройки, разпръснати във всички посоки, се виждаше широк, гол двор, изпълнен с мъже, жени и деца. Едно далечно ъгълче на мозъка й се противопостави на отчаянието, като автоматично започна да брои мъжете и жените и престана едва когато мина двеста и излезе от ритъма.

Алеи седеше сковано на седлото и се опитваше да излъчва спокойната, хладна аура на родена лейди, макар че повече от всеки друг път се чувстваше като нагиздена дъщеря на търговец. Сърцето й биеше лудо. Никога не бе помисляла за слугите и дребните селяни, смяташе ги за част от обстановката… а дори и да се беше замислила за тях, никога нямаше да си представи, че ще ги срещне по такъв начин — в момента на пристигането си, изложена на преценяващите им погледи. Освен това си беше представяла местните хора облечени като английските селяни: в практични памучни дрехи, или с грижливо ушити ризи и вълнени панталони. Оказа се, че мъжете носят широки палта, под тях пъстри ризи с високи яки, а носията на жените си беше направо ориенталска — поне така би я определил човек, израснал като нея в Лийдс. Главите им бяха увенчани със странни шапчици от бял лен, роклите бяха покрити с широки престилки от същия материал. Най-интересни бяха бродериите с ъгловати, почти варварски шарки. Алеи повярва, че е открила в лицата им черти на древните номади, населявали областта преди стотици години. После си спомни, че много унгарци с гордост се изкарваха потомци на хуните, и се усмихна.

Преди да е осъзнала какво става, погледът й се отклони от пъстрата навалица и се устреми към мъжа, застанал самотно настрана. Аурата на самота, която го обграждаше, беше твърде силна, за да я припише на делнични фактори като физическа отдалеченост или чуждоземно облекло. Тя се дължеше на личността му — и Алеи веднага разбра, че той е господарят на крепостта.

Той носеше жакет по френска мода, макар и на четири или пет години, подходящи по цвят панталони и виненочервена жилетка. Изисканата кройка подчертаваше силното телосложение, широките рамене и тесните хълбоци. Както стоеше широко разкрачен, мускулите си личаха през материята на панталона. Още преди да е видяла лицето му, тялото му й вдъхна страх. В следващия миг по гърба й пробяга инстинктивна топла тръпка. Тя познаваше тази реакция от някога. Често беше реагирала така, когато срещаше красив мъж и го поглеждаше в очите — само че този път се прибави увереността, че между двамата много скоро ще има нещо повече от плахи погледи. Барон Янош Бенедек скоро щеше да стане неин съпруг.

Тя вдигна поглед към него, докато водачът спря мулетата, и установи, че по необясними причини мъжът не носеше шапка, брадичката му беше гладко избръсната, а косите му стигаха чак до раменете. Приличаше на романтичен поет от миналото поколение. Както беше обърнал лице към вятъра и светлата му коса се развяваше, за момент й заприлича на млад Аполон от миниатюра. Ала когато се взря, тя разбра, че къдриците му не са златни, а сребърни. Между тях имаше и чисто черни кичури. Косите обграждаха лице без бръчки и тя не беше в състояние да определи възрастта му. Можеше да е и на двайсет, и на петдесет години. Изразителните му черти бяха по-скоро фини, отколкото изсечени, а косо разположените очи му придаваха източен вид. Да, този човек беше от друг свят.

Внезапно Алеи разбра защо жените от старите балади постоянно въздишаха по приказния принц. Когато погледът му я улови, той присви очи и Алеи усети как кожата й запулсира. Чувство, което събуди в сърцето й тревога.

Селест, която при влизането в крепостта бе замлъкнала, отново започна да се моли пламенно и Алеи видя с ъгълчето на окото си как се прекръсти, сякаш мъжът насреща им беше демон, дошъл да открадне душата й. Да я открадне? Коя ли жена би му отказала вниманието си? Тази мисъл уплаши Алеи още повече.

Баронът — не можеше да го нарече на малко име, въпреки писмата, които си бяха разменили — се запъти към нея. Алеи седеше вцепенена на седлото, наблюдаваше го омагьосана, с пресъхнала уста, и тялото й пееше при всяка негова стъпка. Той се движеше с овладяна енергия, каквато не беше виждала никога досега. Светлосините очи под тъмните вежди святкаха студено и в зениците им пламтеше много силен характер. Алеи беше готова да нарече този пламък „харизма“, макар че думата беше твърде тривиална. Докато той се приближаваше към нея, тя се опитваше да определи какви мисли се стрелкат в дълбините на сините му очи. Явно мисълта му беше твърде бърза. Ала беше ясно, че той дори не прави опит да се скрие от нея. Той не беше човек, който криеше мислите и чувствата си, каквито и да са те. Не го смяташе за нужно. Изведнъж Алеи изпита завист към него.

Барон Бенедек спря пред мулето й и хвана стремето. Алеи разбра: той искаше тя да слезе. Направи го сковано и с треперещи ръце и крака, докато стомахът й се бунтуваше от нервност и неволна възбуда.

Баронът я хвана за лакътя още преди стъпалата й да са докоснали твърдата земя и тя усети радостно пробождане в слабините, макар че дебелата му ръкавица и ръкавът й ги разделяха. Той вероятно искаше просто да я подкрепи, но се възползва от случая да я хване подръка и да я привлече до себе си.

Алеи неволно се усмихна. Нима той се страхуваше, че тя може да му избяга? Затова ли я държеше така здраво? Опита се да си припомни дългите, объркани пътища, по които бяха минали, за да стигнат дотук. Шест дни път. Как би могла да избяга? С кого? Защо той бе решил, че тя мисли за бягство? В размишленията й се примеси истерия.

Подигравателните му очи изобличиха сериозното изражение в лъжа. Той каза нещо на неразбираем за Алеи език. Тя примигна и го погледна безмълвно. Остави мълчанието да се проточи, докато не се почувства принудена да отговори нещо, за да не изглежда неучтива. Покашля се и усети как по лицето й пропълзя червенина. Отново си беше спомнила десетките добродетелно нежни писма, които му беше писала след официалния годеж. Сега, докато вървеше до него, тези писъмца й се струваха ужасяващо наивни, писани в друг живот, и тя не знаеше как да започне.

— Господин Бенедек, предполагам? — попита колебливо на училищния немски, научен от гувернантката й.

Баронът присви очи и Алеи се побоя, че е открила в искрящите дълбини нещо като съжаление.

— В тази част на света се обръщат към благородниците с цялата им титла — отвърна той също на немски. — Не е редно да наричате един барон само господин.

Засрамена от грешката си, Алеи преглътна и се опита да успокои разбунтувания си стомах. Беше прочела, че унгарците слагат фамилното име пред собственото, но не знаеше нищо за благородническите им титли.

— Вероятно трябва да кажа барон Бенедек?

— Точно така. — В двете думи нямаше и капчица чувство. Той я измери с поглед на собственик. Очевидно я преценяваше колко пари струва. А тя се парализира под преценяващия му поглед и бузите й отново се обляха в червенина, която този път не беше израз на смущение. — Добре дошла в замъка, мис Картър. Сигурно с нетърпение очаквате да се запознаете с новия си дом. Обещавам ви, че ще ви го покажа целия, но сега ни очакват в параклиса. Свещеникът вече става нетърпелив.

Той я удостои с усмивка, която беше по-скоро оголване на зъби, и я поведе към най-близкото крило на сградата в средата на крепостта.

— Свещеник? — извика смаяно Алеи, докато бързаше след него, уплашена, че той ще започне да я дърпа. Наистина ли имаше намерение да се ожени за нея още първия ден? Двамата едва се бяха запознали. Тя трябваше да си почине от пътуването, имаше нужда от време, за да свикне с него. Освен това предстояха много приготовления — да поканят гости, да решат как да ги забавляват, да дадат прием за съседите, да подготвят сватбеното си пътуване до бляскавия, опияняващ императорски двор във Виена. Намерението му да се венчаят още днес беше безсмислено — нали й той бе писал, че иска първо да я опознае. Освен това, за да имат законен брак, тя трябваше първо да премине в лоното на римокатолическата църква.

О, да, точно така! Свещеникът е бил повикан за този ритуал. Но нали първо трябваше да взема уроци по религия или нещо подобно — а те изискваха доста време.

— Защо да отлагаме нашето щастливо съединение дори един миг повече от необходимото? — попита през рамо барон Бенедек, сякаш изобщо не се притесняваше от предстоящата церемония.

Невъзможно беше да говори за сватбата им! Алеи отвори уста, но не можа да каже нито дума. Баронът я погледна спокойно и продължи бодро:

— Моето домакинство е ергенско и би било крайно неприлично да нощувате под моя покрив, без да сте моя съпруга. — В погледа му светна дързост. — И като заговорихме за приличието — къде остана компаньонката ви?

— Леля Рейчъл получи пристъп на подагра. Непоносимите болки я принудиха да остане при братовчедка си във Виена. Аз реших да продължа сама. — Алеи се постара да говори като скромно младо момиче, но въпросът я разгневи. Той беше длъжен да оправдае нетрадиционното си поведение, не тя. — Придружава ме камериерката ми. След като сме сгодени, присъствието й е достатъчно.

Двамата влязоха през двойната врата в края на сградата и се озоваха в огромна романска зала. Алеи нямаше време да се учуди, защото баронът, макар да забеляза колебанието й, не намали бързината на крачките си нито за минута и тя изкачи стъпалата буквално тичешком, защото рискуваше той да я повлече за ръкава.

— Още една причина да се оженим веднага — отсече той.

— Невъзможно! — възрази гневно Алеи. Мъжът я удостои с въпросителен, изразяващ досада поглед, тя прехапа устни и потърси някой по-мирен аргумент. — Трябва поне да облека булчинската си рокля!

По дяволите, откъде й беше дошла на ум тази глупост! Алеи прехапа устни още по-здраво. После си каза, че това е първата свързана мисъл, оформила се в главата й сред бъркотията от възражения и обвинения.

— Ще я облечете, когато позираме за сватбения портрет — увери я баронът с тон на възрастен, успокояващ дете.

Алеи едва потисна изблика на гняв и объркване — гняв, защото съзнаваше, че думите й са прозвучали повърхностно и суетно, и объркване от тона му. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и заговори за следващото препятствие:

— Но аз все още съм англиканка. Преди да се венчаем, трябва да приема католическата вяра.

— Не се притеснявайте — отговори със същия тон той, докато вървяха по тесен, мрачен коридор. — Свещеникът ще се погрижи. Въпрос на няколко минути.

Издържа съвсем спокойно невярващия й поглед. Откритите му сини очи докоснаха някаква струна дълбоко в нея. Той беше толкова близо, че краката му докосваха полите й. Алеи се постара да се концентрира върху възраженията си.

— С четиримесечния си годеж отговорихме на обществените изисквания. Запазихме приличието. В Англия четири месеца биха били дори над нормата, нали? — попита той.

— Да — отговори честно Алеи, но не можа да си спести възражението, защото беше неумолимо логична, а и обичаше да спори. — Само че ние с вас не се познаваме. Това означава, че сватбата не е типично английска.

— Нима неколкомесечната ни кореспонденция не означава нищо за вас, малка птичке? — попита нежно той. Милото обръщение беше повторение на едно от писмата му — игра с името й, в която сега се примесваше коварен подтекст.

— Не сте прав — отговори Алеи и изпъна рамене, макар че объркването й се засилваше. Този мъж и намеренията му бяха непроницаеми. Тя имаше чувството, че се е забъркала в някаква битка с него, макар да не знаеше каква е целта й. Освен това имаше чувството, че той я мами. Че извърта думите в угода на своите цели. В същото време съзнаваше, че е безпомощна. Нямаше никакъв начин да го спре.

— Добре — рече доволно баронът и Алеи разбра, че е изгубила.

Завиха в следващия мрачен коридор и барон Бенедек изведнъж заговори на друг език. Алеи разпозна тона на унгарските лодкари.

— Аз не говоря маджарски — изсъска тя на немски.

— Разбирате ли поне това тук? — попита той, когато я поведе по следващия коридор.

— Много трудно — отвърна тя на старогръцки, доста различен от неговия новогръцки.

Той кимна и попита с усмивка:

— А руски?

Алеи знаеше не повече от двайсет думи на този език.

— Нет.

Проверява ли ме той? — запита се несигурно тя. Но защо, с каква цел? Какъв искаше да чуе? Твърде късно се сети, че баронът може би не иска жена, която владее и други езици, освен задължителния френски, писмения немски и малко латински. Е, тя нямаше да играе ролята на малка глупачка.

— Френски? — попита той, сякаш бе прочел мислите й.

— Естествено.

Той й зададе въпроси на още няколко езика, но Алеи не разбра нито дума и само безпомощно клатеше глава. Баронът спря без предупреждение и тя смаяно установи, че са стигнали до края на коридора. Пред тях се издигаше полирана тъмна врата.

— Параклисът — обясни барон Бенедек отново на немски и я погледна пронизващо, но сенките в неосветения коридор бяха твърде дълбоки и Алеи не можа да разгадае израза на лицето му. Въпреки това по тялото й премина топла, сладостна тръпка. Това я обърка и опияни едновременно.

— Доколкото знам, в Англия е обичай мъжът да целуне избраницата си, след като е приела предложението му — изрече той с опасно игрив подтон в гласа, който не подхождаше на мрачния собственически поглед. — В нашия случай се получи известно забавяне, но мисля, че обичаите трябва да се уважават.

В продължение на половин секунда Алеи го погледна неразбиращо. Той освободи ръката й, сложи едната си длан на гърба й, мушна другата зад главата й и я привлече към себе си. Едва сега тя осъзна, че той наистина има намерение да я целуне — да я целуне истински.

Направи инстинктивен опит да се отдръпне, но той я задържа. Защо да се съпротивлявам, запита се внезапно тя. Със сигурност не би било неприлично да се целунат, щом след няколко минути ще станат мъж и жена. Когато той я притисна до себе си, я заля топло смущение и тя осъзна, че онова, което ставаше между двамата, все пак няма нищо общо с приличието.

Телата им се докосваха. Баронът я притисна толкова силно до твърдите си гърди, че полите й се увиха около краката му. Той сведе бавно глава и Алеи проследи като замаяна как лицето му идваше все по-близо. Дъхът й се ускори, сърцето й заби като лудо. И тогава устата му намери нейната.

„Учтив е“ — така едно далечно ъгълче на съзнанието й определи предпазливото докосване, но това много бързо се промени. Устните му бяха горещи, коприненомеки и неумолими. Първоначалният шок отстъпи място на буйно разгарящ се огън. Тя се почувства едновременно тежка и безтегловна, коленете й поддадоха, облегна се на него и инстинктивно отметна глава назад.

Той прие поканата.

Нежната целувка се задълбочи и устните й се отвориха жадно под натиска на езика му. Тя го пожела и с буйност, която не беше в състояние да си обясни, потърси близостта му. Езикът му в устата й беше твърд и гладък, шокиращо интимен. Огънят пламна още по-буйно, сгорещи кожата й и изтръгна от гърдите й сладостна въздишка. Целувката беше толкова прекрасна, толкова истинска… толкова неразумна.

Когато най-сетне той се отдели от нея, тя не беше готова да сложи край. Политна назад, пое шумно въздух и примигна срещу мътната светлина, изведнъж станала толкова ярка.

Твърде късно се сети, че бъдещият й съпруг вероятно се е шокирал от откритостта й и се е почувствал едва ли не отвратен, ала когато го погледна в очите, видя в погледа му повече задоволство, отколкото изненада. Той вдигна ръка към лицето й и нежно плъзна показалец по бузата й.

— Както изглежда, и двамата сме получили повече от очакваното — отбеляза тихо и загадъчно. Гласът му бе толкова дрезгав, че Алеи потрепери. В следващия миг се изуми от критичния му поглед. — Свалете шапката и обувките.

Тя зяпна смаяно. Молбата — или по-скоро заповедта — беше нечувана, но въпреки вдигнатите му вежди явно не беше замислена като шега за нейна сметка.

— Защо искате това от мен, сър? — попита сърдито тя. Да не би да я мислеше за уличница?

Усмивката му издаде, че е разбрал мисълта й.

— Чета в очите ви скандални мисли, мис Картър, но ви уверявам, че намеренията ми са най-почтени. Това е необходимо за церемонията по покръстването.

Алеи се поколеба, но не й хрумна нито един убедителен аргумент да откаже. Развърза връзките на шапката си и я пусна на пода. После внимателно повдигна края на полата, за да стигне до горния ръб на ботушките си. През пялото време се опитваше да победи предишния си ентусиазъм с момичешка плахост — както изискваше приличието. Положи много усилия да разкопчее мъничките копченца, без да свали ръкавиците си, без да политне напред или да разголи от крака си повече от необходимото, но постоянно показваше фустите си и докато се бореше с твърдата кожа и многото пластове плат, се залюля опасно и едва не падна.

— Позволете.

Алеи рязко вдигна глава и погледна в косо разположените леденосиви очи на барон Бенедек. В зениците му святкаха опасни искри. Нещо между забавление и прелъстителност.

— О, не! — Възражението дойде автоматично, лицето й пламна. — Не е редно.

— И защо не? — попита той с тон, който накара сърцето й да забие като лудо, а стомахът й да се свие на топка. — Тази нощ ще ви сваля не само обувките, нали?

Сразена, Алеи се отпусна на колене и здраво хвана глезена си. Едва тогава най-после изрече:

— Но, уважаеми господине!

Вече нямаше друга възможност, освен да се бори с него, или да му разреши да й помогне. Здравият човешки разум й каза, че е по-добре да се подчини. Стисна устни, за да преглътне хапещия отговор, изправи се стоически и си заповяда да изтърпи — в името на мира.

Само че изтърпя процедурата не толкова с примирение, колкото с нещо като гузна радост — въпреки деловите движения на барона Алеи съзнаваше напълно колко интимни са докосванията му. Никой мъж не я беше докосвал по краката и това съзнание предизвика еднозначна физическа реакция. Мекият натиск на ръката му върху глезена й я разтрепери отново. Тръпката беше много особена — и твърде настойчива, за да я пренебрегне. Той й свали едната, после и другата обувка, а когато, вместо да стане, плъзна ръце по прасците й, от гърлото й се изтръгна тих стон.

— Трябва да махнем и чорапите — обясни спокойно той и се зае с връзките на коляното. При това й хвърли измамно невинен поглед, който й отне дъха.

— Сърдечно ви благодаря, но ще се справя и сама — възрази Алеи. Искаше гласът й да прозвучи подигравателно, но баронът я бе извадил от равновесие и във възражението не прозвуча и капчица укор. Какво се опитваше той — да я подиграе или да я прелъсти? Или да я разтрепери от страх? Тя не знаеше какво иска той и в момента изобщо не беше в състояние да каже коя от трите възможности е постигнала най-голям успех. Още докато протестираше, той нави финия копринен чорап по глезена й и ръцете му докоснаха голата й кожа. Тя се разтрепери толкова силно, че той без съмнение разбра какво е състоянието й.

Алеи съзнаваше, че с действията си баронът е прекрачил границите на приличието. Когато й свали чорапа, тя се постара да измъкне крака си от ръцете му, макар че една издайническа част от нея се радваше на греховните чувства, предизвикани от докосването му. Все пак успя да потисне трепета си, наведе се и с най-голямата възможна бързина свали втория чорап. Баронът се изправи, облегна се на стената и скръсти ръце на гърдите си по начин, който не можеше да се определи другояче, освен като самодоволен. Алеи събра остатъците от самообладанието си и успя да изрече унищожителен коментар:

— Надявам се, че вече сте готов. Ако си мислите, че ще ви позволя да ме съблечете гола, ужасно се лъжете.

Тя се изправи и му хвърли поглед, изпълнен най-голяма сериозност и неодобрение — или поне така се надяваше. Баронът се отблъсна от стената и тихо се засмя.

— Не съм имал такова намерение, но ви благодаря за интересната идея. Жалко, че нямаме време за такива игрички. Ако се забавим, свещеникът ще стане нетърпелив.

Без да чака отговор, той я хвана за лакътя и отвори блестящата тъмна врата към параклиса.