Белва Плейн
Кръстопътища (1)

Първа глава

Дъждът попречи на Джуъл Феърчайлд да се върне до гарата пеш и да се наслади на разходката по сенчестия път, ограден от зелени храсти и дървета. Струваше й се невероятно, че такова спокойствие и тишина могат да съществуват на няколко мили от пренаселените улици на града, в който живееше и работеше. Но и целият ден беше изпълнен с невероятни изненади.

Касандра Райт — собственичка и изпълнителен директор на стъклозавода „Райт“ — бе наранила крака си на един стълб от оградата, след като бе проявила неблагоразумието да язди в опасна близост с нея. Налагаше се да остане няколко дни у дома да се лекува — нещо небивало според служителите на стъклозавода, където се разказваха легенди за нейната всеотдайност към работата. Секретарката прекара по-голямата част от деня в разговори по телефона, тъй като госпожа Райт ръководеше бизнеса от дома си. (Въпреки че се беше омъжвала два пъти, Касандра настояваше да се обръщат към нея с „госпожа Райт“, защото това бе името на нейните предци, а също и на бизнеса й. Обръщението „госпожица“, което беше по-уместно в случая, тя смяташе за прекалено модно.)

В късния следобед един важен документ трябваше да бъде подписан от изпълнителния директор, затова Джуъл, която работеше на пропуска в стъклозавода, получи нареждането да занесе лично документа в дома на госпожа Райт.

Всъщност думата „дом“ не би могла да предаде великолепието на този приказен замък. Джуъл предполагаше, че госпожа Райт и семейството й не живеят в бедняшка колиба, но това, което видя днес, надхвърли всичките й очаквания. Тя се отпусна на седалката в колата, с която градинарят на семейство Райт я караше обратно към града, и си припомни всеки миг от последните няколко часа, опитвайки се да го запечата в паметта си завинаги.

Най-напред се качи на влака в Райтстаун — оживено градче, което дължеше съществуването си на стъклозавода и носеше неговото име. Касандра Райт живееше в покрайнините, където въздухът бе чист, а нощите — тихи.

От главната железопътна линия се отделяше специално разклонение към гарата, която обслужваше района. Когато Джуъл пристигна там, все още не валеше и тя тръгна пеш. След петнадесетина минути наближи огромна бяла къща, която се открояваше на фона на сивото небе.

Отвори й една жена, която се представи за икономка и я въведе във фоайето. Джуъл бе като омагьосана от гледката на полираните мебели, коприната, кристала и снимките в сребърни рамки. Изящен полилей изливаше светлина над главата й, а на една от стените срещу огромното стълбище се виждаше красива картина, нарисувана от френски художник, чието име Джуъл не успя да запомни.

Икономката я поведе през коридори и стаи. В къщата имаше много повече стаи, отколкото бяха необходими на едно семейство. Ударите на стенен часовник отекваха като музика в главното фоайе. Жената я осведоми, че часовникът бил рядка ценност. Джуъл започваше да мисли, че всичко в тази къща е ценност. В началото тя просто се оглеждаше запленена, но постепенно в нея се надигаше желанието да се докосне до красивите вещи. Ходилата й се наслаждаваха на копринената мекота на килимите, дланите й сякаш сами се плъзнаха по облегалката на един стол, покрит с брокат. Прииска й се да попие всичко около себе си. Струваше й се, че е готова на всичко, за да притежава тази искряща красота поне за миг.

Едно-единствено нещо в този дом не й се стори толкова блестящо. Всъщност не беше „нещо“, а едно младо момиче, седнало с книга в ръка на дивана в библиотеката, където я въведе икономката.

— Изчакайте тук, докато повикам госпожа Райт — обърна се жената към Джуъл. В този момент момичето вдигна глава и икономката разбра, че не са сами в стаята. — О, извинете, госпожице Гуен, не ви забелязах — извини се тя. Момичето не изглеждаше изненадано от това, че е останало незабелязано. — Тази дама идва от стъклозавода, за да предаде на майка ви някакъв документ за подпис — продължи икономката. — Ще я заведа в хола.

— Всичко е наред. Нека остане тук — отвърна момичето. Имаше тих и нежен глас, в който Джуъл долови нещо, наподобяващо високомерие. Тя огледа момичето. Значи това беше Гуендолин Райт — осиновената дъщеря на Касандра Райт! Когато кралица Касандра бе осиновила това дете, то се беше превърнало в знаменитост или най-малкото в обект на любопитство.

Няколко секунди по-късно Джуъл вече си беше изградила мнение за Гуендолин. Тя реши, че „госпожица Гуен“ е безлична. Не можеше да се каже, че лицето й е грозно, но в него нямаше нищо необикновено или запомнящо се. Беше червенокоса, но цветът на косите й не беше ярък и наситен, а някак избелял. Очите на Гуен имаха неопределен кафяв цвят. Единствените забележителни неща по нея бяха златна гривна, проблясваща на китката й, и златен часовник — на другата.

Тя погледна към Джуъл, кимна с глава и каза:

— Майка ми сигурно ще пристигне всеки момент. — После се поколеба, сякаш се канеше да добави още нещо, но промени решението си и замълча. На страните й избиха две розови петна и тя сведе поглед към скръстените си в скута ръце. Момичето остана с поглед, забит надолу, тишината в библиотеката се проточи неловко и се стори обидна на Джуъл.

„Дори не ми предложи чаша вода! — каза си с възмущение тя. — Може и да не съм израснала в голяма къща със стенен часовник, който е истинска ценност, и картини, нарисувани от хора с трудни за произнасяне имена, но дори на мен ми е ясно, че не е редно да се отнасяш така с гостите си. Това момиче няма никакви маниери!“

Сякаш дочула неизречения укор, Гуен най-накрая вдигна глава.

— Седнете, моля ви — каза тя и се усмихна неловко.

„Срамежлива е — реши Джуъл, — толкова е срамежлива, че и дума не може да пророни“. Тази мисъл я изненада. Та нали момичето носеше накити за стотици, дори хиляди долари и живееше в къща като палат! Как е възможно да се стеснява, след като притежава всичко това? Двете розови петна на страните на Гуен бяха добили ален цвят и плъзваха по безличното й лице.

„Явно се налага аз да разчупя леда.“ Джуъл се усмихна със своята широка, приветлива усмивка. Тя имаше красиво оформени устни и съвършени зъби и умееше да използва чара си. За разлика от безцветните кичури на Гуен Райт, косите на Джуъл падаха като лъскав водопад от абаносови къдрици. Големите й виолетовосини очи имаха гъсти извити мигли, кожата й беше бяла като порцелан, а нослето бе толкова добре оформено, колкото и устните й. Фигурата й също не страдаше от липса на мъжко внимание. Красотата беше нейното оръжие и тя го използваше винаги, когато имаше нужда от самоувереност. Не че сега се нуждаеше от кой знае каква увереност, за да проведе разговор с това скучно и онемяло от смущение девойче.

В същото време Гуен гледаше с копнеж книгата, която беше принудена да остави в името на добрите маниери.

— Какво четете? — попита Джуъл, за да наруши мълчанието.

— „Малкият принц“ от Сент-Екзюпери — отвърна момичето със същото носово произношение, с което и икономката бе произнесла името на художника, нарисувал картината във фоайето.

— Книгата е на френски език, нали? — попита Джуъл.

Гуен кимна.

— Говорите ли френски?

Последва ново кимване. Джуъл усети как раздразнението й нараства. Опитваше се да поддържа разговора и никак нямаше да е зле, ако и госпожица Гуен положи известни усилия за това. Все пак Гуен беше по-облагодетелстваната от тях двете, дори бе учила френски! И въпреки това се държеше така, сякаш Джуъл бе длъжна да я улеснява, сякаш всички трябваше да се грижат за нея. Джуъл можеше да се обзаложи, че Гуен е свикнала с това.

Внезапно, почти чудодейно, онемялото момиче проговори:

— Ще ходя в Париж и се налага да опресня малко знанията си по френски език. Затова започнах да чета Екзюпери.

Липсата на въодушевление в думите й разгневи Джуъл още повече. Аз самата никога не съм ходила където и да било, дори в Бостън и Ню Йорк, а тя заминава за Париж и изглежда почти нещастна при мисълта за това!

— Знам, че би трябвало да се вълнувам — добави Гуен, сякаш отново прочете мислите й. — Но всъщност ще ходя там с майка ми.

Това обясняваше до известна степен поведението на госпожица Райт. Джуъл веднага си представи страховитата госпожа Райт, чиито нареждания в стъклозавода се изпълняваха стриктно и безпрекословно. Въпреки че обикновено се държеше с подчинените си спокойно и вежливо, всички се стараеха да изпълнят задачите си възможно най-бързо и точно, защото никой не искаше и да си помисли какво ще се случи в противен случай. Ако се съдеше по думите на прислугата й, госпожа Райт съблюдаваше същия ред и в дома си. Джуъл се опита да си представи какво би било да пътешества с жена, която държеше пощата й да бъде разпределена до пристигането й в офиса, а коледните подаръци да бъдат опаковани и готови за изпращане още в началото на декември. Коледната й украса се състоеше само от венец, окачен на предната врата, и електрическа свещ, поставена на предния прозорец. Според пословичните инструкции на Касандра, повече от една свещ би изглеждало просташко.

Едно пътешествие с Касандра Райт със сигурност щеше да е сериозно изпитание. И все пак тя подаряваше на дъщеря си незабравима екскурзия. Това, че държеше на реда и точността, не бе толкова важно. Джуъл би изтърпяла далеч повече от това, ако можеше да види Париж.

— Убедена съм, че ще си прекарате страхотно — учтиво каза тя. — Париж сигурно е много… интересен.

— О, да — съгласи се Гуен. — Пътешествието определено ще е интересно.

На Джуъл й се стори, че в кафявите очи на момичето проблясват искрици смях. Те обаче угаснаха в мига, в който госпожа Райт влезе в стаята.

Госпожица Феърчайлд беше виждала дамата в стъклозавода. Всяка сутрин тя минаваше покрай момичето на пропуска и мимоходом подхвърляше „Добро утро, Джуъл“. Касандра Райт сякаш никога не бързаше, но всички знаеха, че пристига навреме там, закъдето е тръгнала, и тежко на оня, който се опиташе да се изпречи на пътя й. Думата „целеустремена“ й пасваше идеално, а също и „величествена“.

В дома си тя бе все така величествена, въпреки някои очевидни разлики. Две кучета подскачаха край Касандра — коли, което отговаряше на името Миси, и мелез с разкошна козина на име Ханк. Госпожа Райт им нареди да седнат и ги нарече „добри кучета“ с тон, какъвто Джуъл не допускаше, че би могла да използва. Днес дори облеклото й беше различно. На работа Касандра носеше стилни костюми в пастелни цветове, винаги по последна мода. Вълнената пола и сивото поло, които носеше у дома, прилепваха меко по тялото й, а и тя самата не изглеждаше толкова строга. Прошарените й кестеняви коси бяха прибрани в обичайния кок на тила, но няколко кичурчета се бяха изплъзнали и падаха покрай лицето й. Високите скули, добре оформените устни и дълбоките, интелигентни очи на Касандра изглеждаха по-нежни. Това се дължеше донякъде и на лекото накуцване, което забавяше обичайните й енергични движения, макар стойката й да си оставаше все така безупречна. Касандра Райт принадлежеше към онази особена порода хора, които запазваха осанката си изправена до края на дните си.

Джуъл остана безмълвна в нейно присъствие. За щастие никой не показа, че е забелязал това. Документите бяха предадени на икономката, която ги отнесе. По-късно, в свободното си време, госпожа Райт щеше да ги прочете внимателно и да ги подпише. Тя благодари на Джуъл, че е дошла в това неприятно време, сякаш младата жена бе имала някакъв избор, и с това приключиха.

— Не можете да се върнете пеш до гарата в този дъжд. Ако Гуен имаше книжка, щеше да ви закара, но ще й я дадат чак след седмица-две. Представяте ли си, закъсня с цели две години. Има кола, но не може да я кара — каза госпожа Райт.

— Не обичам колите. Смятам ги за опасни. Шофирането е прекалено голяма отговорност — обади се Гуен, която изглеждаше още по-безлична в присъствието на майка си.

Касандра прие изказването й със свиване на рамене и се обърна към Джуъл:

— Ще помоля Албърт, нашия градинар, да ви закара до дома. Твърде късно е, за да се връщате днес на работа. Албърт е много приятен човек, уверявам ви, познавам го откак се помня.