Блага Димитрова
Отклонение (2)

Вятър, нахлул от студентските години и довеял застоял мирис на стари книги в библиотеката, примесен с полъх на лютива тухлена прах от пепелища.

За пръв път се видяхме на студентско събрание. В ония невръстни години след 9 септември 1944 събранията бяха почти всекидневна възможност да се срещат момичета и момчета. Ти застана на катедрата, убеден в историческата важност на задачата си. Отговорност за поколението бе паднала върху младите ти плещи и ти ги повдигаше с едно неловко движение, сякаш да провериш дали тежестта е по силите ти.

Препълнената аудитория клокочеше от възбуждение. С бавен поглед, плъзнат по скамейките, ти обра вниманието. Зина очаквателно мълчание. Само три студентки на втория ред продължаваха да си бъбрят някаква момичешка тайна, погълнати всецяло, забравили къде се намират и защо са дошли. Дори избликна звънлив смях, който те прониза със своята неуместност.

Ти закова в нас очи, изчаквайки да млъкнем. Обсадени от тишина, под прицела на твоя поглед, трите вдигнахме глави. Ти отби очи напред, вперени в мълчанието на залата. И чак тогава с мигновено закъснение в ъгъла на окото ти се мярна лицето на едното момиче. Неволно ти пак погледна към това лице, сякаш изведнъж си го спомни. За частица от секундата погледите ни се кръстосаха. Толкова бяхме непознати, че се познахме.

Бързешком ти изтегли поглед от моя и се обърна към пустотата над главите. Зарече се да не поглеждаш към втория ред. Но чувствуваше оттам очите ми, впити в тебе. Аз проучвах чертите ти. Някак неуютно лице. Грубовата челюст, издаваща амбиция. По-скоро грозен. Затворено изражение, което ме дразнеше и предизвикваше да го отключа. Чаках гласа ти нащрек, сякаш щеше да ми прочете присъда. Ти още веднъж повдигна рамене, намествайки неудобния товар, и излезе от мълчанието си. Гласът ти прозвуча намръщен, напълно в тон със свръхсериозната епоха:

— Другари! Събрани сме да обсъдим проблема за… любовта…

Тая дума ти бе чужда за произнасяне и ти с мъка я преодоля.

— … в новото безкласово общество. Повод за това стана оня нелеп факт неотдавна, който потресе всички нас — самоубийство от любов!

Вътрешно се съпротивявах на гласа ти. Продължавах критично да те обследвам. Нещо силно ме оттласкваше в това ъгловато лице. А може би аз още не можех да различа привличането от отблъскването. Профил, вторачен някъде напред, отвъд околните. Гласът ти, все така навъсен, тегнеше над аудиторията:

— Тъкмо в зората на новия живот… Това е закъсняло ехо от миналото. Наша връстница, възпитаничка на тоя университет, известен с бойките си традиции… Да падне не в бой с врага, а от собствената си ръка. Тия развалини…

Посочи с ръка към прозореца. Главите на студентите като люшнати от вятър слънчогледи се извиха натам. В рамките му се очертаваше осакатеният силует на София.

Само аз не погледнах навън, приковала очи в ръката ти: едроставеста, груба, дългопръста. Такава ръка пред нищо не се поколебава и спира. Всичко, което поиска, ще постигне. Може света да преобърне надолу с главата. Жадна и силна. Имаше противоречие между свободния й замах и твоите строги черти. Ръката опровергаваше скованата ти реч.

— Тия развалини чакат да бъдат вдигнати от нашите мишци!

Аз се подсмихнах. С такива ръце можеш да ровиш в още горещи пепелища. Хлапаците обичат да се залавят с онова, което не им е по мярка на ръцете, но твоята ръка изглежда способна на всичко. Може и да набие някого. А дали би й се удало да погали? Защо гласът ти е така начумерен, сякаш се караш на всички нас? Още не сме пристъпили към масови самоубийства.

— Виж какви дълги пръсти! — прошепнах на приятелките си.

— И каква дълга проповед! — добави Павлина.

Ти продължаваше да ни обвиняваш:

— Вместо съзидателен труд — цианкалий! Къде се крият корените? Там назад, в гнилото капиталистическо общество. Това са буржоазните митове за фатална страст, за любов — мълниен удар, за чувство, заслепяващо разума, и прочие отживелици.

Говореше така убеден в думите си, че всеки мълком се съгласяваше с тебе. Само аз не исках да се поддам. Ядосвах се на гласа ти, който все повече проникваше в мене. С кратко встъпително слово ти откри студентското обсъждане върху проблема за новата любов.

Тогава всичко бе ново, току-що открито под слънцето. И всичко се обсъждаше колективно: нов морал, нова наука, ново изкуство, ново семейство, ново общество. Учехме по нови учебници, които още не бяха готови. Минавахме по прекръстени с нови имена улици, които още не бяха разчистени от развалините. Чакахме нови квартири, които още не бяха построени. Тръгвахме по нови пътища, които още не бяха проправени. Откриваха се нови институти. Изникваха нови професии, за които по-рано не бяхме чували: мелиоративно инженерство, монтажници-върхолази, диспечери, конферансие. Даже парите бяха нови. Всичко бе ново-новеничко. И човекът бе нов, нямащ нищо общо с довчерашните си себеподобни — ех, с някои дребни отживелици, които щяха да бъдат ликвидирани в първата петилетка. Изскочиха цели рояци нови поети. Радиото пращеше от новини. Получавахме все нови и нови задачи. Работехме по нови методи. Бързахме задъхани все към нещо ново. Имахме чувството, че сега с нас започва светът — новороден, наново, по новому.

Трите на втория ред пак събрахме глави и зашушукахме. Избликна моят звънлив смях, задушен веднага в шепата ми. Тоя неуместен смях те раздразни, нали? Зная какво си помисли: „Глупачка. Не е дорасла до такъв сериозен въпрос! Изправил съм се да говоря на свраките!“

Замлъкнах и вдигнах глава. Вратата проскърца. Вмъкнаха се закъснели. Правостоящите се размърдаха и обърнаха лица към стенвестника, на който се бяха облегнали. Кабарчето в единия му ъгъл се бе откачило и вестникът бе клюмнал. Рошави карикатури, епиграми, цитати от класици на марксизма се четяха един други.

Аудиторията оживя. Една от нашата тройка вдигна ръка. Ти се направи, че не забеляза това. Изобщо бе зачеркнал мислено целия втори ред. Аз задърпах лакътя на приятелката си да не прибързва, да изчака накъде ще избие обсъждането. Но Павлина не бе съгласна с встъпителното слово. Ръката й запърха настойчиво във въздуха. Ти й даде знак да говори и извърна лице на другата страна, сякаш не трябваше да я гледаш, за да вземеш думите й на сериозно.

Павлина стана, всади очилата си в трапчинката на носа и започна с неизмерено висок тон, от който се изчерви, но вече нямаше как да го снижи към нормален. Младежката аудитория, свръхчувствителна към всичко смешно, наточи зъби за смях. Но ти от катедрата изопна строго лице и прикова всички лица да останат сериозни. Павлина почти извика:

— И все пак има силни чувства, по-силни от нас! Ние отричаме ли чувството като такова?

Залата ахна. Твоето затворено лице едвам се разкрехна от снизходителна полуусмивка. На прекомерно високия тон, с който бе зададен въпросът, ти противопостави плътен, самоуверен отговор. Аудиторията спря дъх.

— Няма слепи чувства, другарко, по-силни от нас! Това са старомодни схващания на романтични госпожици. Новият човек трябва да стои над увлеченията си, да се самообуздава, да ги ръководи. Как ще преобрази живота, щом още себе си не може да овладее?

Залата се люшна на твоя страна. Тухленочервена, Павлина седна на мястото си. Трите те стрелкахме с ядни очи. Обръщахме се към задните редици да търсим подкрепа, но мнозина явно отричаха сантименталностите. След късо колебание третото момиче вдигна ръка. Аз я смушках с лакът и прошепнах в ухото й:

— Мълчи! Остави го! Сухар!

Но Вера настоя да вземе думата, за да защити приятелката си. Ти й направи знак да говори. Вера скочи, привдигна високо дъгите на веждите си и попита:

— Как ще обясните това: в чантата на самоубийцата е намерено стихотворение:

Не мога да живея без любов;

как блудкав без любов е всеки плод,

светът — пустиня, празен — пътят нов,

животът без любов не е живот.

Проеча остро изсвирване. Прихнаха на развълнуваната й декламация. Не я оставиха да продължи. Вера пак вдигна удивени вежди, сблъсквайки се с антилиричните настроения на времето. Сред правостоящите се провикна пресипнал от хрема запалянко:

— Така не се пише! Това не може да напише наш поет в наше време!

Дългоноса студентка, подстригана над ушите, се обърна към Вера снизходително:

— Колежке, не следиш ли вестник „Литературен фронт“? Тия упадъчни любовни стихове бяха бити от нашата критика!

Вера подири в тебе опора:

— Нека да прочета стихотворението докрай!

Ти я посъветва настойнически:

— По-добре е да прочетеш Маяковски: „Маруся отровилась“.

Вера си седна уязвена. Трите навъсено гледахме самонадеяния секретар на студентската организация. От окъсял ръкав на войнишка куртка една ръка щръкна високо, сякаш в окопите бе израсла от мярката си:

— Ами защо Маяковски се е самоубил?

От задните редове избоботи тромав глас:

— Маяковски се е самоубил не за лични чувства, а за обществени!

Смях разтърси пъстрата смесица от дебели вишнени пуловери, избелели войнишки куртки, рокли, снадени от разноцветни вехти платове. Ти се обезпокои, че събранието ще се провали от закачки и подигравки. Тропна на катедрата:

— Не се отклонявайте от въпроса, другари! Трябва да разкрием истината за любовта! Да се освободим от вековните измами!

Един от ремсовите активисти зададе предварително стъкмен въпрос, за да регулира потока на обсъждането:

— Възможна ли е любов от пръв поглед?

— Зависи от погледа! — вметна шегобиен глас.

Залата закипя. Едни викаха:

— Да! Защо не?

Други скачаха и ръкомахаха:

— Глупости! Не!

Изобщо отрицателите на страстите бяха по-страстни. Само ние трите седяхме мълчаливи и отчуждени. Аз кроях с присвити очи как да ти отмъстя, загдето злепостави приятелките ми. Ти изчака да стихнат:

— От пръв поглед може да има само физическо харесване, но това е временно и няма нищо общо с истинската любов!

Девойка с плитка, навита на венец край главата, се изправи:

— А какво е любов?

Лумна смях в ъглите на залата. Глас от задните редове, скрит зад гърбовете, подхвърли:

— Ела довечера да ти обясня!

Ти нервно почука с издължени пръсти по катедрата:

— Много правилен въпрос! Какво е истинска любов?

Аудиторията стихна от любопитство каква нова дефиниция на любовта ще даде младежкият ръководител.

В ония дни за всичко се търсеше точна дефиниция от наше, революционно гледище, за да имаме научен подход и към най-дребните явления в действителността и да се въоръжим до зъби с теория за ръководство в практиката. Защо тъкмо неоформената възраст е най-податлива на формулировки? Отде иде тоя стремеж към точен модел на живота? Ако някой би ни подхвърлил само на шега, че животът не влиза в калъп, бихме го сметнали за недорасъл до научно мислене. В нас самите всичко кипеше. Ние бяхме хаос от импулси, кръвта ни бушуваше от неутолени желания, сами не можехме да разберем себе си. Може би затова искахме да вярваме, че вън от нас светът е подчинен на строга закономерност, че всичко протича по идеално математическо уравнение, че отвън ще проникне хармония и вътре в нас. Истина е, че никога не сме се уповавали в силата на разума така, както в онази неразумна възраст.

След като пригвозди вниманието на всички, ти подхвана, убеден в своята единствена правота:

— Това е трайна, равноправна, вдъхновяваща дружба между двама души. Тя се създава само при обща работа, при взаимно опознаване. Пет са условията за една истинска любов.

Ти вдигна петте пръста на ръката си и започна един по едни да ги свиваш. Гледах дългите ти волеви пръсти, несъвместими с назидателните думи:

— Първо: общност в идеите. Второ: общ класов произход. Трето: професионална връзка. Четвърто: сходство в характерите. И на края пето…

Момиче, навело глава с паднали в очите коси, записваше най-прилежно в тетрадка. Ти направи неволна пауза, сякаш да си спомниш забравена точка на урок:

— Най-несъщественото… Може и без това: харесване…

Пак запротестираха, зашумяха. Момичето, което записваше, вдигна глава, отмахна косите от очите си и сбута съседа си:

— Какво, какво беше пето?

Момъкът се бе заплеснал нанякъде и не бе чул. Възви се вяло към нея:

— Петото не е важно! Може да не го записваш! — Но изведнъж се загледа в девойката. Тя му се понрави.

Въпреки смешните прически, които сякаш нарочно предизвикваха хладина, въпреки дървените подметки и скована походка, въпреки небрежното, неженствено облекло, момичетата все пак и тогава имаха нещо, с което привличаха. А може би харесването се събужда не по външен път чрез обекта, а просто по вътрешна потребност. Впрочем то не бе съществено според тебе.

Ти въдвори ред с ръка:

— Харесването иде по-късно, след взаимна помощ и подкрепа, при съвместна борба и общ труд.

Момичето, което записваше дума по дума в тетрадка, се разговори със съседа си. Ръката му изостана, вече не можеше да догони формулировките на секретаря. Дано е успяло да се справи с първото си влюбване без теоретическа подготовка.

Ти вдигна петте си пръста и ги сви енергично в юмрук:

— Само върху такава здрава връзка ще се изгради новото семейство, крепко като юмрук! Не за пари ще се женят вече, не от сляпо увлечение. Затова са били нещастни браковете досега. Събирали са се хора, които нямат нищо общо помежду си, нямат обща тема на разговор, нямат общ идеал и цял живот не са могли да се понасят. Отсега нататък…

— Всичко ще потече по мед и масло! — изпревари присмехулен глас.

Ти се престори, че не чу, и продължи:

— Ще отпадне икономическата зависимост на жената от мъжа. Две равностойни, пълноценни същества ще се събират по свободен избор, за да осъществят себе си по-пълно.

Павлина се раздвижи неспокойно, сякаш седеше върху коприва. Усетих, че пак я прихваща да се обади. Дръпнах я за полата да седи мирно. Но тя скочи и без да иска разрешение, се провикна, тоя път с естествено висок глас, понеже бе засегната:

— Да се върнем на въпроса! Девойката е била влюбена, по коя точка? Той не й е обръщал внимание, по коя точка? Страдала е, по коя точка?

В гласа й трепна издайническа струнка. Изглежда, не случайно вземаше присърце съдбата на непознатата самоубийца. Ти отговори с тънка насмешка:

— Страдала е от женски предразсъдъци: че жената е пасивна страна. Двата пола са равноправни. Трябвало е да има смелост да му признае първа!

Младежите зашумяха. Павлина възрази енергично с рамене, очилата й се смъкнаха на носа. Вера скочи в защита на приятелката си:

— Аз например никога няма да кажа първа, че обичам някого, не защото аз страдам от женски предразсъдъци, а защото… защото те страдат от мъжки предразсъдъци!

Девойки се присъединиха:

— Вярно!

— Така си е!

— Има да те подиграва, че сама му се мяташ на врата!

— И да се хвали на приятелите си.

Към отделните женски гласове се втекоха още:

— Вярно! Вярно!

Тъкмо се бяха усмирили, едно пискливо гласче възкликна със закъснител:

— Вярно-о-о!

Във внезапната тишина пронизно проеча този изтърван, почти отчаян вик. Младежите се заляха от смях.

Ти заговори и всички се умълчаха. Гласът ти имаше свойство да кара другите да го слушат:

— Не е вярно! Един истински нов мъж би уважавал смелостта на такова признание!

— Нов мъж? — Вера вдигна вежди като пред чудо. — Я ми посочете един такъв екземпляр!

— Гледай мене и не питай! — Атлет в спортна фланелка се удари по изпъчените гърди.

Изригна смях. Ти още държеше свит юмрука на здравото ново семейство и с него тупна по катедрата:

— Такъв младеж, който има наглостта да осмее или оскърби искреността на девойка, да се подиграе с доверието й, не е достоен да бъде приет в нашата среда. Колективът трябва да заклеймява лоши прояви. С активната намеса на колектива ще се изгради новият характер на човека.

Ти се обърна към двете прави студентки. Аз седях между тях и те поглъщах с критични очи. Ти предположи във въпросите на приятелките ми мое подстрекателство. Затова прицели отговора си право в мене:

— Но и момиче, което с недоверие се отнася към другия пол и се бои да не урони честта си, е еснафка!

Двете девойки си седнаха като покосени. Аз им прошепнах с укор:

— Не ви ли предупредих?

Прекоси ме едно отмъстително хрумване. Ти, без да ме поглеждаш, сякаш долови това и някак се наежи. С прибързан жест, който изпреварва секундите, стрелна часовника на китката си. Аз запомних това.

Ученичка в гимназиална униформа, с бяла якичка и две опнати зад ушите плитки вдигна ръка като на урок и попита храбро, преглъщайки смущението си:

— На каква възраст трябва да се влюби човек?

Нов взрив смях. Тоя път и ние трите се разсмяхме от сърце. Гърлест бас затананика:

— Любви все возрасти покорны!

Залата заръкопляска. Поклони се от мястото си стар студент. Такива старчоци имаше много — все хронически закъсали на изпитите или сменяли различни специалности, или изостанали поради войната. Ти отвърна на ученичката със снизходителна полуусмивка:

— Филмът е забранен за малолетни!

Ученичката, която се бе промъкнала на студентско събрание, си седна разкаяна, удавена в смеха, предизвикан от нея. Павлина не можеше да се помири и пак стана:

— Не ме разбра, другарю! Ако въпреки разума двама души се харесват?

Ти отговори без колебание. Изобщо на всички въпроси ти имаше точен, предварително готов отговор:

— Ще надделеят себе си в името на работата, на голямата цел в живота си, която е по-скъпа…

Вера те пресече:

— Ами ако не могат?

Неколцина потвърдиха полу на шега:

— Случва се!

Ти за пръв път се умълча в размисъл. Подхвана някак предпазливо, сякаш пристъпи по заледена стълба:

— Ех, щом са такива слабохарактерни, има едно средство…

— Какво? — подпитаха нетърпеливи гласове.

Настъпи тишина. Очите ти се плъзнаха неуверено по лицата от втория ред нататък, да ги изпиташ дали заслужават да им довериш нещо. Аз те следях зорко. Тоя самонадеян, недостъпен израз на лицето ти ме интригуваше. Но с това все повече ме дразнеше и настройваше срещу тебе. Ти заговори с променен, рискуващ глас:

— Много просто! Да удовлетворят увлечението си! Десет дни са достатъчни да се наситят един на друг, да се убедят, че нищо не ги свързва, и да си тръгнат всеки по своя избран път!

Разрази се буря. Младежите викаха на провала:

— Как може? Браво! Що за нов морал?

С полуусмивка, която ме вбесяваше, ти изчака да се уталожи шумът. Най-сетне добави покровителствено:

— Не забравяйте, че това е последно средство за слабохарактерни! Колкото да не се самоубият…

Вдигнах поривисто ръка преди още да помисля. Твоята полуусмивка се прибра. Направи се, че за пръв път ме забелязваш. Даде ми сдържан знак да говоря. Всички очи се обърнаха към мене. Станах, както се изправя момиче със самочувствие. Имах дълги черни коси, разпуснати до раменете — единствена сред бойките, по момчешки подстригани девойки от аскетичното поколение. С привична ловкост на ръката оправих косите, паднали от едната страна на лицето ми. Помълчах един миг. Утаи се всяко шукване. Ти очакваше гласът ми да бъде писклив и звънък като смеха. Изненада се от алтовия ми, нисък глас, но още повече от моя въпрос:

— Не е ли опасна такава терапия? Двамата може да се влюбят и привържат. Полът е силно нещо!

Без да дочакам отговор, си седнах. Очите се обърнаха към тебе. Ти продължаваше да се вслушваш в замлъкналия ми глас. След известно съсредоточаване отговори със злостна полуусмивка:

— Преувеличаване ролята на пола е фройдизъм!

Тая дума прозвуча като заклеймяване. На времето тя почти се покриваше с „фашизъм“. Един студент прошепна към ухото на другаря си, така че всички да чуят:

— Закла я!

Не промених лице. Само неволно мигнах с клепки като от замахнала пред очите ми ръка. Това бе мой нервен тик, който не можех да овладея. Мълком кроях как да отмъстя на такъв наперен всезнайко.

 

 

Всичко това се развиваше хаотично, в атмосферата на бръмчащ кошер. Препирните се понесоха по мраморното стълбище надолу. До късно продължи обсъждането на новите отношения между новите хора. Хлапаците ръкомахаха, прекъсваха се, не се доизслушваха, мъчеха се да се убедят един друг, а главно себе си да уверят, че вече няма да има самота, скука, отчужденост. Човек вече няма да страда от неразбиране и несподеленост. Настъпваше епоха на дългоочаквана човешка общност. Погледите на младежите бяха трескави, свадливи. Имахме самочувствие, че ние създаваме утрешния облик на света по свой образ и подобие.

Спорехме, търсехме думите, не ги намирахме, ядосвахме се. Произтичаха смешни недоразумения поради наивност и неуточнени понятия. Гласовете диреха поддръжка, очите — съгласие. То бе изблик на някакъв натрупан от векове копнеж за разбиране и контакти, който водеше до неспирни караници и дележ на „прави“ и „криви“, на „наши“ и „чужди“. А най-голямата обида, която си нанасяхме, бе: дребнобуржоазно съзнание. Всеки откриваше у другия черти от това неизкоренено като плевел съзнание. Но какво бе новото съзнание, това никой не искаше да си признае, че още не му е ясно.

— Битието определя съзнанието! — проповядваше чорлав хлапак, възседнал перилата на стълбището.

— Аз съм с мадам Колонтай за свободната любов! — заяви девойка на всеослушание.

— Ама на сериозно ли? — попита някой.

— Тя само на теория, на практика е съвсем смотана!

Очилат интелигент припомни на девойката поучително:

— А Ленин какво казва? Отпита чаша вода…

— Защо не дават любовни филми? — учуди се някой.

— Голяма загуба!

Девойка с туристическо яке и груби, подковани обуща, току-що завърнала се от евакуация, запита дълбокомислено:

— Възможна ли е чиста дружба между момче и момиче?

— Да, ама с грозно! — вметна шегобиец.

— А вие сте всички красавци!

Студентите забравяха, че времето тече, може би защото малцина имаха часовник. Споровете преливаха в разправии, готовите формули — в обиди. А вън в мрака на разрушения град ни чакаха купища руини, нерешени въпроси, неизпълнени решения.

 

 

След студентското събрание аз се втурнах надолу по стълбите, теглейки за ръце двете си приятелки. Зад нас се носеше цяла тайфа момичета и момчета, първокурсници. Личаха си по някои останки от ученическа униформа: фуражка със счупена козирка, изтъркана ученическа поличка, неотрязани плитки. Издаваше ни още ненаситната ученическа страст за лудории, за погаждане номера, а най-вече тая нетърпимост към поучения и наставления.

Дълговрато момче, пъхнало ръце в джобовете, се присмиваше:

— Пет точки! Десет божи заповеди!

Павлина гледаше през очилата да не се спъне по стъпалата и едва ме догонваше:

— Чакай! Къде си хукнала? — Очилата й се смъкнаха на носа.

Разблъсках младежите по стълбите.

— Какво те прихвана? — питаше Вера.

Зърнах те отвън пред входа на университета. Привдигнал яката на вехто, преправено палто. Какво всъщност имаше в тая твоя възпретната яка? Предизвикваше ме да я оправя на врата. Така после щях да те виждам през дългите години — все с вдигната яка, сякаш застанал на открито под суровия вятър на времето. И все така щеше да ми се иска да ти оправя яката на врата с ръка.

Отвън ме пресрещна с хладен вятър една влажна, кална вечер сред развалини, наситена с тревожни обещания за нещо предстоящо. След задухата на събранието глътнах с отворена уста тоя предпролетен вятър и се напих. Вече не можех да отговарям за всичко, което се случи по-нататък.

С тебе бе Коста, приятелят ти. Сламенорус веселяк. Завързал вишнен шал около врата си. Всичко в него бе шегобийно: хитро присвитите очи, тембърът на гласа, движенията, дори примката на идейния шал около врата му. Подиграваше те:

— Голям капацитет се извъди по любовния проблем!

— Как се хванах на това хоро? — процеди ти през захапана цигара.

Коста не ти даваше мира:

— Сега остана катедра да откриеш! Лекции по половия въпрос, семинарни упражнения.

— Ти ще водиш практиката! — отсече ти ядно.

От стълбището се изсипа тайфата начело с моя милост. Използувах инерцията, без да си дам нито един миг да премисля. Застанах пред тебе с рамо, предизвикателно издадено напред, през което бях преметнала чанта дълга каишка по тогавашната мода. С една ръка придърпвах каишката нагоре към рамото си. Влажният вятър развяваше косите ми. С другата ръка все ги оправях. В косата пърхаше цялото ми самочувствие.

— Може ли един въпрос, другарю?

Гледах те в упор, без да сведа очи. Знаех силата си. Едва доловимо ти се надсмивах с ъглеца на устните си, още невкусили горчилката на целувките. Усетих, че Коста се загледа в мене със смаян интерес. Това не ме учуди. На всяка стъпка бях свикнала да получавам потвърждение на своята самоувереност. А може би тая самонадеяност внушаваше на другите да ме харесват.

Зад мене се струпа тайфата в злорадо изчакване. Ти бързешком обходи с очи лицата им: дяволити подсмивки, заговорнически погледи, наежено любопитство. Взря се пак в мене. Цяла извътре бях облъчена от някакъв хитър умисъл. Разбра, че ти се готви клопка.

— Защо не зададе въпроса пред всички? Частни консултации не давам! — отвърна ти важно.

Тогава всички бяхме на „ти“. Познати и непознати, млади и стари. От балкана бе нахлул един свеж партизански вятър на пълно равенство. Чувствувахме се на „ти“ с цялата страна, с цялата земя, с цялата научно обяснена вселена. И смятахме, че така ще продължи вечно.

Ловях в крайчеца на окото си как Коста не може да откъсне поглед от мене. Но твоето самообладание ме ядосваше. Теглейки каишката на чантата си, продължих играта:

— Въпросът ми е от интимен характер! Не ми бе удобно да го задам пред всички!

— Нямаш вид на толкова свенлива! — подхвърли ти през захапана цигара.

Трепнах с мигли от обидния ти тон. Всички зад мене бяха готови да ме осмеят. Уж приятели. Дръпнах каишката на чантата си напред. Изпитливо присвих очи, прецеждайки блясъка им през ресниците. Сгъстих цялата плътност на гласа си:

— Като те гледах, другарю, на катедрата такъв оратор… влюбих се в тебе!

— Ау! Представи си! До какво доживяхме! Еманципация! — викна тайфата и впи в тебе стръвни очи: сега да те видим как ще се измъкнеш!

Ти дълго, прекалено дълго всмукна от цигарата си. После отби поглед встрани и зачете с показен интерес една обява, окачена на входа пред университета:

ГОЛЯМ ОБЩОГРАДСКИ МИТИНГ

Утре, сряда, 18 ч.

На площада пред Народното събрание.

Петима оратори, представители на пет организации…

Тупнах с крак. Издрънча дървената ми подметка.

— Е? Какъв съвет ще ми дадеш? Кажи де!

Ти ми посочи обявата:

— Утре вечер да идеш на митинг! Петима оратори ще говорят, всеки по три часа. Тъкмо да се влюбиш и в петимата!

Тайфата прихна предателски. А ти дръпна за лакът приятеля си Коста да си вървите. Обърна ми гръб. Коста неохотно тръгна, извил глава назад, продължавайки да ме оглежда закачливо. Смерих те откъм гърба: самоуверени стъпки, широки плещи и тая запретната яка. Прилив на яд ме тласна да те догоня. Двете момичета ме задърпаха:

— Остави го! Не си заслужава!

Изскубнах се от ръцете им и се втурнах след тебе. Изпречих се пред самите ти стъпки. Ти направи по инерция още една крачка и застана съвсем близко до мене. Не отстъпих. Гледах те право в лицето. Тайфата се юрна след мене да не изпусне зрелището. Казах с тиха ярост от упор:

— Слушай! Ами ако наистина ми харесваш?

След мълчаливо стъписване ти промълви сериозно:

— Току-виж, че съм ти повярвал!

Едно сепване ме прекоси. Бях отишла твърде далече. Но зад мене бе скупчена тайфата. Нямаше път за отстъпление. Хлапаците онемяха изчаквателно.

— Че защо да не ми вярваш? — попитах храбро.

Ти все така не изтегляше поглед от моя.

— Добре! Утре в 6 часа вечерта ще те чакам пред входа на парка! — каза разчленено, сякаш ми произнасяше присъда.

Наведох очи мълком. Коста те дръпна за ръкава:

— Остави момичето! Не виждаш ли, че се шегува?

Вдигнах поглед и натъртих предизвикателно:

— Аз не се шегувам!

Ти отвърна с непоносимата си полуусмивка:

— И аз не се шегувам! Утре в 6 часа вечерта!

Озърнах се, дирейки опора. Погледът ми попадна на обявата. Вкопчих се в нея:

— Ах, такъв високоидеен другар ще изпусне митинга заради среща!

Тайфата се закиска. Твоят поглед се заоблачи:

— Искаш да се измъкнеш!

— Кой, аз? Ти ще се измъкнеш!

— Аз ще дойда! — Намръщеният ти глас прозвуча с глуха закана.

— И аз ще дойда! — заявих заядливо.

Мъчех се да скрия, че бях вече разкаяна. Хлапаците от тайфата се намесиха. Вместо да ми помогнат, наливаха масло в огъня. Дълговратият се изстъпи напред и предложи:

— Всички сме свидетели! Утре в 6 часа ще отидем на явката! Който от двамата не дойде, ще бъде обявен за изменник!

Предричаха:

— Ще видите, той ще дойде, но тя ще изменти!

— Ами, затичал се!

— И двамата лъжат!

Разпиляхме се на разни страни. Дълговратият проточи шия и извика подире ни:

— Утре в 6 часа пред входа на парка! Бъдете точни веднъж в живота си!

 

 

Забързах подръка с двете си приятелки. Още ли се разкайвах? Тогава всичко ставаше някак колективно. Не бях само аз предизвикала дявола. Заедно участвувахме в шегата. А груповото участие е по-безотговорно. Павлина вече живееше с представата за утрешната ми среща:

— Каква ли проповед ще ти държи насаме?

Също и Вера бе погълната от предстоящото ми приключение. Изобщо моята среща не бе само моя.

— Има да ти тълкува „Капиталът“! Първа, втора, трета глава за принадената стойност! — Тя засвива пръст след пръст като тебе.

— Хайде на бас, че ще му завъртя ума!

— Ти луда ли си?

— Такива най-лесно влизат в капана! — Протегнах палец за бас.

— На какво?

— На една лимонада! Повече не заслужава! — отсякох аз баса.

— На една лимонада! — одобриха момичетата.

В нощта отекнаха по пустинните улици смеховете и дървените ни подметки.

 

 

В друга посока ти и Коста се прибирахте мълком към студентската си квартира. Бе вече късно. Влажна, плъзгава луна се шмугваше между облаците и се носеше над гребена на рухналия град. Пътя ви пресичаха наядени сенки от полусрутени зидове. Висяха късове бетон като откършени от раменете ръце. Чернееше опушена, излизана от огън фасада на високо здание. От вътрешната страна на зейнали прозорци надничаше луната като пълнолика стопанка. Грубите ви туристически обуща скърцаха по пясък и хоросан, тъпчеха купчини вар и кирпичи. Ехото на стъпките ви кънтеше, отразено и преувеличено от пустите здания. Друг на ваше място би имал чувството, че някой върви по петите му. Но вие вече познавахте тоя звуков ефект от собствените си крачки в разрушения град. Не се обръщахте назад, вглъбени в своите мисли.

А за какво мислехте? За утрешната сбирка на кръжока по марксизъм? За студентската бригада по разчистване на развалините? За публичното обсъждане на упадъчните творби на младите поети? Или за онова, за което мислят всички млади хора от всички времена? Сигурно не! Вие бихте изключение през вековете, вие бяхте сеячи на революцията.

Най-сетне Коста наруши мълчанието:

— Нали утре вечер има кръжок? Дай да те заместя на срещата!

Ти го погледна изкосо:

— Приятел в нужда се познава!

— Как ще си губиш времето по срещи?

— Налага се!

— Да свържем теорията с практиката! — издекламира присмехулно Коста.

Пак настъпи тишина, подкована от крепките ви крачки. След пауза Коста подхвърли:

— Слушай, малката ми харесва!

— Разбрах.

— Как разбра?

— Лицето ти е буквар.

— Е, щом знаеш да четеш…

— Ще имам пред вид! — отвърна ти, затънал презглава в някаква своя мисъл.

Ехото от мъртвите сгради ви придружаваше, искаше да ви напомни за краткотрайността и уязвимостта на живота. Но вие не долавяхте предупреждението.

Привечер на другия ден. Тайфата се бе събрала в пълен състав пред входа на парка. Само нас двама ни нямаше. Впрочем само ти не бе дошел. Аз пристигнах откъм алеята край канала. Не ме забелязаха. Скрих се зад вестникарската будка на две крачки от другите. Оттам наблюдавах всичко.

Високоговорителите из целия град ехтяха, препредавайки речите на митинга. Чуваше се проглушително пращене и на залпове откъслечни фрази, които ни се забиваха завинаги в паметта:

— Нашата малка, изостанала страна, съсипана от войната… Със свръхусилия ние трябва да догоним напредналите страни и да ги надминем…

Войничето погледна трофейния часовник на ръката си, източена от окъселия ръкав на куртката:

— Май и двамата са изменници!

Павлина каза пренебрежително:

— Аз на нейно място бих дошла, за да го изпитам!

Вера си придаде важност:

— Пък аз бих си помислила дали да дойда, макар и на шега!

Дълговратият вметна, намигайки:

— Не бих пропуснал случая!

Момчето с пукната ученическа козирка започна да скучае:

— Който иска, да чака! Аз ще се чупя!

Ти се зададе откъм площада. Стегнат в огладен костюм, сложил връзка. Без връхно палто, както и аз. Носеше нехайно в ръка надолу букет от бъзовляк и лайка, изтръгнати заедно с коренчетата. Намръщен, предварително подготвен за някоя лоша шега. Огледа отдалеч младежите, търсейки мене между тях. Даде си вид, че никак не си учуден, загдето ме няма. Посрещнаха те закачливи възгласи. Войничето се провикна:

— Салют от двадесет и две оръдия!

— Друго? — изгледа го ти заканително.

— Ти удържа думата си! — удиви се Вера, вдигнала вежди.

— Ще ти издадем ОФ — бележка за благонадеждност! — добави момчето с пукнатата козирка.

Дълговратият те заоглежда насмешливо:

— Връзката не е ли буржоазен предразсъдък?

— Момичетата държат на тоя предразсъдък! — отвърна ти, озъртайки се наоколо с привидна небрежност.

Моята наблюдателница бе много удобна. Надзъртах иззад гърбовете им, без да ме съзрат. Павлина подхвърли хапливо:

— Ромео дошел, но Жулиета я няма!

— И балкон няма! — каза ти и запуши невъзмутимо.

— Сега от балконите се държат речи! — уточни войничето.

Въздухът се цепеше от пращящите репродуктори:

— Да преодолеем всички трудности по нашия стръмен път! Другари! Дружно да запретнем ръкави за изграждане на новия живот! Народът взе в свои ръце юздите на времето!

Ти стрелна припряно часовника си с привичния жест, изпреварващ секундите:

— Още две минути чакам и си тръгвам!

Това чакане те унизяваше политически. Тогава всичко добиваше политически характер. А за мене ставаше все по-трудно да се появя от скривалището си. Момчето с пукнатата козирка напомни:

— Ех, 15 минути се чака дама!

— То било едно време! — подметна подигравателно Вера.

— Днес при равноправието жената трябва да чака! — заяви Дълговратият.

Ти раздразнено затъпка на едно място, сякаш ядът и нетърпението ти слязоха в петите и ти искаше да ги сгазиш. Стрелна часовника си.

— Точно 6 и 10! — Вдигна глава и омете с поглед площада от край до край: — Както изглежда, няма я! — И с престорено галантен жест поднесе букета на първото момиче, което ти попадна в обсега на ръката.

Вера се забърка, вдигна пак вежди, не знаеше какво да стори. Ти поясни:

— С риск на живота се катерих из развалините да го откъсна!

— Само че за друга! — каза уклончиво Вера.

— Нищо подобно! — запротестира ти. — Знаех си, че тя е от страхливите!

Не усетих как изскочих като изстреляна иззад будката. Най-голямата обида за онова време: страхливост. Бяха така погълнати от тоя пародиен букет, че не ме забелязаха. Вера вдигна до най-висок предел дъговидни вежди, пое букета като неземно чудо и го хвана за корените. Но в тоя миг…

— Ето ме! — се обадих зад гърбовете им.

Всички се обърнаха стъписани. Гледаха ме, сякаш ме виждаха за пръв път. Явно бях положила грижи да се докарам. Разбира се, несполучливо. Бях навила косите си навътре. В тая нова, непривична рамка лицето ми ставаше чуждо и смешно. Уж да бъде, независимо от прищевките на вятъра и от собствените ми движения, а пък го усещах сковано и неизразяващо ме. Изобщо още не бях намерила нито прическата, пито истинското си лице. Чувствувах очите си уголемени, отворени срещу неизвестността на първата среща.

— Дамата благоволи да дойде! — възвести Дълговратият.

Вера се опомни и протегна букета да ти го върне. Улових мигновена промяна по нейното лице.

— Запази го за себе си! — махна с ръка ти и отстрани букета.

— Закъсня! Изпусна букета! — се заяждаха хлапаците с мене.

— Още малко, и кавалера си да изпуснеш! — прибави ехидно Павлина.

— Няма изменници в тая страна! — обяви Дълговратият.

Двамата не знаехме какво да предприемем. Тайфата ни бе обсадила с непропускащи очи. Ти най-сетне предложи:

— Е, да вървим, ако нямаш нищо против!

— Добре, къде?

— Да се поразходим! — отвърна ти и закрачи към голия, графитеносив очерт на парка.

Последвах те мълчаливо.

— Какво ще правите? — попита момчето с пукнатата козирка.

— Наша работа! — подхвърлих през рамо.

— Точно това, което си мислиш! — отвърна ти на момчето.

Тайфата се помъкна подире ни. Така си и знаех. След няколко крачки двамата се спряхме. Ти се обърна към тях:

— Още не е прогласена колективизация в тоя сектор!

Пак тръгнахме мълком. Младежите поизостанаха, сподиряйки ни със закачки:

— Ние за проверка на изпълнението!

— Да проведете една целувка!

— Да не се разделите на другия ъгъл, ей!

Ти им подвикна фелдфебелски:

— Свободни сте!

А Вера все така държеше в ръка бъзовия букет и ни изпрати с дълъг, изумен поглед под своите вдигнати вежди.

 

 

Двама вървяхме по разкаляната алея, раздалечени един от друг, с несъвпадащи стъпки. Над нас ехтеше от репродукторите глас от митинга все в една тоналност, форсмажорна:

— Другари! На нашите плещи пада историческа отговорност! Да притиснем рамо до рамо един до друг, сплотени, за да можем да повдигнем тежестта на века…

Отехтя хилядогърлен рев на тълпите.

— Какво правихте днес? — подхвана ти с официален тон.

Щом останахме насаме, забравихме демократичните веяния на епохата и си заговорихме на „вие“.

— Днес ли? — попитах затруднена, като че ли днешният ден отстоеше на огромно разстояние и време. — Сутринта бях на лекции.

Ти издебваше миговете, когато гледах на другата страна, и ме поглъщаше с очи, сякаш си ме спомняше отнякога отдавна и в същото време всичко в мен те поразяваше с новост и непредвиденост.

— Какво следвате?

— История.

Всичко би могъл да предположиш, само не и това. Младото ми своеволно лице съвсем не изглеждаше обърнато към миналото.

— Кой курс?

— Първи.

— Личи си!

— По какво? — попитах засегната.

— По мерака да носите дълги коси, след като в училището са ви стригали до ушите!

— А вие какво следвате?

— Инженерство! — Ти не можа да приглушиш една струнка превъзходство.

В ония разрушени години бе пламнала епидемична треска по строителните професии. Не ние, самото време в нас си избираше нужното призвание, а ние бяхме опиянени от чувството на свободен избор и се гордеехме с „дейните“ си наклонности.

— И на вас се познава! — казах закачливо.

— По какво? — Ти очакваше някаква похвална дума.

— По носа! — Посочих с пръст важно вирнат нос. — Сега инженер да бъдеш! Богът на нашия век!

Спрях на място, връхлетяна от внезапна мисъл.

— Какво има? — попита ти озадачен.

— Ах, сетих се нещо! — отвърнах, усмихната на мисълта си.

Ти бе нащрек и очакваше нова клопка:

— Да не сте определила среща на друг в същия час?

Трепнах докачена:

— Щом искате да знаете, помислих си: между нас няма точка трета!

— Каква точка?

— Е, за професионалната връзка…

Ти се зарадва, че съм помислила за нас двамата. Отвърна с полуусмивка:

— Ех, не е речено и петте! Другите да са в наличност…

Оставих това да се плъзне незабелязано покрай ушите ми. Минахме под едно дърво, цяло отрупано и разлюляно от чуруликане. Сякаш едновременно се бе разлистило с птици, разцъфнало с птича песен и се огъваше от птичи плодове. Без малко да се прекърши под чуруликаща тежест.

— Колко птици!

— Птичи митинг! — каза ти, използувайки всеки миг, докато съм залисана с друго, за да ме проучваш изкосо.

Движенията ми бяха резки, прибързани, някак неочаквани и за самата мене. Думите ми изхвръкваха преди помислянето. Не се пазех от никого и от нищо. Волност се излъчваше от цялото ми същество. Ти не можеше да уловиш някаква определеност в жестовете ми, в походката. Още не бях влязла в собствени рамки. Ту чинна и високомерна, ту изтърва хлапашко движение, ту опровергая хладината си с бликнал смях. Сякаш извътре бях тласкана в противоположни посоки от пристъпите на някакъв отвързан, опърничав вятър.

Издебнах погледа ти и те хванах, че ме изследваш. Пак тръгнахме мълком. Вслушахме се как се дави високоговорителят:

— Да напрегнем всички свои сили, другари, за да изградим щастието на изстрадалия народ. В пределно кратък срок! Енергията на масите, потискана от векове, е освободена! Тази енергия може да стори чудеса!

В ушите ни се смесиха гласовете на микрофони и птици. Ту вълната от шума на митинга надделяваше, ту вълната на птичето чуруликане я заглушаваше, ту двете насрещни вълни се сблъскваха и сливаха в общоечене^[1]. Седнахме на една отстранена пейка. Мълчахме неловко.

— Съжалявате ли, че пропуснахте митинга? — те попитах изпитливо…

— Не особено… — Ти искаше още нещо да кажеш, но го задържа за себе си.

Пак дълго мълчание. Влажен здрач напои парка. Зъзнехме. Срещу студа воювахме с кръвта си. Вдигнах глава. Изобщо миг не можех да седя мирно. И ти гонеше с очи изплъзващото ми се лице. Голи, дългопръсти клони изтеглиха погледа ми нагоре към пролука небе. Една бистра звездица надзърташе през черната решетка на клонака.

— Една звезда… Дали си има име?

Ти пак не вдигна глава. Бързаше, докато съм разсеяна на друга страна, да претърсваш лицето ми с очи. Мъчеше се да разчетеш чертите ми като шифър. Обърнах се към тебе насмешливо:

— Но вие презирате безидейните звезди, нали?

— Защо? Нищо против звездите нямам!

— А каква музика обичате? — прихнах в неуместен смях.

Ти отвърна ядно:

— Разбира се, идейно подкована! За какъв ме мислите?

Пак се вторачих в една изневиделица връхлетяла ме мисъл: Сега, ако искаш да докажеш, че не си сектант, трябва да ме целунеш. Ти ме изгледа обезпокоен. Имаше чувството, че тая хлапачка те вплита в неспирна гоненица: да хванеш израза на лицето ми, променливите ми хрумвания, внезапните приливи и отливи на смеха ми.

— Какво пак ви текна? — попита ти наежен.

— Ами… Нещо се сетих! — Тоя мой неуместен смях пак ме задави.

Ти се засегна. Без да искам, те смервах с очи, сякаш правех бързи проби на силата на погледа си върху тебе. Помълчахме. За да потулиш неловкостта, погледна часовника си с привичния си припрян жест на надбягване със секундите. Отдавна чаках това, за да изпълня един предварително замислен номер. Скочих.

— Вие бързате? — Придадох си обиден вид. — Да не ви задържам повече! — И понечих да си тръгна.

— Почакайте! — Ти ме дръпна за ръка и ме застави да се върна на мястото си.

Ръката ти бе силна и настойчива. Превърна ме в послушно момиченце. Трябваше да внимавам да не ти дам да разбереш какво надмощие има твоята ръка върху мене. Помежду ни възникна още по-непоносима неловкост. От зле към по-зле вървеше. Озърнах се наоколо, търсейки по дърветата тема за разговор. Но клоните им бяха голи. Какво си говорят ония, които всяка вечер ходят по срещи? И двамата се опасявахме от мълчанието. Половин царство за една темичка!

— Изгубихте си скъпоценното време! — казах от немай-къде.

Прозвуча иронично. Ти избухна:

— За какъв наистина ме мислите? Знаете ли, мога да ви целуна! — заплашително се приближи към мене.

Аз се отдръпнах, премигайки сепнато.

— Казах: мога… Но не искам! — заяви ти натъртено.

И както рязко се бе приближил, тъй рязко се отдалечи от мене.

— Защо? — изтървах неволно.

— Имам си план!

— Вие всичко по план!

Тръснах глава презрително. Но любопитството ми надделя. След кратка пауза попитах с нехаен глас, обърнат към дървото встрани:

— Е, какъв е вашият план, ако не е тайна?

— Днес няма тайни! Ще изчакам.

— Какво?

— Накарайте ме да се влюбя във вас!

Подскочих като ужилена:

— Ха… Досега не сте ли хлътнал до ушите!

— Не чак до ушите!

— Какво трябва да сторя, за да подпаля огнеупорното ви сърце? Да науча наизуст пълното събрание на съчиненията на Хегел?

Ти извади кутия с цигари. Съсредоточено драсна клечка кибрит. Запуши. Ти бе добре с тия цигари, ами аз? Неловкостта вземаше ужасяващи размери. Изведнъж ти се досети. Отново извади кутията и мълком ми предложи. В първия миг се поколебах. После се хванах като удавник за сламка. Поех една цигара. Захапах я показно свободно. Ти ми поднесе огън. Наблюдаваше ме под вежди. Приближих върха на цигарата до пламъка и чаках сама да се запали. Ти търпеливо остави клечката да угасне досами пръстите ти. Захапах незапалената цигара и се престорих, че пуша. Ти отне цигарата от неопитните ми устни, захвърли я зад пейката. Наведе се над мене и ме целуна прибързано. В първия миг от изненада се вкамених. После ожесточено се издърпах.

— Как смеете! — скочих от пейката и те гледах онемяла от възмущение.

Досега всичко вървеше някак провинциално, в смутена заядливост. От тоя миг стана сериозно, напрегнато. Ти се изправи срещу мене.

— Нещо липсва нали?

Побеснях. Погледът ми впи нокти в лицето ти, да го одере.

— Да си вървим! — тръгнах си преди тебе.

Ти ме последва мълком. От високоговорители ехтяха неуморни възгласи. Но ние вече не различавахме отделни слова.

— Посоките ни са различни! — казах и ускорих ход.

Стъпките ми бяха резки, непримирими думи, хвърлени зад гърба ми към тебе.

— Не пречи да повървим заедно! — С един-два разкрача ти спокойно се изравни с мене.

— Пак урок ли ще ми давате?

— Не можем ли да говорим за нещо друго?

— Времето е на дъжд. Кълбеста облачност… — произнесох подигравателно.

Бързах с дребни, остри, сприхави крачки. А ти се изравняваше с мене с едри, вбесяващо самообладани, подчертано независими стъпки.

— Едно искам да разбера: какво ви отпрати към историята? — попита ти.

— Моят опак характер! Когато всички гледат напред, аз пък — назад!

— Сигур не са ви приели другаде!

— Как? Завърших с пълно отличие!

— Ясно! История е зубрашки предмет!

Избухнах:

— На вас всичко ви е ясно!

— Не всичко! — отвърна ти тихо, с променен глас.

Хвана ме за ръката и ме привлече към себе си. Открих настръхнала, че не мога да се съпротивявам на тая ръка. Започна да ме целуваш. Тоя път на сериозно. След дълга целувка, отнела дъха ми, се помъчих да дойда на себе си. Облегнах се на стеблото на едно дърво. Исках да бъда сърдита:

— Как можеш да целуваш момиче, на което даже името не знаеш?

Ти отвърна с пародиен поклон, без да отхлабващ прегръдката:

— Приятно ми е да се запознаем! Боян Данаилов!

— Известна фирма!

— А ти?

Заоправях косата си с привичното ловко движение. Но себе си не можех да оправя. Станах послушно момиче.

— Неда Велева.

Посегна отново да ме целунеш. Отклоних устни от твоите.

— Чакай… Какво липсваше преди малко?

— Не зная… Може би името ти… Неда… Неда… Неда…

Целуваше косите, лицето, врата ми, повтаряйки името ми. Сякаш искаше да го впиеш в себе си заедно с целувките завинаги, да не го забравиш, то да заечи със самия трепет вътре в тебе през дългите години, които ни очакваха неизвестни и вече предопределени. Раздялата смътно присъствуваше още от първата ни среща.

На вълни, на вълни се носеше ехтеж от безкрайния митинг. Прибой на море, което навремени заливаше дори тая отдалечена алея. Паркът бе пуст. Пейките — самотни, изоставени. Младостта бе на митинг. В тая пролетна нощ нямаше двойки. Ние бяхме нарушители на стила на епохата. Едно малко отклонение от общата посока. Началото на една любов, скрито в сенките на вечерта. До късно в примижалата здрачност все си тръгвахме и все още кръжахме омотани в плетеницата от алеи и пътечки. По разкаляната земя стъпките ни бяха близки, съгласувани. Двама бяхме с една сянка. Нито калта, нито локвите ни раздалечаваха и нарушаваха общия ни ритъм. А вятърът се засилваше.

— Вятърът иска да ни раздели! — каза ти и ме притисна по-здраво до себе си.

Засмях се, предоставяйки само косите си на вятъра. Тоя буен пролетен вятър нахлуваше помежду ни, търсеше малки пролуки, за да се вклини в прегръдката ни, да я разхлаби, да откопче телата ни, ръцете, пръстите. Вятърът късаше целувките ни и ги отнасяше. Но вместо да ни раздели, караше ни да се притискаме по-силно един към друг, да ставаме по-необходими един за друг, по-слени в едно.

При това и двама бяхме излезли без връхна дреха. Това неудържимо бързане: да изпреварим времето. Макар с дни, с часове — но да хвърлим по-рано тежестта на зимата от плещите си. Да тръгнем освободени от омразното зимно палто. Сякаш така ще ускорим идването на пролетта. А всъщност още повече зъзнем.

— Студено ли ти е? — попита ти и цяла ме загърна в прегръдка.

Тогава не знаех, че дълги години занапред в студовете и ветровете, които ме причакваха, щях да се свивам в спомена на тая прегръдка, за да се сгрея.

Луд вятър. Той топеше снеговете по планините и се спущаше надолу, раздал топлината си на преспите, а поел техния студ. В пролетния вятър се кръщавахме. Връхлиташе ни с ехото от митинга и се вмъкваше между целувките ни с призивни викове:

— Другари! Да щурмуваме бъдещето! На нашите плещи пада тежка историческа мисия! Отговорни сме пред идните поколения!

Но тъкмо това, което идеше да ни раздели, всъщност ни събираше. Южнякът, наситен с речите на митинга и с острата свежест на топенето, налиташе със заплаха да ни раздалечи, охлади, отнеме един от друг. А ние му се смеехме в лицето. И мислихме, че здраво се държим. Отхвърлях вятъра с коси. Но един скрит вътре в нас вятър се надигаше, без ние да го съзнаваме. Само смътно долавяхме някакви подмолни разминавания, първи симптоми на сблъсъци, от които се набираше зъл вихър, решен да ни раздели на всяка цена…

Но ние бяхме от поколението, което се смееше над предчувствия и тям подобни суеверия. В парка се прегръщахме самонадеяно срещу вятъра, който нахлуваше помежду ни да ни изтръгне един от друг.