Карън Мари Монинг
Търсенето на скритата истина (22)

Двайсет

Може да откриеш, че се нуждаеш от мен, МакКайла — каза В’лане, докато се материализирахме на улицата пред КДБ.

И аз си мислех съвсем същото. Нямаше спор, че В’лане беше най-бързият асансьор в сградата. Дани беше страхотна на земята, но не и през океани. Пресяването беше безценен инструмент. Дори В’лане да се появяваше само половината пъти, когато го виках, щеше да е по-добре от нищо. Никога нямаше да разчитам на него отново, но щях да го използвам, ако можех.

— Не мога винаги да проверявам дали имаш нужда. Когато кралицата ми не ме държи зает с нейните задачи, аз се бия заедно с другите Сийли срещу мрачните ни братя. Те не смятат, че вашата Земя е достатъчна. Искат да ни изтръгнат и нашия двор. Кралицата ми е в непрестанно растяща опасност, както и домът ми — той ме обърна в ръцете си, повдигна лицето ми и прокара нежно пръст по устните ми.

Погледнах го. Все още бях скована, след като бях видяла мама и тате, а и след разговора, който бях подслушала. Исках да ми даде името си, и то бързо, за да мога да се завлека вътре, да взема душ и да изпълзя в топло, познато легло. Да дръпна завивките над главата си и да използвам цялата си воля, за да заспя мигновено, та да не трябва повече да мисля.

„Да обрече на гибел целия свят.“

Няма начин! Не и аз. Объркали са човека, объркали са пророчеството. Поклатих глава.

Той разбра жеста погрешно.

— Това е дар — каза той сковано.

Наранен, горд принц. Докоснах лицето му. Той ми беше върнал мама и татко, целия ми град, целия щат Джорджия.

— Поклатих глава на онова, за което мислех, не на думите ти. Да, бих искала да имам името ти, В’лане.

Той отново ме дари с онази ярка усмивка, после изведнъж устата му се оказа върху моята. Този път, когато ме целуна, непроизносимото Фае име се плъзна по-сладко от мед по езика ми и се настани там топло и апетитно, изпълвайки устата ми с пир от вкусове и усещания отвъд всяко описание, преди да се стопи в него. За разлика от преди, когато беше поставял името си на езика ми, сега го усещах естествено, ненатрапчиво. За разлика от друг път също така не се борех с еротичната атака и с насилствения оргазъм, причинен от докосването му. Беше изключителна целувка, но тя канеше, не завладяваше, даваше, без да взема.

Той се отдръпна.

— Ние се учим един от друг — каза той. — Започвам да разбирам Адам.

Примигнах.

— Първият човек? Знаеш за Адам и Ева? — В’лане не изглеждаше да е от типа, който би проучил митовете за създаването на човечеството.

— Не. Един от нашата раса избра да стане човек — разясни той. — Ах, Баронс пристига, ръмжейки — той се изкикоти стряскащо по човешки и изчезна. Посегнах инстинктивно за копието си. Беше отново на мястото си. Намръщих се. Бях забравила да проверя. Беше ли изчезвало изобщо?

Обърнах се. „Ръмжейки“ беше меко казано. Баронс стоеше на входа и ако с поглед можеше да се убива, аз щях да съм одрана жива на улицата.

— Някой би помислил, че си имала натъпкани в устата си всички Фае, които можеш да понесеш, госпожице Лейн.

— Някой би помислил, че съм имала натъпкани в устата си всички мъже, които бих могла да понеса. Някой ден ще избера да целуна мъж. Не защото ме изнасилват и не защото ме изчегъртват от улицата като При-я. И не защото ми е даден мистичният еквивалент на мобилен телефон с всички проблеми с обхвата на обикновените мобилни телефони, а защото просто така искам!

Избутах го, за да мина. Той не помръдна и сантиметър. Там, където телата ни се докоснаха, прехвръкна електричество.

— Утре вечер. Десет часа. Да си тук, госпожице Лейн!

— Бия се с шийте зрящите — подхвърлих през рамо.

— Тръгни си по-рано! Или намери друго място, където да живееш!

По обед на следващия ден Дани, всички останали шийте зрящи в манастира и аз се бяхме събрали в една от огромните им закусвални, седяхме около масите и слушахме как Роуина се обръща към тълпата. Ах, тази жена знаеше как да въздейства на чувствата!

Лукавата ВП беше ненадминат политик. Аз слушах и запечатвах в паметта си тактиките й. Анализирах думите, които избираше, как ги вплиташе заедно, как играеше с емоциите относно всичко, което си струваше.

Да, каза Роуина, тя би оставила настрана различията си с младата, подивяла шийте зряща, която никога не е била обучена подобаващо и чиято сестра беше предала целия свят, като беше помагала на любовника си — безчестния Лорд Господар — да освободи Ънсийли, които да убият милиарди хора по света, включително двеста от нашите. Да, тя би се съгласила да направи каквото те чувстват, че трябва да бъде направено, за да се спечели най-важната битка, пред която човечеството някога се е изправяло. Тя не би могла с чиста съвест да отстъпи или да свали робата, която носеше от четиридесет и седем години (двойно повече отколкото подивялата шийте зряща беше живяла), но би протегнала ръка за приветствие, ако нейните възлюбени дъщери чувстват, че е наложително да го направи, въпреки многобройните и непреодолими аргументи в полза на обратното.

След кратката й реч можах отново да видя съмнение по лицата на някои от жените, затова станах и изнесох своята реч. Да, аз щях да оставя настрана различията си със старата жена, която ме беше отхвърлила първата вечер, когато ме бе срещнала, без дори да попита за името ми, която ми беше казала съвсем ясно да вървя да умра някъде другаде и да я оставя на мира, когато беше очевидно, че съм шийте зряща, имаща отчаяно нужда от помощ. Защо не бях една от нейните „възлюбени дъщери“ онази вечер? Беше ли моя вината, че бях отгледана, без да имам представа какво съм? Защо не ме беше приела тя?

Но аз щях да й простя. И, да, щях да работя с жената, която беше укрила оръжията, които можеха да убият Фае, беше отказала да позволи на шийте зрящите да вършат работата, за която са били родени, и която непрекъснато клеветеше сестра ми, чиято най-голяма грешка беше да бъде прелъстена от Фае, превърнато в човек, със стотици хиляди години опит в създаването на илюзии и прелъстяването на жени.

Коя сред нас не би паднала при такива обстоятелства. Те бяха срещнали В’лане. Ако искаха да хвърлят камъни, сега беше времето да го направят, сега или никога. Алина накрая беше прозряла играта на Лорд Господар и беше платила с живота си. Но къде е била Роуина, когато сестра ми се е мъчила да разбере какво е? Как с Алина се бяхме изгубили насред бъркотията на шийте зрящите, оставени на съдбата без обучение?

Бях нетърпелива да правя това, което предлагаше Кат, казах им аз. Бях въодушевена да работим заедно за общи цели, да поставя нуждите на шийте зрящите на първо място. От този момент нататък, заклех се, нямаше да говоря лошо за Великата повелителка, стига тя да направеше същото за мен.

Седнах.

Тя щяла да съдейства, каза Роуина от своя подиум, макар аз непрекъснато да съм доказвала, че съм ненадеждна и опасна, че се съюзявам с такива като В’лане.

— Извинявай, ти също — посочих аз.

— Само в името на по-великото добро.

— Ти не ми позволи да бъда част от по-великото добро. Ти отказа да ме приемеш тук.

Кат стана.

— Спрете да ни поставяте между вас! Велика повелителке, трябва да оставим настрана различията си. Не си ли съгласна?

Роуина остана неподвижна за миг, после кимна сковано.

— Пълно съдействие? — притисна я Кат.

Роуина мълчаливо изучи събраното множество. Осъзнах точния момент, когато тя призна, че е загубила твърде много почва пред паството си, за да си я възвърне тук и сега. Или ние двете щяхме да теглим колата заедно, или колата щеше да ни изостави.

— Да — каза тя сковано.

— Супер! — изстрелях се на крака. — Е, къде беше държана Книгата, как беше държана и как, за Бога, ти я изгуби?

Ревът в залата беше оглушителен, както очаквах. Това все пак беше въпросът, който бе подхвърлян измежду тези стени тайно и с шепот повече от двайсет години.

Отпуснах се на стола си, любопитна да видя как ще се измъкне. Нямах съмнение, че ще го направи.

— Скапано яко, Мак! — каза Дани ухилена. — Мисля, че сега я пипнахме.

Знаех, че не сме. Роуина беше твърде умна, за да бъде хваната толкова лесно.

Когато тълпата най-после утихна, тя ни информира със смирена тържественост, че, за съжаление, да обсъжда такива въпроси, не е в нейните правомощия. Че изглежда аз вярвам, че единствено тя командва, но в манастира винаги е имало демокрация, че той е управляван от Убежището и всички нейни действия и избори трябвало да бъдат одобрени или отхвърлени от членовете му, особено по толкова деликатни и опасни въпроси. За съжаление (и колко удобно за нея, отбелязах сухо), някои от тях не бяха тук в момента. Но веднага щом се върнеха…

— Дрън, дрън, дрън — промърморих. — Докато реши да ни каже нещо, Ънсийли ще са убили още един милиард души.

Нямаше значение. Бях се върнала в манастира. Беше време да задействам план А. Тази среща беше план Б.

Погледнах към Дани.

— Каза, че си се опитвала да влезеш в Забранените библиотеки. Знаеш ли къде са всичките двайсет и една?

Очите й блеснаха.