Димитър Мантов
Ястребът (1)

Попътни ветрове

„Бре, Христо, бре, чедо, докога ще скиташ по чужди краища? Не ти ли присяда чуждият залък?“ — „Вярно думаш, мале, омръзна ми блъскането по далечни земи. Дрехите ми тежат от сърма и злато, хаджия станах, ама изглежда акълът ми е още чирашки.“

Така си говореше през безсънните нощи гавазбашията^[1] Шахин, а ниското сирийско небе не му отговаряше — както не му бе отговаряло и небето над Египет, над Медина, Мека и Неджад. Образът на майка му отдавна беше избледнял в паметта му, но гласът й внезапно проечаваше в съзнанието му — с думи, които бяха негови, и със строгост, каквато тя никога не беше проявявала към най-малкия си син. — „Хич ти може ли бре, сине, христиенин на неверник да служи!“ — „Знам, мале. Знам какво да правя, за да си спася душата. Ще зарежа всичко, Хуршит паша ми обеща да ме пусне. На пискюллия ат ще се появя в Търново. И ще си намеря някоя мома бяла-червена, ще се задомя, отдавна ми е време.“

И друго човъркаше спокойствието на гавазбашията Шахин: повече от пет години ставаха откак не бе приемал светото причастие. Ако е за молитви, молеше се всеки ден, по-често вечер, като се кръстеше трикратно и целуваше божигробския кръст от скъпо черно дърво, който носеше на гърдите си, скрит под ризата.

Сред гавазите и конярите имаше и други хаджии и, като говореха помежду си, те си признаваха, че ще се пържат в пъкъла, ако не отидат да се изповядат и да получат опрощение на греховете си. Защото хаджилъкът им беше някак между другото, в Йерусалим ги бе завела войнишката им служба, а не дълго лелеяната мисъл да посетят светите места.

В разграбения от войниците на Хуршит паша Алепо (крепостта бе завладяна след дълга обсада, на която бунтовниците не устояха), пашовите гавази трябваше да поддържат реда и хаджи Христо, мушнал в силяха^[2] пищови, бавно се разхождаше от единия до другия край на улицата, за която отговаряше.

Беше пълнолуние и двукатните каменни къщи с покриви — тераси, си хвърляха сенки една на друга — мълчаливи, непристъпни. — „Непристъпни, вятър!“ — презрително махаше с ръка гавазбашията Шахин, който заедно с останалите османски бойци беше нахълтвал в тях, захапал остър нож, в една ръка със зареден пищов, с другата размахал ятагана. От време на време той отърсвате широките си копринени шалвари — все му се струваше, че нещо е полепнало по тях от деня на нападението, когато двамата с Кочо прескачаха труповете на защитниците, стъпваха и по умиращи, а те ги ловяха за шалварите и молеха за милост.

Христо — и той беше хаджия, но никой не му викаше така, знаеха го само като Байрактаря — развяваше зеленото знаме далече пред тях. С него беше и тънкият пъргав Карагеорги и Шахин, ядосан, че тоя път са го задминали, викаше на Кочо: „Хайде бре, какаванино, няма да гледаме петите на другите!“. И изпревари и Байрактаря, и Карагеорги — не току-тъй го бяха нарекли Шахин, което означаваше ястреб.

На ръст нисък, но с широки гърди, той беше винаги неспокоен — ако стоеше на едно място, ръцете му шаваха; ако вървеше, надминаваше всички с бързия си ход. В конен бой беше първият, на седлото се чувстваше по-сигурен отколкото на земята. Пъргав и устремен като ястреб по време на сражение, той дори в такава спокойна нощ както сега вървеше с леко наклонено напред тяло, готов всеки миг да измъкне пищовите, да отскочи встрани и да заеме изгодно място за стрелба.

Далечен, неясен шум го накара да спре и да се повдигне на пръсти — както всички ниски хора, на които в случаи на опасност им се поисква да станат по-високи. Слухът му бързо различи звуците и Ястреба, като се отпусна на цяло стъпало, тихичко се засмя. Сега съвсем ясно до него достигнаха думите на песента „Нейковице, булка хубава“. Българските думи, познатата игрива мелодия неволно го върнаха в опушена соба, пълна с ергенаши и моми — те хвърляха пуканки едни срещу други, задяваха се с думи, които десетгодишното момче не можеше да проумее, но долавяше, че там, на седянката, става нещо, което е част от някаква голяма тайна и той на всяка цена трябва да я разкрие.

Сегашната тайна беше лесна за разгадаване — Байрактаря и хаджи Георги от Пловдив както миналата вечер бяха намерили нещо за пиене и заедно с Кочо и с Карагеорги деряха гърла като на открито поле, макар че бяха се приютили в една от празните каменни къщи.

Той спусна внимателно кондаците на пищовите, доволен, че и тази вечер ще бъде с приятелите си.

 

 

Най-много беше пил арак, сирийската ракия, Карагеорги — тънките му черни мустаци приличаха на мокри козиняви върви.

— Ето го и Ястреба, братя българи! — провикна се той. — Ей сега ще се спусне върху ни и ще ни отнесе!

Хаджи Христо разкопча горните копчета на кенарената си риза и едва тогава приседна на миндера. Свали белия тюрбан^[3] от главата си, поглади с ръка кестенявите си мустаци, които заскобяваха тънките му устни. Върху голяма бакърена тепсия гореше дебела восъчна свещ и осветяваше саханите с ядене, дебелите чаши от венецианско стъкло и четиримата мустакати млади мъже, насядали с кръстосани крака върху миндера в ъгъла на просторната стая. Хаджи Христо се облегна, изгледа приятелите си и усмихнат рече:

— Бейски си живеете, вярата ви поганска!

— А! На вяра не ни закачай! — чак се понадигна от миндера хаджи Георги, а Кочо Тиквешлията изръмжа:

— Хаджи, не започвай пак!

— Идвам да ви река друго. Утре ще моля пашата да ме освободи от служба. Тръгвам за Търново!

— Ще тръгнеш, вятър! — махна с ръка Карагеорги. — Научи ли къде ще се пилеем?

— Къде? — наостри уши хаджи Христо.

— В Пелопонес. Там изпращат Хуршит паша да управлява в Триполица, а пък ние ще му пазим съня и рахатлъка.

— Е, нали няма да е на война — успокоително рече хаджи Христо.

— От Пелопонес до Янина не е много далече — макар и пиян, съвсем смислено рече Карагеорги. За чудене беше откъде пръв научаваше новините.

— Свърши се с моя аскерлък — подви крака на миндера хаджи Христо. — Стига ми един кемер^[4] злато. Вие да не сте решили до гърдите да се опашете със златни пояси?

— Ш-т-т! — сложи пръст на устните си Кочо Тиквешлията.

— Млъквам — вдигна ръце, като че се предава хаджи Христо. — Само че остана ли от ракията и за мене?

— Хайде, хайде, знам колко ти е пиенето! — пренебрежително рече Карагеорги.

На хаджи Христо наистина сега му се пиеше. Човъркаше го нещо в гърдите, поемаше си дълбоко дъх и все пак възелът там някъде дълбоко в него не се отпускаше. Дали пашата ще го пусне? Ако тръгне без тескере, ще го заловят и от наемен султански войник ще се превърне в неволник. То, ако знаеха, че с баща си и с по-големия си брат Станко беше въртял оръжие на страната на сърбите, отдавна да го бяха свързали и оковали. Единственото хубаво нещо в султанската държава беше, че се простираше надалече, от Дунава до Нил и Тигър, и че като си смениш дрехите и заниманието, и дяволът не може да те познае в новия ти образ.

Замисли се хаджията. Гледаше пред себе си, отпиваше от острата ракия и усещаше как бавно потъва в старите си мисли: „Окаяна душа носиш ти, хаджи! Ако не напуснеш сега Алепо, кой знае кога ще влезеш в божи храм, грешник ще си умреш…“.

 

 

Хуршит паша^[5] прострелваше пищовите, които бяха намерили в дома на убития бунтовнически главатар Сезироглу. Пищовите бяха цял сандък и всичките съвсем нови, украсени със златни гвоздеи и със слонова кост, а по дулата — с врязани стихове от корана. Като ги преброи, пашата поклати глава: тридесет и три пищова, оръжие за цяла сюрия гавази. Забравил ли беше за тях Сезироглу?

Мълчалив и мнителен, пашата се питаше какво означава числото тридесет и три и не можеше да си отговори. Острият му грузински профил още по-ясно се очертаваше, когато опънеше врат и повдигнеше нагоре глава. Брадата му беше подстригана като листовидно острие на копие — в нея нямаше нито един бял косъм, при все че пашата наближаваше петдесетте. Като дете беше заловен в плен и продаден на един османски големец. Беше красиво момче и затова го нарекоха Хуршит, което на персийски означаваше „слънце“.

Пашата обичаше тъмните дрехи и високите стегнати ботуши, в които напъхваше краищата на шалварите си. Така облечен, макар и в облекло на османски военачалник, той приличаше на кавказките си прародители, особено когато наложеше един посребрен старинен шлем, за който казваха, че е плячка от някаква крепост на разбунтувани араби. Сега пашата беше гологлав, по черно сърмалия елече, с навити ръкави на черната, и тя украсена със сърма, риза.

Градината, в която доскоро се беше разхождал покойният Сезироглу, беше заобиколена отвсякъде с висока каменна ограда. Покрай зидовете растяха платани, а кипарисите и цветните храсти бяха пръснати без ред, но така, че между тях се очертаваха тънички пътеки. Няколко шадравана разливаха прохлада.

На една от стените бяха наредени глинени паници и, застанал до сандъка с кремъклиите пищови, Хуршит паша се премерваше подред в тях. Когато не улучеше, той захвърляше пищова пренебрежително в тревата и никой от десетината гавази, наредени зад него, не смееше да притича и да го вземе.

Кятибинът^[6], който водеше списъка на посетителите, дойде и с ниско темане отвори тефтера.

— Само едного доведи! — нареди пашата, като претегляше на длан поредния пищов.

Кятибинът изчезна между цветните храсти, които пламтяха в жълто, червено и розово.

Хаджи Христо се появи с бързата си, устремена походка — запасан със силях, в който освен пищовите и два остри ножа беше забучен и ятаган. Облечен бе с обичайния за египетските гавази — тъмносив сърмен безръкавник-джамадан, на главата — с голям бял тюрбан.

Хуршит паша рязко се обърна към идващия.

— С гърба си те усетих, гавазбашѝ! — усмихна се той и захвърли в тревата пищова, с който не беше улучил.

Хаджи Христо направи бързо темане и почтително застана на няколко крачки от пашата.

— Знам за какво идваш, ама ще ти кажа направо — още ми трябваш!

— Пашамъз, ти вече обеща…

— Назначавам те за началник на гавазите, които ще придружават харема и имота ми до Пелопонес.

Хаджи Христо мълчеше. Пред Хуршит паша трябваше да мери всяка своя дума, сам мълчаливец, пашата ценеше приказките на другите.

— И кога ще стане това, пашамъз?

— Корабите вече са готови. И войската е готова. Остава само да дойде заместникът ми тук и ще опънем платна!

— Е, тогава на добър час, пашамъз! — въздъхна хаджи Христо.

— Ей това исках да чуя от тебе, гавазбашѝ! А сега си избери два пищова. Това е първият пешкеш^[7] за новата ти служба при мене.

Пашата посочи сандъка и подкани гавазбашията с жест.

Хаджи Христо отиде, взе във всяка ръка по един пищов, огледа ги внимателно.

— Ха да ти проверя още веднъж ръката! — дръпна се встрани пашата.

Като вдигаше дясната си ръка и се премерваше, хаджи Христо неволно видя Хуршит паша как размахваше ятаган от крепостната стена на Алепо — той сам беше водил войниците си в юруша. Тогава беше убит Сезироглу…

Чуха се два изстрела един след друг — ехото им се сля в едно. Две глинени паници изчезнаха от каменната стена.

— Халал да са ти седефлията пищови! — рече пашата.

Хаджи Христо прибра пищовите в силяха, отново стори темане и пое по засипаната с едър пясък пътека.

Вървеше и си мислеше: защо тъкмо на него спря избора си пашата? Имаше и по-смели, и по-сръчни. След всяко сражение Хуршит паша награждаваше сам отличилите се бойци — и златото в кемера на хаджи Христо се удвои и утрои. Веднъж, като му даваше шепа жълтици — то беше след като проникнаха в крепостта, той му каза: „Знам, че повече от другите си верен на войнишкия си дълг и че си честен човек, гавазбашѝ. Знам и че никой не те е видял да грабиш и да посягаш на пленена жена“.

Сега пашата му поверяваше харема и богатството си — а той беше много богат.

Неволно хаджи Христо се сети за думите на майка си, че се е родил „на връх Петровден“, а личният християнски ден наближаваше. Щеше да навърши двадесет и шест години, а се чувстваше живял, патил и препатил. Как казваха турците? — „Чок гезен, чок билир“ — който е много ходил, много знае.

В Пелопонес не беше ходил, и там ще отиде. И пак ще носи в себе си недоволство от постъпките си и огорчението, че няма къде да се изповяда…

С тия мисли живееше хаджи Христо в навечерието на Петровден през 1820 година в горещия Алепо, сред развалините на покорената крепост.

 

 

Видя се някак отдалеч — как се мята на чер кон — дълъг, сух, с тънки глезени.

Конят полетя — той усещаше с коленете си жилавото му мускулесто тяло. Конят се подчиняваше и на ръката, и на коленете му, които се впиваха в хълбоците му — истинският ездач не пришпорва кога трябва и кога не трябва, а се слива с бързото умно животно, което става част от сами него. Не! Ездачът е придатък на стихията, която е под него, и не се знае кой кого води…

Така летеше Хаджията и през цялото време си мислеше: „Все пак тая луда езда ще свърши, конят ще се умори, и аз самият ще се уморя, и къде ще положа морна глава?“. И положи глава на едно нежно рамо, до една нежна главица, с гъсти къдри, с аромат на смола (защо пък на смола?) и целият се изпълни с топлина и сладост. „Еленѝ, ти ли си? Чувам гласа ти: говориш ми, пък аз не те разбирам, искам да ти кажа и аз нещо.“ Като се събуди, той опипа челото си — то цялото беше мокро. И си рече: „Още един грях ми тежи на душата…“.

Елен̀ беше дъщеря на шивача на гавазите в Кайро, останала на двадесет и две години вдовица с две деца. Дечицата бяха едното на четири, другото на две години и като я видеше как ги води заловени за ръцете й, той се изпълваше с умиление, идеше му да бръкне в пояса си за кесията и колкото златици има да й ги даде и да й каже: „Вземи, за тези ангелчета ги давам, направи тъй, че да живеят добре, сирашките сълзи цена нямат!“.

В съзнанието му се появиха гръцки думи — повече от година Еленѝ го беше учила на своя език. И всичко започна с оня, първия въпрос: „Ще се видим ли утре пак?“.

В просъница той повтори в себе си думите една по една, като внимаваше да не сгреши — Еленѝ щеше да му се смее.

 

 

Войската на Хуршит паша се настаняваше на корабите — алай^[8] след алай. Пищяха зурни, тътнеха тюлюмбеци. Старите турци, като гледаха голямата войска, викаха и размахваха голи ножове. Хаджи Христо в това време събираше хора за алая, който щеше да охранява харема и сандъците с пашовите богатства. Като ги записа един по един в големия войнишки тефтер, писарят не можа да се сдържи и възкликна:

— От двеста и петдесет, двеста и двама са българи!

Хаджи Христо почервеня, очите му помътняха:

— Чу ли пашата каква власт ми даде?

Писарят взе да отстъпва с тефтера под мишница, уплашен не на шега — хаджи Христо беше уловил дръжките на ножовете, забучени в силяха му и един аллах знаеше дали няма да ги извади. От тоя ден писарят не смееше да се обади пред Хаджията, почтително стоеше мълчалив, когато той се разпореждаше в дома на пашата.

Десет нови сереми^[9] щяха да пренесат харема на Хуршит паша — четирите му законни жени, двадесет и двете наложници, осемте му деца. Във всеки серем по пет души — беше пресметнал Хаджията. На кораба слугините и готвачките щяха да спят в серемите, затова ги застлаха с меки дюшеци, само за харемските жени щеше да има място в корабните помещения.

Няколко нощи подред под зоркото око на Хаджията пренасяха на кораба, с който щеше да пътува харемът, сто и осемдесетте сандъка с богатствата на пашата — украшения, златни и сребърни съдове, позлатени оръжия, цели топове копринени платове, торби със сребърни пари — всичко, което един от най-големите султански военачалници беше трупал години наред.

Закритите сереми потеглиха една сутрин към пристанището, без да се вдига шум. Охраняваха ги двеста и петдесетте гавази, начело с хаджи Христо — и всичките бяха на коне, облечени със сърмалии дрехи, преметнали пушки през рамо.

Сам Хаджията беше с пъстри копринени шалвари и къс чепкен, целият украсен със злато. Беше обул червени полуботуши, каквито носеха само най-богатите хора в Сирия, а конят му беше арабски бегач — черен, с лъскав косъм. Сбруята на коня тежеше от сребро и злато. От време на време Хаджията се изправяше на стремената да види как яздят подчинените му гавази, дали пазят двуредния строй — повечето от тях бяха българи, които се грижеха за конете на османските бойци и сега за пръв път бяха облечени и въоръжени като истински гавази.

На пристанището чакаха два големи кораба — първият за харема, там, гдето вече бяха пренесени сандъците с пашовото богатство, вторият за гавазите. За конете и къщната прислуга имаше три по-малки кораба. Едва когато серемите без конете бяха настанени на първия кораб, хаджи Христо си отдъхна. С харема освен него щяха да бъдат само десетина гавази. Сред тях беше Кочо Тиквешлията.

— Си видел такво нешчо? Си видел бре, Кочо? — усмихваше се Хаджията. Обичаше да говори на наречието на приятеля си, който пък се опитваше да говори като него, „по търновски“.

— Не съм видел, Хаджи, ама покрай тебе още много ще видя.

— Дръж се тогава за пеша ми!

Двамата стояха на самия пристан, до корабите. Всичко беше готово за път, само две алаици с бели яшмаци се мотаеха наоколо, мъкнеха някакви кошници.

— Бързо! — извика им Хаджията и те хукнаха към дървеното мостче.

Кочо тръгна след тях — тънък, с нови калеври, размахал свободните ръкави на чепкена си.

Хаджи Христо обърна гръб към корабите и крадешком се прекръсти, като се замоли в ума си: „Помагай, боже! Грешник съм, ама всичките си грехове ще изплача пред тебе, кога му дойде времето. Пък сега дано по живо по здраво да стигнем до Мората^[10]…“.

И още веднъж се прекръсти. Сега вече открито, внезапно добил смелост, сети се, че е довереник на един от най-видните османски паши и че му е поверено голямо богатство, което заради честта си трябва да пренесе през морето. За ханъмите не му и дойде на ум, те не се виждаха, укрити от чужди очи в трюма на големия кораб.