Иван Вазов
Пролог

И така, един ден тоз разбойник мрачен,

от историята на въже прикачен,

каза си: Прекрасно, настъпи часът

с работа велика да смая светът.

На тоз трон разклатен с мой Джунис съм смяшен

кат някой освиркан, гол комедиашин.

Нека се прославим! — Кой ще каже: Стой?

Съседът е слисан: обявявам бой.

Напред! Бог повдига ръката ми яка;

нека да ударим, дор никой не чака;

кат на хан вратата границата зей,

усещам се храбър — и нощта владей.

Мисълта е славна и победоносна,

прави да прежалиш Косово и Босна…

Угодата е чудна — смело тоя път

България мога да мушна в гърбът,

мечът ми дълбоко сега ще се завре.

Колко слава лесна и евтини лаври!

Таз война ще бъде триумфален ход,

светът пак ще види Душанов поход.

Българите що са? Мекошав народ —

зайци треперливи: предната им стража

във фронт ще застане, щом и се покажа,

напред, никой няма! Соколи, без страх

вървете след мене и със един мах

да тикнем на Сръбско предела далече,

далече… додето Милоевич рече.

И тръгна.

        Милане, ти пътя сбърка.

Я виж кого удряш с кръвнишка ръка!

Безумни, де тичаш? Господ те осъди.

Името ти вечно проклето ще бъде.

На Каина равен и с Юда едно —

ти вечно ще носиш тяхното петно

и срамний ти спомен за укор ще ходи

през всички епохи, земи и народи;

заплювки ще падат, кат мухи на стръв,

въз твоя лик с братска изпопръскан кръв.

Върни се, нещастни, под теб е провала!

 

Той влезе.

        Тогава България цяла,

България на Крума, горският юнак,

и на Симеона, и на цял рояк

борци венценостни, и на Самуила,

левент македонски — отчаяна сила;

на Бенковски, Левски — нашия светец,

на Ботева, паднал в борбата певец,

България — майка на толкоз героя,

България цяла с исторьята своя,

със свойте преданья, ядове, беди,

стоманени мишци, бронзови гърди

и сила пет века във мъки калена;

със своята вяра, мисъл вдъхновена —

въстана ужасна — лвица разярена —

и през гори урви, през дъжд, сняг, думан,

в борба с урагана — сама ураган, —

настръхнала, боса, страшна, дива, кална,

в гнева си отчаян почти идеална,

мина и с развени лъвски знамена

при Сливница спря се, като планина!

 

И в три дни създаде цяла епопея.

 

        Музата

 

И затуй, Българьо, аз ще те възпея.