Уилям Шекспир
Сонети (3)

CI–CLIV

CI.

О, блудна Музо, как ще обясниш,

че вече не възпяваш красотата

на моя мил, на който ти дължиш

за своя чар, възхвала във отплата?

Но може би ще ми отвърнеш ти,

че тя не се нуждае от украса

и истината не търпи лъжи,

и че ласкателствата не понася.

Затуй ли твоето перо не пей!

Не! Този факт не те оневинява.

Създай за него златен мавзолей

чрез твоя стих за вечната му слава!

        Съвета ми, о, Музо, приеми!

        Такъв — красив и млад го съхрани!

 

 

CII.

Все тъй е крепка моята любов

и с времето все по-дълбока става,

но не е стока тя за славослов —

не й е нужна публична изява.

Когато нова бе през пролетта,

как те възпявах аз със мойта лира!

Тъй влюбен славей пее сам в нощта,

но щом настъпи лятото той спира.

И не че лятото е ням сезон,

нощта е с нежни трели огласена,

но тази музика от всеки клон

загубва чар, щом стане прекалена.

        Тъй както славеят и аз мълча,

        с хвалби не искам да те отегча.

 

 

CIII.

Уви! Как музата ми обедня

и при добра възможност за изява

разбра, че вече не е нужна тя

за твоята възхвала и прослава.

Затуй не ме вини, че млъкнах аз,

а виж лицето си във огледало!

Ще ти се изясни едва тогаз,

защо перото ми е онемяло.

Не е ли грях подобна красота,

така изящна и тъй съвършена,

във моя беден стих да оскверня

с абсурдна цел да бъде подобрена.

        Показва огледалото по-ясно

        от моя стих лицето ти прекрасно.

 

 

CIV.

Ти, друже, вечно млад ще си за мен

такъв какъвто те видях тогава;

три зими минаха от този ден

и три лета отнесоха в забрава;

три пролети се вляха в три лета

и те в три есени се озоваха,

но ти на всички бури устоя —

остана само тяхната заплаха.

Както часовниковата стрелка,

с покоя си окото заблуждава,

тъй твоята телесна красота

едва забележимо отлетява.

        И вий, до днес все още неродени,

        ще бъдете без нея ощетени!

 

 

CV.

Езичничество не е любовта ми

и милият ми не е божество,

макар че той, и само той в стиха ми

е хвалено до бога същество.

Той ден след ден по-силно ме обича

и неслучайно моят влюбен стих

на верността изцяло се обрича —

за него друга тема не открих.

„Красив, любезен, верен“ — три похвали,

„Красив, любезен, верен“ — три слова,

но те безбройни теми са побрали,

с които той се слави пред света.

        „Красив, любезен, верен“ — до сега

        съвсем отделни, той в едно събра.

 

 

CVI.

Когато стари хроники чета

за гласове, замлъкнали отдавна,

за дами, с в стих възпята красота,

за рицарски дела в епоха славна,

разбирам по прекрасните черти —

ръце, крака, очи, коси и устни —

че древното перо тогава би

и теб възпяло със хвалби изкусни.

Поетът е мечтал във всеки ред

красивия ти лик да предусети,

но бил безсилен, точния портрет

да предаде в изпетите куплети.

        Уви! И ний край теб сме всеки миг,

        но за възхвали нямаме език.

 

 

CVII.

Нито звездите, нито моят страх

с взор в бъдещето могат да познаят,

дали очаква любовта ми крах,

тъй както го пророците вещаят.

Луната смъртна в зейналата шир

след затъмнение пак заблестява;

предречената смърт във вечен мир

с цъфтящите маслини развенчава.

Днес крепне любовта ми и смъртта

аз ще избегна, скрит във мойте песни

и само тя със нейната коса

ще жъне племената безсловесни.

        Теб моят стих по-ревностно ще брани,

        от гробниците — мъртвите тирани.

 

 

CVIII.

Какво ли мозъкът ми би ти дал,

което любовта не е успяла?

Какво ли ново върху листа бял

би съчинил за твоята възхвала?

Не! Нищо. Всеки ден и всеки час

като молитва все едно и също

повтарям, че си мой и твой съм аз

и то звучи с нов глас и по-могъщо.

Тъй вечната любов се ражда пак

и неизбежно ни се струва друга;

за бръчките нехае и не враг,

а старостта приема във услуга.

        Когато смятат, че е веч умряла,

        тя с нова сила пак е разцъфтяла.

 

 

CIX.

Изменник и лъжец не ме зови!

Макар че бях без теб на път далечен,

душата ми е в твоите гърди —

залог, със който вечно съм ти вречен.

Ти, мой приют! Дарен ми по съдба;

отивах и се връщах пак обратно

все същия, донасяйки вода

греха си да измивам акуратно.

Не вярвай, че от греховете в мен

съм до такава степен бил покварен,

та да те изоставя някой ден —

за твойте добрини неблагодарен.

        Защото, розо моя, в този свят

        без теб съм беден, а със теб — богат.

 

 

CX.

Да, вярно е, уви! Бях тук и там.

На шут се правих във среди избрани,

най-скъпото прахосвах и без срам

отварях с нови връзки стари рани.

И вярно е, затварях аз очи

пред истината, но разбрах накрая,

не — другите, за мен си всичко ти

и отрезвен сега пред теб се кая.

Приключи всичко. Моят апетит,

не търси вече другаде любови;

с теб, мой единствен бог съм тъй честит,

че пак приемам старите окови.

        Приют ми дай, там, в звездното небе

        във чистото си любещо сърце!

 

 

CXI.

О, прав си ти съдбата да кориш,

виновница за злите ми деяния —

богиня, отредила без престиж

да завися от чужди подаяния.

И както бояджийската ръка

издайно сочи нейното занятие,

така за жалост мръсните петна

разкриват лесно моето проклятие.

Отвара ти ми дай за болестта,

от теб ще я приема без роптание;

горчилките ти — без горчивина,

а упреците — с двойно покаяние.

        Но даже само твойто съжаление

        ще бъде най-доброто ми лечение.^[1]

 

 

CXII.

С любов и милост ти изтри печата,

със който бях оплют и заклеймен,

така ме защити от клеветата,

прие и лошото с доброто в мен.

Днес ти си моят свят и съм щастлив

от теб да чувам укори с похвали;

за другите отдавна не съм жив,

брониран съм за бъдещи скандали.

В дълбока бездна ги захвърлих аз

и глух като змията веч не чувам

нито критичен, ни хвалебствен глас…

И отчуждението тъй тълкувам:

        Аз имам теб и съм така богат,

        че мъртъв ми се струва този свят.

 

 

CXIII.

Откакто аз се разделих със теб,

Очите, на ума ми подчинени,

ме правят да се чувствам полуслеп —

нещата виждам, но изопачени.

Защото не достига мисълта

видяното от тях във перспектива —

било то птица, цвете и трева,

по пътя към сърцето ми загива.

И всяко нещо — в груб и в нежен вид,

с красива форма или уродлива,

гугутка — врана, здрав и инвалид,

море и връх… — все твоя лик добива.

        Изпълнен с теб, ала от теб лишен

        светът край мен е в теб превъплътен.

 

 

CXIV.

Дали откакто ти ме короняса,

почувствах, че съм станал крал велик?

Очите ми ли с грешна са нагласа

или от мен направи алхимик,

та виждам и в чудовището грозно

небесен херувим със твоя лик

и нищото превръщам в грандиозно,

докосна ли го с моя взор за миг?

Вината във очите ми се крие,

познават своя властелин добре

и разумът ми доверчиво пие,

напитките, що му поднасят те.

        Отровни да са, пак не ще е грях,

        защото първи пият те от тях.

 

 

CXV.

О, лъгал съм те, като писах аз,

че любовта ми е така голяма,

та по-велика дружба между нас

от таз не би могло да бъде… Няма.

Но като гледах времето с безчет

случайности, как всичко разрушава,

убива красота, мечти, късмет…

Крале, кралици праща във забрава.

Как бих допуснал за момент дори,

че в таз несигурност ще ме пожали

и вместо любовта да угаси,

то огън от искрата ще разпали.

        Не го съзнавах, че е тя дете

        и с времето ще крепне и расте.

 

 

CXVI.

Пред брака на две влюбени сърца

не бих застанал с незавидна роля,

но любовта не е любов, щом тя

влияние търпи от чужда воля.

О, не! Тя в бурни нощи е маяк,

за корабите светлина мечтана;

звезда — за бродещия в мрак моряк,

която го напътства в океана.

И тя от времето не зависи,

макар че то със сърпа покосява

красивите ни светли младини —

до гроба вечно млада тя остава.

        Греши ли моят стих и се докаже,

        не съм го писал, ни — обичал даже.

 

 

CXVII.

Вини ме ти, че пак извърших грях —

не ти благодарих за щедростта ти;

че твоя дом загърбих, в който бях

обвързан в дни щастливи с любовта ти;

че с чужди хора часове делях,

а бяха те за тебе отредени;

че плавах по света с голям ищах

в места от теб все по-отдалечени.

Но моята греховност на злодей

сравни днес с любовта ми и тогава

ми отсъди присъда, но недей

с убийствен поглед ме унищожава!

        Виновен съм. Но се показах черен,

        за да докажа, колко ти си верен.

 

 

CXVIII.

За да си подобриме апетита

с горчилки дразним мекото небце

или лек търсим срещу болест скрита,

а той наяве ни я донесе.

И аз, преситен тъй от сладостта ти,

в горчиви мисли радостта открих,

но причиних болежки непознати

на себе си и здравия ми стих.

От мнима болест за да се предпазя,

лекарства гълтах и не на шега

успях със здравето тъй да загазя,

че любовта от тях ми загорча.

        И аз разбрах — за нашите любови

        лекарствата по-скоро са отрови.

 

 

CXIX.

Дали че пих сълзите от сирена —

отрова от реторта в пъклен ад,

та със душа в страха обнадеждена,

съм беден пак, току-що бил богат.

С какво допуснах непростима грешка

в онези тъй благословени дни,

та орбитите си в таз треска тежка

очите ми загубиха почти.

О, зло! Ти носиш полза въжделена,

доброто правиш още по-добро

и любовта, до смърт изпепелена

чрез теб възкръсва в ново тържество.

        След всички загуби в щастлив обрат

        аз днес се връщам тройно по-богат.

 

 

CXX.

Че беше груб, от полза е за мен,

с горчилката, която ми остана,

но трябва с моя грях да съм смирен,

ако не съм със нерви от стомана.

Защото ако бе потресен ти,

тъй както аз, сега се пържиш в ада;

но милост, жал във мен не породи,

това, че твоята душа днес страда.

О, само ако бях си спомнил там,

онази нощ на мъки преживяни,

щях, както ти на мен, тъй да ти дам

целебния балсам за твойте рани.

        Но както аз ти опростих вината,

        ти мойта също опрости в разплата.

 

 

CXXI.

О, по-добре е да си блудник, вместо

такъв да те нарочат, без да си;

насладата се губи много често,

когато друг те съди, а не ти.

Защо очи порочни, неизвестни

обвързват буйната ми кръв с греха

и ме следят шпиони по-безчестни?…

Добро и зло, не — те, аз ще реша.

Да, Аз съм Аз! А те са извратени,

приписват греховете си на мен

и после се представят за почтени,

уж не е грях грехът необявен.

        И всичко, с тях сравнено, повсеместно

        го считат за безнравствено, нечестно…

 

 

CXXII.

Бележникът ти, мой безценен дар,

е трайно в паметта ми запечатан;

там мислите ми като в мемоар

ще надживеят листа деликатен;

или докато моето сърце

и мозъкът ми се запазят живи,

забравата не ще ги отнесе —

ще жънат почести, суперлативи…

Тъй че от него нямам нужда аз,

отстъпих го — излишно помагало,

постъпих, вярвам, правилно тогаз,

разчитам на ума си днес изцяло.

        Да правиш записки май означава,

        че паметта ти веч изневерява.

 

 

CXXIII.

Не, време! Не променяш нищо в мен.

Ти пак изграждаш пирамиди нови,

но те са ехо от отминал ден —

не виждам в тях съществени обнови.

В живота кратък срещаме с прехлас,

което ни предлагаш ежедневно,

но то, създадено по вкус за нас,

в действителност е старомодно, древно.

Отхвърлям теб и твойта летопис,

ни „Вчера“, нито „Днес“ ме заслепява,

с лъжи е пълен твоят послепис,

а бесният ти ход ги подценява.

        Обета си ще следвам все така

        напук на теб и твоята коса.

 

 

CXXIV.

Да беше любовта ми се родила,

на времето подвластна, без баща,

Фортуна място би й отредила

сред плевели или в букет цветя.

Но не е плод тя на момент случаен,

не страда във разкош под чужда власт,

ни с робско недоволство в свят нетраен

на модата в раззиналата паст.

Не я преследва страх от политика,

ни ерес зла в житейския въртоп

и не расте, огряна от светлика,

не я удавя и дъждът с потоп.

        Но ти на всичко туй си ням свидетел,

        в живот — с порок, а в гибел — с добродетел.^[2]

 

 

CXXV.

Какво ако се бях родил с права

да нося балдахин над властелини?

Или основи вечни да градя,

които скоро ще са куп руини?

А този, който в гола суета

прахосва всичко за моментна слава,

и той в духовната си нищета

от радостите дребни се лишава.

Но достолепен аз не съм и ти

вземи невзрачния ми дар, в замяна

на любовта ми с обич откликни,

тъй равна ще е нашата размяна.

        А ти, подлецо, с твойта злост и бяс

        не разполагаш с пълна власт над нас.

 

 

CXXVI.

О, мило ми момче, с младежка мощ

ти времето владееш ден и нощ;

растеш, но докато набираш сили,

ний вехнем, взор към старините впили.

Природата, в градеж или в разпад,

те пази млад с обратен ход назад;

чрез теб доказва на Тирана-време,

че даденото може пак да вземе.

Но ласките й приеми със страх,

тя няма вечно да е щедра с тях,

ще дойде ден накрая за разплата

и ще те предостави на съдбата.

 

 

CXXVII.

Навремето била е чернотата

на всичко тъмно, грозно синоним,

а днес съперничи на красотата,

посрамена под пласт от тежък грим.

Защото грозотата повсеместно

природата променя с труфила

и се представя пред света нечестно

с изкуствена фалшива красота.

А милата ми гарваново черна

я жали сякаш в траур с тъмен взор;

блести без грим пред пошлостта безмерна

с естествен чар на светлия декор.

        И всеки, който я съгледа, смята:

        Такава трябва да е красотата!

 

 

CXXVIII.

Ти свириш… Музика си ти за мен;

под пръстите ти сръчни и умели

трепти дървото и с красив рефрен

слуха ми галят нежните му трели.

О, как клавишите ревнувам аз,

че тях целуват нежните ти длани,

не — мойте устни, пламнали от страст,

свидетели на ласките мечтани.

Клавиш да стана, (ах, да би могло!),

и устните ми, любовта познали,

с по-буен плам от мъртвото дърво

под пръстите ти биха зазвучали.

        С клавишите разбуждай всяка струна,

        на мен дай устните ти да целуна!

 

 

CXXIX.

Прахосан срам, за сметка на духа,

е похот в действие; а дотогава

е лъст престъпна, пълна със вина —

стръвнишки хищна, яростно стремглава.

И щом се наслади, намразва тя;

но в див стремеж прегради не признава,

премине ги и лапне ли стръвта,

неспирна лудостта я завладява.

Безумна в лов и с веч добит трофей,

тя все ламти, преследва, обладава,

а тъне в скръб, след вихрен апогей;

предшестващ блян, а после — сън, забрава…

        Но тази вечна шеметна отрада

        през Райските врати ни води в Ада.

 

 

CXXX.

Очите й не са слънца; с корали

не мога устните й да сравня;

гърдите й са смугли, а не бяли

и черна тел е нейната коса.

Видял съм рози пъстри, ароматни,

но рози бузите й не красят

и вдъхвал съм парфюми по-приятни

от онзи неин топъл дъх познат.

Обичам как говори и нехая

на музиката нежна за звука;

богините как шестват, аз не зная,

но знам, как с бодра стъпка стъпва тя.

        И, Боже, мисля, че е несравнима

        с онези, хвалени за хубост мнима!

 

 

CXXXI.

О, мило тиранично същество,

красавица жестока и надменна,

за мен сияеш като божество,

бижу — украса свидна и безценна.

А се мълви, че смуглият ти лик

не можел любовта да наранява;

не влизам в спор, но като мъченик

отчитам, че мълвата не е права.

И сам за да се убедя в това

с хиляда стонове повтарям гласно,

хвалебствения хор да заглуша,

че всичко черно в тебе е прекрасно.

        Но не във чернотата е бедата,

        душата ти е черна и… делата.

 

 

CXXXII.

Очите ти обичам. Те в печал

винят сърцето ти, че ме ранява

и сякаш с черен траурен воал

жалеят с мен, а с него са в разправа.

И сутрешното слънце не блести

на изток тъй красиво в небесата

и ни луната с ярките звезди

омайва с пълнолуние в тъмата

като тез две тъгуващи очи.

О, нека и сърцето ти студено

скръбта ти тъй и него обсеби

и то за мен заплаче натъжено…

        Аз бих приел тогаз, че красотата

        е черна нощ, а ярка е тъмата.

 

 

CXXXIII.

Бъди проклета! Ти нанесе рана

на моя скъп приятел и на мен;

не стига, че в капана си ме хвана,

но него също грабна в робски плен.

И със жестокия си взор трикратно

измъчи влюбените ни души,

ограби ме без жалост безвъзвратно —

от теб, от мен, от него ме лиши.

Но моето сърце вземи, в замяна

на неговото свободата дай,

готов съм негов страж, гарант да стана

и да остана твоя роб докрай.

        Понеже в теб затворен, аз съм твой,

        а — част от мен, е също твой и той.

 

 

CXXXIV.

Той твой е. Ти се вмъкна между нас.

В залог се давам днес на твойта воля,

за да го върнеш — мое „друго Аз“,

утеха сетна в нашата неволя.

Но нито той би искал, нито — ти;

ти — хищна, ненаситна…, той — наивен,

готов на тебе да се подчини

в един съюз порочен и противен.

А ти като скъперница-лихвар,

ми даде красотата си на заем,

но него в лихва взе и днес в кошмар

един друг ний се каем и роптаем.

        Той сметката изцяло изплати,

        но свободата ми не върна ти.

 

 

CXXXV.

Ти имаш мен, Уил, от мен желана,

с излишък от желания безброй;

пред твоята любезна сладурана,

желанието ми не знай покой.

Защото ти, тъй надарена, пищна,

нито веднъж не ми го приюти,

посрещаш другите с охота хищна,

а мен отбягваш с вечни хитрини.

Но както океанът без насита

дъжда поема в пълен водоем,

защо и мен не вземеш в свойта свита,

нима един в плюс е за теб проблем!

        Дано с „Не“ строгостта ти не убие

        страстта, с която се гордеем ние.

 

 

CXXXVI.

Ако душата с укор те попита,

кой идва, й кажи, че съм Уил,

че е желана моята визита

и че съм волята ти утолил.

Желание е моята направа.

Вземи ме в пъстрото си множество!

Какво за теб един знак означава,

освен във повече едно число!

И нека съм сред всички тях безимен,

приемам го без ропот, без протест;

да бъда част от твоя свят интимен,

за мен е висше щастие и чест.

        Любов навява моето название,^[3]

        виж, като него аз съм цял желание!

 

 

CXXXVII.

Ти сляпа си любов! Слепиш и мен.

Нещата вече спрях да виждам ясно —

не различавам с поглед замъглен

кое е грозно и кое прекрасно.

Защо подведе моето сърце

да хвърли котва в залива, достъпен

за всички кораби, и тъй отне,

от него свободата в свят престъпен?

Защо за свой общинския парцел

под твоето влияние то смята?

Защо не виждам, старец оглупел,

че крие образът красив лъжата?

        От тази твоя чума заразен,

        аз виждам днес света изопачен.

 

 

CXXXVIII.

Тя лъже, аз й вярвам. Но все пак

съвсем наясно съм, че лицемери.

Приемам, че ме смята за хлапак,

неопитен в любовните афери.

А полза няма да ме мисли млад,

когато точно знае възрастта ми,

но е приятно в тоз лъжовен свят

аз — нея, а тя — мило мен да мами;

и да отрича своите лъжи,

а аз да крия старостта болнава…

О, любовта на тоз факт се крепи —

тя старост и измама не признава;

        затуй аз лъжа с милата, тя — с мен

        и всеки тъй е удовлетворен.

 

 

CXXXIX.

Не ме заставяй да те оправдавам! —

Сърцето ми до болка нарани.

Убий ме с поглед, но не се предавам

със хитрост пак да ме пронизваш ти!

Кажи, че друг обичаш и лукаво

недей отвръща леден взор от мен,

забий го в моето сърце направо,

не съм от него с броня защитен.

Но нека те оневиня: ах! зная,

към друг отправяш своите стрели,

за да не падна жертва аз накрая…

Обаче късно е, не ме щади!

        Ранен съм смъртно… В сетните ми дни

        убий ме, мъките ми прекрати!

 

 

CXL.

Бъди тъй мъдра, колкото си зла,

че толерантността ми не е вечна!

Отворя ли, сразен от скръб, уста

ще те издам каква си безсърдечна!

И ако мога, бих съвет ти дал —

кажи, че ме обичаш, излъжи ме!

Тъй чака болният, почти умрял,

да чуе, че недъгът му лечим е.

Когато съм отчаян, ставам луд,

не знам какво за теб ще наговоря,

а всеки слух едва-що бъде чут,

го грабват жадните за клюки хора.

        О, не върти очи! От мен — ни звук,

        макар че е сърцето ти при друг.

 

 

CXLI.

Не те обичат моите очи —

те твоите пороци виждат ясно,

но влюбеното ми сърце, уви,

със мнението им не е съгласно.

Ушите ми не гали твоят глас

и ласките на меките ти длани,

вкусът ти, мирисът… не будят страст,

не са и пиршествата с теб желани.

Петте ми чувства^[4] с петте сетива^[5]

и те сърцето няма как да свърнат,

а то пред теб ме кара да пълзя,

подобие на мъж в твой роб превърнат.

        А ползата? Душата ми днес страда —

        греха ми даде мъки за награда.

 

 

CXLII.

Ти мразиш моята любов и мен,

защото тя е страстна и греховна,

но твоя зов със моя грях сравнен

доказва, че еднакво си виновна.

И нямат правото да ме винят

тез устни пламенни, до кръв червени,

безброй лъжи скрепили със печат

и насърчили блудствени измени.

Настойчив съм, но ти онез нима

с копнеещ, жаден взор не прелъстяваш?

Смили се над страстта ми, та така

на милостта им тъй да се надяваш.

        Но ако си безмилостна към мен

        към теб не чакай жалост някой ден!

 

 

CXLIII.

Тъй както млада майка често гони

да улови пернат беглец-петел

и бебето сълзи след нея рони,

а тя го пренебрегва в лов умел;

ръце протяга то, за да го вземе,

но неговият зов е без ответ;

ще се дере и чака дълго време,

та пак да дойде неговият ред.

Така ти след хвърчащи цели тичаш

и мен, едно пораснало дете,

на мъки и на самота обричаш…

Напразно моя милост те зове:

        по майчински, с целувки в твоя стил

        да утешиш мен, твоя скъп Уил!

 

 

CXLIV.

Две страсти за утеха и печал,

два духа неотлъчно са край мен;

единият — младеж, е ангел бял,

а другият — жена, със мургав тен.

Живота ми за да направи ад,

жената-дявол с прелести цели

да изкушава моят ангел млад,

невинността му с кал да омърси.

Дали не го превърна в демон веч?

Допускам го… Нали са двама те

един до друг… От моя взор далеч —

във ада лесно ще го привлече.

        Но там ли е? Не знам… Ще разбера,

        едва когато го низвергне тя.

 

 

CXLV.

„Аз мразя…“ — милите уста

едва изрекоха пред мен

словата си и тя разбра,

че смъртно съм от тях ранен,

и в миг изпита жалост, скръб…

От нейния език до днес

бях чувал само упрек скъп,

но не и думи на гарез.

„Аз мразя…“ — чух да казва пак,

но с тон по-нежен, по-смекчен

и мигом пъкленият мрак

се скри и грейна райски ден.

        „Аз мразя…“ — сладкият й глас

        живота ми спаси с „Не вас!“

 

 

CXLVI.

Душа, ядро на мойта плът греховна,

необуздани страсти ти хабиш;

защо се губиш в нищета духовна,

а външността със скъп разкош красиш?

Защо прахосваш средства безконтролно

за този дом, под кратък наем взет,

та червеите гладни после волно

над него да гуляят на банкет?

Живей, душа! От тялото ми тленно

граби наслада и не го щади!

Както смъртта пирува неотменно

над хората, така над нея ти

        ликувай и гуляй, защото тя

        ще те обезсмърти за вечността!

 

 

CXLVII.

В любовна треска ден и нощ копнея

по туй, което храни болестта,

а не което във двубоя с нея

ще излекува моята душа.

И разумът ми, лекар недоволен,

че пренебрегнах неговия лек,

ме изостави нелечимо болен —

останах пред смъртта на самотек.

Без разум, без лечение накрая,

обхванат от вълнение и смут,

със мислите си в твоята омая

света днес възприемам като луд.

        И виждам теб красива, светла, млада,

        а ти си черна като нощ и… Ада.

 

 

CXLVIII.

Любов, какво с очите ми направи,

та виждам аз света изопачен

и на ума ми противопостави

видяното с реалността пред мен?

И ако според тях си ти красива,

какво ако светът го отрече?

Ще значи ли, че щом не си правдива,

светът е прав, а грешно съдят те?

Как би могло! Очите съдят трудно,

зад бликнали потоци от сълзи;

и слънцето дори, нима е чудно,

не вижда, щом го облак засени.

        О, хитър Купидон, държиш ме слеп

        пороците да не открия в теб.

 

 

CXLIX.

Как може, о, жестока, да твърдиш,

че веч не те обичам аз, когато

в двубой за твоя, в мой ущърб, престиж

се боря всеотдайно и сърцато?

Кой твой враг, свой приятел назовах?

Ласках ли, който те нарече долна?

Не вземах ли вината за мой грях,

когато бе от нещо недоволна?

Нима заслугите си тъй ценя,

та в гордостта ми ти не си прозряла,

че с тях порока в теб боготворя

при всеки знак, с очите си ми дала?

        О, знам! Обичаш зрящия, не мен,

        от любовта към теб съм заслепен!

 

 

CL.

О, откъде си взела тази сила,

че в слабостта си властваш ти над мен

и моя взор така си променила,

та се кълна, че нощ е този ден?

Как твойта власт на злото чар придава

и скрива пъклените ти дела,

а греховете ти възвеличава

до синоним на добродетелта.

Какво стори, та все по-безнадеждно

се влюбвам в теб и твоите черти

за другите — омразни, любя нежно?

О, ти еднакво с тях не ме съди!

        Щом в теб обичам всичко недостойно,

        то любовта ти заслужавам двойно.

 

 

CLI.

Тя няма съвест… Любовта е млада,

а съвестта е нейна дъщеря;

не ме кори, че търся в теб наслада,

ти носиш по-голямата вина.

Защото ти подлагаш на съблазън,

достойнството ми, твой смирен лакей,

а от Природата богопомазан

той гони онзи вечен апогей;

и стан въздигнал гордо триумфира

към теб насочил ловните стрели;

изстреля ли ги, свят покой намира,

безславно се покланя до земи.

        И пак безумно в шеметна отрада

        се извисява и… отново пада!

 

 

CLII.

Аз знам, че любовта ми е греховна,

но в двоен грях си по-виновна ти —

погази клетвата към мен любовна

и брачните обети наруши.

Но мога ли за двойната измяна

да те упреквам? Имам ли права,

когато моят списък дълъг стана

със двадесет измени до сега?

Кълнях се в добротата ти дълбока,

във верността ти, в твоята любов,

очите си затварях пред порока

или да го отричам бях готов.

        Кълнях се, че си праведна и чиста —

        не съм лъжа изричал по-цветиста.

 

 

CLIII.

Бог Купидон потънал в сън дълбок;

съгледала го нимфа на Диана

и факела му в хладния поток

загасила в клокочещата пяна.

Загрял водата огънят й свят

и я превърнал в баня лековита;

безброй мъже се стекли от цял свят

за да лекуват в нея болест скрита.^[6]

Но хитрият хлапак, добил нов плам

от огнения взор на мойта мила,

гръдта ми жегна и в потока сам

опитах лековитата му сила.

        Уви! Разбрах, лекът за мене скрит е

        на моята любима във очите.

 

 

CLIV.

Веднъж детето бог на любовта^[7]

със факлата край себе си заспало;

към него нимфи с девствени тела

ги чувство за разплата призовало.

Най-милата, най-дивната от тях

към огъня безшумно приближила

и източникът на страстта без страх

откраднала и в кладенец хвърлила.

А той стоплил тоз кладенец студен

и станали водите му целебни

за влюбени мъже… Ала за мен,

уви, не бяха церове вълшебни.

        И аз разбрах, страстта водата сгрява,

        но от вода страстта не охладнява.